Общо взето хората биват два човешки типа (ако е позволено раз-личностите да бъдат подлагани на типологизиране): властни и подвластни. Макар че всички обичат да властват, дори и най-слабите не се отказват от опитите си да господстват, то все пак не на всички се удава това; някои надделяват и умеят да се възползват от винаги откритата възможност на властта, а на други това не се случва, не е по силите им.
"Властността" и "подвластността" са по-скоро тенденции в личностното себеосъществяване, които по различен начин се проявяват при отделния индивид, т.е. или едната, или другата се налага в съответната степен. Щом като "властността" не е природно качество, а е заслуга или достижение на индивида, постигнато в избрания от него начин на съществуване, то е оправдано да се говори за "зараждане" на властта и за факторите, от които то зависи.
Ще разгледаме властта като значимо измерение на човешкото съществуване, ще търсим нейния смисъл за живота на човека. Властта не трябва да се разбира грубо, т.е. единствено в политическия й смисъл, като прояви на държавно управление – то е само една форма, при това не най-изразителната, на съществуване на "универсума на властта", който в някакъв смисъл е съотносим с универсума на свободата. Щом като свободата задава съществуването и същността на човека, то и властта се намира в някакво отношение към смисъла на живота за човека, тя е неотделима от него. Ето защо се нуждаем от пълноценно разбиране на властта в същата степен, в която се стремим към такова и по отношение на свободата. Не можем да се задоволим с абстрактната дефиниция на властта като "отрицание на свободата" – "асиметрия на свободата" – тъй като и самата свобода е твърде властна, в някакъв смисъл дава и носи на човека най-изтънчената власт. Ето защо Спиноза например с основание пише:
Безсилието на човека да овладява и да сдържа афектите наричам робство. Защото завладеният от афектите човек не е господар на себе си, а е подчинен на случая, чиято власт така господства над него, че той често бива принуден да следва по-лошото, макар и да вижда по-доброто.
Николай Бердяев твърде категорично отбелязва:
Свободата е свобода не само без господари, но и без роби. Господарят е обвързан отвън, той не е личност, както робът не е личност, само свободният е личност и целият свят иска да го пороби.
Най-силен израз на падението на човека е, че той е тиранин. Има една вечна тенденция към тирания. Човекът е тиранин, ако не в голямото – в малкото, ако не в държавата, ако не по пътищата на световната история – в семейството си, в своето магазинче, в канцеларията, в бюрократичното учреждение, където заема и най-малкия пост. Човек има непреодолима склонност да играе някаква роля и да си придава особено значение в тази роля, да тиранизира околните…
Властта обхваща човешката екзистенция, тя не е "инцидент", на който не трябва да обръщаме особено внимание.
Ерих Фром също разбира изключителното място на властта в човешките отношения, в съществуването на човешките същества:
Най-важният момент се състои в разликата между "да притежавам власт" и "да бъда власт". В крайна сметка почти на всички ни се налага на някакъв етап от живота да упражняваме власт. Като възпитават децата си хората, искат или не искат това, осъществяват власт; за да ги защитят от грозящите ги опасности и да им дадат някакви съвети по повод на това как би трябвало да постъпват в съответните ситуации.
А Фр. А. фон Хайек посочва и може би главното основание за това, че човекът не може да се отърве от властта, че тя е неотделима от съществуването:
Недоволството на човека от неговата участ нараства многократно от съзнанието, че неговата съдба зависи от действията на другите,
а още по-точен е Еманюел Муние:
Щом другият веднъж ме е уловил, за мен вече няма надежда. Аз повече не съм свобода, която прави себе си и която се проецира. Мен ме заплашва робство, подхвърлен съм на чуждите преценки, които ми се изплъзват…
Имам само едно средство за спасение: да отвърна на удара. Трябва да взема отново своята свобода, да стана отново субект и за тази цел да въдворя другия в обект. Но той ще е обект, с който ще е опасно да се борави, защото във всеки момент отново може да възвърне спонтанността си на субект… Ето защо постоянна грижа на отношенията ми с него ще бъде да поставям достатъчно много клопки, за да го удържа като обект за колкото е възможно по-дълго време. Достатъчен е обаче само един от неговите победоносни погледи и цялата ми защита за миг ще рухне.
