Тук възниква въпросът: кои са основанията, които водят до разделяне на "единното общество" (съставено, впрочем, все от самодейни и свободни индивиди!) на мнозинства и малцинства – в чисто политическия смисъл на тези думи? Този въпрос неизбежно трябва да бъде допълнен и от един друг: как става промяната в съотношението мнозинство-малцинства, как малцинството се "преобръща" в мнозинство?
Разбира се, могат да бъдат дадени различни обяснения. Най-разпространеното може би е това, че "в зависимост от мястото, което индивидът заема в икономическия и изобщо общностен живот", се определят по необходимост неговите интереси, което пък в крайна сметка довежда до "поляризиране" на обществената структура на "класи" – или на мнозинство и малцинства. Даденото обяснение, лежащо в основата на марксистко-комунистическата доктрина, страда обаче от неизлечим механистицизъм, а значи от крайна опростеност и повърхностност на интерпретацията. Икономическият фактор, който в никакъв случай не бива да се подценява, тук съвсем неоснователно е изведен на преден план, а в същото време са елиминирани всички други реални и дори възможни фактори, особено пък ония, които са свързани с дълбинната, екзистенциално-психологическа страна на изключително многоликите човешки отношения.
Другояче казано, тук се прилага един чисто разсъдъчен подход, който по-нататък поражда неотстраними дефекти на тази наивна и в същото време груба обяснителна схема. Подобен схематизъм, който е склонен да елиминира всичко онова, което не се вмества в неговата елементарност – който, значи, си затваря очите за всичко онова, което интерпретиращият не си дава труда да разбере – е лишен от основателност и затова е неприложим при опитите да бъде разбрана реалност от толкова сложен тип, каквато е човешката реалност, "образуваща" обществото. (Тази интерпретация, впрочем, е изобретена от Маркс в зората на парните локомотиви и затова е толкова по-остаряла и неприложима за епохата на компютърните технологии и космическите совалки!) На посоченото основание, ясно е, такъв един подход трябва да бъде изоставен – тъй като е показал своята неефективност, своята негодност за прецизна научна употреба. При това – да добавя поне още едно съображение, тъй като тук не бива да се разпростирам – механистично-разсъдъчната методология на марксизма води до далеч отиващи следствия, които самият обществен живот в ХХ век най-категорично опроверга – имам предвид волунтаристичната практика на марксовия комунизъм.
В основата на общностните движения, промени, ориентации и преориентации лежи цял комплекс от фактори, които трябва внимателно да се изследват. Тук имаме неразкъсваема свързаност както на "фактически", сиреч произлизащи от "непосредствената действителност" фактори, така и на духовни, т.е. екзистенциално-психологически фактори, чиято значимост нямаме никакво право да пренебрегваме. (Та нали тук става дума за човешка реалност? Как тогава можем да я разберем ако елиминираме – както прави това стерилният марксизъм! – тъкмо нейната човешка страна и същина?) Следователно трябва да бъде приложен един по-ефикасен синтетично-философски подход, който, безспорно, превъзхожда всички разсъдъчно-аналитични, т.е. само наукообразни и затова съвсем непълноценни подходи.
Това е така, тъй като ако по аналитичен маниер вземем който и да е отделен момент или компонент, то тогава върху негова основа можем да "произведем" каквито си искаме "теории", влагайки в тях при това цялата си пристрастност, субективна настроеност и лична ограниченост; такъв подход предопределя една лоша "обяснителност", която фабрикува всякакви кухи, изцяло незначителни "схематизми". В резултат на подобна аналитична припряност, облегната единствено на претенциозния разсъдък, ни се изплъзва тъкмо смисленото и значимото, онова, което има изключителна ценност за човека – който, разбира се, не е просто "кълбо от разсъдливост", а много повече от това. Щом като пред нас е една многолика и прекалено подвижна реалност – реалността на човешкото – то към нея трябва да пристъпим с подходящ "инструментариум", който да е съотносим с финия характер, с изключително "деликатното" (Платон го е наричал даже "хвъркато"!) естество на автентичната човечност, на човешките реалии, "правещи" общностния и политически живот.
