ЧАСТ ІІ – ЖИЗНЕНИЯТ СВЯТ
5.Съгласуването на свободите
Индивидите, действащи съобразно своя интерес, постигат свободата си не като правят "всичко, което им хрумне", а само някои неща, т.е. свободата включва в себе си и самоограничаването, способността да се лишиш от някои възможности – защото само така можеш да постигнеш забележим ефект. Човекът, впрочем, не може да бъде едновременно "навсякъде", да се разпилява безкрайно, от нас се иска сами да се определяме, т.е. да заемем – за дадения момент – една конкретна позиция, от която да можем да действаме с цялата си сила.
Индивидите не са еднакви, а различията им идват от различното ни отношение към свободата – и от разбирането, което имаме за нея. Ако всички "притежавахме" автентично разбиране на свободата, то тогава нямаше да са нужни външни ограничения, защото който умее да се самоограничава смислено, него не бива да го ограничават "отвън" и принудително. Това, че не сме еднакви – слава Богу, че е така! – и че не разбираме по еднакъв начин свободата налага съществуването на правила, установяване на граници, очертаване на "линии", които да обособят както пространството на ненакърнимата лична свобода, така и оная област от цели, които индивидът не бива да си поставя. (А ако все пак ги постави – и така встъпи в противоречие с интереси на другия индивид, т.е. встъпи в чуждото пространство на нечий индивидуален или законен интерес, сиреч престъпи определените от закона граници, – да навлече върху себе си възмездие, възстановяване на правото.)
От това какви са правилата – въплътени в правото и закона – в дадено общество, се определя това в какво общество живеят неговите граждани: "правилата на играта" могат както да насърчават индивидите, така и да ги обезсърчават, а последиците и в двата случая ще бъдат коренно различни.
1.Идеята за право
Ако правилата пораждат правото, то "правилно" е онова, което е в съгласие и с двете, а защо нещо е "правилно" зависи от много фактори, но най-вече от съзнанието, от разпространените разбирания за позволено и непозволено, от съвестта, а значи и от степента, до която хората са достигнали в опитите си да овладеят автентичната свобода. В огромна част от случаите ние сами решаваме какво е правилно, какво може и какво не може, сами си позволяваме много неща, а някои си забраняваме, т.е. в тези случаи не се налагат специалните предписания на закона. Свободният човек в някакъв смисъл е законодателят на своя живот и на своите прояви, и ако съзнанието за свобода е развито, то такъв човек ще изживее живота си без да се е сблъсквал с наказващата функция на закона; останалите обаче, т.е. не дотам разбиращите свободата, "си имат проблеми" със закона и правосъдието – защото неясна за тях е била границата на позволеното и непозволеното.
Още оттук можем да заключим, че законите не предписват какво трябва да правим (нито един закон не може да обхване безкрайното многообразие от случаи, ситуации, възможности и пр., в които човешките същества всекидневно попадат!), а се задоволяват с изброяването само на някои неща, които бива или не бива да правим: позволено е всичко, което изрично не е забранено със закон. Законодателството, уважаващо свободата на индивидите и имащо доверие в способността им в повечето от случаите сами да решават кое е правилно и кое не е, не стеснява обсега на личната свобода. Такова законодателство насърчава гражданите в опитите им да живеят пълноценно, т.е. да се ползват от предимствата на свободния живот. В другия случай, а именно "забранено е всичко, което изрично не е разрешено от закона", от свободата не остава и помен, а гражданите стават слуги на държавата, лишени от всякаква самостоятелност. "Ще правите само онова, което законът ("уставът") е благоволил да ви "отпусне", всичко останало е забранено!" – това е висшият императив на обществото, устроено на казармени начала, подобно на това, което комунизмът създаде и разви до абсурд.
Подобен негласен подход към "свободата" съдържаше в най-чист вид "законността" по времето на комунизма: законът само на думи провъзгласяваше всички "свободи", гарантирани обаче само на хартия (никой не можеше да се възползва от тях в действителност, реално!), а щом фактически "разрешеното" е нищо и нищожно, то тогава само на милицията и на партийните секретари се даваше правото да определят какво може и какво не може. Така се стигна до абсурда, че в действителност всичко се оказа забранено, а разрешено беше (пак в действителност) само онова, което "партията" и милицията благоволят да "отпуснат" – и това в най-чист е вид системата на безправието, на правния произвол, другояче казано, законодателството и правосъдието на несвободата. Такава система не на правото, а на неправото, т.е. на "правото", служещо не на свободата и нейната реализация, а на произвола по отношение живота на индивидите, не е познавало и най-тъмното варварство в историята. Затова "социалистическото право" е узаконеност на безправието, на невъзможността да живееш свободно, то е тъкмо "правото на несвободата", "правото" на пълната зависимост на индивидите от държавата ("партията").
