ДВАДЕСЕТИЯТ ВЕК: страшното лице на столетието, определяно от ирационалните маси

(Предговор)

Двадесетият век залязва – отива в историята едно столетие, поставило пред невиждани по-рано изпитания човешките същества. Тепърва предстои научната и културна "дисекция" на този век, която трябва да ни даде неговата истина, автентичния смисъл, скрит в него.

Когато нещо измине или умре, то се "вкаменява" и затова вече може да бъде старателно изследвано – както например правят патолого-анатомите в моргата. (Но от техните старания ползата е малка, животът е погубен, добитото има значение само доколкото може да помогне на живите.) По същия начин ХХ век скоро ще стане "труп" и на негово място ще дойде ново столетие, едно начало, което трябва да избегне фаталните грешки и абсурдите на миналото, на вече извървяното – а не да ги продължи и умножи. Разбирането на изминаващия век сега, когато сме при неговите последни конвулсии, когато той още не е станал "мъртва история" (достойна само за "мишките в архивите"!), когато последните му пулсации все пак отекват в сърцата ни, е шанс да го възприемем непосредствено и "на живо", а не приблизително – както обикновено става от позицията на историческата дистанция, на скучното "архиварство на миналото".

Представям си какъв потоп от анализи, оценки, повърхностно-журналистически и носталгични мнения, изследвания и пр. ще ни залее когато векът вече е изминал, "не е при нас", когато сме "извън него" и затова си мислим, че сме "обективни". Тази обективност обаче е скъпо платена, на нея винаги й убягва сърцевината на проблемите, живото ставане, тя е обременена от товара на "вече станалото" и затова навеки е погубила живеца и патоса на човешката реалност, каквато е един век, т.е. един жизнен свят. Всяко разбиране е израз на живот и затова то не може да бъде достигнато извън живота – ако сме се самоотстранили или сме се поставили извън него. Не трябва да чакаме векът да "умре" и да потъне в миналото, а ние едва тогава да го почувстваме близък, да се овладеем от съкровената му тайна. Към своя век трябва да се отнасяме като към живо същество, с което може да се разговаря само "приживе", не обаче когато е късно за това.

Двадесетият век е необятна човешка тоталност, която трябва да бъде постигната преди "разкъсването" и "раздробяването" й на части, той е органика, чиято органичност ни е нужна за разбирането на всеки "орган" и детайл, на всяка съставка: целта на търсенията, на "ровенето там" е живото, а не мъртвото. Вживяването, субективното въвличане, откритостта на субективността към нещо родствено на самата нея е единствения път, по който трябва да вървим: ако искаме да постигнем нещо смислено, нещо, имащо определена ценност за човека, за неговото бъдеще. Ясно е, че този метод за "възкресяване", реконструиране и оживяване в мислите на органични тоталности и цялости е по-ефективен при диалога с нещо живо, което все още може да отговаря на нашите питания. "Продуктите" на миналото могат да бъдат разбрани в техния автентичен смисъл само ако субективността ни се пренесе и се вживее в тяхната непосредственост, т.е. когато сама себе си постави на мястото на "отговарящото" и отговаря така както то самото би отговаряло ако можеше да говори. Но ако нишката с живота на "изтеклата реалност" е скъсана или е прекалено тънка, то контактът с нея става прекалено труден и мъчителен. Съвсем друго е когато сме съвременници, т.е. когато тази нишка е вътре в нас (нищо че векът в огромната си част е минало, той все още е наш, ние друг век нямаме – засега!) – и това е предимството, от което не бива съзнателно да се лишаваме. Това казвам на ония, които чакат ХХ век да свърши и в чакането "само острят перата си": за да се нахвърлят върху него когато издъхне, подобно на лешоядите и на страхливите и подли хищници, които преди само са заобикаляли силния звяр, но когато умре стават прекалено самонадеяни. От друга страна историците пък се оплакват, че "дистанцията била прекалено малка" и затова не могли да кажат нещо смислено за него! Каква, впрочем, е тази извратеност: отблизо нали най-добре се вижда?! Тя, оказва се, не е друго, а признание за късогледството на тези "труженици", които така са свикнали с него, че си го приписват като добродетел…

Но векът и краят само са поводи на един разговор – или размисъл. Причината, основанието да го започнем е по-дълбоко. Нека да се опитаме да се приближим до него, да го проясним.