Затова в тази връзка всеки, който се е занимавал със "знаменитите анализи" на Маркс, не може да се отърве от усещането си, че този последният подхожда към своята "материя" по същия начин, по който си представя сложната хирургическа операция… касапинът ("инструментите" на който са, впрочем, тъкмо касапските ножове, сатъра и дори триона, докато "сечивата" на хирурга са съвсем различни!). Общо взето примерът на Маркс е показателен поне с това, че той съвсем ясно демонстрира в своите анализи как не трябва да се третира реалността на човешкото – по същия начин както основаният от него комунизъм също така ясно показа как не следва да се отнасяме към човека, към неговия свят и живот. Ето защо вече не може да се следват такива примери, техните далеч отиващи негативни последици забраняват това на изследователите, имащи все още респект поне към човешкото достойнство. (Казвам това, защото не трябва никога да се забравя как марксовите последователи – комунистите, "гробокопачите" на капитализма – десетилетия наред не правеха нищо друго освен да разкъсват и секат със съвсем груби сечива живата пулсираща тъкан на индивидуално-общностната цялост на цели нации; сами себе си наричайки се "гробокопачи", те наистина изкопаха прекалено много гробове…)
И така, в корена на общностните явления и на политическия процес лежат същите ония детерминиращи фактори, които ние открихме като сърцевина на смисленото индивидуално съществуване – което, от своя страна, се оказва по необходимост техен здрав фундамент. Ако пълноценно сме разбрали "пружините" на индивидуално-човешката инициатива и съобразно това сме посочили същностните форми, в които тя се разгръща, то от това следва, че вече имаме автентичната основа и на "масовите", груповите и общностни реминисценции ("отблясъци"!) на същите тези индивидуално-човешки действия, инициации и инициативи. "Обществото" не е нещо "добавено" към живата човешка реалност на индивидите, значи не е нещо самостойно и "над" индивидите съществуващо, а е дума, от друг ъгъл "гледаща" и затова по друг начин обозначаваща същата тази реалност. Това, което изобщо съществува, не са "примислените" от разсъдъка абстракции и думи, а реалността на човека, реалността на неговия живот и свобода.
По същия начин "държавата" не е самостойна и противопоставена на индивидите (гражданите) сила, "същност" или пък "битие в себе си", а само особено проявление и израз на единствената реалност на опитващите се да постигнат истината на своето битие човешки същества, на отдадените на тайнството на съществуването и затова устремени към съкровения призив на битието индивиди. Държавата в този смисъл не е "изобретение" на разсъдъка и отчуждена от човека мистериозна сила, а е творение на самия живот, "създание" на дълбоката вътрешна необходимост, пораждаща се от съвместното съществуване на цели поколения и на милиони човешки същества, упорито опитващи се да надмогнат природната, доисторична същност на човека.
За да облекчат съзнанието си, излишно "теоретизиращите" мислители (опрени главно на схематизиращия разсъдък!) се изобретили единствено поредица от думи, с чиято употреба вместо да прояснят още повече затъмняват и заплитат съзнанието, още повече пък разбирането си; в резултат реалността е загубена, тя е подменена от думите, които – за наказание на прекомерно доверяващите им се умозрителни теоретици – само обременяват и дори правят невъзможно пълноценното разбиране. (Имаме си толкова много кухи думи – "гражданско общество", "социалност", "социум", безкрайно многото "производни" от тях, "маси", "класи", "база" и "надстройка", "обществено-икономически формации", "държавата като антитеза на гражданското общество", "социално-политическо единство" и пр. – че заради тях нищо реално и действително не остана, а "социолозите", говорейки непрекъснато за "общите човешки неща", забравиха за самия човек!) Ясно е обаче, че автентичното разбиране не се нуждае от подобни "патерици", а също и че то изхожда от несъмнената реалност на съществуващото, която (без да бъде обвивана в "паяжината" на изкуствени конструкции) просто трябва да бъде постигната в нейната чистота и "първозданност", в нейния корен.
Казаното вече напълно подпомогна решаването на конкретните въпроси, които си бяхме поставили. Нека да приложим така очертания синтетичен подход, който единствен може да ни даде пълнотата на ставащото.
Индивидите са инициирани за действия от определен род (групиране в мнозинства и малцинства, образуване на партии, политическа активност, граждански движения и т.н.) най-вече на основата на базови ценности, определяни от насоката на свободно приетата от тях екзистенция. В корена на ценностите, а също така и на поражданите от тях действия може да се открие определена екзистенциално-човешка ориентация, изразяваща се като "отношение-към…", което, впрочем, съвсем не е само съзнателно-целеполагащо, а в огромната си част е тъкмо несъзнавано, спонтанно и намиращо се най-вече в дълбока връзка с жизнената основа на съществуването. Става дума за това, че импулсите за човешката духовна и практическа дейност, пораждаща в крайна сметка действителността на човешкото, културното и социалното битие, могат да се открият в една "екзистенциална сплав", която в своето саморазвитие приема определена насока; в тази "сплав" наистина има всичко, най-вече ония прекалено човешки неща, каквито са емоциите, интимният усет, пълноценните жизнени интуиции, настроености от различен род, страстите, копнежите, илюзиите, предразсъдъците, отломките от предишни мирогледи, рудименти на "култура", накрая (а не "най-вече", както на мнозина се е струвало!) и съзнателни, разсъдъчни и интелектуални продукти от типа на "планове", "цели", "задачи", "искания", "платформи", "програми" и пр.
