Така наречените човешки права пряко произлизат от подобаващото отношение към човека, което в тази книга се опитвам да поясня. Нека да го изразя по възможност най-синтетично:
● човек не е друго, а индивидът като носител на раз-личността във всичките й измерения;
● тази самобитна раз-личност отстоява себе си чрез свободата, явяваща се първото условие на автентичното човешко съществуване;
● бидейки свободни и различни, индивидите действуват, ръководейки се от съобразени с естеството на живота и възникнали в рамките на историческата традиция норми или правила, които гарантират тяхната свобода, правото им на различие;
● човешката общност е "общност на различните" , която спонтанно постига една непринудена ефективност ("По-голямо щастие и благоденствие за все повече и повече хора");
● обществото се отказва от "разсъдъчното и планираното подобряване на живота", разбирайки, че това последното само влошава състоянието на все повече и повече хора (стига да се приложи от експериментаторите с човешкия живот – каквито в ХХ век бяха комунистите!);
● всичко това е потвърждение на естествено придобитата – на основата на признанието на раз-личността и свободата на индивидите – разумност на разширяващия се ред (Хайек);
● в резултата на провереното от историята и всекидневно потвърждавано от практиката, на наложеното от самия живот и затова жизнеспособно пазарно социално устройство хората преди около два века са осъзнали "пружините" на огромната и спонтанно съществуваща обществена цялост и са ги фиксирали в т.н. човешки права, с което са поставили "историческия процес" върху неговата автентична основа;
● в този смисъл човешките права не са "изобретение" на просветителско-рационализиращия ХVІІІ век – в лицето на американската Декларация и Конституцията на САЩ, в лицето на френската Декларация за правата – което след това да е било "наложено" на реалната история, а са извод и "подвеждане на чертата" под цялото предходно развитие; те са резултата, постигнатото от движението на хилядолетната християнска цивилизация по пътищата на свободата;
● човешките права по този начин в осъзната форма допълват действащите преди това в скрит вид правила на т.н. (по Хайек) разширяващ се ред, с което могат да се обяснят – тъй като основата на развитието е постигнала адекватност на вътрешните изисквания на "социално-човешкия живот", на неговата "субстанция", на автентичността му – изумителните постижения на западната цивилизация през последните два века;
● по косвен начин отстъпването от тези правила и от човешките права в лицето на комунизма – което в практически план доведе до непостижима иначе разруха и болест на "социалния организъм" – потвърждава значимостта на неизменните правила на социалния просперитет, тяхната непреходност.
Така в тезисен вид се опитах да изразя смисъла на темата за човешките права, по която тук не мога да се разпростирам – тъй като, повтарям, тя съвпада със замисъла на цялата тази книга.
Моята задача е да дам най-краткото и ясно разбиране, което изобщо е достижимо по тази проблематика – индивидът в "социалния свят" и индивидът, търсещ своята човечност, редът, който гарантира просперитета на инициативните хора (и относителното благосъстояние на страхуващите се от риска индивиди), институциите на властта, държавата, законите и пр. Тук, а именно по отношение на човешките права, не ми се налага да правя нещо друго – тъй като работата отдавна е свършена според определените по-горе изисквания – освен да приведа знаменитите документи за човешките права по реда на тяхната поява в историята. Струва ми се, че няма да е излишно да се припомни как са били мислени тези права във времето, в което са били осъзнати за пръв път в една толкова ясна, наистина автентична форма.
"Ние считаме за очевидни следните истини: всички хора са сътворени равни и всички те са надарени от своя Създател с някои неотчуждаеми права, към които принадлежат: живот, свобода и стремеж към щастието. За обезпечаването на тези права са учредени сред хората правителствата, взаимстващи своята справедлива власт от съгласието на управляваните." (Из "Декларацията за независимостта на Съединените Щати на Америка, 4 юли 1776 г.)
