Латинската максима "Лош закон, но закон" (законът винаги е по-добър от беззаконието!) е вярна и затова, защото формата на закона – съществуващ винаги наяве, публично – не позволява открито едни индивиди да бъдат ощетявани за сметка на други – стига всички да са признати за самостойни човешки същества – а не, например, за "плебеи", "роби", "пролетарии" или пък "санкюлоти".
Това обяснява факта, че дори и "законът на беззаконието" или "правото на безправието", а именно законът и правото на реалния комунизъм, на варварската система на унижението на индивида, така или иначе поне на думи и на хартия декларира и човешки права, и една като че ли "рационална" законност. Следователно това, че има закони не е достатъчно за разбирането на съществуващото в света на индивидите, важното и определящото е какви са тези закони, доколко те са жизнени или създават една атмосфера на здрави отношения между индивидите, доколко разумно е устроено съответното общество, доколко, накрая, редът в него отговаря както на естеството на индивида, така и на изискващото се от живота и дължимата свобода. Има закони, които съдържат в себе си едно зле прикрито недоверие към способността на индивидите да бъдат свободни и отговорни, т.е. сами да поемат върху плещите си своята съдба.
Такива закони прокарват тенденцията индивидите да бъдат "ръководени", "направлявани", "командвани" или просто "водени" от силната ръка на държавата – т.е. от други, "малко по-специални" индивиди с власт, по-скоро от някакви самонадеяни "социални същества" (спомни си кастата на избраниците на комунистическата "партия"!). Такова едно законодателство е тъкмо нелиберално, тъй като то изхожда от презумпцията за господството на социума (комуната, общността, дори "стадото") над индивида, то значи може да се нарече както искате: комунистическо, "социално", "социалистическо", централистично, държавно-монополистко, етатистко, вождистко, антииндивидуалистично, тоталитарно (тази дума е особено мила на милеещите за "чистотата" на "светлата комунистическа идея"!) и пр.
Съответно на това индивидите необходимо биват поставяни в някаква (абсолютна или частична) зависимост от "майката-държава", това винаги ги дезактивира да работят за своето бъдеще, от което следва, че такова общество неумолимо започва да губи жизнени сили и значи е обречено на застой, а в крайна сметка и на гибел. Акцентът в такива общества започва да пада върху разпределянето на благата в името на някаква безсилна разсъдъчна "справедливост", и тъй като индивидите са лишени (или, при "социалистическата" версия, ограничени) във възможността си да създават по своя инициатива и на свой риск, то всички по-нататъшни усилия на монополния собственик (държавата с целия си некадърен и неадекватно мислещ апарат от ограничени в личностния си потенциал "партийци") да промени все по-катастрофалната ситуация в производството на блага са осъдени на неуспех, на неминуем провал. "Изведнъж" в такива общества откриват, че "нещо не върви", че "държавата е лош собственик", че е непоносимо "всичко да е на всички", че общото е непродуктивно и гибелно, че не съответства на естеството на живота, накрая, че просто… няма какво да се разпределя, от което пък следва краят на измислицата за "всеобщото щастие", за "неспирния поток от блага" (комунизмът според очакването на Маркс и Ленин), течащ направо в "отворените за лапане" уста на милионите все по-гладни труженици в тази безчовечна система.