Казвам "най-накрая", защото съзнателните образувания са немислими извън онзи екзистенциално-душевен контекст, който ги прави възможни, който ги поражда, бидейки скрит зад тях, подмолно действащ, налагащ се обаче безусловно. Този първичен екзистенциално-душевен комплекс, детерминиращ по-нататък всички форми на активност (в това число и политическата) и на практичност на съответните човешки същества (споделящи го като живот), може да бъде подложен само на приблизителна деструкция с оглед открояване на определени "смисловозадаващи ядра", които са ни потребни за вникването в конкретните измерения и в "повърхностните прояви", в проявите, личащи на "повърхността". Обикновено сме склонни да казваме (и с основание!), че хората действали под неумолимото въздействие на идеи, при това различните групи били подвластни на различни, несъвместими (понякога или много често) идеи. Идеята обаче не е последното, на което трябва да се опре интерпретацията, а се налага да се прозре екзистенциалната основа, правеща възможна тази или някоя друга идея, налага се да се открие корена, почвата и "хранителната среда" на съответната идея.
Тук не става дума за това да се проследи източника – в исторически и културен план – на съответната идея, т.е. "онзи, който пръв я е изказал" или "измислил"; идеите не само се "мислят" или "измислят", а се улавят с цялата душа (с идеите се живее!), която, от своя страна, е станала възприемчива към тях в съответствие с екзистенциалната ориентация на човека, в съответствие с насоката на неговия живот.
Тъй като за идеите и особено за политическите идеи и нагласи ще говорим малко по-нататък, то нека да уточня поне това: идеята е човешко-екзистенциална и духовна цялост, която се ражда в недрата на пълноценно съществуващата и индивидуално самоопределяща се човешка субективност, за този корен тук става дума.
Остана ни само – за да завършим подетото разсъждение – да направим опит за "деструкция" на фундаменталната "екзистенциална сплав", явяваща се корен на специфичните активности на индивидите. Сега вече можем да направим подобно приближение към "анализа", тъй като синтезът или по-скоро дедукцията, която приложихме, ни даде потребната за това основа – целостта на разбирането при това няма да бъде загубена.
Могат да се обособят следните относително еднородни пластове в споменатата "екзистенциална сплав":
● Обща жизненост, степен на отдаденост на живота, на "въвлеченост" в него. Индивидите се различават по начало според жизнеността си, която лежи в основата на тяхната екзистенциално определена индивидуалност. Става дума за конкретната виталност и сила на живота ("воля за живот"), която може да бъде открита като корен на по-нататък разгръщащата се екзистенция. Ек-зистирайки, човек може да отиде отвъд заложената си "по природа" жизненост, да я акумулира и натрупва, но може и да я пропилее без особен смисъл. В дълбините на субекта жизнеността и "отношението-към…" – проявяващо се като жизнелюбие, енергия или енергичност, "страстност", самородна активност и пр. – се обособяват като екзистенциален център и като "ос, около която всичко се завърта". Това, че не сме еднакви според отдадеността си към живота, според въвлечеността си в неговото велико тайнство, едва ли може да бъде оспорено от някой – макар че за мнозина това е изцяло неизгодно, т.е. е истина, изобличаваща ги в екзистенциална непълноценност;
● Преданост към свободата. Струва ми се, че този пласт на първичната екзистенциална настроеност едва ли се нуждае от коментар; той е "предмет" на цялата тази книга;
● Раз-личност, степен на индивидуализация, яснота на индивидуалната проявеност, суверенна самобитност, самобитие. Ясно е, че първите две смислозадаващи ядра по необходимост пораждат третото, т.е. то е тяхна проекция;
● Вписаност в потока на времето. Ние сме времеви същества, съществуваме исторично, нашият живот е история, чиито автор е самият живеещ, той също е и "главното действащо лице", около което се "завързва жизнената интрига. Съобразно този пласт хората биват или вдъхновени "преследвачи на времето", съществуващи в модуса на бъдещето, или "романтици", вгледани в миналото, или пък "хедонисти", оставили се на ефимерното настояще. Това измерение на първичната екзистенциална цялост е разгледано подробно в книгата ми "Преследване на времето, или изкуството на свободата", и затова тук ще се задоволя само с казаното;
● Зависимост от "заедността", съпротива или оставеност на "стадния порив", на "размиващата" индивидуалностите колективност. Съобразно това ядро хората биват или здрави индивидуалисти (в широкия смисъл, т.е. като личности, привързани към раз-личността си, и затова усещащи я като богатство) или пък "обществени същества", чиято пряка зависимост от "колективното" ги прави неспособни да се отдадат на стихията на свободната индивидуалност. Във втория случай става дума обхванатост от екзистенциален страх, а в първия – за изпълненост с екзистенциално мъжество. Нима някой не е разбрал, че хората общо взето биват страхливи и безстрашни, т.е. закрити или открити спрямо дръзновеността и дързостта, потребна на индивида в неговата отдаденост на живота? Ясно е също, че страхливите именно заради страха си стават колективисти (понеже си мислят, че когато са много, тогава "не е страшно"; нашите комунисти затова крещяха по площадите: "Много сме, силни сме!"!), докато истински дръзките съвсем не се боят от мисията да бъдеш индивидуалност – и затова просто презират аморфността на безликия колектив (маса, тълпа, стадо и пр.);