След като дотук констатирахме какво правото не е и не бива да бъде, остава ни да посочим по-конкретно какво то е – което е непосредствената ни задача.
Правото регламентира формите на съгласуване на индивидуалната свобода в нейните изяви като външно реализираща се свобода. То чертае границата между две индивидуални свободи (за да не се "застъпват", за да не претендират за едно и също пространство, за да не се "сблъскват" в едни напразни усилия за налагане на една воля над друга), а по този начин обособява сферите, в които волята постига своята автономия, чувството и съзнанието, че всяка свободна воля сама себе си определя (без "интервенция" или намеса от страна на някоя друга воля!). Всеки индивид се нуждае също от гаранции за ненамеса от страна на други индивиди в неговите действия, а също и от правила за сътрудничество между индивиди в случаите, в които това се налага (при някои основни отношения, например при асоцииране, при прехвърляне на собственост или отстъпване на съответно право върху нея, при разграничаване на интересите на работодателя и наемното лице и др. такива). Затова правото е съвкупност от норми (общи правила), регламентиращи необходимото и "разумното" в човешките отношения, същностните форми на проява на свободата, които са неизбежни за постигане на действителността (действеността) й, за нейното осъществяване в действия, не само като намерение или желание да бъдеш свободен, а като "делова" и практическа свобода.
Тези норми важат безусловно за всички, което е израз на "суверенитета" и самоценността на човешките същества, личностите, раз-личностите, а това от своя страна поставя здравата основа на фундаменталното право на равенство пред закона – единственото равенство, което изобщо трябва да съществува (във всички останали отношения хората са неравни – и трябва да останат такива!). Така законът създава условията, от които индивидите могат да се възползват – за да постигнат успех в опитите си да се доближат до целостта на живота, до неговата пълнота. Но общите условия на закона са само "рамка", която всеки сам може да разшири – за да създаде свои специфични и по-добри условия, за да придобие на основата на закона нови възможности, които вече са негови и реални, а не само "фиктивни" или формални ("на хартия"). Това обаче не става чрез "заобикалянето" на закона (както на някои им се струва), а чрез сътворяването на ресурс (възможности, условия, перспективи, личностни потенции), за който законът е оставил достатъчно "празно място" като поле на личната инициатива. В това "празно място", което, от друга страна погледнато, е сферата на свободата, се настаняват предприемчивите и инициативните, способните на рискове и предизвикателства, смелите и пр., които чрез дела и действия разширяват и задълбочават своето жизнено пространство, хоризонта на живота си – и така засилват различията си с останалите.
Казахме, че законът се задоволява да ни каже отчасти какво не бива да правим, също отчасти какво трябва да правим в някои от отношенията си, но той не предписва цялата възможна активност и дейности; правото не ограничава, а по скоро – ако е достатъчно либерално – насърчава индивидите в техните инициативи, осигурява нужния простор за тези последните. Това, че законът забранява само някои прояви, накърняващи чуждата свобода, но в същото време разрешава всичко останало, което не противоречи на духа на свободата, е правният стимул за саморазвитието на индивидите съобразно ценностите на автентично разбраната свобода. Престъпление следователно е "нахлуването" в свободата на другия, потискането на неговата автономия и достойнство, предприемането на действия, които рушат възможността за съществуване на свободна общност от собственици, загрижени за своя живот и бъдеще. Общо взето и накратко може да се каже, че законът постановява, че никой няма право да се меси в самосъзнателната дейност на отговорните индивиди, да им налага нежелани от тях цели, да им нанася вреди от всякакъв характер и пр., от една страна, а също предварително регламентира какви задължения към общността има индивидът, който дължи на правния ред в нея самата възможност необезпокояван да преуспява според способностите и инициативите си – от друга. Щом като правовата държава ни гарантира и осигурява спокойствието и сигурността, то ние вече сме длъжни да й се отблагодаряваме за това – освен чрез съпричастността си към общностния и държавния живот! – и чрез… редовното плащане на данъци.
