"Искра" запалва "факела": тук ще проследим ставащото от проблясването на искрите до "разгарянето", лумването на "огъня"; огънят тук е символ само на динамиката, характерна за съществуването. Аз не го мисля като унищожителна стихия: пожарите в социалния свят се палят от съвсем други искри.
Обществото е динамична цялост, съставена от групи, а групата (малката общност) по идея е среда, в която свободните индивиди, спазвайки определени правила, сами осъществяват своята жизнена дейност. В групата индивидът проявява инициатива, ползва се достъпната, но пречупена през индивидуалността му информация, предвижда някои по-близки и желани цели (макар че се оказва в невъзможност да определи далечните резултати и ефекта върху цялото, последиците, проявяващи се при сблъсъка и преплитането на инициативите), опитва се да постигне успех или поне "да въведе ред" в собственото си съществуване.
Оказва се, че индивидът по този начин действа рационално-и-нерационално, а значи с една човешка спонтанност, която именно привнася автентичност в съществуването му: нищо в живота не става изцяло "програмирано", но тъкмо затова животът е така интересен, пълен с изненади, нови възможности, рискове, перспективи. Така пазарното общество – обществото на различията в собствеността, обществото на договарянето – погледнато отвън, не е нищо друго освен "стихийна реалност", постигаща обаче точно благодарение на това един естествен "разширяващ се ред", една удивителна и пълноценна ефективност, дори благотворност на системата; в такова общество печелят дори и тези, които "нямат нищо", т.е. не разполагат с произвеждаща собственост, но все пак "имат" себе си. Обществото следователно е "море", чиито вълнения и движения не се предизвикват или насочват от една воля, а всичко е предоставено на спонтанността и активността на "молекулите" (индивидите), поради което "морето" (предоставящо само условия и възможности) въпреки цялата си стихийност и динамика, запазва общата си продуктивност и затова "гъмжи от живот".
Оттук следва, че работата се свежда до това да се запази и подхранва жизнеността на "обществения организъм", сиреч да се постигне такова ниво на вътрешната самоорганизация, при което обществото да е преизпълнено с живот, да се явява точен образ на великото естество на живота. Животът обаче не се поддава на разсъдъчно "регулиране" и "насочване", на един външен "свръхрационален" контрол, животът е естествена и спонтанна активност и саморегулация, която превъзхожда – защото в нея животът изхожда от живота – всяка друга регулация: естественото трябва да бъде оставено да се развива по естествен начин и само тогава то ще продължи да ражда живот. Тук имаме покритие между двете реалности – свобода и живот – в най-дълбокото им естество, което означава, че само свободата притежава онтологичния ресурс да се съотнася с живота, докато всяко друго, пък било то и така претенциозния разсъдък, е крайно непълноценно в сравнение с живота.
В този смисъл "давайки" свобода на индивидите в пределите на тяхното жизнено пространство (собствеността), ние ги "правим" адекватни спрямо техния живот, в резултат на което и жизнеността на цялото ("системата") се запазва и възпроизвежда. (Друг е въпросът, че свобода не се "дава", а трябва да бъде "присвоена" от индивида!) Затова допускането на елементи, които по естеството си са несъвместими със спонтанността, с автентичността на социалната жизнена цялост, подкопава устойчивостта на последната, а в крайна сметка води до разрушаването й. Такива безжизнени елементи са, например, "планирането" на живота в обществото, съсредоточаването на ресурсите в ръцете на един "изцяло предвидлив" център или "свръхмозък" (централизация и "национализация"), държавното регулиране на икономиката до степента да се изземе даже самата възможност за инициатива от страна на индивидите, "предпазването" на индивидите от "изкушенията на свободата", недоверието към индивида и към способността му да се справя сам, "общото дело", заместващо индивидуалното, колективното "правене" на някакво абстрактно "всеобщо щастие" и пр. Всички тези "изкуствености" и "фалшивости" на разсъдъчното комунистическо безсмислие убиват безвъзвратно живота в социалния организъм, довеждат го до пълно изтощение.