● Спонтанност и "принуденост", интуитивна чувственост и "разсъдлива интелектуалност". Тези два дълбоко свързани екзистенциални пласта (разбира се, връзката е тази: спонтанност-интуитивност-чувственост и "принуденост"-разсъдливост-"интелектуалност") вече "пробиват" на повърхността, те са изяви, илюстриращи и показващи навън дълбинното, за което дотук ставаше дума. Ние ще ги проследяваме и по-нататък, техните ефекти върху действията са особено изразителни, затова казаното тук е достатъчно;
● Останалите екзистенциални ядра могат да бъдат изразени общо: "самодейност" или "контролируемост", податливост на контрол; властност и "подвластност"; склонност към своето или пък ламтеж към чуждото, към "общото" ("отношение-към…", свързвано със собствеността); конформност и неконформност; практичност и "вятърничавост", не-практичност; идеализъм и материализъм в техния нравствен смисъл; и т.н. – тъй като подобно изброяване на прояви, намиращи се в "най-горния" слой на екзистенциалната цялост, не представлява вече никаква трудност, а и те са безкрайно много.
Важното е да се разбере свързаността на двата рода прояви, тяхната неделимост, своеобразната приемственост, пораждаща екзистенциално-смислови линии, върху които се разполагат в последователност проявите от съответния род.
Така например едната "линия" така или иначе пронизва прояви от "едната страна" на изброените опозиции, които органично се допълват, образувайки екзистенциалния тип на суверенната и здрава, на силната индивидуалност: мощна жизненост, самоотвержена преданост към свободата, ярко изразена и държаща на себе си индивидуалност, своеобразна и горда раз-личност, отдаденост на бъдещето или поне на смисленото настояще, презрение към "колективизма" и т.н.
Линията на противоположната тенденция може да бъде изразена в своя най-чист тип на комуниста, който е пълно въплъщение на екзистенциална непълноценност, на "отхвърленост" от пиршеството на живота, поради което този екзистенциален тип се опитва чрез заместители отчасти да компенсира фаталната липса – като вреди на другите да живеят, като се меси в чуждия живот, като по друг начин изразява озлобеността си и т.н. Това са двете полярни опозиции или диаметрални разминаващи се линии, които никога не могат да се примирят: тази е основата на тяхната борба, на тяхната екзистенциална несъвместимост.
Между тях се разполагат типовете и линиите на различните "половинчатости" (често използвана от М.Хайдегер дума), т.е. на екзистенциално непроявилите се докрай човешки същества, или съществата, намиращи се "на път към самите себе си", по пътя, водещ до тях самите. Алтернативите на тяхното възможно бъдеще са очертани, в зависимост от действието на изброените фактори всеки от тях или постига екзистенциална пълнота, или пък се "свлича" до нивото на екзистенциалната непълноценност, въплъщавана от комунизма. (Ето едно от основанията да смятам, че комунизмът въпреки пораженията си е непрекъсната възможност, срещу която никое общество не е застраховано. "Имунизацията" обаче срещу комунизъм е само непреодолимото разпространение на идеята за свобода в колкото се може повече съзнания и души, което засилва здравоспособността на обществения организъм. Например по тази причина в САЩ, Англия и пр. няма никаква почва за комунизъм, там комунизмът не може да вирее в атмосферата на вкоренената дълбоко в душите идея за свобода.)
А що се отнася до "малцинствата" и "мнозинствата", с които започнахме, то те се основават на крехки и податливи на "обстоятелствата" колебания в екзистенциалния статус на индивидите, които накланят везните било на едната, било на другата страна.
Неизразимата динамика на живота в свободните общества непрекъснато променя "екзистенциалния баланс", и тук само традицията на индивидуалността (и антитрадицията на "заедността") са факторите, които придават известна устойчивост на социалния интегритет. Тези фактори са с исторически генезис, което се илюстрира с факта, че страни като САЩ и Великобритания са абсолютно неподатливи на комунизъм (заради ярко проявената традиция на свободната индивидуалност в тях), докато страна като Русия например (и отчасти България) дълго преди появата на болшевиките-комунисти е била "бременна" с комунизъм – заради доминираща тенденция на тотализиращо мислене, възникнало на почвата на "заедността" като несвобода. Как стоят работите по отношение на България в тази насока ще имаме възможността да разберем на съответното място. (В тази връзка много съм писал в своите книги БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността) и СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (Кратка психологическа история на съвременна България).