Вижда се, че нелибералното законодателство във всичките му форми най-напред посяга върху различието в собствеността (или го ограничава в по-меките варианти), с което се отприщва разрушителната стихия на доктрините, които са изцяло разсъдъчни, т.е. не съдържат нищо жизнено в себе си. Когато в едно добре развито пазарно общество социалисти започват да "коригират" законодателството в "социалистически дух", те измислят най-вече пречки пред свободната инициатива на индивидите, на тази основа започват да провеждат политика за "по-справедливо" разпределяне на доходите, (данъчното бреме за най-активните слоеве се засилва крайно драстично), с което намаляват импулсите за развитие, подготвят стагнация на производството, значи сами отрязват корена, от който могат да черпят ресурс техните фалшиво загрижени за "слабите" ("бедните") хора "социални програми". Разбира се, социалистическите управления в такива развити пазарни страни не успяват да провалят самия пазарен строй (тъй като не се осмеляват да посегнат на неговата основа, собствеността под формата на самодейна раз-личност), но така натоварват иначе ефективно действащите спонтанни механизми на пазара, че провалът на техните социални обещания, на тяхната мнима "загриженост за всички" е гарантиран. (Разбира се, това не се отнася за комунизма, разсипващ изцяло живота в страните, в които е господствал поне десетилетие, и изсмукващ като вампир жизнените сили на цели нации в случаите, в които е господствал поне половин век.)
Това, че разстроеното от нелибералността законодателство трябва отново да бъде вкарвано в естествения коловоз на автентичните пазарни механизми, основани на необезпокояваните от нищо различия в собствеността и на индивидуалната предприемчивост на свободните индивиди, по косвен път показва, че жизнени са единствено правилата на общуване и живот, основани на една изцяло либерална философия. В този смисъл (ще се огранича с това, тъй като моята тема в цялата книга е тъкмо последната) либералното законодателство търси съответствие с автентичната основа на човешкото съществуване (свободата, раз-личността на индивидите, различията в собствеността, спонтанно хармонизиращия се пазар на основата на договорността, жизнения и непринуден ред, в който държавата само създава потребните за инициативата на свободните индивиди правила и условия и пр.) поради което едно такова законодателство възвръща растежа и благосъстоянието в обществото, изгодно, впрочем, и на ония, които не притежават "нищо", т.е. разполагат само със себе си, но по неизвестни и на тях самите причини са си наумили, че това е "нищо".
Следователно законите в една страна могат както да насърчават индивидите в ефективното "правене" на техния живот, така и да ги обезсърчават, да "погасяват" всеки опит за инициатива и за поемане на отговорността за своя живот в собствените ръце. Това са двата полюса, към които клонят опитите за уреждане на живота: либералният, изхождащ от самия живот с всичко потребно както на живота, така и на живия индивид, така и на жизнено необходимата му свобода, и нелибералният (включващ и антилибералността като същност на комунизма), който изхожда от едноизмерния разсъдък с немощното му морализаторстване ("социална справедливост", "социални" – не човешки! – "права", "социална държава" и пр. фалшиви "социалности") – и поради това е неадекватен на живота, а значи и опитващ се да му вреди, да го руши и разстройва.
Накратко казано, законите се опират или на индивида с цялата му свита (свобода, различност и пр.) и затова се основават на доверие в неговите "необозрими възможности" (по израза на К. Ясперс), или пък на социума, на абстрактната "всичкост" и "еднаквост" на без-личните (не-раз-личните), дезиндивидуализиращи се "индивиди", на които в крайна сметка не остава нищо друго освен да носят тежкото бреме на една външна на техния живот и безчовечна социална система – щом са имали злия жребий да допуснат установяването й или пък да се родят в общество, което ненавижда свободния индивид, което е враждебно на свободата, което не разбира естеството на живота (такова именно едно общество може да стане само след налагането в него на продължителен комунистически произвол, а по естествен път достигнали до такова състояние общества просто не може да има!).
Първият тип закони, либералните, активират човешките същества и им дават възможността сами да постигат смисъла на съществуването си в неговия неизмерим хоризонт (който точно поради това не може предварително и разсъдъчно да се задава, предопределя и пр.!), вторите, социално-комунизиращите, обезсърчават индивидите и ги поставят в един свят на безплътните сенки, който е толкова абсурден, толкова и изпълнен с безнадеждност.
