Човешките действия се разгръщат във времето, времето е поле на реализация на човешките действия. Действието протича във времето, активирането на жизнеността има своето начало "във времето", в някакъв момент, в който конкретното действие "тръгва" към повече или по-малко неясната си цел. Ако знаехме целите на всичките си постъпки, то нашият живот би бил неимоверно беден, а ние самите едва ли бихме се различавали с нещо от машините, от роботите, тъкмо в които всичко е програмирано!
По-нататък следва времево ограничен период на "реалното действане", в който индивидът, опирайки се на силите си, практически се движи към дълбоко желаното (а също внася и корекции в първоначалните си интуиции, "сметки" и цели) накрая, разбира се, всичко в някакъв момент достига до "логичния си завършек", т.е. успеха или пък провала на предприетото жизнено дело (и след това "цикълът" започва отново). Когато имаме работа с "отишли" в миналото човешки действия – а нали отминалостта се свързва най-вече с историята! – то тогава разбирането на подобни "зад нас съществуващи" действия изисква съответно пренастройване на субективността, която трябва да се добере до техния смисъл. (За това съвсем скоро ще се опитаме да постигнем нужната яснота чрез подходящото изследване.)
Другият значим аспект, този, който е свързан със "сега-протичащите" или ставащи събития в нечий живот, предполага особена, жива и "актуална" историчност, която не наричаме "история", а я свързваме по-скоро с т.н. съвременност. "Правейки" историята на собствения си живот, на нас непрекъснато ни се налага да вникваме в "сега-ставащото" с нас самите, което в следващия миг "отива" в миналото – т.е. вече не може да се върне, да се преживее наново същото (не "нещо друго", а тъкмо "онова тогава", което е вече минало, т.е. не може да се върне).
Следователно "отминалостта", дори "отминаваемостта" на човешките действия приравнява двете ситуации: тази на "действителната история на миналото" и другата, на бъдещата "история на сега-ставащото", на актуалното осъществяване на действия, които необратимо отиват в миналото и "скоро" ще станат "история". Това ни позволява да не разграничаваме строго двата аспекта, т.е. не да се питаме поотделно за различията на обслужващите ги нагласи на субективността, а да се стремим да откроим значимото на екзистенциалната ситуация, която се проявява и в двата случая на пълноценното вживяване в "исторически ставащото" както като история (историчност), така и като "ставане". ("Станалото" съвпада със "ставащото", защото и последното е осъдено да мине в същия времеви модус на миналото, макар че в "ставащото" можем да се "вместваме" и да го променяме, стига да сме придобили умението "мълниеносно" да се ориентираме в сега раждащия се смисъл!)
Но ето, че "онова, което ще бъде", но още не е – значи не принадлежи на битието като ставане и като станало!), е "мястото", спрямо което има смисъл да приложим своите разбирания за това как се ражда ценността на човешките действия. В бъде-ще-то ("бъде-ще" е израз на съкровено желаното "ще бъде"!) ще се случи онова, което трябва да се случи (не просто е "могло да стане", но по наша вина не е станало!), и затова от нас се иска да му придадем живот, да го "извикаме" от небитието към битието. Затова и историята, и съвременността в някакъв смисъл са "подчинени" на бъдещето, те съществуват заради него: не е особено важно да знаеш какво е било, а в същото време да си безразличен към "ставащото" и особено към онова, което ще бъде; заради бъдещето съществуваме, не заради миналото, за избраното от нас бъдеще съществуваме, не заради миналото, а избраното от нас бъдеще ще се случи само ако за него работим, действаме сега.
И така, оказа се, че времевият хоризонт на човешкото съществуване е "нещото", от което не можем да се "изтръгнем", нито пък "отскубнем": моят времеви хоризонт съвпада с мен самия и със свободата ми сам и отговорно да правя бъдещето си, т.е. своето битие (битие и бъдеще имат един и същ корен: бъде е тъкмо "быть", "бытие", нашия съвременен израз "битие"!). Следователно разбирането на времевите перспективи на съществуването е основата на вникването в жизнения смисъл, оживотворяващ и одухотворяващ човешкото битие, т.е. "жизненият свят", в който живее "този човек".
Тази е и основата, на която се опира и разбирането на историческото, независимо дали се отнася до "големи исторически деяния" (предмет на науката история) или пък касае действията на отделния жив и свободен човек. "Нишката", която пронизва различните форми на историческото като същност на човешкото битие на свободата и на самата историчност, и която води до вникването в техния дълбинен смисъл, се нарича разбиране (разбирането не е просто обяснение, а нещо много повече от това!).
