Точно поради това, изглежда, англичаните, а също и американците са "имунизирани" срещу болести от типа на комунизма, които се дължат на диаметрално противоположни предпоставки и основания. Ужасът от досега със света на Дж. Оруел, представен в романа "1984", от който изтръпваме даже и ние (на нас този свят ни е добре познат, ние живяхме в него!), е стократно по-силен в пределите на английската душевност, която, вероятно, немее и тръпне при вида на такова противоестествено приложение на "човешкия разум" за изцяло деструктивни, напълно разрушителни цели.
За англичаните разумът е разум (и сам е разумен!) само доколкото не вреди на живота; откъснатият от живота разум не е разум, той е противоестествено израждане, болест на разума, дори тумор (чиито "разсейки", впрочем, са в кръвта на живелите при комунизма!). Към такъв именно разум англичаните са преизпълнени с недоверие, затова те и не го допускат у себе си.
"Недоверието към разума и особено към социалните технологии (които са инструментално "приложение" на подобен разум в "правенето", в съзнателното "градене" на историята, откъсната и противопоставена на живота, б.м., А.Г.) и силната интуиция за нагласяне на интересите, както и респектът към традицията, изглежда са основата на онази стабилност, която не може да допусне социалната патология, каквато представлява "бродещият призрак" на комунизма.", пише С. Герджиков.
С това се дава отговор на първия момент в разбирането на историческото битие, който обозначих по-горе. Той беше: какво е естествена историческа рационалност, защо е естествена, и въпреки това рационалност. Отговорът, даден накратко, е: естеството на човека според "правилно разбраната" свобода поражда един естествен, близък до живота, ред, освободен от мащабните и "едропанелни" конструкции на разсъдъка, които само потискат живота. Привързаният към живота исторически субект твори в действията си един естествен ред на свободата и спонтанността, който е пропит от историческа действителна рационалност, от разумност, която нищо друго не превъзхожда, не й съперничи както по ефективност, така и по прагматичност, така също и по жизнеустойчивост.
В светлината на казаното намират своя отговор и останалите моменти, въпросите, зададени по-горе. Тъй като разгадаването им е предмет на цялата тази книга, то тук ще се въздържа от детайлния анализ на всеки един от тях, но за сметка на това ще дам пределно кратки и синтетични отговори – без аргументации и "доказване".
Хората действат от свобода изцяло непринудено и спонтанно, активирайки своята жизнена цялост – и отказвайки се от действия, опиращи се само на една душевна сила (независимо дали е разсъдъка, дали е чувството, дали е самонадеяната и самостойна, откъсната от живота на душата воля). Колкото сме по-верни на своята душевна и жизнена цялост – а значи и на самия живот! – толкова сме по-свободни, пътят на робството се свежда до предоверяването на "едноизмерности" от типа на разсъдъка (науката, техниката, технологията) и до отричащото се от суверенната субективност вървене срещу самия себе си, срещу естеството на човека. Това не значи, че пътят на свободата е "затворен" само в орбитата на "природното", на доисторичното съществуване на човека, но той не е решителното отрицание на екзистенциалните дадености на живота, а е в предпазливото разгръщане на тези последните във все нови и нови пространства. Пътят на свободата се открива в допълването на "естественото" с "историчното" и човешкото, в хармонизирането на двете, той е прехвърляне на мост между царството на причинността (природата) и царството на свободата – като "обител" на автентично живеещия човек. Тези две царства не са автономни и независими, а по идея дълбоко се проникват, съставяйки един общ жизнен свят, в който човекът остава при себе си.
Свободата се реализира, създавайки величествен универсум на човешкото, една вселена, основана на милиардите индивидуални реализации на същата тази свобода в съществуването на самостойни и опитващи се да постигнат пълнотата на живота човешки същества. Така универсумът на свободата спонтанно овладява – в един исторически процес на проясняване и дори осъзнаване на достойнствата на свободното съществуване – жизнения свят на човека, правейки човека също така достоен за свободата. Свободният индивид сам по себе си е суверенна "планетна система" на грандиозния универсум на свободата, нещо повече, този индивид е "опорната му точка", "слънцето", около което се подреждат по непринуден начин "планетите", "жизнените части" на органичното и автономно човешко съществуване. Но "съвместяването" на свободите на много хора е най-трудното, то е главната задача на историческото творчество – след тази за раждането и култивирането на самата идея за свобода. Разбира се, идеята не трябва да се разбира свръхопростено, а именно като "построение на ума" или разсъдъка, идеята е битие и затова е корен на човешкото битие, на битието на свободата.