…За да съм сигурен в триумфа, аз трябва не само да стигна до свободата на другия, но и да я пленя. Аз искам другият сам да дойде и да се потопи в моята свобода, като при това да направи това съвсем свободно, тъй като аз искам да го притежавам свободен. Следователно аз искам той да е обект, но го желая като субект. Освен това аз трябва да стана за него един пленяващ го обект.
Надявам се, че тези мнения вече достатъчно ясно показват, че властта като човешки феномен се нуждае от най-прецизно вникване. Ще направим опита да постигнем това по свой начин.
В средата на "признатата раз-личност", т.е. в пространството на свободата, в което никой не е безразличен към нея (на свободата си дължим всичките си предимства, самата възможност за постижения!), по непринуден и спонтанен начин става така, че някои се открояват и налагат, показват в някакъв смисъл по-голяма ценност, "думата им започва да тежи", другите се виждат принудени да се вслушват в казаното и, убедили се в основателността и "твърдостта", в безспорността на аргументацията им, им се налага да се съгласят, да приемат чуждата воля без особена съпротива – вероятно защото и на тях е изгодно това, което им се предлага. Явно тези, чиито мнение бива прието, постигат това не толкова заради "логичността", заради "разсъдливостта" или "умственото превъзходство" (макар и това да има някакво значение), но най-вече заради естеството на цялостната личност, която стои зад предложенията, влага от силата си в тях, излъчва от себе си нещо непреодолимо, нещо, по безупречен начин налагащо се, т.е. предизвикващо такъв резонанс в душите на другите, че те без замисляне се подчиняват, оставят се "да бъдат водени" от друг – превърнал се именно в "субект" на една подчиняваща чрез свобода воля. Оказва се, че зад инициативите на излъчващата властност личност стои тъкмо една силна личност и воля, която по естествен начин упражнява мощно влияние, ангажира и приобщава към себе си други воли – оставили се на нейната власт, примирили се с неоспоримите личностни качества и превъзходства на "домогналия" се до такава власт.
Изключителното човешко качество, което лежи в основата на властовите импулси, е харизматичността (от "харизма", т.е. "вътрешен огън", "горене", което "пали" и другите, увлича ги, подчинява ги по незабележим начин на себе си). Харизматични са лидерите, чиято власт е постигната по един естествен начин, т.е. се е наложила спонтанно и непринудено, без ползване на груба сила, натиск или измама. Такива личности, откроили се от "морето" от свободни раз-личности, постигат това в резултат на превъзходство, на някаква реалност, която е "движещата пружина"; тяхното налагане в никакъв начин не е случайно, напротив, съдържа непреодолима необходимост в себе си, която "няма как" да не се прояви, да не предизвика съответните ефекти. В този смисъл се е смятало, че един вид "провидението" направлява тяхното издигане и налагане, считало се е, че техния успех е израз на тяхната "съдба", дори самите те са имали усещането, че някаква "невидима ръка" ги е поставила на такова високо място, свързано с извънредни отговорности (напр. Наполеон е говорил за себе си, че "не е нищо друго освен изпълнител на желаното от природата на нещата").
Следователно в основата на видимите ефекти на властта стои съответното "натрупване" на личностно-властен ресурс, който в даден момент непреодолимо "избива" на повърхността. В резултат другите се виждат принудени да се примирят и да приемат станалото, т.е. да се окажат в зависимо положение спрямо властващия "изключителен индивид". Дотук щрихирах "ставащото" в едната "половина", страната на носителя на власт, нека сега да погледнем и на другата "половина", тази на "приемащите" неговата власт.
Тук нямаме работа с фалшивите "колективи", с обезличностената аморфна "маса" на комунистическите общества (податливи, впрочем, не на фините механизми на автентичното властово отношение, а само на грубата сила, на страха и на безпардонния външен натиск), занимава ни ситуацията със зараждането на естествените, пълноценни властови отношения в общностите, които се базират на свободната индивидуалност (защото нали там, където няма свобода, най-разбираемото е как става така, че всички стават безропотни изпълнители на волята на една арогантна власт?!). В нашия случай властта на единия трябва да "пробие" и да се наложи, като това стане чрез непринуденото преодоляване на съответната "аура на свободата", съставена от определено множество съгласуващи се индивидуални свободи. Тук, разбира се, не става дума за демократичния избор, в който се състезават политически лидери, стремящи се към държавната власт; говорим за властта като аспект на всекидневните отношения, като страна на чисто човешките и личностни прояви. Изумителното многообразие на тези отношения предпоставя изключителната трудност на неговото проясняване в един принципен план; затова ни се налага опростяване, в което да изпъкнат някои конституиращи властта компоненти.
