Автентичното човешко съществуване е немислимо и непредставимо "извън" свободата, живот и свобода за човека са неотделими, те съставляват цялост, която може да се нарече "живот-и-свобода". Това, разбира се, не променя с нещо винаги откритата пред човека възможност да съществува неавтентично, т.е. в "раздор със свободата", а значи и с живота-за-човека.
Тъкмо защото сме човешки същества не ни е дадена наготово една "човешка същност", която по-нататък просто да "проявяваме" без никакво усилие или заслуга, в едно скучно, прекалено отегчително и дори тъпо съществуване, в което нищо не зависи от нас; ние сами създаваме себе си, но и… не ни е закрита възможността да вървим против себе си, против човешкото у себе си, да "дегенерираме" и пр. Да живееш по човешки начин – след като сам си избрал човека у себе си, бъдещето на човек, а не на нещо друго (човекът може да бъде всичко!) – означава да бъдеш свободен. Достойнството е точно в това: да бъдеш човек, т.е. свободно същество, загрижено за себе си и отговорно в пълния обем за своя живот. Едва тогава ставаме достойни, с избора си – благодарение на свободата – на битието-на-човек, не на нещо друго.
Трябва да живеем така, че в наше лице човекът и човешкото да получават непрекъснато своето потвърждение, чрез нашето съществуване да постигат битието си. И тъй като човекът сам твори своето битие на човек (и само така постига високото достойнство да си човек!) в свободата, то тази наша свобода категорично потвърждава и божественото у човека: Бог ни е дал възможността да постигнем сами свободата си и с това ни е направил подобни на себе си, т.е. достойни, заслужаващи подобно достойнство.
Свободата не се нуждае от апология, от възхвала: достатъчно е да я усещаме в гърдите си, да не се отказваме от не, да не изменяме на този велик порив, на който дължим своята човечност, да я разбираме и ценим по-високо от всичко друго (по-високо и от самия живот, защото заслужава ли си да се живее животът без свобода!), да се вслушваме внимателно в "битието-на-свободата", благодарение на което можем да постигнем и битие, достойно за човека.
В този смисъл говори и съвременният мислител (Жан-Пол Сартр), написал: "Човекът е свободен, човекът е свобода… Човекът е осъден да бъде свободен", а друг един велик философ, Георг В.-Фр. Хегел, е смятал следното: "Високото достойнство на човека се състои в това да бъде свободен". И непосредствено след тези забележителни думи добавя: "Философите доказват това достойнство, народите ще се научат да го усещат и тогава вече няма да търсят своето стъпкано в калта право, а просто ще си го вземат обратно, ще си го присвоят". Ясно е обаче, че преди това да стане с цели народи, най-напред този поврат към свобода трябва да стане смисъл на съществуването на всеки отделен индивид – или поне на най-добрите.
Колкото повече хора са "заразени" с божествения дух на свободата, пораждащ съществуване, достойно за човека (повтарям: да бъдеш човек означава да бъдеш свободен), толкова повече и светът става човечен и човешки, става свят, достоен, от своя страна, за човека, т.е. превръща се в един свободен свят на достойни хора. Такова едно съзнание ни е жизнено необходимо: "Човекът е по-голям от катедрала, човекът освещава действието или го лишава от святост"(Хегел). И ако трябва да вникнем в непосредствените измерения на човешкото достойнство и в неговите основания, то това може да стане най-добре чрез напомняне на казаното от Блез Паскал в неговата "Апология на християнството":
"Човекът е победител на химерите, новото на утрешния ден, реда, от който пъшка хаосът, точката на помирение. Той е съдник на всички неща. Не е слабоумен. Не е червей, а пазител на истината, грамада от сигурност, слава, а не измет на вселената… Ако се унижи, ще го възхваля. Ако се хвали, ще продължа да го възхвалявам. Аз го помирявам. Той ще успее да разбере, че е брат на ангела."
И още поне това, пак от него:
"Човекът е дъб. В природата няма по-як от него. Няма защо Вселената да се надига в негова защита. Една капка вода не е достатъчна, за да го запази. Дори и Вселената да го защити, той няма да е по-опозорен от онова, което не го запазва. Човекът знае, че царството му е безсмъртно, че Вселената има начало. Вселената не знае нищо: човекът е в краен случай мислеща тръстика."