Вижда се, че тук все още твърде абстрактно се схващат "неотчуждаемите права на човека", което обаче не намалява значението на документа като пръв акт, прокламиращ свободата като принцип на общностния живот. Десет години по-късно, в Конституцията на САЩ нещата не се променят особено, но трябва да се знае, че този документ е създаван с цел "повдигане на общото благосъстояние и обезпечаване на нас самите и на нашето потомство с благата на свободата". Конституцията устройва органите на новата държава, но скоро се забелязва направения пропуск по отношение на точното дефиниране на човешките права (с изключение на правото за избор на съответните органи). Така се приемат първите десет поправки към американската конституция.
"Конгресът няма да издава закони, отнасящи се към установяване на някаква религия или забраняващи нейното свободно изповядване; или ограничаващи свободата на словото или печата; или правото на народа мирно да се събира и да се обръща към Правителството с петиции за поправяне на злоупотребите." (Поправка І)
"Правото на народа от охрана на личността, жилището, документите и имуществото от необосновани обиски или арести не ще се нарушава…" (Из Поправка ІV)
"Никой не може да бъде привличан към отговорност за тежко углавно или друго порочно престъпление иначе, освен по почин или обвинение, произлизащо от голямото жури (на съда)…; никой не ще отговаря два пъти за едно и също престъпление с живота или телесната неприкосновеност; никой не ще бъде принуждаван в някакво углавно дело да свидетелствува против себе си, не ще бъде лишаван от живот, свобода или имущество без законно съдебно разследване, никаква частна собственост не ще се взема за обществено ползване без справедливо възнаграждение." (Поправка V)
"Няма да се искат прекалени налози, да се изискват прекалени глоби, не ще се налагат жестоки и необикновени наказания." (Поправка VІІІ)
"Изреждането в Конституцията на известните права не трябва да се тълкува като отричане или намаляване на другите права, съхранявани (запазени) за народа." (Поправка ІХ)
С тези поправки пътищата на свободата са вече отворени пред американския народ, който уверено тръгва към своето бъдеще.
На 1 януари 1863 г. Абрахам Линкълн издава Прокламация за освобождаване на робите, в която се казва, че "всички лица, считани за роби, оттук нататък са свободни, и че изпълнителната власт на САЩ ще признава и ох-ранява свободата на упоменатите лица". По този начин се стига до ХІІІ Поправка в конституцията, която гласи:
"Нито в САЩ, нито в някое друго място, подчинено на тяхната юрисдикция, няма да има нито робство, нито подневолни работи, с изключение на случаите за наказване на престъпление, по което виновният е бил по съответния начин осъден."
Тази поправка е от 1865 г., а през 1868 г. е издадена ХІV Поправка, с която нелекото утвърждаване на човешките права в САЩ е завършено в принципа си:
"Нито един щат не ще издава или прилага закони, ограничаващи привилегиите и свободите на гражданите на Съединените щати; нито един щат не ще лишава някой от живот, свобода или собственост без законно съдебно разследване и не ще отказва на някое лице, подчинено на неговата юрисдикция, равна защита от закона."
Забележително е, че вече не се говори за "права на народа", а за права на гражданите; с ХV Поправка се дават еднакви права за участие в избори, независимо от "раса, цвят на кожата или предишно робско състояние" (1870), а с ХІХ Поправка (1920г.) се отстраняват такива ограничения "под предлог, свързан с пола".
Класически документ за човешките права в неговата най-пълна форма е Декларацията за правата на човека и гражданина, приета на 26 август 1789 г. в резултат на Великата френска революция. Ще приведа най-знаменателните части от нея, още повече че те лежат в основата на съвременните документи за човешките права.