В този смисъл оплакванията на някои, че законите "ограничавали" или пък "принизявали" свободата ни, са показателни само за това доколко за някои хора свободата е непроницаема загадка. Разбира се, има "закони и закони", т.е. всичко се определя от това какъв тип законодателство се е "възцарил" в съответната държава; има закони, които не само че могат да унищожат реалността на свободата, но и да я направят нежелана за повечето индивиди: комунизмът показа как става това. Но по идея законът "стеснява" само възможността за безсмислената "свобода", т.е. за празната суетност на "празните индивиди", които собствено не знаят какво искат и затова само си позволяват да вредят на другите да живеят и да се ползват от свободата си. На такива законът поставя ограниченията, които са необходими за гарантирането на свободата на ония, които се опитват да постигнат плодовете на автентичната и действителната свобода. Законът прави невъзможен произвола (чрез наказанието, което има и превантивен ефект), и точно затова прави възможна, поражда действителната свобода, свободата на ония, които я разбират – и затова няма да "злоупотребят" с нея, да я превърнат в "свободия". (Тази дума – "свободия" – обикновено се използва от хора, които не ценят много-много самата свобода; затова и я поставям в "кавички": за да съхраня уважението, което разбиращият свободата изпитва към нея – и затова никога не използва споменатата само този път в моята книга дума!)
Нещо повече, индивидите трябва да имат и правото на "злоупотреба" със свободата си (по израза на философа Кирил Василев). Уважаваният мислител така поясняваше думите си: "Когато някой някъде изкрещи: "Този тук злоупотреби със свободата си!" и на това основание поиска да го репресират, да приложат полицейски средства за "вразумяване", то тогава "обектът" на подобна ненавист да може спокойно да отвърне: "Да, но аз имам това право, правото на "злоупотреба със своята свобода!"" Ясно е, добавяше К. Василев, че разбиращите свободата никога няма да "злоупотребят" с нея, но това право гарантира, че никой не може да посяга на свободата им. Вярно е, че достойният професор развиваше своята теория във времето, в което комунистическата ненавист към свободата беше "разцъфнала в пищни цветове", дори вече се опитваше да се гаври със стремящите се да бъдат поне отчасти свободни – и затова тогава думите му звучаха като апел да защитим човешкото си право на свобода, не толкова на… "злоупотреба" с нея.
Подобни прояви на един философ – тогава малцина си позволяваха да защищават "абстрактната буржоазна свобода", тогава вилнееше възгледа на правоверния комунизъм ("Живеейки в обществото не можеш да бъдеш свободен от обществото!") – не можеше да не предизвикват уважение. Защото в тези години лицемерието и наглостта на комунистическия волунтаризъм предизвикваха отчаяние, чувство за безнадеждност, а само у малцина пораждаха силата да се съпротивляват (кой както може) на подобно безсрамие.
5.Съгласуването на свободите
Индивидите, действащи съобразно своя интерес, постигат свободата си не като правят "всичко, което им хрумне", а само някои неща, т.е. свободата включва в себе си и самоограничаването, способността да се лишиш от някои възможности – защото само така можеш да постигнеш забележим ефект. Човекът, впрочем, не може да бъде едновременно "навсякъде", да се разпилява безкрайно, от нас се иска сами да се определяме, т.е. да заемем – за дадения момент – една конкретна позиция, от която да можем да действаме с цялата си сила.
Индивидите не са еднакви, а различията им идват от различното ни отношение към свободата – и от разбирането, което имаме за нея. Ако всички "притежавахме" автентично разбиране на свободата, то тогава нямаше да са нужни външни ограничения, защото който умее да се самоограничава смислено, него не бива да го ограничават "отвън" и принудително. Това, че не сме еднакви – слава Богу, че е така! – и че не разбираме по еднакъв начин свободата налага съществуването на правила, установяване на граници, очертаване на "линии", които да обособят както пространството на ненакърнимата лична свобода, така и оная област от цели, които индивидът не бива да си поставя. (А ако все пак ги постави – и така встъпи в противоречие с интереси на другия индивид, т.е. встъпи в чуждото пространство на нечий индивидуален или законен интерес, сиреч престъпи определените от закона граници, – да навлече върху себе си възмездие, възстановяване на правото.)
От това какви са правилата – въплътени в правото и закона – в дадено общество, се определя това в какво общество живеят неговите граждани: "правилата на играта" могат както да насърчават индивидите, така и да ги обезсърчават, а последиците и в двата случая ще бъдат коренно различни.
1.Идеята за право
Ако правилата пораждат правото, то "правилно" е онова, което е в съгласие и с двете, а защо нещо е "правилно" зависи от много фактори, но най-вече от съзнанието, от разпространените разбирания за позволено и непозволено, от съвестта, а значи и от степента, до която хората са достигнали в опитите си да овладеят автентичната свобода. В огромна част от случаите ние сами решаваме какво е правилно, какво може и какво не може, сами си позволяваме много неща, а някои си забраняваме, т.е. в тези случаи не се налагат специалните предписания на закона. Свободният човек в някакъв смисъл е законодателят на своя живот и на своите прояви, и ако съзнанието за свобода е развито, то такъв човек ще изживее живота си без да се е сблъсквал с наказващата функция на закона; останалите обаче, т.е. не дотам разбиращите свободата, "си имат проблеми" със закона и правосъдието – защото неясна за тях е била границата на позволеното и непозволеното.