Разбира се, могат да бъдат дадени различни обяснения. Най-разпространеното може би е това, че "в зависимост от мястото, което индивидът заема в икономическия и изобщо общностен живот", се определят по необходимост неговите интереси, което пък в крайна сметка довежда до "поляризиране" на обществената структура на "класи" – или на мнозинство и малцинства. Даденото обяснение, лежащо в основата на марксистко-комунистическата доктрина, страда обаче от неизлечим механистицизъм, а значи от крайна опростеност и повърхностност на интерпретацията. Икономическият фактор, който в никакъв случай не бива да се подценява, тук съвсем неоснователно е изведен на преден план, а в същото време са елиминирани всички други реални и дори възможни фактори, особено пък ония, които са свързани с дълбинната, екзистенциално-психологическа страна на изключително многоликите човешки отношения.
Другояче казано, тук се прилага един чисто разсъдъчен подход, който по-нататък поражда неотстраними дефекти на тази наивна и в същото време груба обяснителна схема. Подобен схематизъм, който е склонен да елиминира всичко онова, което не се вмества в неговата елементарност – който, значи, си затваря очите за всичко онова, което интерпретиращият не си дава труда да разбере – е лишен от основателност и затова е неприложим при опитите да бъде разбрана реалност от толкова сложен тип, каквато е човешката реалност, "образуваща" обществото. (Тази интерпретация, впрочем, е изобретена от Маркс в зората на парните локомотиви и затова е толкова по-остаряла и неприложима за епохата на компютърните технологии и космическите совалки!) На посоченото основание, ясно е, такъв един подход трябва да бъде изоставен – тъй като е показал своята неефективност, своята негодност за прецизна научна употреба. При това – да добавя поне още едно съображение, тъй като тук не бива да се разпростирам – механистично-разсъдъчната методология на марксизма води до далеч отиващи следствия, които самият обществен живот в ХХ век най-категорично опроверга – имам предвид волунтаристичната практика на марксовия комунизъм.
В основата на общностните движения, промени, ориентации и преориентации лежи цял комплекс от фактори, които трябва внимателно да се изследват. Тук имаме неразкъсваема свързаност както на "фактически", сиреч произлизащи от "непосредствената действителност" фактори, така и на духовни, т.е. екзистенциално-психологически фактори, чиято значимост нямаме никакво право да пренебрегваме. (Та нали тук става дума за човешка реалност? Как тогава можем да я разберем ако елиминираме – както прави това стерилният марксизъм! – тъкмо нейната човешка страна и същина?) Следователно трябва да бъде приложен един по-ефикасен синтетично-философски подход, който, безспорно, превъзхожда всички разсъдъчно-аналитични, т.е. само наукообразни и затова съвсем непълноценни подходи.
Това е така, тъй като ако по аналитичен маниер вземем който и да е отделен момент или компонент, то тогава върху негова основа можем да "произведем" каквито си искаме "теории", влагайки в тях при това цялата си пристрастност, субективна настроеност и лична ограниченост; такъв подход предопределя една лоша "обяснителност", която фабрикува всякакви кухи, изцяло незначителни "схематизми". В резултат на подобна аналитична припряност, облегната единствено на претенциозния разсъдък, ни се изплъзва тъкмо смисленото и значимото, онова, което има изключителна ценност за човека – който, разбира се, не е просто "кълбо от разсъдливост", а много повече от това. Щом като пред нас е една многолика и прекалено подвижна реалност – реалността на човешкото – то към нея трябва да пристъпим с подходящ "инструментариум", който да е съотносим с финия характер, с изключително "деликатното" (Платон го е наричал даже "хвъркато"!) естество на автентичната човечност, на човешките реалии, "правещи" общностния и политически живот.