"Хората се раждат и остават свободни и равни в правата… Целта на всеки обществен съюз е обезпечаването на естествените и неотнимаеми права на човека. Такива са свободата, собствеността, безопасността и съпротивата срещу потисничеството… Свободата се състои във възможността да правиш всичко, което не нанася вреда на другия. По такъв начин осъществяването на естествените права на всеки човек среща само тези граници, които обезпечават на останалите членове на обществото ползването от същите тези права. Тези граници могат да бъдат определяни само със закон… Законът може да забранява само деяния, които са вредни за обществото. Всичко, което не е забранено от закона е позволено, и никой не може да бъде принуден към действие, не предписвано от закона… Законът е израз на общата воля. Всички граждани имат право да участват лично или чрез свои представители в неговото създаване. Той трябва да е равен за всички… На всички граждани предвид тяхното равенство пред закона е открит в еднаква степен достъпа към всички обществени длъжности, места и служби съобразно техните способности и без някакви други различия освен обуславяните от техните добродетели и способности… Всеки се предполага за невинен, докато не е установено обратното… Никой не трябва да изпитва притеснения в изразяването на своите мнения, даже и религиозните… Свободното изразяване на мисли и мнения е едно от най-драгоценните права на човека; всеки гражданин поради това може да се изказва, да пише и печата свободно… Тъй като собствеността е неприкосновено и свещено право, то никой не може да бъде лишен от нея освен в случаите на установена чрез закон несъмнена обществена необходимост и при условието на справедливо и предварително възмездяване."
Конституцията на Франция от 3 септември 1791 г., премахвайки всички съсловни различия (титли, звания, преимущества, корпорации или знаци за различие, "рицарски ордени" и пр.), изрежда последователно декларираните по-горе човешки и граждански права и така им придава формата на закон. Тя добавя е правото на "образование, общо за гражданите, безплатно в частта, необходима за всички хора".
Създателите на този документ, намирайки се под влиянието на Жан-Жак Русо и Шарл Монтескьо, и бидейки "синове на своето време", очевидно са смятали, че от позицията на разума "изобретяват" необходими правила, с които животът по-нататък трябва да бъде "заставен" да се съобразява. Те обаче не са се замисляли прекалено кое е онова, което заслужава да се нарече разумно или пък необходимо, което ми налага специално да изтъкна едно особено важно съображение.
Дейците на Френската революция и създателите на Декларацията и Конституцията безспорно са се намирали под властта на т.нар. "конструктивистки рационализъм" – една илюзия, от която страдат ония, които си позволяват да не доразбират живота, да подценяват неговото тайнство. Тази илюзия е твърде разпространена в епохите на революции, когато особено се засилва желанието да бъде "правен" нов живот, живот, подчинен на някакви разсъдъчни правила, "превъзхождащи" иначе стихийния и "неорганизиран докрай" живот.
Животът не търпи наложени му отвън и не съответстващи на него самия разсъдъчни правила – крахът на комунизма е доказателство за това. Доколкото почти повсеместно отъждествяват разума именно с разсъдъка (ума, интелекта, съзнателното ориентиране в неизмеримата сложност на съществуването), дотолкова и изразът конструктивистки рационализъм е некоректен: разум и разсъдък не са едно и също нещо. Тъй като разумът превъзхожда разсъдъка (това е отделна тема, която тук специално не можем да осветяваме), то в някакъв смисъл дейците на Френската революция са се поддали на илюзията, че разумът "изобретява" или "измисля" тезите на тяхната декларация за правата. В действителност обаче самият живот много преди това е открил и е започнал да налага по спонтанен начин онова, което съответства на неговото, на собственото му естество, а разумът – доколкото именно е разум – вторично узаконява "станалото", придавайки му съответния израз, словесната му форма. Това не означава, че "животът определя разума" или че разумът следва живота", а само че разум и живот изначално са синхронизирани, поради което в живота се утвърждава именно разумното, но в никакъв случай не разсъдъчно-едноизмерното, просто "сконструираното" от слабия човешки ум.