Най-проникновените думи и истини се разбират най-добре от сърцето, не с ума. Думите на Паскал са точно от този род: много често глупаците и извратените ги напушва смях когато чуят току-що приведените думи. Други пък съвсем не могат да схванат смисъла на думите на М. Хайдегер, които ще приведа по-долу, или пък все им се струва, че този смисъл "не е кой знае какъв":
"Същността на истината е свободата… Свободата се определяше досега като свобода за откриването на нещо открито. Как може да се мисли тази същност на свободата? Откритото, по което се реди едно представящо изказване като правилно, е винаги откритото в една открито стояща нагласа съществуващо. Свободата за откриване на нещо открито оставя всяко съществуващо да бъде съществуващото, което самото е. Сега свободата се разкрива като оставяне на нещо съществуващо да бъде… "Оставяме нещо" ще рече: не го докосваме повече и не смятаме да правим нищо с него… Но "да-оставиш-нещо-да-бъде" значи и "да-се-предоставиш-на-съществуващото". Това отново не се разбира като просто действие, запазване, грижа или план относно срещаното или търсено съществуващо. "Да-оставиш-да-бъде" – именно съществуващото като съществуващото, което то е – означава да се отпуснеш в откритото и в неговата откритост, в която пребивава всяко съществуващо, сякаш носещо я със себе си. Това открито западното мислене в своето начало е схващало като τα αληυεια, нескритото. Когато ние превеждаме αληυεια с "нескритост" вместо с "истина", то този превод не е само "по-буквален"… Вкоренената в истината като свобода ек-зистенция е из-оставянето в откритостта на съществуващото като такова… Щом обаче ек-зистентното присъствие като оставяне-на-съществуващото-да-бъде освобождава човека за "свободата" му, предоставяйки възможността (съществуващото) изобщо да избира и вменявайки необходимото (съществуващото), то тогава човешкото благоволение не разполага със свободата.
Човекът "притежава" свободата не като свойство, във висша степен истина е тъкмо обратното: свободата, ек-зистентното, разкриващото присъствие притежава човека и то така изначално… Така разбраната свобода като оставяне-на-съществуващото-да-бъде изпълва и осъществява същността на истината в смисъл на разкриване на съществуващото… Една нагласеност, т.е. ек-зистентна изнесеност в съществуващото изобщо, може да бъде само "преживяна" и "почувствана", тъй като "преживяващият човек", без да подозира същността на настроението, винаги е впуснат в една разкриваща съществуващото в цялост нагласа… Свободата като оставяне-на-съществуващото-да-бъде в себе си е решително откритото, т.е. нескриващото се отношение…"
Нима има тук нещо неразбираемо?! – пита се обаче човекът, в чиито гърди тази идея за свобода, нейната истина, е непосредствено жив импулс…
Тъкмо защото сме човешки същества не ни е дадена наготово една "човешка същност", която по-нататък просто да "проявяваме" без никакво усилие или заслуга, в едно скучно, прекалено отегчително и дори тъпо съществуване, в което нищо не зависи от нас; ние сами създаваме себе си, но и… не ни е закрита възможността да вървим против себе си, против човешкото у себе си, да "дегенерираме" и пр. Да живееш по човешки начин – след като сам си избрал човека у себе си, бъдещето на човек, а не на нещо друго (човекът може да бъде всичко!) – означава да бъдеш свободен. Достойнството е точно в това: да бъдеш човек, т.е. свободно същество, загрижено за себе си и отговорно в пълния обем за своя живот. Едва тогава ставаме достойни, с избора си – благодарение на свободата – на битието-на-човек, не на нещо друго.
Трябва да живеем така, че в наше лице човекът и човешкото да получават непрекъснато своето потвърждение, чрез нашето съществуване да постигат битието си. И тъй като човекът сам твори своето битие на човек (и само така постига високото достойнство да си човек!) в свободата, то тази наша свобода категорично потвърждава и божественото у човека: Бог ни е дал възможността да постигнем сами свободата си и с това ни е направил подобни на себе си, т.е. достойни, заслужаващи подобно достойнство.
Свободата не се нуждае от апология, от възхвала: достатъчно е да я усещаме в гърдите си, да не се отказваме от не, да не изменяме на този велик порив, на който дължим своята човечност, да я разбираме и ценим по-високо от всичко друго (по-високо и от самия живот, защото заслужава ли си да се живее животът без свобода!), да се вслушваме внимателно в "битието-на-свободата", благодарение на което можем да постигнем и битие, достойно за човека.
В този смисъл говори и съвременният мислител (Жан-Пол Сартр), написал: "Човекът е свободен, човекът е свобода… Човекът е осъден да бъде свободен", а друг един велик философ, Георг В.-Фр. Хегел, е смятал следното: "Високото достойнство на човека се състои в това да бъде свободен". И непосредствено след тези забележителни думи добавя: "Философите доказват това достойнство, народите ще се научат да го усещат и тогава вече няма да търсят своето стъпкано в калта право, а просто ще си го вземат обратно, ще си го присвоят". Ясно е обаче, че преди това да стане с цели народи, най-напред този поврат към свобода трябва да стане смисъл на съществуването на всеки отделен индивид – или поне на най-добрите.