Оставен на самия себе си, индивидът твори своя живот съобразно естеството на самия живот и принадлежащата му свобода. Обществото на такива индивиди точно на това основание е жизнено, ефективно, продуктивно, в него именно се ражда новото на арената на жизнените предизвикателства и изпитания, то не познава застоя и инертността, в него всичко е живот. В този смисъл адекватни на социалния живот са само "механизмите" (правилата), сътворени от самия живот, от живата история, от традицията, а такива са само механизмите и правилата на различието в индивидите и собствеността, на свободното договаряне, асоцииране, коопериране и конкуриране, институциите на демокрацията, т.е. "балансите" и "противотежестите" както на анархията (пълната, несвободната и затова безсмислена спонтанност, стихията, която само руши, а не създава), така и на тоталния държавен контрол, лишаващ индивидите от инициатива и застрашаващ, по-скоро опропастяващ жизнеността на човешката общност.
Обществото не търпи външно наложения му абстрактен "ред" на един "всичко планиращ център", който не може да предвиди и подреди целите, а също и крайния резултат. Докато свободната инициатива на милиони и милиарди индивиди чрез колосалното "преплитане" на целите спонтанно ражда превъзходен и разширяващ се ред (Хайек), който нищо друго не може да замени. Това, разбира се, не означава, че "държавата става излишна", но нейната автентична роля може да се разбере само на почвата на признанието, че държавата не може да замени двигателната сила на индивидуалната свобода и на частната собственост, признание, произлязло от едно истинно разбиране на живота, човека и човешкото.
Нека тук да приведа поне главното от знаменитите анализи на Фр.-А. фон Хайек, с които с възторг се запознах във великолепния превод на философа Л. Сивилов. Едва ли има нещо удивително в това родство на разбирания, израсли върху две наистина различни основи – икономиката и философията – напротив, подобно съвпадение е знак за истинността на споделяните идеи. Щом като по различни пътища се е достигнало до едни и същи резултати, то резултатите стават толкова по-твърди, което е белег за истинност.
Ето как Хайек изразява принципната си позиция (произлизаща от веруюто му, че "индивидите е трябвало да станат различни, преди да могат да бъдат свободни, за да се съчетават в сложни структури на сътрудничество"!):
Адаптацията към непознатото е ключът към цялата еволюция и тоталността от събития, към която съвременният пазар непрекъснато се нагажда, е наистина неизвестна за когото и да било. Информацията, която индивидите или организациите могат да използват, за да се нагодят към непознатото, по необходимост е частична и се съпровожда от сигнали (т.е. от цени) през дълга верига от индивиди – и всеки от тях препредава в модифицирана форма комбинация, състояща се от потоци абстрактни сигнали. Въпреки това чрез тези частични и фрагментарни сигнали цялата система от дейности клони към приспособяване, към условия, непредвидими и непознати за никой индивид, дори ако тази адаптация никога не е съвършена. Тъкмо затова структурата оцелява, а тези, които я използват, също оцеляват и преуспяват. Не може да има съзнателно планирани заместители на такъв самоорганизиращ се процес на приспособяване към непознатото. Нито разумът, нито вродената "природна доброта" насочват човека по този път, а само горчивата необходимост да се подчини на правила, въпреки че не ги харесва, за да се защити от конкуриращите го групи, които вече са започнали да се разширяват, тъй като са се натъкнали на такива правила по-рано.
В този смисъл съвременното общество наистина е едно "традиционно общество", което използва традицията чрез непрекъснатото й обновяване – без обаче да се променят принципите, конституивните начала, а именно: раз-личност на индивидите, различия в собствеността, специфична "даденост" на свободата съобразно индивидуалната откритост към нейните предимства, безкрайно динамична, кипяща от активност общност, в която всеки, преследвайки своето, така или иначе допринася за развитието и на другите, конкуренция и т.н. Но "наивното съзнание" (Хайек), което е "способно да си представи реда само като резултат от съзнателно подреждане", никога няма да проумее, че "ред и приспособяване към неизвестното се постигат по-успешно чрез децентрализирани решения и че разпределянето на властта ще разшири всъщност възможността за всеобхватен ред".
И още, че "децентрализацията наистина води до взимане под внимание на повече информация", също че "променящото се разпределяне на властта да се разполага с отделните ресурси между множество индивиди, които са в състояние да вземат решения за използването им – разпределение, придобито благодарение на индивидуалната собственост и на различието в собствеността – прави възможно пълното използване на разпръснатото знание"(цит. по "Фаталната самонадеяност", с. 103-104). Тук се засягат значими методологични въпроси, които не можем да обсъждаме, и нека затова да кажем поне това: онези, които милеят най-вече за "разпределянето на благата" според някаква абстрактна "справедливост", би трябвало най-сетне да проумеят, че преди това трябва да се разпределят усилията за създаването на тези блага, което е възможно единствено на почвата на различията в собствеността; различие, задаващо иначе непостижимата автентична справедливост.