Западният свят дължи тази идея на учението на Христос, западната цивилизация е пътя на реализацията на идеята за свобода, "посилна" за човека – до степента, до която човек може да я разбере и да се вдъхнови от нея. Идеята е дадена от Извора на Живота, Бог, тя е приведена в действие от жизнения дух на Човека като Божие творение, тя не е "изобретение" на немощния разсъдък на слабия човек (каквото, впрочем, е комунизмът!), на откъсналия се от Бога човек. Как е ставало всичко това, а именно мъчителното утвърждаване на идеята за свобода, ни учи историята с всичките й постижения – институциите на собствеността, пазара, демокрацията, която винаги е либерална, на културата и духа, изкуството, религията, философията, дори науката – но също така и с отклоненията си, а също и с всичките си трагедии.
Жизненият ред, сътворен от спонтанни, свободни и само затова рационални човешки действия, одухотворява жизнения свят на човека, в който "хаосът" бавно се надмогва по пътя на самоподреждането. Но това съвсем не значи, че "хаосът" и "стихията" особено са "изкоренени": за да настъпи царството на един изцяло разсъдъчен абсолютен ред на организация, "съзнателност", "контрол", "планомерно регулиране", "програмиране", "пълна предвидимост" и пр. "Съвършено" устройство на обществото не съществува (ако се направи опит за постигането му – напр. "комунистическият лагер"! – се ражда единствено невъобразим хаос), всеки идеал в тази насока е насилие спрямо естеството на живота. Животът е спонтанност, а значи и "хаотичност" , възможност за изненади, непредвидимост, стихийно творчество, "ирационалност-и-рационалност" в единство, риск, безброй предизвикателства, непрекъсната откритост към всяко бъдеще, постигано с усилия временно равновесие, което неумолимо се нарушава, за да бъде търсено новото, устойчивост и неустойчивост, динамика и консервативност, традиция и новаторство и т.н.
Затова на човека – чиято задача не е да "победи" природата, да надмогне живота! – остава само това като непрекъсната възможност: постепенно подобряване на съществуването, нови завоевания, разширяване на хоризонта, дързост на почвата на здравата субективност, която едновременно изпитва както непреодолими безпокойства и вечна загриженост, така и удовлетвореност от самия себе си, наслаждения, ползване от живота. Човекът е богатство, и затова в съществуването си той чрез действието или "изразходва" себе си – и само така натрупва, умножава богатствата си, придавайки им друга форма – или пък чрез бездействието, самоунижението и апатията, чрез отказа от себе си, неумолимо става все по-беден. Затова и хората са различни, затова и човекът е раз-личност: усетът ни към живота като първоначална даденост и отдадеността ни към свободата – като наше собствено завоевание – ни правят такива, "еднакви" не можем да бъдем (колкото и на някои да се иска това!), никога няма да бъдем.
На основата на казаното се откроява нещо безкрайно важно: как се конституират човешките отношения, кои са възможностите тук (има ли типове човешки отношения?), кое – като отношение към човека – лежи в техните недра и така задава насочеността на "социалния живот"? Тези въпроси не трябва да бъдат подминавани.
И тук чистите и коренни възможности или алтернативи са две; ако има други (сигурно има!), то те или не са "чисти", т.е. са "смесени", или пък не са коренни, фундаментални.
Първата е: човекът, индивидът е "самоцел", ценност сама по себе си, самобитие, към него трябва да се отнасяме "винаги като към цел сама по себе си, никога като към средство"(Кант). Индивидът е самодейна субективност, самоопределяща се активност, човекът не бива да бъде принизяван или пък подценяван. Човекът е свободен, неговата свобода е необятна, тя може да бъде употребена включително и по начин, унищожаващ самата свобода (комунизмът, избрал произвола, коренната противоположност на свободата, уж "в името" на… самата свобода!). Обществата, избрали пътя на признанието на достойнството на индивида, подкрепата на начина на съществуване, ценящ безмерно индивидуалността, постигат невиждан просперитет и благоденствие, те разгръщат огромни градивни сили и безкрайно мощна човешка енергия и инициатива, такива общества са способни да творят чудеса (Съединените щати са най-показателния пример в тази насока!). Това е убедително потвърждение, че подобаващото отношение към човека е тъкмо съдържащото се в първата алтернатива.