"Ние" – човешките същества, "уловени" здраво за живота и търсещи смисъла му – сме поставени в един свят, който е изключително многолик, пластичен и дори "хлъзгав", изплъзващ се на нашите опити за разбиране. Как да се доберем до проясняването на света – а векът е негова еманация, негов непосредствен, исторически и времево ограничен образ – което може да обслужва ефикасно нашия жизнен порив?

Ясно е, че "ние самите" сме неотделими от света и дори сме негова опора ("крепител"!), а също и "душа", пулсираща "сърцевина", оживотворяващ принцип – векът без хората, които го "населяват", е нищо. На тази основа израства и укрепва увереността ни, че ние непрекъснато творим своя свят, задаваме ценността му, "правим" го и можем да го променяме и "облагородяваме" – макар че в резултат на нашите "съзнателни намеси" и усилия светът често като че ли става все по-лош. От друга страна също така е вярно, че хората забравят за това, че светът, в който живеем, е наше "порождение" и създание; струва ни се, че сме заварили света именно "такъв", че "са ни захвърлили" в него и са ни оставили "да се оправяме както можем". Усещаме, че инертността на света ни потиска, от което следва, че от нас се иска "отчаяна дързост" да се изпълним със сила – и да се опитаме "да го подместим" или "пренаредим". (Макар че е уместно да се запитаме дали това изобщо си струва усилието: светът неслучайно е "такъв", а "новият ред" в него винаги е произвол – ако не се хармонизира с неговите исконни начала.) Светът ни "притиска" със своята "чуждост" и като реакция на това усещане ни се налага да го "отвоюваме" малко по малко за себе си, да го правим свой и близък, да се сродяваме с него и пр. Знаем, че ако се откажем от възможността и от ресурса си да го "доизграждаме" и дори да рушим неудовлетворителния за нас (за мен, за теб и т.н.) свят, то това означава, че в някакъв смисъл сме се отказали от себе си, от шанса си да получим власт над него. Същевременно чувстваме, че човекът просто със своята "наличност-в-света", с присъствието си в неговите предели го променя и "прави", но си даваме сметка и за това, че светът в някаква степен "разполага с мен" – особено ако съм се разуверил в способността си да нося или да излъчвам "динамичния живец на съществуващото", наречено свят. Но тук има и нещо още по-важно.

Светът така или иначе съществува, но той не знае това; аз обаче зная за него, преживявам го, преизпълнен съм с неговия и моя живот, ние съществуваме "неразделни" и "един-от-друг-зависещи", "допълващи" се и пр. Това е така, но ето го нюанса, който никога не трябва да пропускаме: съществуването и съществуващото "човек-и-свят" изкристализира единствено в моето съзнание, в съзнанието на съществуващото, наречено човек (аз, ти, "ние"…). Оттук извира моето превъзходство спрямо света, което аз не бива да забравям и което той никога няма да придобие – независимо от това, че е потискащо "масивен", "грамаден", "необятен", "необхватен с просто око", и независимо от това, че аз със своето тяло все пак съм само една "прашинка" в сравнение с него. Тук изглежда се корени моето съзнание, че нищо не може да ми отнеме неотделимата от мен самия и от моята същност суверенност: аз мога да "захвърля" света когато си поискам, да се "разделя" с него, "да го отхвърля от плещите си" и да се отправя в едно тайнствено пътешествие "извън света", което не зная къде ще ме изведе, но което никой не може да ми забрани да "опитам". Светът обаче не може да се "отлепи" от мен: докато аз съм, и той е "около мен", той ме следва навсякъде, където ми се прииска да отида (уж аз бродя "в него", а излиза, че… "той върви с мен" неотлъчно!). Оказва се, че аз в някакъв смисъл го "водя", "дирижирам", подреждам, насочвам, направлявам, структурирам, управлявам и т.н. Затова, търсейки корените на моите "отношения със света", никога не трябва да пропускам току-що споменатото важно обстоятелство, извлечено от една изначална интуиция, която всеки може да намери в себе си.
Мога да продължа така, въпреки че вглъбяването в ситуацията "човекът-в-света" е необятна тема, от която излизане няма. Струва си обаче още малко да продължа подетото разсъждение, за да постигнем яснота относно "оптиката", от позицията на която по-нататък ще гледаме на интересуващата ни реалност.

