Или пък, другояче казано, дали всяка традиция освен "светла и позитивна страна", няма и "тъмна, опака страна"? Ето въпросите, над които си струва да се замислим и дори "вчувстваме" сериозно – ако това последното (относно… "чувствата в тяхната сериозност" ) изобщо е възможно.
Впрочем, ние винаги тъкмо това правим: мислим истински и "сериозно" само ако душата ни е овладяна от чувство и дори страст. Безчувственото мислене не може да роди нещо жизнено, то скоро омръзва даже и на самото себе си: идеята (а философията "борави" само с идеи, не просто с мисли!) носи и "побира" един богат смисъл само защото е непосредствено единство на мисъл и чувство, на знание и разбиране, на понятие и интуиция, на изразимост и неизразимост. Органон на философското прозрение е тъкмо разумът като цялост на тези коренно различни сили на духа на човека. Нека с това да завърша своето "отклонение", хвърлящо все пак известна светлина върху метода на това изследване. Ще добавя само, че това е тема, към която ще се върна на съответното място.
Дали пък не съществува "традиция на несвободата"? – може би така трябва да бъде преведен нашият въпрос?
В някакъв смисъл може да се отговори: "да, съществува", но с добавката: "но тогава това не е традиция, а опозиция на традиционното". Дали имаме право да считаме така?
Първо трябва да се подчертае, че нетрадиционно не значи модерно; "нетрадиционното" е просто "нетрадиционно", т.е. излизащо извън дадена традиция, то обозначава противопоставеността на традиционното, опозицията на това последното.
Нетрадиционното не съвпада с модерното (както на някои им се иска!) защото то може да представлява връщане към стереотипи, вече преодолени от традицията, да е израз на носталгия към "дотрадиционното", т. е. да е тъкмо "архаичност", закъсняла във времето, но въпреки това правеща последни опити да върне развитието в своя полза. Традицията в своето налагане е трябвало да преодолее чрез непрекъсната съпротива най-вече инертността на несвободата, от което следва, че непрекъснато откритата пред човека възможност да се поддаде на упоменатата инертност е почвата за зараждане на всяка "радикална антитрадиционност". Общо взето всичко възможно така или иначе вече е било поне в зародиша си, и значи нетрадиционността е само "възкръсване" или пък "ренесанс" на тенденции, които традицията и живия исторически опит са могли преди това мъчително да надмогнат, но сега им се налага наново да преодоляват.
Подобни тенденции, съпротивляващи се и подкопаващи "стратегията на свободата" (явяваща се същност на разгръщащата се историческа традиция), действително могат да обособят "лошата традиция на… нетрадиционността", т.е. на неотказалата се от реванш "традиция на несвободата". По този начин традицията намира в лицето на враждебната й антитрадиционност на несвободата своя "контрапункт", силата, вечно намираща се в опозиция на онова шествие на свободата, което традицията олицетворява, "своето друго", "твърдия бряг", който историческата традиция, подобно на река, е трябвало бавно да подкопава в опитите си да се наложи. Нетрадиционността на несвободата обаче трябва да бъде схващана именно така, тъй като, както вече беше показано, всяка радикалност спрямо традиционното не може да роди значими и оставащи във времето ценности, тя поражда само "анти-ценности", голи отрицания на традиционното, които не могат да постигнат естествеността на живия исторически процес.
Нетрадиционността затова не е друго, а поредица от "изблици", "инциденти", "ексцесии" и също аномалии, които традицията на свободата успява да преодолее или поне да потисне на основата на своята субстанциалност. Несвободата, явяваща се сърцевина на непримиримата нетрадиционност и особено на антитрадиционализма, не може поради отрицателността си (поради своя негативизъм!) и поради несубстанционалността си да роди нещо жизнено и значимо, те и затова само пречат, вредят и отклоняват (поне за известно време!) значимия исторически и културен процес на "вкореняване" на свободата в човешките сърца, души и съзнание. В този смисъл комунизмът като най-решителен изблик на радикална антитрадиционност показа пълната обреченост на тенденциите към несвобода, които историята винаги е съдържала.
С провала си във всички насоки комунизмът най-сетне доказа безсмислеността на опитите за съкрушаване на екзистенциалната и историческа традиция, невъзможността на несвободата да породи нещо трайно и значимо, да си създаде "свой свят", свят, израснал върху неистовата вакханалия на античовешката без-жизненост на не-свободата. (Отбележете натрупването на "негативизми" в същината на комунизма: тези "анти-", "без-" и "не-" и пр. само са най-външен израз пълната му неадекватност спрямо живота, който винаги утвърждава, но не отрича без смисъл!)
