Ами така, не е кой знае какво: просто предприемам действия и се "блъскам" с делото си. Което искам да доведа до един по-добър, до най-добрия край. Не зная какъв ще бъде "краят", но че искам той да е "най-добрият" – нима това не е прекалено човешко и разбираемо мое желание? Аз мога непрекъснато да се пренасям в бъдещето, да "изчислявам" шансовете си, да подбирам най-верните средства, да сменям посоката когато установя, че съм тръгнал "встрани".
Смесицата от "понятно" и "непонятно" в моето бъдеще (а и в сегашното ми!) ме импулсира още повече да съм активен, да прояснявам възможностите си, да не се оставям на спокойното движение на "нещата от себе си", при което аз – действащият! – сам себе си съм елиминирал от действието си. Проявявайки понякога дързост, а всеки път най-вече настойчивост, аз успявам, въпреки стелещата се върху ми неизвестност, да придобивам една частична сигурност. Тя ми казва, че не всичко при мен е "сгрешено", че не всичко "в корена си е… гнило", че нищо не е безвъзвратно загубено и т.н. Това ми стига: грижата за това какво ще бъде е преди всичко моя неотменна грижа.
Но понякога съм склонен да мисля, че не е само моя – и тогава "независещото от мен" става мое оправдание, от което само изпитвам погнуса: заради показаната слабост. Затова аз не искам да се оправдавам, предпочитам да поема вината си изцяло – щом станалото касае единствено мен самия. Оправданията съвсем не помагат, нищо че се "оневинявам", аз пак губя; ако разчитам на тях, нищо няма да постигна.
Разбирам добре, че има неща, които само аз мога да направя, при това най-добре, така, че да постигна значим ефект и дори успех. Откривам, че един вид "аз за това съм роден", че "нищо друго не ме интересува" в същата степен, че без моята намеса и без активното ми участие "светът ще се провали" или поне ще стане "по-лош".
Казват, че подобно усещане било "мисията" на един живот, и може би са прави: ако мен ме няма там, няма да стане това, което ще стане само "с мен самия", при дейното ми участие, благодарение на грижите ми. Допринасяйки по този начин за "развитието на света" и за "движението му към по-добро", аз се чувствам на мястото си и на нужното ниво. Когато това изключително усещане изчезне или се изпари, когато разбера, че някъде съм излишен, аз "губя почва под краката си" и не се успокоявам докато не усетя "твърдото" под нозете си. Общо взето не обичам "да потъвам"; стремя се да бъда като "тапа", която винаги е отгоре…
Радвам се на успехите си и "страня" всеотдайно от провала, въпреки че и той понякога ми се "озъбва" тук и там. Моето усещане, че успявам да постигна нещо, че мога да умножавам завоеванията си, че ставам богат и че надмогвам всеки ден застрашаващата ме "празнота" и разпада на жизнения ми свят, свързан с нея, ми дава "криле". Всичко това е илюстрация, че "аз нещо струвам", че не се оставям, че "вътре в мен не кънти на кухо", че способностите ми са налице и на тяхна основа аз мога да имам много – и ще го имам, имам го, но… никога няма да спра бездеен. Но това е най-малкото: важното е, че по този начин аз ставам нещо, че съм, че ще бъда това, което искам, че аз от себе си няма да се откажа.
Излиза, че живея заради натрупването на сила (не заради "прахосването" й!), че моята собственост е концентрацията на енергия в моето тяло и душа, че непрекъснато съзнавам си новите възможности. Затова онова, което имам и най-вече съм, е предпоставка за неудържимо напредване и за личния просперитет, който аз напълно заслужавам. Всичко това и особено аз самият е мое постижение, сътворена от мен ценност и безценна жизненост; на основата на направеното от мен няма как да се отрече, че не съм живял напразно, без смисъл. Но главното ми богатство съм аз самият, това, което съм, и особено това, което ще бъда. Защото животът продължава каквото и да се случи, това е моят живот, животът такъв, какъвто сам съм го направил – и за нищо не съжалявам.
Разбира се, не искам никой да ми се меси, да ми пречи и не чакам ничия помощ като "подаяние"; от другите искам това, което аз самият не допускам спрямо тях – аз на никой не се меся в живота му. Има безброй "условности", които ми се налага да спазвам, защото те са полезни, защото без тях нещата се объркват. Откривам например, че светът в общи линии е добре устроен, че не се нуждае от особена промяна, че дава добри възможности, стига да не си "заспал" или пък да "проспиваш" (без да усещаш!) живота си. "Условностите" и "заварените съглашения" относно подредеността и правилността на съществуването, ме устройват. Но ако открия, че нещо липсва, аз мога да проявя инициатива и със съгласието на другите да допълним "правилата на играта".