Затова, както отбелязва Фр. фон Хайек, "институцията на индивидуалната собственост не е себична, нито пък е била "изобретена", за да наложи волята на притежателите на собственост върху останалите"; но благодарение на частната собственост възниква "процес, максимално използващ знанието на всички – и поради това облагодетелствуващ почти толкова онези, които нямат собственост, колкото и другите, които имат"(с. 105). В зависимост от казаното е съвсем разбираемо твърдението на фон Хайек, към което се присъединявам и аз (към което едва ли някой не би се присъединил – стига мисленето му да не е безвъзвратно повредено от проказата на комунизма):
"Свободата на всички в рамките на закона не изисква всички, а само много хора да са в състояние да притежават индивидуална собственост. Аз лично бих предпочел да нямам собственост в страна, в която много други притежават по нещо, отколкото да живея там, където цялата собственост е "притежание на колектива" и властите определят конкретните начини за нейното използване"(с. 106). Всъщност трансформацията от комунизъм към здраво общество, която в някои страни тече твърде болезнено (България), се свежда до това много хора да станат собственици и така да поемат съдбата си в собствените ръце: защото "свободата без собственост" не може да се нарече свобода, тя си остава само жажда за свобода, копнеж по свободата, абстрактна възможност да си свободен, реализираща се само благодарение на собствеността.
Ненавиждащите свободата затова толкова силно мразят… чуждата собственост (но дори и те не се отказват от това да имат нещо свое: аз не съм чул това някъде комунист да е раздал собствеността си на бедните, комунистът обаче обича да граби чуждото!), това се дължи на усета им, че само собствеността е в състояние да разбие несвободата, към която са се пристрастили. Обществата, в които ненавиждащите свободата са мнозинство, да не чакат скорошното си оздравяване, да не чакат края на бедите си. (А какво ли ни чака нас, след като тъкмо те в България владеят огромна заграбена собственост: тук комунистите станаха… капиталисти?!!) Такива общества новото няма да ги осени, защото в тях малцина са ония, които са разбрали, че "Свободата означава свобода да бъдеш различен" по думите на Хайек, т.е. "да имаш собствени цели и собствена област".
Обществото е динамична цялост, съставена от групи, а групата (малката общност) по идея е среда, в която свободните индивиди, спазвайки определени правила, сами осъществяват своята жизнена дейност. В групата индивидът проявява инициатива, ползва се достъпната, но пречупена през индивидуалността му информация, предвижда някои по-близки и желани цели (макар че се оказва в невъзможност да определи далечните резултати и ефекта върху цялото, последиците, проявяващи се при сблъсъка и преплитането на инициативите), опитва се да постигне успех или поне "да въведе ред" в собственото си съществуване.
Оказва се, че индивидът по този начин действа рационално-и-нерационално, а значи с една човешка спонтанност, която именно привнася автентичност в съществуването му: нищо в живота не става изцяло "програмирано", но тъкмо затова животът е така интересен, пълен с изненади, нови възможности, рискове, перспективи. Така пазарното общество – обществото на различията в собствеността, обществото на договарянето – погледнато отвън, не е нищо друго освен "стихийна реалност", постигаща обаче точно благодарение на това един естествен "разширяващ се ред", една удивителна и пълноценна ефективност, дори благотворност на системата; в такова общество печелят дори и тези, които "нямат нищо", т.е. не разполагат с произвеждаща собственост, но все пак "имат" себе си. Обществото следователно е "море", чиито вълнения и движения не се предизвикват или насочват от една воля, а всичко е предоставено на спонтанността и активността на "молекулите" (индивидите), поради което "морето" (предоставящо само условия и възможности) въпреки цялата си стихийност и динамика, запазва общата си продуктивност и затова "гъмжи от живот".
Оттук следва, че работата се свежда до това да се запази и подхранва жизнеността на "обществения организъм", сиреч да се постигне такова ниво на вътрешната самоорганизация, при което обществото да е преизпълнено с живот, да се явява точен образ на великото естество на живота. Животът обаче не се поддава на разсъдъчно "регулиране" и "насочване", на един външен "свръхрационален" контрол, животът е естествена и спонтанна активност и саморегулация, която превъзхожда – защото в нея животът изхожда от живота – всяка друга регулация: естественото трябва да бъде оставено да се развива по естествен начин и само тогава то ще продължи да ражда живот. Тук имаме покритие между двете реалности – свобода и живот – в най-дълбокото им естество, което означава, че само свободата притежава онтологичния ресурс да се съотнася с живота, докато всяко друго, пък било то и така претенциозния разсъдък, е крайно непълноценно в сравнение с живота.