Затова в тази връзка всеки, който се е занимавал със "знаменитите анализи" на Маркс, не може да се отърве от усещането си, че този последният подхожда към своята "материя" по същия начин, по който си представя сложната хирургическа операция… касапинът ("инструментите" на който са, впрочем, тъкмо касапските ножове, сатъра и дори триона, докато "сечивата" на хирурга са съвсем различни!). Общо взето примерът на Маркс е показателен поне с това, че той съвсем ясно демонстрира в своите анализи как не трябва да се третира реалността на човешкото – по същия начин както основаният от него комунизъм също така ясно показа как не следва да се отнасяме към човека, към неговия свят и живот. Ето защо вече не може да се следват такива примери, техните далеч отиващи негативни последици забраняват това на изследователите, имащи все още респект поне към човешкото достойнство. (Казвам това, защото не трябва никога да се забравя как марксовите последователи – комунистите, "гробокопачите" на капитализма – десетилетия наред не правеха нищо друго освен да разкъсват и секат със съвсем груби сечива живата пулсираща тъкан на индивидуално-общностната цялост на цели нации; сами себе си наричайки се "гробокопачи", те наистина изкопаха прекалено много гробове…)
И така, в корена на общностните явления и на политическия процес лежат същите ония детерминиращи фактори, които ние открихме като сърцевина на смисленото индивидуално съществуване – което, от своя страна, се оказва по необходимост техен здрав фундамент. Ако пълноценно сме разбрали "пружините" на индивидуално-човешката инициатива и съобразно това сме посочили същностните форми, в които тя се разгръща, то от това следва, че вече имаме автентичната основа и на "масовите", груповите и общностни реминисценции ("отблясъци"!) на същите тези индивидуално-човешки действия, инициации и инициативи. "Обществото" не е нещо "добавено" към живата човешка реалност на индивидите, значи не е нещо самостойно и "над" индивидите съществуващо, а е дума, от друг ъгъл "гледаща" и затова по друг начин обозначаваща същата тази реалност. Това, което изобщо съществува, не са "примислените" от разсъдъка абстракции и думи, а реалността на човека, реалността на неговия живот и свобода.
По същия начин "държавата" не е самостойна и противопоставена на индивидите (гражданите) сила, "същност" или пък "битие в себе си", а само особено проявление и израз на единствената реалност на опитващите се да постигнат истината на своето битие човешки същества, на отдадените на тайнството на съществуването и затова устремени към съкровения призив на битието индивиди. Държавата в този смисъл не е "изобретение" на разсъдъка и отчуждена от човека мистериозна сила, а е творение на самия живот, "създание" на дълбоката вътрешна необходимост, пораждаща се от съвместното съществуване на цели поколения и на милиони човешки същества, упорито опитващи се да надмогнат природната, доисторична същност на човека.
За да облекчат съзнанието си, излишно "теоретизиращите" мислители (опрени главно на схематизиращия разсъдък!) се изобретили единствено поредица от думи, с чиято употреба вместо да прояснят още повече затъмняват и заплитат съзнанието, още повече пък разбирането си; в резултат реалността е загубена, тя е подменена от думите, които – за наказание на прекомерно доверяващите им се умозрителни теоретици – само обременяват и дори правят невъзможно пълноценното разбиране. (Имаме си толкова много кухи думи – "гражданско общество", "социалност", "социум", безкрайно многото "производни" от тях, "маси", "класи", "база" и "надстройка", "обществено-икономически формации", "държавата като антитеза на гражданското общество", "социално-политическо единство" и пр. – че заради тях нищо реално и действително не остана, а "социолозите", говорейки непрекъснато за "общите човешки неща", забравиха за самия човек!) Ясно е обаче, че автентичното разбиране не се нуждае от подобни "патерици", а също и че то изхожда от несъмнената реалност на съществуващото, която (без да бъде обвивана в "паяжината" на изкуствени конструкции) просто трябва да бъде постигната в нейната чистота и "първозданност", в нейния корен.
Казаното вече напълно подпомогна решаването на конкретните въпроси, които си бяхме поставили. Нека да приложим така очертания синтетичен подход, който единствен може да ни даде пълнотата на ставащото.
Индивидите са инициирани за действия от определен род (групиране в мнозинства и малцинства, образуване на партии, политическа активност, граждански движения и т.н.) най-вече на основата на базови ценности, определяни от насоката на свободно приетата от тях екзистенция. В корена на ценностите, а също така и на поражданите от тях действия може да се открие определена екзистенциално-човешка ориентация, изразяваща се като "отношение-към…", което, впрочем, съвсем не е само съзнателно-целеполагащо, а в огромната си част е тъкмо несъзнавано, спонтанно и намиращо се най-вече в дълбока връзка с жизнената основа на съществуването. Става дума за това, че импулсите за човешката духовна и практическа дейност, пораждаща в крайна сметка действителността на човешкото, културното и социалното битие, могат да се открият в една "екзистенциална сплав", която в своето саморазвитие приема определена насока; в тази "сплав" наистина има всичко, най-вече ония прекалено човешки неща, каквито са емоциите, интимният усет, пълноценните жизнени интуиции, настроености от различен род, страстите, копнежите, илюзиите, предразсъдъците, отломките от предишни мирогледи, рудименти на "култура", накрая (а не "най-вече", както на мнозина се е струвало!) и съзнателни, разсъдъчни и интелектуални продукти от типа на "планове", "цели", "задачи", "искания", "платформи", "програми" и пр.