Власт се печели или губи само в резултат на спечелено или загубено доверие: сред свободните доверието е единственото, което по пътя на "самопринудата" може да ги накара да приемат нечия власт. Доверието е тъкмо нещото, което (излъчвано от "претендента" за власт) предразполага "обречените да му бъдат подвластни" към една непринудена, естествена "самопринуда", на която те с желание се отдават. От една страна имаме самобитно, индивидуално проявено влияние, отличаващо се с личностна "подкладка", сила и интензивност, с непреодолимост на ефекта върху душите на другите. От другата страна, страната на "подложените" на това влияние, възниква подобаващия душевен резонанс, който в крайна сметка придобива измеренията на все по-засилващо се доверие. Единството на двете, "влиянието-доверие", споделеното влияние и признатостта на една личност от друга, също така свободна личност, се нарича авторитет (респект, уважение, емоционална привързаност, приобщеност, своеобразна обвързваща отдаденост, спонтанна среща на две индивидуалности, в която те се "припознават", откриват своето родство, авторитетът също може да се нарече "ангажираща ангажираност" и пр.).
Свободата на индивидите предполага взаимност, основана на техните различия, откритост на индивидуалностите една към друга, при която те съотнасят своите различия, откриват родството си, а в крайна сметка и действителните си превъзходства, предимствата, изпъкващи на основата на споменатата съотнесеност. Тук именно се зараждат доверието, авторитетът и разбирателството, тази е основата на специфичното, но също и универсално човешко отношение, наречено власт. Властта затова не е инцидент в човешкото съществуване, а негова най-значима проява, аспект на естеството му: неизбежните различия сред свободните индивидуалности постигат в своето развитие необходимата санкция на властта, която посочва на всеки индивид мястото, съответстващо на неговите заслуги, на раз-личността му, на неговата ангажираност с тайнството на съществуването, на отдадеността му на свободата. Затова изглежда именно "най-близките" на свободата, т.е. "най-свободните" неизбежно (при наличието на съответните личностни качества) постигат превъзходството на властта; онези, които не са си "доизяснили" своята свобода – а оттук и себе си, защото човек съвпада със свободата си! – тъкмо поради това нямат автентичното основание да властват, те не могат да получат доверието, което се иска за да се признае една воля за властна.
Да властваш над други, също обаче като теб свободни, се иска, изглежда, най-напред да си станал господар на самия себе си, т.е. да си проникнал в дълбините на човешкото и на свободата, без тази основа един вид нямаш "моралното право" да претендираш за власт. Истинските господари на себе си, постигналите власт над собствения живот и над бъдещето си, едва на тази основа получават и правото да упражняват известно влияние и върху живота на другите, да постигнат своята власт над човешката общност, но не просто "ей-така", а най-вече с оглед на "издигането" им до нещо по-добро и по-висше. Да бъдеш господар е поемане на тежка отговорност, тъй като тук индивидът вече отговаря не само за себе си, но и за други хора, неговите решения не касаят единствено частния живот на отделно взет индивид, а съдбата на много, при това различни и също така достойни хора. Ето защо правото на властване трябва да се съпровожда с известни гаранции за "моралната чистота" на искащия да има влияние над други хора; впрочем моралът на склонните да се подчиняват и моралът на техния властелин или "идол" точно си съответстват ("Кажи ми на кой или на какъв се доверяваш и аз ще ти кажа ти самият кой или какъв си").
"Подвластните" обаче най-вече трябва да внимават на кой се доверяват, тъй като доверието в известен смисъл е и примирение; в примиреността си човек е отстъпил "част" от свободата си, доброволно са я предали на своите признати лидери, към които изпитват единствено доверие. Какво става или какво може да стане в условията, при които мнозина се отказват частично от свободата си (а някои направо са склонни да я… "подарят"!) в полза на някой или на малцина, е друга страна на въпросите, които тук само поставих; тя заслужава по-специално изследване.