И така, този свят, който "тегне с неизмерната си маса върху нашите плещи" – макар че рядко си даваме сметка за това – трябва да бъде подложен на внимателно оглеждане, на "взиране", имащо за цел да улови контурите, основата, фрагментите, цялата многолика картина с възхитителната й пластика. Може би по този начин – благодарение на разбирането – ще можем да облекчим "бремето", "оловната тежест", която иначе се опитва да ни смаже.

Тъй като свят иде от светлина, то окото, улавящо цветовете и отблясъците, "пъстротата на видимото", трябва да бъде подпомогнато от едно друго сетиво, което не съзерцава повърхността, а се впуска в дълбините. Впуска се там, където за неразбиращия царува "непрогледна тъмнина", а за "привикналите" е истинската, макар и в някакъв смисъл "ослепителна" светлина (защото докато не сме я "видели" улавяме само сенки, "светлосенки", миражи, дразнещи ни "ефимерни трептения"!). Става дума за светлина, проправяща път към автентичния свят, от който не можем да се откажем.

Подобно на гмуркачите, които единствени имат достъп до "живота под плитчините" – в цялото му неописуемо великолепие! – така и небезлазличните към истината се отправят там, където духът улавя отблясъците на неземна светлина, свободно ни движи към необятни пространства и неподозирани светове. Ако "нашият свят" е единственият, то зад неговата черупка са напластени безброй светове (огрени от Източника на всяка светлина!), с които сме длъжни да установим контакт, да се преизпълним с тяхната сила, да усетим прилив на енергия, мощ и вдъхновение. Така ще се върнем по един "път отгоре" към "добре познатия ни свят", чиято грамада тогава няма да ни плаши. Но за това се иска най-напред да счупим черупката на "този свят" – можем ли да го направим? Вероятно да, ала какво ще стане ако "самите ние" сме тази непробиваема черупка, успели сме да станем "броня", в която всичко се разбива? Само това: да предизвикаме "напукване" и да се "изхлузим" през пукнатините, нищо друго не ни остава като възможност. Но нима това е малко?! Дали само така няма да се окажем при самите себе си!?

(Може би този метофорично-жлъчен стил на говорене-писане стана вече отегчителен? Може би е време да започна "по-определено"?)

Но дали търсената определеност не забравя най-значимото – смисъла на усилието? За да не стане това си позволих "да… дрънкам нелепици" – както на мнозина, вероятно, се струва написаното по-горе: ако е погледнато от позицията на пребиваващата в инертност удовлетвореност от себе си и от… "най-добрия от всички светове". Ако обаче стореното е риск, то той не е бил напразен: вече поне интуитивно предчувстваме какво се иска от нас, опитващите се да разбират.

Ние общуваме и "боравим" не с целия свят наведнъж, а само с негови "части", "области", "детайли" и пр. Вярно е, че най-напред трябва "да си изясним сметките" със… "света като цяло", но щом като "живеем в него", щом като сме направили този съдбовен избор, то нашият отговор се вече даден. При това ни остава да се задоволяваме с отредения ни "отрязък" от близкия до нас свят, ако сме наясно с него, то това съвсем не е малко.

Една такава "част от света", за който стана дума, е "направена" от нас самите, при това тя ни "включва" в себе си – независимо дали го съзнаваме или искаме. Тази тайнствена "човешка съставка" на големия свят се нарича с различни имена: социум, история, култура и пр. Дали не трябва да тръгнем от нея в опитите си да се "справим" със… света изобщо?