Разумът, следователно, е разум дотолкова, доколкото съдържа в себе си жизнената цялост (богатствата, които животът носи в себе си, значимото в неизброимите възможности, които животът открива пред човека) или пък пълнотата на всички екзистенциални условия, от които човекът – доколкото се стреми да бъде разумен – няма да закъснее да се възползва. Например историята всъщност не работи за друго, а за утвърждаването на идеята за свобода, която, от една страна – тъй като живот и свобода дълбоко си съответстват, и двете са единна автентична спонтанност! – е жизнена идея, е идея, изпълнена с прекалено много разум. Щом като това последното е така, то значи, че идеята "няма как" рано или късно, по-скоро рано (тъй като човешката история от няколко хилядолетия в мащаба на Вселената е само миг, е нищожно продължила!), да постигне и в действителност изначалното си съответствие с живота. В този смисъл живот, свобода, разум – схванати автентично, съобразно дълбокото им естество – всъщност са едно и също нещо, но са такива, "отделно дадени", именно защото човекът гледа на тях от различни позиции, прилага различна "оптика на гледане" или гледна точка. (За едно по-мощно съзнание, например Божественото, и трите – наред с някои други, любов, смисъл, битие, автентична човечност – изцяло се "припокриват", съвпадат едно с друго, тъждествени са. Но човекът като "крайно същество" – при това съществуващо под формата на безкрайно множество от раз-личности, от индивидуалности! – разбира това с известно закъснение, в един процес на разпространение и дори "налагане", в някои случаи мъчително, на съответната идея: било на живота, било на свободата, било, накрая, на разума – в тяхната "собствена" и също така "родствена" автентичност.
Ето защо "конструктивизмът", незаконно наричащ се (или наречен, както е в случая с Фр. фон Хайек) рационалистки, докато всъщност е изцяло разсъдъчен (т.е. не успяващ да постигне естеството както на живота, така и на свободата), изпада в илюзията за своята "рационалност", която може да бъде разсеяна едва с прозрението, че не разумът "изобретява" и "привнася" от себе си "разум в живота", а по-скоро животът внася "жизненост в разума", т.е. заставя го да открие изначалното си тъждество със самия живот. И когато "реформаторите" и особено "революционерите" започват да чертаят схеми или да правят планове, на които животът "трябва да бъде заставен насила да служи", т.е. опитват се да "правят" историята с насилие и в противоречие със самия живот (а след това се заемат да реализират "конструкциите" си и практически – като в края на краищата обикновено търпят крах поради
субстанциално определената съпротива на живота: схемите и плановете като изцяло разсъдъчни построения изменят на естеството на живота, това последното просто не е по силите им, то не се побира в тях!), то социалните и исторически трагедии са неизбежни и крайно жестоки за народите.
Излиза, че в историята може да си проправи път само жизненото, а значи и разумното, докато разсъдъчното ("изобретеното", "измисленото" от ума, едноизмерното, съзнателно-целенасоченото и пр.), тъй като е тяхно съвсем непълноценно и отдалечено "копие", никога не може да постигне това, което иска – поради което хората най-вече страдат, както се казва, "от ума си", никога обаче от разума си, стига "да го имат", стига да са разумни (което обаче е голяма рядкост!). Ексцесиите в десетилетието след Френската революция в този смисъл са именно израз на една "разсъдъчна припряност", която се опитва да "натика" живота в изкуствена схема и точно поради това търпи провал. Болшевишко-комунистическата "революция" повече от 70 години тероризира живота, но въпреки това не успя да го подчини на своята разсъдъчна ограниченост, на прекалено тесните си и фалшиви рамки. Затова и Наполеон, вече от позицията на "улегналия", мъдър и жизнен разум, успя да създаде своя Граждански кодекс – класическата форма на правото, основано на различията между индивидите, а също и върху свободата, явяваща се същност на живота за човека.
В Обръщението си към Италия от 1797 г. Наполеон, тогава все още генерал Бонапарт, съветва италианците:
"За да бъдете достойни за своето предназначение, установявайте закони, които са разумни и умерени… Вие най-вече трябва да се проникнете от чувството за своята сила и достойнство – присъщи на свободния човек".
В спомените си от Света Елена Наполеон – "въплъщението на световния дух" според Хегел – пише:
"Моите заслуги не са в спечелването на двадесет големи битки: Ватерло ги зачерта всичките. Но няма и не може да бъде забравен Гражданският кодекс".
