За закона индивидите са все в едно и също качество: лица, равнопоставени субекти. В този смисъл законът "изравнява" различните и въпреки това по парадоксален начин потвърждава тяхната раз-личност: индивидите са равни само в това отношение, във всички други отношения са различни.
Раз-личността на индивидите пред закона не съществува, но именно поради това, че законът така упорито мълчи за нея, по косвен път я признава, крепи се на безусловното й потвърждение: за онова, за което не се говори (или спори) съществува всеобщо съгласие.
По същия начин, по който комунизмът, въвеждайки различия и привилегии за своите избраници (въпреки прокламираното "пълно равенство"!), безусловно потъпкваше равенството пред закона – и така потискаше същностните различия между индивидите, толкова неизгодни за адептите му! – така и автентичният закон в едно здраво общество, основавайки се върху равенството на индивидите само по отношение на закона, демонстративно защищава правото им да бъдат различни във всички ония същностни измерения, които законът чрез равенството пред него фактически гарантира.
Това е съвсем разбираемо: законът се абстрахира от различията между индивидите и се основава само на общото, "равното в неравните", което значи (тъй като общото е общо тъкмо по отношение на "единичностите", своеобразията, уникалността на различните, тяхната несводимост едно към друго!) че се опира и изхожда от различията само за да постигне справедливост. В този смисъл тук можем да издигнем следната идея за справедливост в рамките на закона и съобразно един автентично човешки смисъл: справедливостта е "неравенство на равните пред закона", тя е различност на "еднаквите" за закона. Следователно несправедливостта е точно обратното на това, а именно "равенство на неравните" пред закона, "еднаквост на различните", унификация на индивидите, т.е. убиване на тяхната свобода, раз-личност и самобитност. Онези, които разбират равенството в един "по-широк смисъл", а значи милеят за "комуната" (която е сфера на безличността, на убитата раз-личност), с това всъщност искат да въдворят в обществото както беззаконието, така и безправието, както несправедливостта, така и несвободата.
И така, индивидите за закона имат една и съща ценност (достигаща чак до безценността: всяко човешко същество е безценно, носи в себе си неизразим, огромен смисъл!), с което им се признава правото на тази единна основа да развиват и задълбочават самоценността си, да се ползват от различията си – без един друг да си вредят или пречат. Лицето пред закона е такова и пред всяко друго лице, законовата форма на човешкото съществуване и съжителстване е мнимата "безличност на лицата".
Древните римляни, употребявайки термина лице в правния смисъл на думата, са постъпили изключително мъдро: ние сме лица, т.е. сме различни, и тъкмо като такива пред закона сме равни; това е формулата на зачитане на човешките права и достойнството на личността в общността от хора. Но както индивидите даже и по "лица" (физиономии) не си приличат, по същия начин и като "лица пред закона" носят в себе си цялото своеобразие, което всяко от тях изобщо е в състояние да побере, а също и да "понесе". Работейки с абстрактни лица, законът им предписва също толкова абстрактни правила, благодарение на което всеки може да постигне всичко онова, което смята за нужно, за дълбоко потребно като изява на една жизнена суверенност – и на една суверенна жизненост, своята, собствената, индивидуално човешката.
Раз-личността на индивидите пред закона не съществува, но именно поради това, че законът така упорито мълчи за нея, по косвен път я признава, крепи се на безусловното й потвърждение: за онова, за което не се говори (или спори) съществува всеобщо съгласие.
По същия начин, по който комунизмът, въвеждайки различия и привилегии за своите избраници (въпреки прокламираното "пълно равенство"!), безусловно потъпкваше равенството пред закона – и така потискаше същностните различия между индивидите, толкова неизгодни за адептите му! – така и автентичният закон в едно здраво общество, основавайки се върху равенството на индивидите само по отношение на закона, демонстративно защищава правото им да бъдат различни във всички ония същностни измерения, които законът чрез равенството пред него фактически гарантира.
Това е съвсем разбираемо: законът се абстрахира от различията между индивидите и се основава само на общото, "равното в неравните", което значи (тъй като общото е общо тъкмо по отношение на "единичностите", своеобразията, уникалността на различните, тяхната несводимост едно към друго!) че се опира и изхожда от различията само за да постигне справедливост. В този смисъл тук можем да издигнем следната идея за справедливост в рамките на закона и съобразно един автентично човешки смисъл: справедливостта е "неравенство на равните пред закона", тя е различност на "еднаквите" за закона. Следователно несправедливостта е точно обратното на това, а именно "равенство на неравните" пред закона, "еднаквост на различните", унификация на индивидите, т.е. убиване на тяхната свобода, раз-личност и самобитност. Онези, които разбират равенството в един "по-широк смисъл", а значи милеят за "комуната" (която е сфера на безличността, на убитата раз-личност), с това всъщност искат да въдворят в обществото както беззаконието, така и безправието, както несправедливостта, така и несвободата.
И така, индивидите за закона имат една и съща ценност (достигаща чак до безценността: всяко човешко същество е безценно, носи в себе си неизразим, огромен смисъл!), с което им се признава правото на тази единна основа да развиват и задълбочават самоценността си, да се ползват от различията си – без един друг да си вредят или пречат. Лицето пред закона е такова и пред всяко друго лице, законовата форма на човешкото съществуване и съжителстване е мнимата "безличност на лицата".
Древните римляни, употребявайки термина лице в правния смисъл на думата, са постъпили изключително мъдро: ние сме лица, т.е. сме различни, и тъкмо като такива пред закона сме равни; това е формулата на зачитане на човешките права и достойнството на личността в общността от хора. Но както индивидите даже и по "лица" (физиономии) не си приличат, по същия начин и като "лица пред закона" носят в себе си цялото своеобразие, което всяко от тях изобщо е в състояние да побере, а също и да "понесе". Работейки с абстрактни лица, законът им предписва също толкова абстрактни правила, благодарение на което всеки може да постигне всичко онова, което смята за нужно, за дълбоко потребно като изява на една жизнена суверенност – и на една суверенна жизненост, своята, собствената, индивидуално човешката.
Няма коментари:
Публикуване на коментар