В този смисъл "давайки" свобода на индивидите в пределите на тяхното жизнено пространство (собствеността), ние ги "правим" адекватни спрямо техния живот, в резултат на което и жизнеността на цялото ("системата") се запазва и възпроизвежда. (Друг е въпросът, че свобода не се "дава", а трябва да бъде "присвоена" от индивида!) Затова допускането на елементи, които по естеството си са несъвместими със спонтанността, с автентичността на социалната жизнена цялост, подкопава устойчивостта на последната, а в крайна сметка води до разрушаването й. Такива безжизнени елементи са, например, "планирането" на живота в обществото, съсредоточаването на ресурсите в ръцете на един "изцяло предвидлив" център или "свръхмозък" (централизация и "национализация"), държавното регулиране на икономиката до степента да се изземе даже самата възможност за инициатива от страна на индивидите, "предпазването" на индивидите от "изкушенията на свободата", недоверието към индивида и към способността му да се справя сам, "общото дело", заместващо индивидуалното, колективното "правене" на някакво абстрактно "всеобщо щастие" и пр. Всички тези "изкуствености" и "фалшивости" на разсъдъчното комунистическо безсмислие убиват безвъзвратно живота в социалния организъм, довеждат го до пълно изтощение.
Оставен на самия себе си, индивидът твори своя живот съобразно естеството на самия живот и принадлежащата му свобода. Обществото на такива индивиди точно на това основание е жизнено, ефективно, продуктивно, в него именно се ражда новото на арената на жизнените предизвикателства и изпитания, то не познава застоя и инертността, в него всичко е живот. В този смисъл адекватни на социалния живот са само "механизмите" (правилата), сътворени от самия живот, от живата история, от традицията, а такива са само механизмите и правилата на различието в индивидите и собствеността, на свободното договаряне, асоцииране, коопериране и конкуриране, институциите на демокрацията, т.е. "балансите" и "противотежестите" както на анархията (пълната, несвободната и затова безсмислена спонтанност, стихията, която само руши, а не създава), така и на тоталния държавен контрол, лишаващ индивидите от инициатива и застрашаващ, по-скоро опропастяващ жизнеността на човешката общност.
Обществото не търпи външно наложения му абстрактен "ред" на един "всичко планиращ център", който не може да предвиди и подреди целите, а също и крайния резултат. Докато свободната инициатива на милиони и милиарди индивиди чрез колосалното "преплитане" на целите спонтанно ражда превъзходен и разширяващ се ред (Хайек), който нищо друго не може да замени. Това, разбира се, не означава, че "държавата става излишна", но нейната автентична роля може да се разбере само на почвата на признанието, че държавата не може да замени двигателната сила на индивидуалната свобода и на частната собственост, признание, произлязло от едно истинно разбиране на живота, човека и човешкото.
Нека тук да приведа поне главното от знаменитите анализи на Фр.-А. фон Хайек, с които с възторг се запознах във великолепния превод на философа Л. Сивилов. Едва ли има нещо удивително в това родство на разбирания, израсли върху две наистина различни основи – икономиката и философията – напротив, подобно съвпадение е знак за истинността на споделяните идеи. Щом като по различни пътища се е достигнало до едни и същи резултати, то резултатите стават толкова по-твърди, което е белег за истинност.
Ето как Хайек изразява принципната си позиция (произлизаща от веруюто му, че "индивидите е трябвало да станат различни, преди да могат да бъдат свободни, за да се съчетават в сложни структури на сътрудничество"!):
Адаптацията към непознатото е ключът към цялата еволюция и тоталността от събития, към която съвременният пазар непрекъснато се нагажда, е наистина неизвестна за когото и да било. Информацията, която индивидите или организациите могат да използват, за да се нагодят към непознатото, по необходимост е частична и се съпровожда от сигнали (т.е. от цени) през дълга верига от индивиди – и всеки от тях препредава в модифицирана форма комбинация, състояща се от потоци абстрактни сигнали. Въпреки това чрез тези частични и фрагментарни сигнали цялата система от дейности клони към приспособяване, към условия, непредвидими и непознати за никой индивид, дори ако тази адаптация никога не е съвършена. Тъкмо затова структурата оцелява, а тези, които я използват, също оцеляват и преуспяват. Не може да има съзнателно планирани заместители на такъв самоорганизиращ се процес на приспособяване към непознатото. Нито разумът, нито вродената "природна доброта" насочват човека по този път, а само горчивата необходимост да се подчини на правила, въпреки че не ги харесва, за да се защити от конкуриращите го групи, които вече са започнали да се разширяват, тъй като са се натъкнали на такива правила по-рано.