Няма игри без правила, а "жизнената игра" остро се нуждае от все по-добри правила и от разумни промени, които не отричат миналото, а само го подобряват. Свободата ми от тези правила не е застрашена, защото аз разбирам, че са необходими, че без тях ще се появят излишни рискове и че ще стане по-лошо. Неслучайно са казали "лош закон, но закон", беззаконието е най-лошото, но това не значи, че нищо тук повече не може да се направи. Има си "продавачи на идеи" за това какво трябвало да бъде, това са т.н. политици, някои от тях говорят смислени неща, аз ги подкрепям и така допринасям за движението в желаната от мен посока.
Като че това е поне малка част от начина, по който аз правя своята лична история. Искам да бъда зачитан, искам свободата ми да е непрекъснато до мен, да не ми се пречи – и ако това е така, аз мога да постигна много, поне онова, което е по силите ми. За другите, предполагам, е същото – нищо че сме различни, че никой не е "еднакъв" с мен, не е мой "двойник". Казано е, че "в пот на лицето ще си изкарваш хляба", и това е самата истина; всичко останало обаче е много по-лошо за човека. Не искам никой да ме "носи", но не искам и аз да нося някои, пожелали да се "излежават" на гърба ми. Ако всеки разбере "що значи да си човек" и се възползва от всичките възможности (а те са безброй!) на човешкото, поне от някои от тях, няма как да не успее, да не постигне нещо.
Вярно е, че животът ми е даден за наслаждение и задоволство от себе си, но за да ги имам, за да "пребивавам" в тях, преди това трябва да съм се погрижил за това "да не съм отишъл извън него". Смятам, че живея само за това да се причастявам във вярност и да се овладявам все повече не от друго, а тъкмо от живота. Моят "компас" показва винаги тази посока. Животът е предизвикателството, благодарение на което мога или да попадна в сърцевината на живота, или да се изложа като… "стрелец", поради което – при мен поне е така – неимоверно ще страдаш. Но ако страдам заради това, че не живея истински, то тогава това ми показва, че неописуемото блаженство е тъкмо "при" живота, не другаде…
Не искам и няма да допусна думата свобода да си остане за мен просто дума, "високопарно гръмко звукосъчетание". Ако свободата за даден човек е само и просто дума, ако тя за него не е "нещо много повече", то такъв човек се е отказал от нея, от всичките й предимства, т.е. е станал несвободен. Аз това не мога да допусна.
Ето защо моето отношение към свободата е извор на моята "същност", свободата е най-важното, без което не мога. Чрез отношението си към свободата аз мога да разбера кой съм – и дори защо съм.
Смесицата от "понятно" и "непонятно" в моето бъдеще (а и в сегашното ми!) ме импулсира още повече да съм активен, да прояснявам възможностите си, да не се оставям на спокойното движение на "нещата от себе си", при което аз – действащият! – сам себе си съм елиминирал от действието си. Проявявайки понякога дързост, а всеки път най-вече настойчивост, аз успявам, въпреки стелещата се върху ми неизвестност, да придобивам една частична сигурност. Тя ми казва, че не всичко при мен е "сгрешено", че не всичко "в корена си е… гнило", че нищо не е безвъзвратно загубено и т.н. Това ми стига: грижата за това какво ще бъде е преди всичко моя неотменна грижа.
Но понякога съм склонен да мисля, че не е само моя – и тогава "независещото от мен" става мое оправдание, от което само изпитвам погнуса: заради показаната слабост. Затова аз не искам да се оправдавам, предпочитам да поема вината си изцяло – щом станалото касае единствено мен самия. Оправданията съвсем не помагат, нищо че се "оневинявам", аз пак губя; ако разчитам на тях, нищо няма да постигна.
Разбирам добре, че има неща, които само аз мога да направя, при това най-добре, така, че да постигна значим ефект и дори успех. Откривам, че един вид "аз за това съм роден", че "нищо друго не ме интересува" в същата степен, че без моята намеса и без активното ми участие "светът ще се провали" или поне ще стане "по-лош".
Казват, че подобно усещане било "мисията" на един живот, и може би са прави: ако мен ме няма там, няма да стане това, което ще стане само "с мен самия", при дейното ми участие, благодарение на грижите ми. Допринасяйки по този начин за "развитието на света" и за "движението му към по-добро", аз се чувствам на мястото си и на нужното ниво. Когато това изключително усещане изчезне или се изпари, когато разбера, че някъде съм излишен, аз "губя почва под краката си" и не се успокоявам докато не усетя "твърдото" под нозете си. Общо взето не обичам "да потъвам"; стремя се да бъда като "тапа", която винаги е отгоре…
Радвам се на успехите си и "страня" всеотдайно от провала, въпреки че и той понякога ми се "озъбва" тук и там. Моето усещане, че успявам да постигна нещо, че мога да умножавам завоеванията си, че ставам богат и че надмогвам всеки ден застрашаващата ме "празнота" и разпада на жизнения ми свят, свързан с нея, ми дава "криле". Всичко това е илюстрация, че "аз нещо струвам", че не се оставям, че "вътре в мен не кънти на кухо", че способностите ми са налице и на тяхна основа аз мога да имам много – и ще го имам, имам го, но… никога няма да спра бездеен. Но това е най-малкото: важното е, че по този начин аз ставам нещо, че съм, че ще бъда това, което искам, че аз от себе си няма да се откажа.