"Властността" и "подвластността" са по-скоро тенденции в личностното себеосъществяване, които по различен начин се проявяват при отделния индивид, т.е. или едната, или другата се налага в съответната степен. Щом като "властността" не е природно качество, а е заслуга или достижение на индивида, постигнато в избрания от него начин на съществуване, то е оправдано да се говори за "зараждане" на властта и за факторите, от които то зависи.
Ще разгледаме властта като значимо измерение на човешкото съществуване, ще търсим нейния смисъл за живота на човека. Властта не трябва да се разбира грубо, т.е. единствено в политическия й смисъл, като прояви на държавно управление – то е само една форма, при това не най-изразителната, на съществуване на "универсума на властта", който в някакъв смисъл е съотносим с универсума на свободата. Щом като свободата задава съществуването и същността на човека, то и властта се намира в някакво отношение към смисъла на живота за човека, тя е неотделима от него. Ето защо се нуждаем от пълноценно разбиране на властта в същата степен, в която се стремим към такова и по отношение на свободата. Не можем да се задоволим с абстрактната дефиниция на властта като "отрицание на свободата" – "асиметрия на свободата" – тъй като и самата свобода е твърде властна, в някакъв смисъл дава и носи на човека най-изтънчената власт. Ето защо Спиноза например с основание пише:
Безсилието на човека да овладява и да сдържа афектите наричам робство. Защото завладеният от афектите човек не е господар на себе си, а е подчинен на случая, чиято власт така господства над него, че той често бива принуден да следва по-лошото, макар и да вижда по-доброто.
Николай Бердяев твърде категорично отбелязва:
Свободата е свобода не само без господари, но и без роби. Господарят е обвързан отвън, той не е личност, както робът не е личност, само свободният е личност и целият свят иска да го пороби.
Най-силен израз на падението на човека е, че той е тиранин. Има една вечна тенденция към тирания. Човекът е тиранин, ако не в голямото – в малкото, ако не в държавата, ако не по пътищата на световната история – в семейството си, в своето магазинче, в канцеларията, в бюрократичното учреждение, където заема и най-малкия пост. Човек има непреодолима склонност да играе някаква роля и да си придава особено значение в тази роля, да тиранизира околните…
Властта обхваща човешката екзистенция, тя не е "инцидент", на който не трябва да обръщаме особено внимание.
Ерих Фром също разбира изключителното място на властта в човешките отношения, в съществуването на човешките същества:
Най-важният момент се състои в разликата между "да притежавам власт" и "да бъда власт". В крайна сметка почти на всички ни се налага на някакъв етап от живота да упражняваме власт. Като възпитават децата си хората, искат или не искат това, осъществяват власт; за да ги защитят от грозящите ги опасности и да им дадат някакви съвети по повод на това как би трябвало да постъпват в съответните ситуации.
А Фр. А. фон Хайек посочва и може би главното основание за това, че човекът не може да се отърве от властта, че тя е неотделима от съществуването:
Недоволството на човека от неговата участ нараства многократно от съзнанието, че неговата съдба зависи от действията на другите,
а още по-точен е Еманюел Муние:
Щом другият веднъж ме е уловил, за мен вече няма надежда. Аз повече не съм свобода, която прави себе си и която се проецира. Мен ме заплашва робство, подхвърлен съм на чуждите преценки, които ми се изплъзват…
Имам само едно средство за спасение: да отвърна на удара. Трябва да взема отново своята свобода, да стана отново субект и за тази цел да въдворя другия в обект. Но той ще е обект, с който ще е опасно да се борави, защото във всеки момент отново може да възвърне спонтанността си на субект… Ето защо постоянна грижа на отношенията ми с него ще бъде да поставям достатъчно много клопки, за да го удържа като обект за колкото е възможно по-дълго време. Достатъчен е обаче само един от неговите победоносни погледи и цялата ми защита за миг ще рухне.