В този смисъл съвременното общество наистина е едно "традиционно общество", което използва традицията чрез непрекъснатото й обновяване – без обаче да се променят принципите, конституивните начала, а именно: раз-личност на индивидите, различия в собствеността, специфична "даденост" на свободата съобразно индивидуалната откритост към нейните предимства, безкрайно динамична, кипяща от активност общност, в която всеки, преследвайки своето, така или иначе допринася за развитието и на другите, конкуренция и т.н. Но "наивното съзнание" (Хайек), което е "способно да си представи реда само като резултат от съзнателно подреждане", никога няма да проумее, че "ред и приспособяване към неизвестното се постигат по-успешно чрез децентрализирани решения и че разпределянето на властта ще разшири всъщност възможността за всеобхватен ред".
И още, че "децентрализацията наистина води до взимане под внимание на повече информация", също че "променящото се разпределяне на властта да се разполага с отделните ресурси между множество индивиди, които са в състояние да вземат решения за използването им – разпределение, придобито благодарение на индивидуалната собственост и на различието в собствеността – прави възможно пълното използване на разпръснатото знание"(цит. по "Фаталната самонадеяност", с. 103-104). Тук се засягат значими методологични въпроси, които не можем да обсъждаме, и нека затова да кажем поне това: онези, които милеят най-вече за "разпределянето на благата" според някаква абстрактна "справедливост", би трябвало най-сетне да проумеят, че преди това трябва да се разпределят усилията за създаването на тези блага, което е възможно единствено на почвата на различията в собствеността; различие, задаващо иначе непостижимата автентична справедливост.
Затова, както отбелязва Фр. фон Хайек, "институцията на индивидуалната собственост не е себична, нито пък е била "изобретена", за да наложи волята на притежателите на собственост върху останалите"; но благодарение на частната собственост възниква "процес, максимално използващ знанието на всички – и поради това облагодетелствуващ почти толкова онези, които нямат собственост, колкото и другите, които имат"(с. 105). В зависимост от казаното е съвсем разбираемо твърдението на фон Хайек, към което се присъединявам и аз (към което едва ли някой не би се присъединил – стига мисленето му да не е безвъзвратно повредено от проказата на комунизма):
"Свободата на всички в рамките на закона не изисква всички, а само много хора да са в състояние да притежават индивидуална собственост. Аз лично бих предпочел да нямам собственост в страна, в която много други притежават по нещо, отколкото да живея там, където цялата собственост е "притежание на колектива" и властите определят конкретните начини за нейното използване"(с. 106). Всъщност трансформацията от комунизъм към здраво общество, която в някои страни тече твърде болезнено (България), се свежда до това много хора да станат собственици и така да поемат съдбата си в собствените ръце: защото "свободата без собственост" не може да се нарече свобода, тя си остава само жажда за свобода, копнеж по свободата, абстрактна възможност да си свободен, реализираща се само благодарение на собствеността.
Ненавиждащите свободата затова толкова силно мразят… чуждата собственост (но дори и те не се отказват от това да имат нещо свое: аз не съм чул това някъде комунист да е раздал собствеността си на бедните, комунистът обаче обича да граби чуждото!), това се дължи на усета им, че само собствеността е в състояние да разбие несвободата, към която са се пристрастили. Обществата, в които ненавиждащите свободата са мнозинство, да не чакат скорошното си оздравяване, да не чакат края на бедите си. (А какво ли ни чака нас, след като тъкмо те в България владеят огромна заграбена собственост: тук комунистите станаха… капиталисти?!!) Такива общества новото няма да ги осени, защото в тях малцина са ония, които са разбрали, че "Свободата означава свобода да бъдеш различен" по думите на Хайек, т.е. "да имаш собствени цели и собствена област".
Няма коментари:
Публикуване на коментар