Преживелите комунизма (започнал, впрочем, като разсъдъчна и "интелектуална" игра на непълноценно съществуващи и празни, поради това завиждащи на чуждия живот, скучни индивиди, и свършил като "колос върху глинени крака", стъпил върху плещите на милиони безперспективно съществуващи "социални същества", които точно затова понесоха толкова страдания) и разбралите неговата извратена същност, надявам се, ме разбират добре. На останалите просто не може да се помогне…
Това обяснява факта, че дори и "законът на беззаконието" или "правото на безправието", а именно законът и правото на реалния комунизъм, на варварската система на унижението на индивида, така или иначе поне на думи и на хартия декларира и човешки права, и една като че ли "рационална" законност. Следователно това, че има закони не е достатъчно за разбирането на съществуващото в света на индивидите, важното и определящото е какви са тези закони, доколко те са жизнени или създават една атмосфера на здрави отношения между индивидите, доколко разумно е устроено съответното общество, доколко, накрая, редът в него отговаря както на естеството на индивида, така и на изискващото се от живота и дължимата свобода. Има закони, които съдържат в себе си едно зле прикрито недоверие към способността на индивидите да бъдат свободни и отговорни, т.е. сами да поемат върху плещите си своята съдба.
Такива закони прокарват тенденцията индивидите да бъдат "ръководени", "направлявани", "командвани" или просто "водени" от силната ръка на държавата – т.е. от други, "малко по-специални" индивиди с власт, по-скоро от някакви самонадеяни "социални същества" (спомни си кастата на избраниците на комунистическата "партия"!). Такова едно законодателство е тъкмо нелиберално, тъй като то изхожда от презумпцията за господството на социума (комуната, общността, дори "стадото") над индивида, то значи може да се нарече както искате: комунистическо, "социално", "социалистическо", централистично, държавно-монополистко, етатистко, вождистко, антииндивидуалистично, тоталитарно (тази дума е особено мила на милеещите за "чистотата" на "светлата комунистическа идея"!) и пр.
Съответно на това индивидите необходимо биват поставяни в някаква (абсолютна или частична) зависимост от "майката-държава", това винаги ги дезактивира да работят за своето бъдеще, от което следва, че такова общество неумолимо започва да губи жизнени сили и значи е обречено на застой, а в крайна сметка и на гибел. Акцентът в такива общества започва да пада върху разпределянето на благата в името на някаква безсилна разсъдъчна "справедливост", и тъй като индивидите са лишени (или, при "социалистическата" версия, ограничени) във възможността си да създават по своя инициатива и на свой риск, то всички по-нататъшни усилия на монополния собственик (държавата с целия си некадърен и неадекватно мислещ апарат от ограничени в личностния си потенциал "партийци") да промени все по-катастрофалната ситуация в производството на блага са осъдени на неуспех, на неминуем провал. "Изведнъж" в такива общества откриват, че "нещо не върви", че "държавата е лош собственик", че е непоносимо "всичко да е на всички", че общото е непродуктивно и гибелно, че не съответства на естеството на живота, накрая, че просто… няма какво да се разпределя, от което пък следва краят на измислицата за "всеобщото щастие", за "неспирния поток от блага" (комунизмът според очакването на Маркс и Ленин), течащ направо в "отворените за лапане" уста на милионите все по-гладни труженици в тази безчовечна система.
Вижда се, че нелибералното законодателство във всичките му форми най-напред посяга върху различието в собствеността (или го ограничава в по-меките варианти), с което се отприщва разрушителната стихия на доктрините, които са изцяло разсъдъчни, т.е. не съдържат нищо жизнено в себе си. Когато в едно добре развито пазарно общество социалисти започват да "коригират" законодателството в "социалистически дух", те измислят най-вече пречки пред свободната инициатива на индивидите, на тази основа започват да провеждат политика за "по-справедливо" разпределяне на доходите, (данъчното бреме за най-активните слоеве се засилва крайно драстично), с което намаляват импулсите за развитие, подготвят стагнация на производството, значи сами отрязват корена, от който могат да черпят ресурс техните фалшиво загрижени за "слабите" ("бедните") хора "социални програми". Разбира се, социалистическите управления в такива развити пазарни страни не успяват да провалят самия пазарен строй (тъй като не се осмеляват да посегнат на неговата основа, собствеността под формата на самодейна раз-личност), но така натоварват иначе ефективно действащите спонтанни механизми на пазара, че провалът на техните социални обещания, на тяхната мнима "загриженост за всички" е гарантиран. (Разбира се, това не се отнася за комунизма, разсипващ изцяло живота в страните, в които е господствал поне десетилетие, и изсмукващ като вампир жизнените сили на цели нации в случаите, в които е господствал поне половин век.)