…За да съм сигурен в триумфа, аз трябва не само да стигна до свободата на другия, но и да я пленя. Аз искам другият сам да дойде и да се потопи в моята свобода, като при това да направи това съвсем свободно, тъй като аз искам да го притежавам свободен. Следователно аз искам той да е обект, но го желая като субект. Освен това аз трябва да стана за него един пленяващ го обект.
Надявам се, че тези мнения вече достатъчно ясно показват, че властта като човешки феномен се нуждае от най-прецизно вникване. Ще направим опита да постигнем това по свой начин.
В средата на "признатата раз-личност", т.е. в пространството на свободата, в което никой не е безразличен към нея (на свободата си дължим всичките си предимства, самата възможност за постижения!), по непринуден и спонтанен начин става така, че някои се открояват и налагат, показват в някакъв смисъл по-голяма ценност, "думата им започва да тежи", другите се виждат принудени да се вслушват в казаното и, убедили се в основателността и "твърдостта", в безспорността на аргументацията им, им се налага да се съгласят, да приемат чуждата воля без особена съпротива – вероятно защото и на тях е изгодно това, което им се предлага. Явно тези, чиито мнение бива прието, постигат това не толкова заради "логичността", заради "разсъдливостта" или "умственото превъзходство" (макар и това да има някакво значение), но най-вече заради естеството на цялостната личност, която стои зад предложенията, влага от силата си в тях, излъчва от себе си нещо непреодолимо, нещо, по безупречен начин налагащо се, т.е. предизвикващо такъв резонанс в душите на другите, че те без замисляне се подчиняват, оставят се "да бъдат водени" от друг – превърнал се именно в "субект" на една подчиняваща чрез свобода воля. Оказва се, че зад инициативите на излъчващата властност личност стои тъкмо една силна личност и воля, която по естествен начин упражнява мощно влияние, ангажира и приобщава към себе си други воли – оставили се на нейната власт, примирили се с неоспоримите личностни качества и превъзходства на "домогналия" се до такава власт.
Изключителното човешко качество, което лежи в основата на властовите импулси, е харизматичността (от "харизма", т.е. "вътрешен огън", "горене", което "пали" и другите, увлича ги, подчинява ги по незабележим начин на себе си). Харизматични са лидерите, чиято власт е постигната по един естествен начин, т.е. се е наложила спонтанно и непринудено, без ползване на груба сила, натиск или измама. Такива личности, откроили се от "морето" от свободни раз-личности, постигат това в резултат на превъзходство, на някаква реалност, която е "движещата пружина"; тяхното налагане в никакъв начин не е случайно, напротив, съдържа непреодолима необходимост в себе си, която "няма как" да не се прояви, да не предизвика съответните ефекти. В този смисъл се е смятало, че един вид "провидението" направлява тяхното издигане и налагане, считало се е, че техния успех е израз на тяхната "съдба", дори самите те са имали усещането, че някаква "невидима ръка" ги е поставила на такова високо място, свързано с извънредни отговорности (напр. Наполеон е говорил за себе си, че "не е нищо друго освен изпълнител на желаното от природата на нещата").
Следователно в основата на видимите ефекти на властта стои съответното "натрупване" на личностно-властен ресурс, който в даден момент непреодолимо "избива" на повърхността. В резултат другите се виждат принудени да се примирят и да приемат станалото, т.е. да се окажат в зависимо положение спрямо властващия "изключителен индивид". Дотук щрихирах "ставащото" в едната "половина", страната на носителя на власт, нека сега да погледнем и на другата "половина", тази на "приемащите" неговата власт.
Тук нямаме работа с фалшивите "колективи", с обезличностената аморфна "маса" на комунистическите общества (податливи, впрочем, не на фините механизми на автентичното властово отношение, а само на грубата сила, на страха и на безпардонния външен натиск), занимава ни ситуацията със зараждането на естествените, пълноценни властови отношения в общностите, които се базират на свободната индивидуалност (защото нали там, където няма свобода, най-разбираемото е как става така, че всички стават безропотни изпълнители на волята на една арогантна власт?!). В нашия случай властта на единия трябва да "пробие" и да се наложи, като това стане чрез непринуденото преодоляване на съответната "аура на свободата", съставена от определено множество съгласуващи се индивидуални свободи. Тук, разбира се, не става дума за демократичния избор, в който се състезават политически лидери, стремящи се към държавната власт; говорим за властта като аспект на всекидневните отношения, като страна на чисто човешките и личностни прояви. Изумителното многообразие на тези отношения предпоставя изключителната трудност на неговото проясняване в един принципен план; затова ни се налага опростяване, в което да изпъкнат някои конституиращи властта компоненти.