● човек не е друго, а индивидът като носител на раз-личността във всичките й измерения;
● тази самобитна раз-личност отстоява себе си чрез свободата, явяваща се първото условие на автентичното човешко съществуване;
● бидейки свободни и различни, индивидите действуват, ръководейки се от съобразени с естеството на живота и възникнали в рамките на историческата традиция норми или правила, които гарантират тяхната свобода, правото им на различие;
● човешката общност е "общност на различните" , която спонтанно постига една непринудена ефективност ("По-голямо щастие и благоденствие за все повече и повече хора");
● обществото се отказва от "разсъдъчното и планираното подобряване на живота", разбирайки, че това последното само влошава състоянието на все повече и повече хора (стига да се приложи от експериментаторите с човешкия живот – каквито в ХХ век бяха комунистите!);
● всичко това е потвърждение на естествено придобитата – на основата на признанието на раз-личността и свободата на индивидите – разумност на разширяващия се ред (Хайек);
● в резултата на провереното от историята и всекидневно потвърждавано от практиката, на наложеното от самия живот и затова жизнеспособно пазарно социално устройство хората преди около два века са осъзнали "пружините" на огромната и спонтанно съществуваща обществена цялост и са ги фиксирали в т.н. човешки права, с което са поставили "историческия процес" върху неговата автентична основа;
● в този смисъл човешките права не са "изобретение" на просветителско-рационализиращия ХVІІІ век – в лицето на американската Декларация и Конституцията на САЩ, в лицето на френската Декларация за правата – което след това да е било "наложено" на реалната история, а са извод и "подвеждане на чертата" под цялото предходно развитие; те са резултата, постигнатото от движението на хилядолетната християнска цивилизация по пътищата на свободата;
● човешките права по този начин в осъзната форма допълват действащите преди това в скрит вид правила на т.н. (по Хайек) разширяващ се ред, с което могат да се обяснят – тъй като основата на развитието е постигнала адекватност на вътрешните изисквания на "социално-човешкия живот", на неговата "субстанция", на автентичността му – изумителните постижения на западната цивилизация през последните два века;
● по косвен начин отстъпването от тези правила и от човешките права в лицето на комунизма – което в практически план доведе до непостижима иначе разруха и болест на "социалния организъм" – потвърждава значимостта на неизменните правила на социалния просперитет, тяхната непреходност.
Така в тезисен вид се опитах да изразя смисъла на темата за човешките права, по която тук не мога да се разпростирам – тъй като, повтарям, тя съвпада със замисъла на цялата тази книга.
Моята задача е да дам най-краткото и ясно разбиране, което изобщо е достижимо по тази проблематика – индивидът в "социалния свят" и индивидът, търсещ своята човечност, редът, който гарантира просперитета на инициативните хора (и относителното благосъстояние на страхуващите се от риска индивиди), институциите на властта, държавата, законите и пр. Тук, а именно по отношение на човешките права, не ми се налага да правя нещо друго – тъй като работата отдавна е свършена според определените по-горе изисквания – освен да приведа знаменитите документи за човешките права по реда на тяхната поява в историята. Струва ми се, че няма да е излишно да се припомни как са били мислени тези права във времето, в което са били осъзнати за пръв път в една толкова ясна, наистина автентична форма.
"Ние считаме за очевидни следните истини: всички хора са сътворени равни и всички те са надарени от своя Създател с някои неотчуждаеми права, към които принадлежат: живот, свобода и стремеж към щастието. За обезпечаването на тези права са учредени сред хората правителствата, взаимстващи своята справедлива власт от съгласието на управляваните." (Из "Декларацията за независимостта на Съединените Щати на Америка, 4 юли 1776 г.)