Втората алтернатива е: човекът е "обществено същество", сиреч безкрайна е не ценността на човека, на индивида, а на абстрактния социум. Индивидът е тъкмо средството за постигане на всякакви цели, социумът "употребява" индивида за своите цели, безразлично какви са те, той дори разглежда човека като… "строителен материал" на своята Вавилонска кула. Щом като човекът е "материал" за градене на "хармонично организирания социум", "тухла" и "винт" в "машината на цялото", то хората като цяло са аморфна маса в ръцете на държавата, която може да разполага с тях както и за каквото си иска. Индивидът според това гледище е ценен дотолкова, доколкото е полезен не за себе си, а за другите (обществото, държавата, "стадото", "масата", "ние"…). Извън "колектива" индивидът е нищо, свобода не съществува, нещо повече, "свободата е робство"(Оруел), това е "правилно разбраната свобода", която комунизмът изобрети и брутално провеждаше десетилетия наред, разрушавайки вековните устои на съществуването.
Тази "теория" разглежда (неизвестно защо) "многото" за нещо повече от "отделно взетия", забравяйки, че общността се състои от "единици", от индивиди – и точно заради това превърна обществото и "масата" в унила поредица от "нули", от без-личности и безличия. На основата на разглежданата алтернатива се стига до онова "държавно организирано насилие" (Зб. Бжежински) срещу индивида, с което ще бъде запомнен комунизмът – като олицетворение и въплъщение в пълния обем на едно неподобаващо, абсолютно античовешко отношение към човека.
Между така очертаните алтернативи се разполагат всички ония действителни, исторически проявени или проявяващи се отношения към човека, а също и отношения към самия себе си и към другите, които възникват всекидневно. Но разпространението на съзнанието, че личността е средоточие на безмерна ценност, "точката на разгръщане" на необятни хоризонти, извора на уникални жизнени светове и носителя на колосална жизнена енергия и активност, явяващо се същност на историческото проясняване на съществуването, неизбежно поставя историята на автентичната й почва. Така се гарантират всички ония плодове на цивилизоваността, на които западният свят (и ония народи, които са приели неговата стратегия на съществуването) се ползва, на които се наслаждава съвсем заслужено.
Също не бива да забравяме, че изборът на посока или на път е най-вече индивидуален избор, избор на отделните индивиди на основата на отредената им жизненост и на придобитата отдаденост на свободата. Следователно общностите, обществата и народите се "очовечават" едва чрез безброй индивидуални избори, чрез които индивидът избира тъкмо себе си, и чрез налагането, по спонтанен начин, на едно мнозинство и "съсловие" на свободата, чиято воля е станала водеща и определяща, превърнала се е в "душа" на т.н. "обществен живот".
Това трябва да помнят най-вече мъчително оздравяващите от болестта и дори лудостта, наречена комунизъм. Ние, българите, сме сред тях, и съвсем не сме преуспели в това главно дело на нашата съвременност, на съвместното ни съществуване като нация.
За англичаните разумът е разум (и сам е разумен!) само доколкото не вреди на живота; откъснатият от живота разум не е разум, той е противоестествено израждане, болест на разума, дори тумор (чиито "разсейки", впрочем, са в кръвта на живелите при комунизма!). Към такъв именно разум англичаните са преизпълнени с недоверие, затова те и не го допускат у себе си.
"Недоверието към разума и особено към социалните технологии (които са инструментално "приложение" на подобен разум в "правенето", в съзнателното "градене" на историята, откъсната и противопоставена на живота, б.м., А.Г.) и силната интуиция за нагласяне на интересите, както и респектът към традицията, изглежда са основата на онази стабилност, която не може да допусне социалната патология, каквато представлява "бродещият призрак" на комунизма.", пише С. Герджиков.
С това се дава отговор на първия момент в разбирането на историческото битие, който обозначих по-горе. Той беше: какво е естествена историческа рационалност, защо е естествена, и въпреки това рационалност. Отговорът, даден накратко, е: естеството на човека според "правилно разбраната" свобода поражда един естествен, близък до живота, ред, освободен от мащабните и "едропанелни" конструкции на разсъдъка, които само потискат живота. Привързаният към живота исторически субект твори в действията си един естествен ред на свободата и спонтанността, който е пропит от историческа действителна рационалност, от разумност, която нищо друго не превъзхожда, не й съперничи както по ефективност, така и по прагматичност, така също и по жизнеустойчивост.
В светлината на казаното намират своя отговор и останалите моменти, въпросите, зададени по-горе. Тъй като разгадаването им е предмет на цялата тази книга, то тук ще се въздържа от детайлния анализ на всеки един от тях, но за сметка на това ще дам пределно кратки и синтетични отговори – без аргументации и "доказване".