Колкото повече хора са "заразени" с божествения дух на свободата, пораждащ съществуване, достойно за човека (повтарям: да бъдеш човек означава да бъдеш свободен), толкова повече и светът става човечен и човешки, става свят, достоен, от своя страна, за човека, т.е. превръща се в един свободен свят на достойни хора. Такова едно съзнание ни е жизнено необходимо: "Човекът е по-голям от катедрала, човекът освещава действието или го лишава от святост"(Хегел). И ако трябва да вникнем в непосредствените измерения на човешкото достойнство и в неговите основания, то това може да стане най-добре чрез напомняне на казаното от Блез Паскал в неговата "Апология на християнството":
"Човекът е победител на химерите, новото на утрешния ден, реда, от който пъшка хаосът, точката на помирение. Той е съдник на всички неща. Не е слабоумен. Не е червей, а пазител на истината, грамада от сигурност, слава, а не измет на вселената… Ако се унижи, ще го възхваля. Ако се хвали, ще продължа да го възхвалявам. Аз го помирявам. Той ще успее да разбере, че е брат на ангела."
И още поне това, пак от него:
"Човекът е дъб. В природата няма по-як от него. Няма защо Вселената да се надига в негова защита. Една капка вода не е достатъчна, за да го запази. Дори и Вселената да го защити, той няма да е по-опозорен от онова, което не го запазва. Човекът знае, че царството му е безсмъртно, че Вселената има начало. Вселената не знае нищо: човекът е в краен случай мислеща тръстика."
Най-проникновените думи и истини се разбират най-добре от сърцето, не с ума. Думите на Паскал са точно от този род: много често глупаците и извратените ги напушва смях когато чуят току-що приведените думи. Други пък съвсем не могат да схванат смисъла на думите на М. Хайдегер, които ще приведа по-долу, или пък все им се струва, че този смисъл "не е кой знае какъв":
"Същността на истината е свободата… Свободата се определяше досега като свобода за откриването на нещо открито. Как може да се мисли тази същност на свободата? Откритото, по което се реди едно представящо изказване като правилно, е винаги откритото в една открито стояща нагласа съществуващо. Свободата за откриване на нещо открито оставя всяко съществуващо да бъде съществуващото, което самото е. Сега свободата се разкрива като оставяне на нещо съществуващо да бъде… "Оставяме нещо" ще рече: не го докосваме повече и не смятаме да правим нищо с него… Но "да-оставиш-нещо-да-бъде" значи и "да-се-предоставиш-на-съществуващото". Това отново не се разбира като просто действие, запазване, грижа или план относно срещаното или търсено съществуващо. "Да-оставиш-да-бъде" – именно съществуващото като съществуващото, което то е – означава да се отпуснеш в откритото и в неговата откритост, в която пребивава всяко съществуващо, сякаш носещо я със себе си. Това открито западното мислене в своето начало е схващало като τα αληυεια, нескритото. Когато ние превеждаме αληυεια с "нескритост" вместо с "истина", то този превод не е само "по-буквален"… Вкоренената в истината като свобода ек-зистенция е из-оставянето в откритостта на съществуващото като такова… Щом обаче ек-зистентното присъствие като оставяне-на-съществуващото-да-бъде освобождава човека за "свободата" му, предоставяйки възможността (съществуващото) изобщо да избира и вменявайки необходимото (съществуващото), то тогава човешкото благоволение не разполага със свободата.
Човекът "притежава" свободата не като свойство, във висша степен истина е тъкмо обратното: свободата, ек-зистентното, разкриващото присъствие притежава човека и то така изначално… Така разбраната свобода като оставяне-на-съществуващото-да-бъде изпълва и осъществява същността на истината в смисъл на разкриване на съществуващото… Една нагласеност, т.е. ек-зистентна изнесеност в съществуващото изобщо, може да бъде само "преживяна" и "почувствана", тъй като "преживяващият човек", без да подозира същността на настроението, винаги е впуснат в една разкриваща съществуващото в цялост нагласа… Свободата като оставяне-на-съществуващото-да-бъде в себе си е решително откритото, т.е. нескриващото се отношение…"
Нима има тук нещо неразбираемо?! – пита се обаче човекът, в чиито гърди тази идея за свобода, нейната истина, е непосредствено жив импулс…
Няма коментари:
Публикуване на коментар