Вижда се, че тук все още твърде абстрактно се схващат "неотчуждаемите права на човека", което обаче не намалява значението на документа като пръв акт, прокламиращ свободата като принцип на общностния живот. Десет години по-късно, в Конституцията на САЩ нещата не се променят особено, но трябва да се знае, че този документ е създаван с цел "повдигане на общото благосъстояние и обезпечаване на нас самите и на нашето потомство с благата на свободата". Конституцията устройва органите на новата държава, но скоро се забелязва направения пропуск по отношение на точното дефиниране на човешките права (с изключение на правото за избор на съответните органи). Така се приемат първите десет поправки към американската конституция.
"Конгресът няма да издава закони, отнасящи се към установяване на някаква религия или забраняващи нейното свободно изповядване; или ограничаващи свободата на словото или печата; или правото на народа мирно да се събира и да се обръща към Правителството с петиции за поправяне на злоупотребите." (Поправка І)
"Правото на народа от охрана на личността, жилището, документите и имуществото от необосновани обиски или арести не ще се нарушава…" (Из Поправка ІV)
"Никой не може да бъде привличан към отговорност за тежко углавно или друго порочно престъпление иначе, освен по почин или обвинение, произлизащо от голямото жури (на съда)…; никой не ще отговаря два пъти за едно и също престъпление с живота или телесната неприкосновеност; никой не ще бъде принуждаван в някакво углавно дело да свидетелствува против себе си, не ще бъде лишаван от живот, свобода или имущество без законно съдебно разследване, никаква частна собственост не ще се взема за обществено ползване без справедливо възнаграждение." (Поправка V)
"Няма да се искат прекалени налози, да се изискват прекалени глоби, не ще се налагат жестоки и необикновени наказания." (Поправка VІІІ)
"Изреждането в Конституцията на известните права не трябва да се тълкува като отричане или намаляване на другите права, съхранявани (запазени) за народа." (Поправка ІХ)
С тези поправки пътищата на свободата са вече отворени пред американския народ, който уверено тръгва към своето бъдеще.
На 1 януари 1863 г. Абрахам Линкълн издава Прокламация за освобождаване на робите, в която се казва, че "всички лица, считани за роби, оттук нататък са свободни, и че изпълнителната власт на САЩ ще признава и ох-ранява свободата на упоменатите лица". По този начин се стига до ХІІІ Поправка в конституцията, която гласи:
"Нито в САЩ, нито в някое друго място, подчинено на тяхната юрисдикция, няма да има нито робство, нито подневолни работи, с изключение на случаите за наказване на престъпление, по което виновният е бил по съответния начин осъден."
Тази поправка е от 1865 г., а през 1868 г. е издадена ХІV Поправка, с която нелекото утвърждаване на човешките права в САЩ е завършено в принципа си:
"Нито един щат не ще издава или прилага закони, ограничаващи привилегиите и свободите на гражданите на Съединените щати; нито един щат не ще лишава някой от живот, свобода или собственост без законно съдебно разследване и не ще отказва на някое лице, подчинено на неговата юрисдикция, равна защита от закона."
Забележително е, че вече не се говори за "права на народа", а за права на гражданите; с ХV Поправка се дават еднакви права за участие в избори, независимо от "раса, цвят на кожата или предишно робско състояние" (1870), а с ХІХ Поправка (1920г.) се отстраняват такива ограничения "под предлог, свързан с пола".
Класически документ за човешките права в неговата най-пълна форма е Декларацията за правата на човека и гражданина, приета на 26 август 1789 г. в резултат на Великата френска революция. Ще приведа най-знаменателните части от нея, още повече че те лежат в основата на съвременните документи за човешките права.