Хората действат от свобода изцяло непринудено и спонтанно, активирайки своята жизнена цялост – и отказвайки се от действия, опиращи се само на една душевна сила (независимо дали е разсъдъка, дали е чувството, дали е самонадеяната и самостойна, откъсната от живота на душата воля). Колкото сме по-верни на своята душевна и жизнена цялост – а значи и на самия живот! – толкова сме по-свободни, пътят на робството се свежда до предоверяването на "едноизмерности" от типа на разсъдъка (науката, техниката, технологията) и до отричащото се от суверенната субективност вървене срещу самия себе си, срещу естеството на човека. Това не значи, че пътят на свободата е "затворен" само в орбитата на "природното", на доисторичното съществуване на човека, но той не е решителното отрицание на екзистенциалните дадености на живота, а е в предпазливото разгръщане на тези последните във все нови и нови пространства. Пътят на свободата се открива в допълването на "естественото" с "историчното" и човешкото, в хармонизирането на двете, той е прехвърляне на мост между царството на причинността (природата) и царството на свободата – като "обител" на автентично живеещия човек. Тези две царства не са автономни и независими, а по идея дълбоко се проникват, съставяйки един общ жизнен свят, в който човекът остава при себе си.
Свободата се реализира, създавайки величествен универсум на човешкото, една вселена, основана на милиардите индивидуални реализации на същата тази свобода в съществуването на самостойни и опитващи се да постигнат пълнотата на живота човешки същества. Така универсумът на свободата спонтанно овладява – в един исторически процес на проясняване и дори осъзнаване на достойнствата на свободното съществуване – жизнения свят на човека, правейки човека също така достоен за свободата. Свободният индивид сам по себе си е суверенна "планетна система" на грандиозния универсум на свободата, нещо повече, този индивид е "опорната му точка", "слънцето", около което се подреждат по непринуден начин "планетите", "жизнените части" на органичното и автономно човешко съществуване. Но "съвместяването" на свободите на много хора е най-трудното, то е главната задача на историческото творчество – след тази за раждането и култивирането на самата идея за свобода. Разбира се, идеята не трябва да се разбира свръхопростено, а именно като "построение на ума" или разсъдъка, идеята е битие и затова е корен на човешкото битие, на битието на свободата.
Западният свят дължи тази идея на учението на Христос, западната цивилизация е пътя на реализацията на идеята за свобода, "посилна" за човека – до степента, до която човек може да я разбере и да се вдъхнови от нея. Идеята е дадена от Извора на Живота, Бог, тя е приведена в действие от жизнения дух на Човека като Божие творение, тя не е "изобретение" на немощния разсъдък на слабия човек (каквото, впрочем, е комунизмът!), на откъсналия се от Бога човек. Как е ставало всичко това, а именно мъчителното утвърждаване на идеята за свобода, ни учи историята с всичките й постижения – институциите на собствеността, пазара, демокрацията, която винаги е либерална, на културата и духа, изкуството, религията, философията, дори науката – но също така и с отклоненията си, а също и с всичките си трагедии.
Жизненият ред, сътворен от спонтанни, свободни и само затова рационални човешки действия, одухотворява жизнения свят на човека, в който "хаосът" бавно се надмогва по пътя на самоподреждането. Но това съвсем не значи, че "хаосът" и "стихията" особено са "изкоренени": за да настъпи царството на един изцяло разсъдъчен абсолютен ред на организация, "съзнателност", "контрол", "планомерно регулиране", "програмиране", "пълна предвидимост" и пр. "Съвършено" устройство на обществото не съществува (ако се направи опит за постигането му – напр. "комунистическият лагер"! – се ражда единствено невъобразим хаос), всеки идеал в тази насока е насилие спрямо естеството на живота. Животът е спонтанност, а значи и "хаотичност" , възможност за изненади, непредвидимост, стихийно творчество, "ирационалност-и-рационалност" в единство, риск, безброй предизвикателства, непрекъсната откритост към всяко бъдеще, постигано с усилия временно равновесие, което неумолимо се нарушава, за да бъде търсено новото, устойчивост и неустойчивост, динамика и консервативност, традиция и новаторство и т.н.
Затова на човека – чиято задача не е да "победи" природата, да надмогне живота! – остава само това като непрекъсната възможност: постепенно подобряване на съществуването, нови завоевания, разширяване на хоризонта, дързост на почвата на здравата субективност, която едновременно изпитва както непреодолими безпокойства и вечна загриженост, така и удовлетвореност от самия себе си, наслаждения, ползване от живота. Човекът е богатство, и затова в съществуването си той чрез действието или "изразходва" себе си – и само така натрупва, умножава богатствата си, придавайки им друга форма – или пък чрез бездействието, самоунижението и апатията, чрез отказа от себе си, неумолимо става все по-беден. Затова и хората са различни, затова и човекът е раз-личност: усетът ни към живота като първоначална даденост и отдадеността ни към свободата – като наше собствено завоевание – ни правят такива, "еднакви" не можем да бъдем (колкото и на някои да се иска това!), никога няма да бъдем.