За този човешки свят най-напред можем да кажем поне това: той е мой свят, аз съм "претопен" в него, той е мое "продължение" и затова пулсира с ритъма на много човешки същества – едно от тях е моето. Търсейки разбиране на света, аз всъщност се опитвам да разбера себе си – и обратното: разбирайки себе си, аз по този начин вниквам в света, овладявам се от неговия смисъл. Не мога да се откажа от това, моето присъствие в света го променя и наслагва нов смисъл в него, затова аз не мога да-живея-в-света-без-разбиране, потребността от разбиране ме владее в степента, в която аз искам да владея и да разполагам със света, с неговата (произтичаща при това от мен самия!) жизненост. Но какво, впрочем, е това "живот без разбиране"? Живот, който не разбира тъкмо себе си, живеещото? Или живеещо, което – не разбирайки, т.е. държейки на заслепението си – се е отказало от живота? Или, накрая (и това е възможно), животът се е отказал от него, обезнадежден от разлялото се навсякъде неразбиране?

Онова, което не разбираме, не го владеем ("Човек не владее това, което не разбира", Гьоте), нямаме власт над него. А владеем ли поне себе си – щом сме изгубили власт над света, който "току-що" и всекидневно създаваме?

Един свят, оставен без опори, неминуемо се сгромолясва. Светът, поставен на нездрави основи, е нездрав, болен свят. Какво ще стане с нашия свят след като единствената му опора – човекът! – "не е на мястото си" или е прекалено слаба в резултат на неразбирането си? Искаме да властваме над създадения от нас самите свят, но поради неразбиране и неумение изнемогваме от неговата тежест. Достойно ли е това за един творец? Когато творението се обърне срещу своя творец, а света срещу човека, който го е създал – какво е станало, докъде се стига по този път? Как човекът ще може да възвърне мястото си, автентичното и полагащото му се място в създадения от него социален и човешки свят? – ето темата и въпросът на редовете, които следват оттук нататък. Търсенето на достойнство, отговарящо на естеството на човека в един свят, просмукан от отношения и копнежи на власт – ето я нишката, която ще следвам неотклонно. Власт и достойнство – заслужава ли си да мислим за такава тема? Ако не, от кое сме се отказали? От властта? Или от достойнството? А какво е власт без достойнство, заслужава ли да се нарича власт – нима това не е прелюбопитно?
Ще преследвам темата си през много страници, няма да я оставя да ми се изплъзне: ще употребя нужната сила за да я "поваля", преди това няма да се колебая и да се отказвам. Правя това, защото съм прозрял в нейната съдбовност за човека. За този, които иска да бъде човек – и да се съхрани в един такъв загубил човечността си свят. А може ли да си я възвърне – нима това не е по-важното? Нима не е важно също как може да стане това? Ето заради тези въпроси написах своята книга…

Двадесетият век показа колосални по размер и по бруталност прояви на безчовечност. Ако не разберем как беше възможно това, то какъв ли ще е двадесет и първия?

И най-вече – дали не трябва да се загрижим за това какво зависи от нас за да не роди той злото, чиито корени са подхранвани от ненавистта на ХХ-я век? И особено: дали тези корени могат да бъдат "отсечени", в наша власт ли е това?

Ако разберем страшното лице на столетието, определяно от ирационалните маси, ако вникнем в същината на колективизма с неговите чудовищни последствия, то това ще ни приближи до осъзнаването на автентичните основи на съществуването, което е близко до човека. А това е първата стъпка, която е решаваща за приближаването ни до величествения универсум на свободата с всичките му предимства, със заложеното в него, от което е крайно време да се възползваме. Оздравяването на едно общество, пострадало от проказата на комунизма, започва с връщането на отделния индивид към живота и безценната за човека свобода, която единствена ни дава възможността да бъдем себе си по един достоен за човека начин. Нима това не е първото, с което трябва да се заемем – като индивиди и като нация?

Всеки обаче може да направи това единствено сам за себе си; "общо", "вкупом" и "по команда" не може да се върви към свободата и достойнството. Оставен на себе си, индивидът може да постигне чудеса, удивителни постижения, за които преди това не е могъл и да мечтае. Наистина необозримите хоризонти на човешкото, които ни разкрива свободата – това е темата на настоящата книга, написана за хора, които са презрели безразличието към себе си, т.е. за търсещите пътя…

Април 1996 г.