"Хората се раждат и остават свободни и равни в правата… Целта на всеки обществен съюз е обезпечаването на естествените и неотнимаеми права на човека. Такива са свободата, собствеността, безопасността и съпротивата срещу потисничеството… Свободата се състои във възможността да правиш всичко, което не нанася вреда на другия. По такъв начин осъществяването на естествените права на всеки човек среща само тези граници, които обезпечават на останалите членове на обществото ползването от същите тези права. Тези граници могат да бъдат определяни само със закон… Законът може да забранява само деяния, които са вредни за обществото. Всичко, което не е забранено от закона е позволено, и никой не може да бъде принуден към действие, не предписвано от закона… Законът е израз на общата воля. Всички граждани имат право да участват лично или чрез свои представители в неговото създаване. Той трябва да е равен за всички… На всички граждани предвид тяхното равенство пред закона е открит в еднаква степен достъпа към всички обществени длъжности, места и служби съобразно техните способности и без някакви други различия освен обуславяните от техните добродетели и способности… Всеки се предполага за невинен, докато не е установено обратното… Никой не трябва да изпитва притеснения в изразяването на своите мнения, даже и религиозните… Свободното изразяване на мисли и мнения е едно от най-драгоценните права на човека; всеки гражданин поради това може да се изказва, да пише и печата свободно… Тъй като собствеността е неприкосновено и свещено право, то никой не може да бъде лишен от нея освен в случаите на установена чрез закон несъмнена обществена необходимост и при условието на справедливо и предварително възмездяване."
Конституцията на Франция от 3 септември 1791 г., премахвайки всички съсловни различия (титли, звания, преимущества, корпорации или знаци за различие, "рицарски ордени" и пр.), изрежда последователно декларираните по-горе човешки и граждански права и така им придава формата на закон. Тя добавя е правото на "образование, общо за гражданите, безплатно в частта, необходима за всички хора".
Създателите на този документ, намирайки се под влиянието на Жан-Жак Русо и Шарл Монтескьо, и бидейки "синове на своето време", очевидно са смятали, че от позицията на разума "изобретяват" необходими правила, с които животът по-нататък трябва да бъде "заставен" да се съобразява. Те обаче не са се замисляли прекалено кое е онова, което заслужава да се нарече разумно или пък необходимо, което ми налага специално да изтъкна едно особено важно съображение.
Дейците на Френската революция и създателите на Декларацията и Конституцията безспорно са се намирали под властта на т.нар. "конструктивистки рационализъм" – една илюзия, от която страдат ония, които си позволяват да не доразбират живота, да подценяват неговото тайнство. Тази илюзия е твърде разпространена в епохите на революции, когато особено се засилва желанието да бъде "правен" нов живот, живот, подчинен на някакви разсъдъчни правила, "превъзхождащи" иначе стихийния и "неорганизиран докрай" живот.
Животът не търпи наложени му отвън и не съответстващи на него самия разсъдъчни правила – крахът на комунизма е доказателство за това. Доколкото почти повсеместно отъждествяват разума именно с разсъдъка (ума, интелекта, съзнателното ориентиране в неизмеримата сложност на съществуването), дотолкова и изразът конструктивистки рационализъм е некоректен: разум и разсъдък не са едно и също нещо. Тъй като разумът превъзхожда разсъдъка (това е отделна тема, която тук специално не можем да осветяваме), то в някакъв смисъл дейците на Френската революция са се поддали на илюзията, че разумът "изобретява" или "измисля" тезите на тяхната декларация за правата. В действителност обаче самият живот много преди това е открил и е започнал да налага по спонтанен начин онова, което съответства на неговото, на собственото му естество, а разумът – доколкото именно е разум – вторично узаконява "станалото", придавайки му съответния израз, словесната му форма. Това не означава, че "животът определя разума" или че разумът следва живота", а само че разум и живот изначално са синхронизирани, поради което в живота се утвърждава именно разумното, но в никакъв случай не разсъдъчно-едноизмерното, просто "сконструираното" от слабия човешки ум.