Казвам "най-накрая", защото съзнателните образувания са немислими извън онзи екзистенциално-душевен контекст, който ги прави възможни, който ги поражда, бидейки скрит зад тях, подмолно действащ, налагащ се обаче безусловно. Този първичен екзистенциално-душевен комплекс, детерминиращ по-нататък всички форми на активност (в това число и политическата) и на практичност на съответните човешки същества (споделящи го като живот), може да бъде подложен само на приблизителна деструкция с оглед открояване на определени "смисловозадаващи ядра", които са ни потребни за вникването в конкретните измерения и в "повърхностните прояви", в проявите, личащи на "повърхността". Обикновено сме склонни да казваме (и с основание!), че хората действали под неумолимото въздействие на идеи, при това различните групи били подвластни на различни, несъвместими (понякога или много често) идеи. Идеята обаче не е последното, на което трябва да се опре интерпретацията, а се налага да се прозре екзистенциалната основа, правеща възможна тази или някоя друга идея, налага се да се открие корена, почвата и "хранителната среда" на съответната идея.
Тук не става дума за това да се проследи източника – в исторически и културен план – на съответната идея, т.е. "онзи, който пръв я е изказал" или "измислил"; идеите не само се "мислят" или "измислят", а се улавят с цялата душа (с идеите се живее!), която, от своя страна, е станала възприемчива към тях в съответствие с екзистенциалната ориентация на човека, в съответствие с насоката на неговия живот.
Тъй като за идеите и особено за политическите идеи и нагласи ще говорим малко по-нататък, то нека да уточня поне това: идеята е човешко-екзистенциална и духовна цялост, която се ражда в недрата на пълноценно съществуващата и индивидуално самоопределяща се човешка субективност, за този корен тук става дума.
Остана ни само – за да завършим подетото разсъждение – да направим опит за "деструкция" на фундаменталната "екзистенциална сплав", явяваща се корен на специфичните активности на индивидите. Сега вече можем да направим подобно приближение към "анализа", тъй като синтезът или по-скоро дедукцията, която приложихме, ни даде потребната за това основа – целостта на разбирането при това няма да бъде загубена.
Могат да се обособят следните относително еднородни пластове в споменатата "екзистенциална сплав":
● Обща жизненост, степен на отдаденост на живота, на "въвлеченост" в него. Индивидите се различават по начало според жизнеността си, която лежи в основата на тяхната екзистенциално определена индивидуалност. Става дума за конкретната виталност и сила на живота ("воля за живот"), която може да бъде открита като корен на по-нататък разгръщащата се екзистенция. Ек-зистирайки, човек може да отиде отвъд заложената си "по природа" жизненост, да я акумулира и натрупва, но може и да я пропилее без особен смисъл. В дълбините на субекта жизнеността и "отношението-към…" – проявяващо се като жизнелюбие, енергия или енергичност, "страстност", самородна активност и пр. – се обособяват като екзистенциален център и като "ос, около която всичко се завърта". Това, че не сме еднакви според отдадеността си към живота, според въвлечеността си в неговото велико тайнство, едва ли може да бъде оспорено от някой – макар че за мнозина това е изцяло неизгодно, т.е. е истина, изобличаваща ги в екзистенциална непълноценност;
● Преданост към свободата. Струва ми се, че този пласт на първичната екзистенциална настроеност едва ли се нуждае от коментар; той е "предмет" на цялата тази книга;
● Раз-личност, степен на индивидуализация, яснота на индивидуалната проявеност, суверенна самобитност, самобитие. Ясно е, че първите две смислозадаващи ядра по необходимост пораждат третото, т.е. то е тяхна проекция;
● Вписаност в потока на времето. Ние сме времеви същества, съществуваме исторично, нашият живот е история, чиито автор е самият живеещ, той също е и "главното действащо лице", около което се "завързва жизнената интрига. Съобразно този пласт хората биват или вдъхновени "преследвачи на времето", съществуващи в модуса на бъдещето, или "романтици", вгледани в миналото, или пък "хедонисти", оставили се на ефимерното настояще. Това измерение на първичната екзистенциална цялост е разгледано подробно в книгата ми "Преследване на времето, или изкуството на свободата", и затова тук ще се задоволя само с казаното;
● Зависимост от "заедността", съпротива или оставеност на "стадния порив", на "размиващата" индивидуалностите колективност. Съобразно това ядро хората биват или здрави индивидуалисти (в широкия смисъл, т.е. като личности, привързани към раз-личността си, и затова усещащи я като богатство) или пък "обществени същества", чиято пряка зависимост от "колективното" ги прави неспособни да се отдадат на стихията на свободната индивидуалност. Във втория случай става дума обхванатост от екзистенциален страх, а в първия – за изпълненост с екзистенциално мъжество. Нима някой не е разбрал, че хората общо взето биват страхливи и безстрашни, т.е. закрити или открити спрямо дръзновеността и дързостта, потребна на индивида в неговата отдаденост на живота? Ясно е също, че страхливите именно заради страха си стават колективисти (понеже си мислят, че когато са много, тогава "не е страшно"; нашите комунисти затова крещяха по площадите: "Много сме, силни сме!"!), докато истински дръзките съвсем не се боят от мисията да бъдеш индивидуалност – и затова просто презират аморфността на безликия колектив (маса, тълпа, стадо и пр.);
● Спонтанност и "принуденост", интуитивна чувственост и "разсъдлива интелектуалност". Тези два дълбоко свързани екзистенциални пласта (разбира се, връзката е тази: спонтанност-интуитивност-чувственост и "принуденост"-разсъдливост-"интелектуалност") вече "пробиват" на повърхността, те са изяви, илюстриращи и показващи навън дълбинното, за което дотук ставаше дума. Ние ще ги проследяваме и по-нататък, техните ефекти върху действията са особено изразителни, затова казаното тук е достатъчно;
● Останалите екзистенциални ядра могат да бъдат изразени общо: "самодейност" или "контролируемост", податливост на контрол; властност и "подвластност"; склонност към своето или пък ламтеж към чуждото, към "общото" ("отношение-към…", свързвано със собствеността); конформност и неконформност; практичност и "вятърничавост", не-практичност; идеализъм и материализъм в техния нравствен смисъл; и т.н. – тъй като подобно изброяване на прояви, намиращи се в "най-горния" слой на екзистенциалната цялост, не представлява вече никаква трудност, а и те са безкрайно много.