Но дали въпреки това несвободата (и тя е пълно отрицание: не-свобода!) претърпяла толкова кардинално поражение в лицето на тоталния провал на комунизма, завинаги се е отказала от опитите си поне за "частичен реванш" – този път в някакви други, "неразцъфнали досега в така пищни цветове" форми? Едва ли, битката на свободата и несвободата, арена на която е цялата човешка история, никога няма да приключи – както и смъртта никога няма да се предаде пред живота…
Впрочем, ние винаги тъкмо това правим: мислим истински и "сериозно" само ако душата ни е овладяна от чувство и дори страст. Безчувственото мислене не може да роди нещо жизнено, то скоро омръзва даже и на самото себе си: идеята (а философията "борави" само с идеи, не просто с мисли!) носи и "побира" един богат смисъл само защото е непосредствено единство на мисъл и чувство, на знание и разбиране, на понятие и интуиция, на изразимост и неизразимост. Органон на философското прозрение е тъкмо разумът като цялост на тези коренно различни сили на духа на човека. Нека с това да завърша своето "отклонение", хвърлящо все пак известна светлина върху метода на това изследване. Ще добавя само, че това е тема, към която ще се върна на съответното място.
Дали пък не съществува "традиция на несвободата"? – може би така трябва да бъде преведен нашият въпрос?
В някакъв смисъл може да се отговори: "да, съществува", но с добавката: "но тогава това не е традиция, а опозиция на традиционното". Дали имаме право да считаме така?
Първо трябва да се подчертае, че нетрадиционно не значи модерно; "нетрадиционното" е просто "нетрадиционно", т.е. излизащо извън дадена традиция, то обозначава противопоставеността на традиционното, опозицията на това последното.
Нетрадиционното не съвпада с модерното (както на някои им се иска!) защото то може да представлява връщане към стереотипи, вече преодолени от традицията, да е израз на носталгия към "дотрадиционното", т. е. да е тъкмо "архаичност", закъсняла във времето, но въпреки това правеща последни опити да върне развитието в своя полза. Традицията в своето налагане е трябвало да преодолее чрез непрекъсната съпротива най-вече инертността на несвободата, от което следва, че непрекъснато откритата пред човека възможност да се поддаде на упоменатата инертност е почвата за зараждане на всяка "радикална антитрадиционност". Общо взето всичко възможно така или иначе вече е било поне в зародиша си, и значи нетрадиционността е само "възкръсване" или пък "ренесанс" на тенденции, които традицията и живия исторически опит са могли преди това мъчително да надмогнат, но сега им се налага наново да преодоляват.
Подобни тенденции, съпротивляващи се и подкопаващи "стратегията на свободата" (явяваща се същност на разгръщащата се историческа традиция), действително могат да обособят "лошата традиция на… нетрадиционността", т.е. на неотказалата се от реванш "традиция на несвободата". По този начин традицията намира в лицето на враждебната й антитрадиционност на несвободата своя "контрапункт", силата, вечно намираща се в опозиция на онова шествие на свободата, което традицията олицетворява, "своето друго", "твърдия бряг", който историческата традиция, подобно на река, е трябвало бавно да подкопава в опитите си да се наложи. Нетрадиционността на несвободата обаче трябва да бъде схващана именно така, тъй като, както вече беше показано, всяка радикалност спрямо традиционното не може да роди значими и оставащи във времето ценности, тя поражда само "анти-ценности", голи отрицания на традиционното, които не могат да постигнат естествеността на живия исторически процес.
Нетрадиционността затова не е друго, а поредица от "изблици", "инциденти", "ексцесии" и също аномалии, които традицията на свободата успява да преодолее или поне да потисне на основата на своята субстанциалност. Несвободата, явяваща се сърцевина на непримиримата нетрадиционност и особено на антитрадиционализма, не може поради отрицателността си (поради своя негативизъм!) и поради несубстанционалността си да роди нещо жизнено и значимо, те и затова само пречат, вредят и отклоняват (поне за известно време!) значимия исторически и културен процес на "вкореняване" на свободата в човешките сърца, души и съзнание. В този смисъл комунизмът като най-решителен изблик на радикална антитрадиционност показа пълната обреченост на тенденциите към несвобода, които историята винаги е съдържала.
С провала си във всички насоки комунизмът най-сетне доказа безсмислеността на опитите за съкрушаване на екзистенциалната и историческа традиция, невъзможността на несвободата да породи нещо трайно и значимо, да си създаде "свой свят", свят, израснал върху неистовата вакханалия на античовешката без-жизненост на не-свободата. (Отбележете натрупването на "негативизми" в същината на комунизма: тези "анти-", "без-" и "не-" и пр. само са най-външен израз пълната му неадекватност спрямо живота, който винаги утвърждава, но не отрича без смисъл!)
Но дали въпреки това несвободата (и тя е пълно отрицание: не-свобода!) претърпяла толкова кардинално поражение в лицето на тоталния провал на комунизма, завинаги се е отказала от опитите си поне за "частичен реванш" – този път в някакви други, "неразцъфнали досега в така пищни цветове" форми? Едва ли, битката на свободата и несвободата, арена на която е цялата човешка история, никога няма да приключи – както и смъртта никога няма да се предаде пред живота…
Няма коментари:
Публикуване на коментар