Това, че разстроеното от нелибералността законодателство трябва отново да бъде вкарвано в естествения коловоз на автентичните пазарни механизми, основани на необезпокояваните от нищо различия в собствеността и на индивидуалната предприемчивост на свободните индивиди, по косвен път показва, че жизнени са единствено правилата на общуване и живот, основани на една изцяло либерална философия. В този смисъл (ще се огранича с това, тъй като моята тема в цялата книга е тъкмо последната) либералното законодателство търси съответствие с автентичната основа на човешкото съществуване (свободата, раз-личността на индивидите, различията в собствеността, спонтанно хармонизиращия се пазар на основата на договорността, жизнения и непринуден ред, в който държавата само създава потребните за инициативата на свободните индивиди правила и условия и пр.) поради което едно такова законодателство възвръща растежа и благосъстоянието в обществото, изгодно, впрочем, и на ония, които не притежават "нищо", т.е. разполагат само със себе си, но по неизвестни и на тях самите причини са си наумили, че това е "нищо".
Следователно законите в една страна могат както да насърчават индивидите в ефективното "правене" на техния живот, така и да ги обезсърчават, да "погасяват" всеки опит за инициатива и за поемане на отговорността за своя живот в собствените ръце. Това са двата полюса, към които клонят опитите за уреждане на живота: либералният, изхождащ от самия живот с всичко потребно както на живота, така и на живия индивид, така и на жизнено необходимата му свобода, и нелибералният (включващ и антилибералността като същност на комунизма), който изхожда от едноизмерния разсъдък с немощното му морализаторстване ("социална справедливост", "социални" – не човешки! – "права", "социална държава" и пр. фалшиви "социалности") – и поради това е неадекватен на живота, а значи и опитващ се да му вреди, да го руши и разстройва.
Накратко казано, законите се опират или на индивида с цялата му свита (свобода, различност и пр.) и затова се основават на доверие в неговите "необозрими възможности" (по израза на К. Ясперс), или пък на социума, на абстрактната "всичкост" и "еднаквост" на без-личните (не-раз-личните), дезиндивидуализиращи се "индивиди", на които в крайна сметка не остава нищо друго освен да носят тежкото бреме на една външна на техния живот и безчовечна социална система – щом са имали злия жребий да допуснат установяването й или пък да се родят в общество, което ненавижда свободния индивид, което е враждебно на свободата, което не разбира естеството на живота (такова именно едно общество може да стане само след налагането в него на продължителен комунистически произвол, а по естествен път достигнали до такова състояние общества просто не може да има!).
Първият тип закони, либералните, активират човешките същества и им дават възможността сами да постигат смисъла на съществуването си в неговия неизмерим хоризонт (който точно поради това не може предварително и разсъдъчно да се задава, предопределя и пр.!), вторите, социално-комунизиращите, обезсърчават индивидите и ги поставят в един свят на безплътните сенки, който е толкова абсурден, толкова и изпълнен с безнадеждност.
Преживелите комунизма (започнал, впрочем, като разсъдъчна и "интелектуална" игра на непълноценно съществуващи и празни, поради това завиждащи на чуждия живот, скучни индивиди, и свършил като "колос върху глинени крака", стъпил върху плещите на милиони безперспективно съществуващи "социални същества", които точно затова понесоха толкова страдания) и разбралите неговата извратена същност, надявам се, ме разбират добре. На останалите просто не може да се помогне…
Няма коментари:
Публикуване на коментар