Още оттук можем да заключим, че законите не предписват какво трябва да правим (нито един закон не може да обхване безкрайното многообразие от случаи, ситуации, възможности и пр., в които човешките същества всекидневно попадат!), а се задоволяват с изброяването само на някои неща, които бива или не бива да правим: позволено е всичко, което изрично не е забранено със закон. Законодателството, уважаващо свободата на индивидите и имащо доверие в способността им в повечето от случаите сами да решават кое е правилно и кое не е, не стеснява обсега на личната свобода. Такова законодателство насърчава гражданите в опитите им да живеят пълноценно, т.е. да се ползват от предимствата на свободния живот. В другия случай, а именно "забранено е всичко, което изрично не е разрешено от закона", от свободата не остава и помен, а гражданите стават слуги на държавата, лишени от всякаква самостоятелност. "Ще правите само онова, което законът ("уставът") е благоволил да ви "отпусне", всичко останало е забранено!" – това е висшият императив на обществото, устроено на казармени начала, подобно на това, което комунизмът създаде и разви до абсурд.
Подобен негласен подход към "свободата" съдържаше в най-чист вид "законността" по времето на комунизма: законът само на думи провъзгласяваше всички "свободи", гарантирани обаче само на хартия (никой не можеше да се възползва от тях в действителност, реално!), а щом фактически "разрешеното" е нищо и нищожно, то тогава само на милицията и на партийните секретари се даваше правото да определят какво може и какво не може. Така се стигна до абсурда, че в действителност всичко се оказа забранено, а разрешено беше (пак в действителност) само онова, което "партията" и милицията благоволят да "отпуснат" – и това в най-чист е вид системата на безправието, на правния произвол, другояче казано, законодателството и правосъдието на несвободата. Такава система не на правото, а на неправото, т.е. на "правото", служещо не на свободата и нейната реализация, а на произвола по отношение живота на индивидите, не е познавало и най-тъмното варварство в историята. Затова "социалистическото право" е узаконеност на безправието, на невъзможността да живееш свободно, то е тъкмо "правото на несвободата", "правото" на пълната зависимост на индивидите от държавата ("партията").
След като дотук констатирахме какво правото не е и не бива да бъде, остава ни да посочим по-конкретно какво то е – което е непосредствената ни задача.
Правото регламентира формите на съгласуване на индивидуалната свобода в нейните изяви като външно реализираща се свобода. То чертае границата между две индивидуални свободи (за да не се "застъпват", за да не претендират за едно и също пространство, за да не се "сблъскват" в едни напразни усилия за налагане на една воля над друга), а по този начин обособява сферите, в които волята постига своята автономия, чувството и съзнанието, че всяка свободна воля сама себе си определя (без "интервенция" или намеса от страна на някоя друга воля!). Всеки индивид се нуждае също от гаранции за ненамеса от страна на други индивиди в неговите действия, а също и от правила за сътрудничество между индивиди в случаите, в които това се налага (при някои основни отношения, например при асоцииране, при прехвърляне на собственост или отстъпване на съответно право върху нея, при разграничаване на интересите на работодателя и наемното лице и др. такива). Затова правото е съвкупност от норми (общи правила), регламентиращи необходимото и "разумното" в човешките отношения, същностните форми на проява на свободата, които са неизбежни за постигане на действителността (действеността) й, за нейното осъществяване в действия, не само като намерение или желание да бъдеш свободен, а като "делова" и практическа свобода.
Тези норми важат безусловно за всички, което е израз на "суверенитета" и самоценността на човешките същества, личностите, раз-личностите, а това от своя страна поставя здравата основа на фундаменталното право на равенство пред закона – единственото равенство, което изобщо трябва да съществува (във всички останали отношения хората са неравни – и трябва да останат такива!). Така законът създава условията, от които индивидите могат да се възползват – за да постигнат успех в опитите си да се доближат до целостта на живота, до неговата пълнота. Но общите условия на закона са само "рамка", която всеки сам може да разшири – за да създаде свои специфични и по-добри условия, за да придобие на основата на закона нови възможности, които вече са негови и реални, а не само "фиктивни" или формални ("на хартия"). Това обаче не става чрез "заобикалянето" на закона (както на някои им се струва), а чрез сътворяването на ресурс (възможности, условия, перспективи, личностни потенции), за който законът е оставил достатъчно "празно място" като поле на личната инициатива. В това "празно място", което, от друга страна погледнато, е сферата на свободата, се настаняват предприемчивите и инициативните, способните на рискове и предизвикателства, смелите и пр., които чрез дела и действия разширяват и задълбочават своето жизнено пространство, хоризонта на живота си – и така засилват различията си с останалите.