Излиза, че живея заради натрупването на сила (не заради "прахосването" й!), че моята собственост е концентрацията на енергия в моето тяло и душа, че непрекъснато съзнавам си новите възможности. Затова онова, което имам и най-вече съм, е предпоставка за неудържимо напредване и за личния просперитет, който аз напълно заслужавам. Всичко това и особено аз самият е мое постижение, сътворена от мен ценност и безценна жизненост; на основата на направеното от мен няма как да се отрече, че не съм живял напразно, без смисъл. Но главното ми богатство съм аз самият, това, което съм, и особено това, което ще бъда. Защото животът продължава каквото и да се случи, това е моят живот, животът такъв, какъвто сам съм го направил – и за нищо не съжалявам.
Разбира се, не искам никой да ми се меси, да ми пречи и не чакам ничия помощ като "подаяние"; от другите искам това, което аз самият не допускам спрямо тях – аз на никой не се меся в живота му. Има безброй "условности", които ми се налага да спазвам, защото те са полезни, защото без тях нещата се объркват. Откривам например, че светът в общи линии е добре устроен, че не се нуждае от особена промяна, че дава добри възможности, стига да не си "заспал" или пък да "проспиваш" (без да усещаш!) живота си. "Условностите" и "заварените съглашения" относно подредеността и правилността на съществуването, ме устройват. Но ако открия, че нещо липсва, аз мога да проявя инициатива и със съгласието на другите да допълним "правилата на играта".
Няма игри без правила, а "жизнената игра" остро се нуждае от все по-добри правила и от разумни промени, които не отричат миналото, а само го подобряват. Свободата ми от тези правила не е застрашена, защото аз разбирам, че са необходими, че без тях ще се появят излишни рискове и че ще стане по-лошо. Неслучайно са казали "лош закон, но закон", беззаконието е най-лошото, но това не значи, че нищо тук повече не може да се направи. Има си "продавачи на идеи" за това какво трябвало да бъде, това са т.н. политици, някои от тях говорят смислени неща, аз ги подкрепям и така допринасям за движението в желаната от мен посока.
Като че това е поне малка част от начина, по който аз правя своята лична история. Искам да бъда зачитан, искам свободата ми да е непрекъснато до мен, да не ми се пречи – и ако това е така, аз мога да постигна много, поне онова, което е по силите ми. За другите, предполагам, е същото – нищо че сме различни, че никой не е "еднакъв" с мен, не е мой "двойник". Казано е, че "в пот на лицето ще си изкарваш хляба", и това е самата истина; всичко останало обаче е много по-лошо за човека. Не искам никой да ме "носи", но не искам и аз да нося някои, пожелали да се "излежават" на гърба ми. Ако всеки разбере "що значи да си човек" и се възползва от всичките възможности (а те са безброй!) на човешкото, поне от някои от тях, няма как да не успее, да не постигне нещо.
Вярно е, че животът ми е даден за наслаждение и задоволство от себе си, но за да ги имам, за да "пребивавам" в тях, преди това трябва да съм се погрижил за това "да не съм отишъл извън него". Смятам, че живея само за това да се причастявам във вярност и да се овладявам все повече не от друго, а тъкмо от живота. Моят "компас" показва винаги тази посока. Животът е предизвикателството, благодарение на което мога или да попадна в сърцевината на живота, или да се изложа като… "стрелец", поради което – при мен поне е така – неимоверно ще страдаш. Но ако страдам заради това, че не живея истински, то тогава това ми показва, че неописуемото блаженство е тъкмо "при" живота, не другаде…
Не искам и няма да допусна думата свобода да си остане за мен просто дума, "високопарно гръмко звукосъчетание". Ако свободата за даден човек е само и просто дума, ако тя за него не е "нещо много повече", то такъв човек се е отказал от нея, от всичките й предимства, т.е. е станал несвободен. Аз това не мога да допусна.
Ето защо моето отношение към свободата е извор на моята "същност", свободата е най-важното, без което не мога. Чрез отношението си към свободата аз мога да разбера кой съм – и дори защо съм.
Няма коментари:
Публикуване на коментар