Власт се печели или губи само в резултат на спечелено или загубено доверие: сред свободните доверието е единственото, което по пътя на "самопринудата" може да ги накара да приемат нечия власт. Доверието е тъкмо нещото, което (излъчвано от "претендента" за власт) предразполага "обречените да му бъдат подвластни" към една непринудена, естествена "самопринуда", на която те с желание се отдават. От една страна имаме самобитно, индивидуално проявено влияние, отличаващо се с личностна "подкладка", сила и интензивност, с непреодолимост на ефекта върху душите на другите. От другата страна, страната на "подложените" на това влияние, възниква подобаващия душевен резонанс, който в крайна сметка придобива измеренията на все по-засилващо се доверие. Единството на двете, "влиянието-доверие", споделеното влияние и признатостта на една личност от друга, също така свободна личност, се нарича авторитет (респект, уважение, емоционална привързаност, приобщеност, своеобразна обвързваща отдаденост, спонтанна среща на две индивидуалности, в която те се "припознават", откриват своето родство, авторитетът също може да се нарече "ангажираща ангажираност" и пр.).
Свободата на индивидите предполага взаимност, основана на техните различия, откритост на индивидуалностите една към друга, при която те съотнасят своите различия, откриват родството си, а в крайна сметка и действителните си превъзходства, предимствата, изпъкващи на основата на споменатата съотнесеност. Тук именно се зараждат доверието, авторитетът и разбирателството, тази е основата на специфичното, но също и универсално човешко отношение, наречено власт. Властта затова не е инцидент в човешкото съществуване, а негова най-значима проява, аспект на естеството му: неизбежните различия сред свободните индивидуалности постигат в своето развитие необходимата санкция на властта, която посочва на всеки индивид мястото, съответстващо на неговите заслуги, на раз-личността му, на неговата ангажираност с тайнството на съществуването, на отдадеността му на свободата. Затова изглежда именно "най-близките" на свободата, т.е. "най-свободните" неизбежно (при наличието на съответните личностни качества) постигат превъзходството на властта; онези, които не са си "доизяснили" своята свобода – а оттук и себе си, защото човек съвпада със свободата си! – тъкмо поради това нямат автентичното основание да властват, те не могат да получат доверието, което се иска за да се признае една воля за властна.
Да властваш над други, също обаче като теб свободни, се иска, изглежда, най-напред да си станал господар на самия себе си, т.е. да си проникнал в дълбините на човешкото и на свободата, без тази основа един вид нямаш "моралното право" да претендираш за власт. Истинските господари на себе си, постигналите власт над собствения живот и над бъдещето си, едва на тази основа получават и правото да упражняват известно влияние и върху живота на другите, да постигнат своята власт над човешката общност, но не просто "ей-така", а най-вече с оглед на "издигането" им до нещо по-добро и по-висше. Да бъдеш господар е поемане на тежка отговорност, тъй като тук индивидът вече отговаря не само за себе си, но и за други хора, неговите решения не касаят единствено частния живот на отделно взет индивид, а съдбата на много, при това различни и също така достойни хора. Ето защо правото на властване трябва да се съпровожда с известни гаранции за "моралната чистота" на искащия да има влияние над други хора; впрочем моралът на склонните да се подчиняват и моралът на техния властелин или "идол" точно си съответстват ("Кажи ми на кой или на какъв се доверяваш и аз ще ти кажа ти самият кой или какъв си").
"Подвластните" обаче най-вече трябва да внимават на кой се доверяват, тъй като доверието в известен смисъл е и примирение; в примиреността си човек е отстъпил "част" от свободата си, доброволно са я предали на своите признати лидери, към които изпитват единствено доверие. Какво става или какво може да стане в условията, при които мнозина се отказват частично от свободата си (а някои направо са склонни да я… "подарят"!) в полза на някой или на малцина, е друга страна на въпросите, които тук само поставих; тя заслужава по-специално изследване.
Няма коментари:
Публикуване на коментар