Казахме, че законът се задоволява да ни каже отчасти какво не бива да правим, също отчасти какво трябва да правим в някои от отношенията си, но той не предписва цялата възможна активност и дейности; правото не ограничава, а по скоро – ако е достатъчно либерално – насърчава индивидите в техните инициативи, осигурява нужния простор за тези последните. Това, че законът забранява само някои прояви, накърняващи чуждата свобода, но в същото време разрешава всичко останало, което не противоречи на духа на свободата, е правният стимул за саморазвитието на индивидите съобразно ценностите на автентично разбраната свобода. Престъпление следователно е "нахлуването" в свободата на другия, потискането на неговата автономия и достойнство, предприемането на действия, които рушат възможността за съществуване на свободна общност от собственици, загрижени за своя живот и бъдеще. Общо взето и накратко може да се каже, че законът постановява, че никой няма право да се меси в самосъзнателната дейност на отговорните индивиди, да им налага нежелани от тях цели, да им нанася вреди от всякакъв характер и пр., от една страна, а също предварително регламентира какви задължения към общността има индивидът, който дължи на правния ред в нея самата възможност необезпокояван да преуспява според способностите и инициативите си – от друга. Щом като правовата държава ни гарантира и осигурява спокойствието и сигурността, то ние вече сме длъжни да й се отблагодаряваме за това – освен чрез съпричастността си към общностния и държавния живот! – и чрез… редовното плащане на данъци.
В този смисъл оплакванията на някои, че законите "ограничавали" или пък "принизявали" свободата ни, са показателни само за това доколко за някои хора свободата е непроницаема загадка. Разбира се, има "закони и закони", т.е. всичко се определя от това какъв тип законодателство се е "възцарил" в съответната държава; има закони, които не само че могат да унищожат реалността на свободата, но и да я направят нежелана за повечето индивиди: комунизмът показа как става това. Но по идея законът "стеснява" само възможността за безсмислената "свобода", т.е. за празната суетност на "празните индивиди", които собствено не знаят какво искат и затова само си позволяват да вредят на другите да живеят и да се ползват от свободата си. На такива законът поставя ограниченията, които са необходими за гарантирането на свободата на ония, които се опитват да постигнат плодовете на автентичната и действителната свобода. Законът прави невъзможен произвола (чрез наказанието, което има и превантивен ефект), и точно затова прави възможна, поражда действителната свобода, свободата на ония, които я разбират – и затова няма да "злоупотребят" с нея, да я превърнат в "свободия". (Тази дума – "свободия" – обикновено се използва от хора, които не ценят много-много самата свобода; затова и я поставям в "кавички": за да съхраня уважението, което разбиращият свободата изпитва към нея – и затова никога не използва споменатата само този път в моята книга дума!)
Нещо повече, индивидите трябва да имат и правото на "злоупотреба" със свободата си (по израза на философа Кирил Василев). Уважаваният мислител така поясняваше думите си: "Когато някой някъде изкрещи: "Този тук злоупотреби със свободата си!" и на това основание поиска да го репресират, да приложат полицейски средства за "вразумяване", то тогава "обектът" на подобна ненавист да може спокойно да отвърне: "Да, но аз имам това право, правото на "злоупотреба със своята свобода!"" Ясно е, добавяше К. Василев, че разбиращите свободата никога няма да "злоупотребят" с нея, но това право гарантира, че никой не може да посяга на свободата им. Вярно е, че достойният професор развиваше своята теория във времето, в което комунистическата ненавист към свободата беше "разцъфнала в пищни цветове", дори вече се опитваше да се гаври със стремящите се да бъдат поне отчасти свободни – и затова тогава думите му звучаха като апел да защитим човешкото си право на свобода, не толкова на… "злоупотреба" с нея.
Подобни прояви на един философ – тогава малцина си позволяваха да защищават "абстрактната буржоазна свобода", тогава вилнееше възгледа на правоверния комунизъм ("Живеейки в обществото не можеш да бъдеш свободен от обществото!") – не можеше да не предизвикват уважение. Защото в тези години лицемерието и наглостта на комунистическия волунтаризъм предизвикваха отчаяние, чувство за безнадеждност, а само у малцина пораждаха силата да се съпротивляват (кой както може) на подобно безсрамие.
Няма коментари:
Публикуване на коментар