Важното е да се разбере свързаността на двата рода прояви, тяхната неделимост, своеобразната приемственост, пораждаща екзистенциално-смислови линии, върху които се разполагат в последователност проявите от съответния род.
Така например едната "линия" така или иначе пронизва прояви от "едната страна" на изброените опозиции, които органично се допълват, образувайки екзистенциалния тип на суверенната и здрава, на силната индивидуалност: мощна жизненост, самоотвержена преданост към свободата, ярко изразена и държаща на себе си индивидуалност, своеобразна и горда раз-личност, отдаденост на бъдещето или поне на смисленото настояще, презрение към "колективизма" и т.н.
Линията на противоположната тенденция може да бъде изразена в своя най-чист тип на комуниста, който е пълно въплъщение на екзистенциална непълноценност, на "отхвърленост" от пиршеството на живота, поради което този екзистенциален тип се опитва чрез заместители отчасти да компенсира фаталната липса – като вреди на другите да живеят, като се меси в чуждия живот, като по друг начин изразява озлобеността си и т.н. Това са двете полярни опозиции или диаметрални разминаващи се линии, които никога не могат да се примирят: тази е основата на тяхната борба, на тяхната екзистенциална несъвместимост.
Между тях се разполагат типовете и линиите на различните "половинчатости" (често използвана от М.Хайдегер дума), т.е. на екзистенциално непроявилите се докрай човешки същества, или съществата, намиращи се "на път към самите себе си", по пътя, водещ до тях самите. Алтернативите на тяхното възможно бъдеще са очертани, в зависимост от действието на изброените фактори всеки от тях или постига екзистенциална пълнота, или пък се "свлича" до нивото на екзистенциалната непълноценност, въплъщавана от комунизма. (Ето едно от основанията да смятам, че комунизмът въпреки пораженията си е непрекъсната възможност, срещу която никое общество не е застраховано. "Имунизацията" обаче срещу комунизъм е само непреодолимото разпространение на идеята за свобода в колкото се може повече съзнания и души, което засилва здравоспособността на обществения организъм. Например по тази причина в САЩ, Англия и пр. няма никаква почва за комунизъм, там комунизмът не може да вирее в атмосферата на вкоренената дълбоко в душите идея за свобода.)
А що се отнася до "малцинствата" и "мнозинствата", с които започнахме, то те се основават на крехки и податливи на "обстоятелствата" колебания в екзистенциалния статус на индивидите, които накланят везните било на едната, било на другата страна.
Неизразимата динамика на живота в свободните общества непрекъснато променя "екзистенциалния баланс", и тук само традицията на индивидуалността (и антитрадицията на "заедността") са факторите, които придават известна устойчивост на социалния интегритет. Тези фактори са с исторически генезис, което се илюстрира с факта, че страни като САЩ и Великобритания са абсолютно неподатливи на комунизъм (заради ярко проявената традиция на свободната индивидуалност в тях), докато страна като Русия например (и отчасти България) дълго преди появата на болшевиките-комунисти е била "бременна" с комунизъм – заради доминираща тенденция на тотализиращо мислене, възникнало на почвата на "заедността" като несвобода. Как стоят работите по отношение на България в тази насока ще имаме възможността да разберем на съответното място. (В тази връзка много съм писал в своите книги БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността) и СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (Кратка психологическа история на съвременна България).
Няма коментари:
Публикуване на коментар