На основата на казаното се откроява нещо безкрайно важно: как се конституират човешките отношения, кои са възможностите тук (има ли типове човешки отношения?), кое – като отношение към човека – лежи в техните недра и така задава насочеността на "социалния живот"? Тези въпроси не трябва да бъдат подминавани.
И тук чистите и коренни възможности или алтернативи са две; ако има други (сигурно има!), то те или не са "чисти", т.е. са "смесени", или пък не са коренни, фундаментални.
Първата е: човекът, индивидът е "самоцел", ценност сама по себе си, самобитие, към него трябва да се отнасяме "винаги като към цел сама по себе си, никога като към средство"(Кант). Индивидът е самодейна субективност, самоопределяща се активност, човекът не бива да бъде принизяван или пък подценяван. Човекът е свободен, неговата свобода е необятна, тя може да бъде употребена включително и по начин, унищожаващ самата свобода (комунизмът, избрал произвола, коренната противоположност на свободата, уж "в името" на… самата свобода!). Обществата, избрали пътя на признанието на достойнството на индивида, подкрепата на начина на съществуване, ценящ безмерно индивидуалността, постигат невиждан просперитет и благоденствие, те разгръщат огромни градивни сили и безкрайно мощна човешка енергия и инициатива, такива общества са способни да творят чудеса (Съединените щати са най-показателния пример в тази насока!). Това е убедително потвърждение, че подобаващото отношение към човека е тъкмо съдържащото се в първата алтернатива.
Втората алтернатива е: човекът е "обществено същество", сиреч безкрайна е не ценността на човека, на индивида, а на абстрактния социум. Индивидът е тъкмо средството за постигане на всякакви цели, социумът "употребява" индивида за своите цели, безразлично какви са те, той дори разглежда човека като… "строителен материал" на своята Вавилонска кула. Щом като човекът е "материал" за градене на "хармонично организирания социум", "тухла" и "винт" в "машината на цялото", то хората като цяло са аморфна маса в ръцете на държавата, която може да разполага с тях както и за каквото си иска. Индивидът според това гледище е ценен дотолкова, доколкото е полезен не за себе си, а за другите (обществото, държавата, "стадото", "масата", "ние"…). Извън "колектива" индивидът е нищо, свобода не съществува, нещо повече, "свободата е робство"(Оруел), това е "правилно разбраната свобода", която комунизмът изобрети и брутално провеждаше десетилетия наред, разрушавайки вековните устои на съществуването.
Тази "теория" разглежда (неизвестно защо) "многото" за нещо повече от "отделно взетия", забравяйки, че общността се състои от "единици", от индивиди – и точно заради това превърна обществото и "масата" в унила поредица от "нули", от без-личности и безличия. На основата на разглежданата алтернатива се стига до онова "държавно организирано насилие" (Зб. Бжежински) срещу индивида, с което ще бъде запомнен комунизмът – като олицетворение и въплъщение в пълния обем на едно неподобаващо, абсолютно античовешко отношение към човека.
Между така очертаните алтернативи се разполагат всички ония действителни, исторически проявени или проявяващи се отношения към човека, а също и отношения към самия себе си и към другите, които възникват всекидневно. Но разпространението на съзнанието, че личността е средоточие на безмерна ценност, "точката на разгръщане" на необятни хоризонти, извора на уникални жизнени светове и носителя на колосална жизнена енергия и активност, явяващо се същност на историческото проясняване на съществуването, неизбежно поставя историята на автентичната й почва. Така се гарантират всички ония плодове на цивилизоваността, на които западният свят (и ония народи, които са приели неговата стратегия на съществуването) се ползва, на които се наслаждава съвсем заслужено.
Също не бива да забравяме, че изборът на посока или на път е най-вече индивидуален избор, избор на отделните индивиди на основата на отредената им жизненост и на придобитата отдаденост на свободата. Следователно общностите, обществата и народите се "очовечават" едва чрез безброй индивидуални избори, чрез които индивидът избира тъкмо себе си, и чрез налагането, по спонтанен начин, на едно мнозинство и "съсловие" на свободата, чиято воля е станала водеща и определяща, превърнала се е в "душа" на т.н. "обществен живот".
Това трябва да помнят най-вече мъчително оздравяващите от болестта и дори лудостта, наречена комунизъм. Ние, българите, сме сред тях, и съвсем не сме преуспели в това главно дело на нашата съвременност, на съвместното ни съществуване като нация.
Няма коментари:
Публикуване на коментар