Нека приведа разсъждението на лорд Макс Белоф по повод на краха на комунизма в Източна Европа:
Краят на военната заплаха от страна на Източна Европа се възприема не само като събитие в света на политиците на силата, но и като победа и може би като крайна победа на ценностите на свободния свят над комунизма. Така навлизаме в период на еуфория, ознаменуван с есето "Краят на историята" от чиновника от Държавния департамент Франсис Фукояма, който сериозно твърди, че в света вече не били възможни конфликти, защото сега всеки приемал предимствата на либералната демокрация и пазарната икономика. Някои хора вече си дадоха сметка каква безсмислица е това твърдение.
Тук мога само да се съглася с категоричната оценка на английския историк, въпреки че не мога особено да се разпростирам с аргументации в нейна подкрепа. Ще се задоволя да приведа поне това.
Ясно е, че утопиите от рода на комунизма – опитващи се да съблазняват хората с "абсолютните предимства" на несвободата – претърпяха действителен крах. Но тези утопии, които никога не са преставали да никнат – тъй като винаги са съществували хора, податливи на съблазните на несвободата и безотговорността – едва ли са стигнали до своя окончателен край. Факт е обаче – да се надяваме – че тази категория хора вече не е мнозинство, което има силата да се налага и да "подправя" по свой вкус историята.
Тези хора, впрочем, сами не погрижили се за своята личност и раз-личност, обичат да се подчиняват на безличности като тях самите; мотивът за това е да не им се налага повече да се измъчват от съзерцаването на автентичния живот на пълноценно живеещите, от гледката на непоносимото за тях жизнено превъзходство на разбиращите и ползващите се от свободата си. Тази е екзистенциалната основа, която винаги ще ражда "самоотвержени привърженици" на несвободата, хора, за които свободният живот един вид не е по силите им – и затова те в безсилието си да променят нещо се отдават на т.н. съблазни на несвободата – без свобода наистина по-леко се живее, но за сметка на това не се живее достойно.
Крахът на комунизма – който по естеството си е апогей и апотеоз на влечението към несвобода у непълноценно живеещите – е тежка плесница върху тези самоотвержени привърженици на… "сладката несвобода", върху тези яростни противници и врагове на толкова неизгодната им свобода. От тази наистина тежка плесница те едва ли скоро ще се съвземат, но това съвсем не означава, че този човешки тип "мигновено" ще се преобрази и по магически начин ще се… влюби в свободата. Затова и ние не можем да очакваме след краха на комунизма несметни тълпи, благославящи свободата, индивидуалната предприемчивост, пазарната икономика, либерализма, традиционните ценности на човечеството и пр. – ние и не забелязахме, нямахме щастието да видим такива тълпи в разгърналите се пред очите ни исторически събития, съпровождащи краха на бесовщината, наречена комунизъм.
Ако е вярно, че на утопиите са подрязани корените, то това съвсем не ни позволява да започнем да вярваме в нови утопии – само защото те били с обратен знак. Трябва да се примирим с това, че хората никога няма да станат равни или още по-малко пък "еднакви". От това следва, че никога няма да настъпи утопичната ера на "всеобщото щастие", в която хората вкупом да искат все едно и също нещо – да живеят според изискванията на "свободата като осъзната необходимост". Щом като несвободата не можа да си устрои "абсолютно солидарна държава" и някаква призрачна "общност на блажените", то за свободата това е съвсем невъзможно.
Нещо повече, тъкмо според свободата "царството на абсолютно съгласните поданици" е и съвсем нежелано: възникването му е равносилно на унищожение на самата свобода. Човечеството не е доближило предела на ползване от великите предимства на свободата, хоризонтите на свободата (и тези на съпровождащата я винаги несвобода!) не са достигнати, те се отдалечават с… приближаването ни към тях – именно защото откриват безкрайни перспективи. Свободата не е друго, а образ на безкрайното, символ на неограничените шансове на човека да бъде себе си по най-добрия начин. Човешкото съвършенство е, изглежда, прекалено скучна работа, то в някакъв смисъл е непоносимо за живота – такъв, какъвто е той за човека.
"Съвършеният", "стерилният" живот, бидейки само блян на разсъдъка, е несъвместим с естеството на живота, с неговата неизразимост, с неизчерпаемостта на мощните му потенции. В този смисъл ние не сме стигнали до състоянието "да уловим с ръка небето", безсмислено е да искаме това. Именно затова традиционните ценности са от такова естество, че не закриват, а само откриват хоризонтите пред съществуването, достойно за човека.
Така че наистина г-н Фукояма може да спи спокойно: историята не е дошла до своя край. Може да се прибави и това, че в някакъв смисъл историческото чувство подсказва, че историята като израз на човешката екзистенция в нейната страст по автентичното… едва сега започва, тя винаги е в началото; пътят пред "сега съществуващите" индивиди никога не е извървян, той само предстои.