Разумът, следователно, е разум дотолкова, доколкото съдържа в себе си жизнената цялост (богатствата, които животът носи в себе си, значимото в неизброимите възможности, които животът открива пред човека) или пък пълнотата на всички екзистенциални условия, от които човекът – доколкото се стреми да бъде разумен – няма да закъснее да се възползва. Например историята всъщност не работи за друго, а за утвърждаването на идеята за свобода, която, от една страна – тъй като живот и свобода дълбоко си съответстват, и двете са единна автентична спонтанност! – е жизнена идея, е идея, изпълнена с прекалено много разум. Щом като това последното е така, то значи, че идеята "няма как" рано или късно, по-скоро рано (тъй като човешката история от няколко хилядолетия в мащаба на Вселената е само миг, е нищожно продължила!), да постигне и в действителност изначалното си съответствие с живота. В този смисъл живот, свобода, разум – схванати автентично, съобразно дълбокото им естество – всъщност са едно и също нещо, но са такива, "отделно дадени", именно защото човекът гледа на тях от различни позиции, прилага различна "оптика на гледане" или гледна точка. (За едно по-мощно съзнание, например Божественото, и трите – наред с някои други, любов, смисъл, битие, автентична човечност – изцяло се "припокриват", съвпадат едно с друго, тъждествени са. Но човекът като "крайно същество" – при това съществуващо под формата на безкрайно множество от раз-личности, от индивидуалности! – разбира това с известно закъснение, в един процес на разпространение и дори "налагане", в някои случаи мъчително, на съответната идея: било на живота, било на свободата, било, накрая, на разума – в тяхната "собствена" и също така "родствена" автентичност.
Ето защо "конструктивизмът", незаконно наричащ се (или наречен, както е в случая с Фр. фон Хайек) рационалистки, докато всъщност е изцяло разсъдъчен (т.е. не успяващ да постигне естеството както на живота, така и на свободата), изпада в илюзията за своята "рационалност", която може да бъде разсеяна едва с прозрението, че не разумът "изобретява" и "привнася" от себе си "разум в живота", а по-скоро животът внася "жизненост в разума", т.е. заставя го да открие изначалното си тъждество със самия живот. И когато "реформаторите" и особено "революционерите" започват да чертаят схеми или да правят планове, на които животът "трябва да бъде заставен насила да служи", т.е. опитват се да "правят" историята с насилие и в противоречие със самия живот (а след това се заемат да реализират "конструкциите" си и практически – като в края на краищата обикновено търпят крах поради
субстанциално определената съпротива на живота: схемите и плановете като изцяло разсъдъчни построения изменят на естеството на живота, това последното просто не е по силите им, то не се побира в тях!), то социалните и исторически трагедии са неизбежни и крайно жестоки за народите.
Излиза, че в историята може да си проправи път само жизненото, а значи и разумното, докато разсъдъчното ("изобретеното", "измисленото" от ума, едноизмерното, съзнателно-целенасоченото и пр.), тъй като е тяхно съвсем непълноценно и отдалечено "копие", никога не може да постигне това, което иска – поради което хората най-вече страдат, както се казва, "от ума си", никога обаче от разума си, стига "да го имат", стига да са разумни (което обаче е голяма рядкост!). Ексцесиите в десетилетието след Френската революция в този смисъл са именно израз на една "разсъдъчна припряност", която се опитва да "натика" живота в изкуствена схема и точно поради това търпи провал. Болшевишко-комунистическата "революция" повече от 70 години тероризира живота, но въпреки това не успя да го подчини на своята разсъдъчна ограниченост, на прекалено тесните си и фалшиви рамки. Затова и Наполеон, вече от позицията на "улегналия", мъдър и жизнен разум, успя да създаде своя Граждански кодекс – класическата форма на правото, основано на различията между индивидите, а също и върху свободата, явяваща се същност на живота за човека.
В Обръщението си към Италия от 1797 г. Наполеон, тогава все още генерал Бонапарт, съветва италианците:
"За да бъдете достойни за своето предназначение, установявайте закони, които са разумни и умерени… Вие най-вече трябва да се проникнете от чувството за своята сила и достойнство – присъщи на свободния човек".
В спомените си от Света Елена Наполеон – "въплъщението на световния дух" според Хегел – пише:
"Моите заслуги не са в спечелването на двадесет големи битки: Ватерло ги зачерта всичките. Но няма и не може да бъде забравен Гражданският кодекс".
Няма коментари:
Публикуване на коментар