Как разбираме историчното, как разбираме човека, а най-напред себе си (без саморазбиране няма разбиране!)? – ето въпросите, с които ни предстои да се заемем с оглед на това да постигнем едно пълноценно "разбиране на разбирането".
По-нататък следва времево ограничен период на "реалното действане", в който индивидът, опирайки се на силите си, практически се движи към дълбоко желаното (а също внася и корекции в първоначалните си интуиции, "сметки" и цели) накрая, разбира се, всичко в някакъв момент достига до "логичния си завършек", т.е. успеха или пък провала на предприетото жизнено дело (и след това "цикълът" започва отново). Когато имаме работа с "отишли" в миналото човешки действия – а нали отминалостта се свързва най-вече с историята! – то тогава разбирането на подобни "зад нас съществуващи" действия изисква съответно пренастройване на субективността, която трябва да се добере до техния смисъл. (За това съвсем скоро ще се опитаме да постигнем нужната яснота чрез подходящото изследване.)
Другият значим аспект, този, който е свързан със "сега-протичащите" или ставащи събития в нечий живот, предполага особена, жива и "актуална" историчност, която не наричаме "история", а я свързваме по-скоро с т.н. съвременност. "Правейки" историята на собствения си живот, на нас непрекъснато ни се налага да вникваме в "сега-ставащото" с нас самите, което в следващия миг "отива" в миналото – т.е. вече не може да се върне, да се преживее наново същото (не "нещо друго", а тъкмо "онова тогава", което е вече минало, т.е. не може да се върне).
Следователно "отминалостта", дори "отминаваемостта" на човешките действия приравнява двете ситуации: тази на "действителната история на миналото" и другата, на бъдещата "история на сега-ставащото", на актуалното осъществяване на действия, които необратимо отиват в миналото и "скоро" ще станат "история". Това ни позволява да не разграничаваме строго двата аспекта, т.е. не да се питаме поотделно за различията на обслужващите ги нагласи на субективността, а да се стремим да откроим значимото на екзистенциалната ситуация, която се проявява и в двата случая на пълноценното вживяване в "исторически ставащото" както като история (историчност), така и като "ставане". ("Станалото" съвпада със "ставащото", защото и последното е осъдено да мине в същия времеви модус на миналото, макар че в "ставащото" можем да се "вместваме" и да го променяме, стига да сме придобили умението "мълниеносно" да се ориентираме в сега раждащия се смисъл!)
Но ето, че "онова, което ще бъде", но още не е – значи не принадлежи на битието като ставане и като станало!), е "мястото", спрямо което има смисъл да приложим своите разбирания за това как се ражда ценността на човешките действия. В бъде-ще-то ("бъде-ще" е израз на съкровено желаното "ще бъде"!) ще се случи онова, което трябва да се случи (не просто е "могло да стане", но по наша вина не е станало!), и затова от нас се иска да му придадем живот, да го "извикаме" от небитието към битието. Затова и историята, и съвременността в някакъв смисъл са "подчинени" на бъдещето, те съществуват заради него: не е особено важно да знаеш какво е било, а в същото време да си безразличен към "ставащото" и особено към онова, което ще бъде; заради бъдещето съществуваме, не заради миналото, за избраното от нас бъдеще съществуваме, не заради миналото, а избраното от нас бъдеще ще се случи само ако за него работим, действаме сега.
И така, оказа се, че времевият хоризонт на човешкото съществуване е "нещото", от което не можем да се "изтръгнем", нито пък "отскубнем": моят времеви хоризонт съвпада с мен самия и със свободата ми сам и отговорно да правя бъдещето си, т.е. своето битие (битие и бъдеще имат един и същ корен: бъде е тъкмо "быть", "бытие", нашия съвременен израз "битие"!). Следователно разбирането на времевите перспективи на съществуването е основата на вникването в жизнения смисъл, оживотворяващ и одухотворяващ човешкото битие, т.е. "жизненият свят", в който живее "този човек".
Тази е и основата, на която се опира и разбирането на историческото, независимо дали се отнася до "големи исторически деяния" (предмет на науката история) или пък касае действията на отделния жив и свободен човек. "Нишката", която пронизва различните форми на историческото като същност на човешкото битие на свободата и на самата историчност, и която води до вникването в техния дълбинен смисъл, се нарича разбиране (разбирането не е просто обяснение, а нещо много повече от това!).
Как разбираме историчното, как разбираме човека, а най-напред себе си (без саморазбиране няма разбиране!)? – ето въпросите, с които ни предстои да се заемем с оглед на това да постигнем едно пълноценно "разбиране на разбирането".
Няма коментари:
Публикуване на коментар