Животът е склонен да се възобновява, да започва отначало, вечно да се възвръща – обогатявайки се все повече и повече. Затова и "модерност" и "традиционност" съвпадат, стремейки се към вечното – не като "идеал", а като пътуване…
Краят на военната заплаха от страна на Източна Европа се възприема не само като събитие в света на политиците на силата, но и като победа и може би като крайна победа на ценностите на свободния свят над комунизма. Така навлизаме в период на еуфория, ознаменуван с есето "Краят на историята" от чиновника от Държавния департамент Франсис Фукояма, който сериозно твърди, че в света вече не били възможни конфликти, защото сега всеки приемал предимствата на либералната демокрация и пазарната икономика. Някои хора вече си дадоха сметка каква безсмислица е това твърдение.
Тук мога само да се съглася с категоричната оценка на английския историк, въпреки че не мога особено да се разпростирам с аргументации в нейна подкрепа. Ще се задоволя да приведа поне това.
Ясно е, че утопиите от рода на комунизма – опитващи се да съблазняват хората с "абсолютните предимства" на несвободата – претърпяха действителен крах. Но тези утопии, които никога не са преставали да никнат – тъй като винаги са съществували хора, податливи на съблазните на несвободата и безотговорността – едва ли са стигнали до своя окончателен край. Факт е обаче – да се надяваме – че тази категория хора вече не е мнозинство, което има силата да се налага и да "подправя" по свой вкус историята.
Тези хора, впрочем, сами не погрижили се за своята личност и раз-личност, обичат да се подчиняват на безличности като тях самите; мотивът за това е да не им се налага повече да се измъчват от съзерцаването на автентичния живот на пълноценно живеещите, от гледката на непоносимото за тях жизнено превъзходство на разбиращите и ползващите се от свободата си. Тази е екзистенциалната основа, която винаги ще ражда "самоотвержени привърженици" на несвободата, хора, за които свободният живот един вид не е по силите им – и затова те в безсилието си да променят нещо се отдават на т.н. съблазни на несвободата – без свобода наистина по-леко се живее, но за сметка на това не се живее достойно.
Крахът на комунизма – който по естеството си е апогей и апотеоз на влечението към несвобода у непълноценно живеещите – е тежка плесница върху тези самоотвержени привърженици на… "сладката несвобода", върху тези яростни противници и врагове на толкова неизгодната им свобода. От тази наистина тежка плесница те едва ли скоро ще се съвземат, но това съвсем не означава, че този човешки тип "мигновено" ще се преобрази и по магически начин ще се… влюби в свободата. Затова и ние не можем да очакваме след краха на комунизма несметни тълпи, благославящи свободата, индивидуалната предприемчивост, пазарната икономика, либерализма, традиционните ценности на човечеството и пр. – ние и не забелязахме, нямахме щастието да видим такива тълпи в разгърналите се пред очите ни исторически събития, съпровождащи краха на бесовщината, наречена комунизъм.
Ако е вярно, че на утопиите са подрязани корените, то това съвсем не ни позволява да започнем да вярваме в нови утопии – само защото те били с обратен знак. Трябва да се примирим с това, че хората никога няма да станат равни или още по-малко пък "еднакви". От това следва, че никога няма да настъпи утопичната ера на "всеобщото щастие", в която хората вкупом да искат все едно и също нещо – да живеят според изискванията на "свободата като осъзната необходимост". Щом като несвободата не можа да си устрои "абсолютно солидарна държава" и някаква призрачна "общност на блажените", то за свободата това е съвсем невъзможно.
Нещо повече, тъкмо според свободата "царството на абсолютно съгласните поданици" е и съвсем нежелано: възникването му е равносилно на унищожение на самата свобода. Човечеството не е доближило предела на ползване от великите предимства на свободата, хоризонтите на свободата (и тези на съпровождащата я винаги несвобода!) не са достигнати, те се отдалечават с… приближаването ни към тях – именно защото откриват безкрайни перспективи. Свободата не е друго, а образ на безкрайното, символ на неограничените шансове на човека да бъде себе си по най-добрия начин. Човешкото съвършенство е, изглежда, прекалено скучна работа, то в някакъв смисъл е непоносимо за живота – такъв, какъвто е той за човека.
"Съвършеният", "стерилният" живот, бидейки само блян на разсъдъка, е несъвместим с естеството на живота, с неговата неизразимост, с неизчерпаемостта на мощните му потенции. В този смисъл ние не сме стигнали до състоянието "да уловим с ръка небето", безсмислено е да искаме това. Именно затова традиционните ценности са от такова естество, че не закриват, а само откриват хоризонтите пред съществуването, достойно за човека.
Така че наистина г-н Фукояма може да спи спокойно: историята не е дошла до своя край. Може да се прибави и това, че в някакъв смисъл историческото чувство подсказва, че историята като израз на човешката екзистенция в нейната страст по автентичното… едва сега започва, тя винаги е в началото; пътят пред "сега съществуващите" индивиди никога не е извървян, той само предстои.
Животът е склонен да се възобновява, да започва отначало, вечно да се възвръща – обогатявайки се все повече и повече. Затова и "модерност" и "традиционност" съвпадат, стремейки се към вечното – не като "идеал", а като пътуване…
Няма коментари:
Публикуване на коментар