4.Различност и общност
Видяхме, че собствеността, пазарът и конкуренцията не са "презрени" и "нечисти"… "измишльотини, без които може да се живее" – както се опитват да ни убеждават (не обаче толкова настойчиво, след провала на техния експеримент!) привържениците на колективно-комунистическото морализаторстване – а че са необходими форми на реализиране на човека като битие на свободата. Чрез тези форми човешката активност практически налага себе си, създава си свое пространство, свой жизнен свят и така въвежда един субстанциално определен социален ред, от който не може да има "по-добър". (Защото "по-доброто" може да е само плод на "разсъдъка" и на една плоска рационалност, която си е въобразила, че стои над самия живот!)
Оказа се, че на основата на действените механизми, възникващи около собствеността, пазара, договарянето и съперничеството, по естествен и спонтанен начин (без едностранчивата намеса на схематизиращия разсъдък) се поражда здравото общество, което успява да постигне органична цялост, ефективно съществуващо единство, съответстващо на живота. В този смисъл свободата и собствеността задават "матрицата", по която се уреждат всички останали човешко-личностни и надиндивидуални (социални) отношения; това е кардинално значимото, базисното и неоспоримо великото постижение на модерната цивилизация. Стъпили върху твърда почва – почвата на необходимото, на исторически и екзистенциално неотвратимото, съответстващото на естеството на човека и живота – индивидите пораждат свой социален космос, в който може да се открие удивителна целесъобразност и съгласуваност – но удивително е само онова, което е живо и жизнено, което носи в себе си живот!
Тази жизненост се явява тема на настоящето изследване; само постигайки я неотклонно, ще се доближим до смисъла, ще проясним разбирането си – разбирането, без което животът губи голяма част от привлекателността си. Затова каже ли някой, че е объркан, че "не вярва в нищо", че е разочарован или пък отчаян, че не вижда перспектива, че е изпаднал в безнадеждност и в "черен песимизъм" и пр. трябва да сме си сигурни, че пред нас стои един неразбиращ и точно затова страдащ човек. Животът е прекалено ценен и може да бъде прекрасен, но той за всеки е такъв, какъвто си го направил сам – това свободните хора разбират добре; точно затова не си позволяват да гледат на него като на… "кърпа", която след като е измачкана и изцапана, може да бъде захвърлена като нещо ненужно.
1."Съвместяването" на различните
Индивидът е индивид доколкото носи в себе си различия, а също и държи на тях. От безусловния факт на раз-личността на индивидите зависи всичко останало в техните многообразни прояви: нашето съществуване е в рамките на раз-личността ни, ако бяхме "еднакви", то щяхме да съществуваме по коренно противоположен начин. При това съществуването както на индивида, така и на общностите, към които той може да бъде отнесен, еднакво се базира на своеобразната раз-личност, на самобитността, от която зависи той самият и животът му. Отнасяйки се към самия себе си, индивидът се "занимава" с раз-личността си; отнасяйки се към другите, той всъщност е зает със съпоставянето на своята и тяхната раз-личност. Раз-личността задава всички модуси на човешкото съществуване и сама се поддържа от избрания в съответствие с нея начин на съществуване.
Единствено на основата на богатството на индивидуалности могат да се открият възможности за "покритие" и за единение, за сближаване, общуване и пораждане на общност: еднаквите неща не могат да се "взаимопроникват", те вечно са откъснати едно от друго подобно на бобените зърна в чувал, тяхната общност е механична, нестабилна и несъществена. Ние можем да бъдем близки и "далечни" точно затова, че сме различни, ние се свързваме и отдалечаваме един от друг само на основата на това, че можем да го правим благодарение на различията си. Ето защото раз-личността или просто личността – та личността не може да бъде друга освен различна от останалите! – е извор както на индивидуалния, така и на социалния живот, тя е и предпоставката за многоликите отношения между двете.
Ако в някакъв смисъл е вярно, че индивидите не могат без "обществото", то това, че обществото не може без индивидите е вярно съвсем безусловно – и във всеки един смисъл. Индивидите чрез своя спонтанен или пък съзнателен живот са самия този социум, той не е нещо отделно от тях, а е само пространството, полето и дори "обвивката" на индивидуалната активност на самостоятелните човешки същества, заети с "правенето" на своя живот – всеки за себе си и при това съвсем отговорно. Признанието на ценността на индивида означава да сме наясно, че дори това, че този конкретен индивид е тук, в това конкретно общество, вече прави обществото друго, не същото ако го нямаше. Следователно индивидът най-малкото е съотносим в ценността си с обществото, това последното пък не е "голям индивид", безкрайно превъзхождащ индивида в неговата конкретност, а е проекция на "индивидността", нейна завършеност във всестранните й изяви и реализации, в практическото й осъществяване. Това е така, защото ако признаем на общността качеството да е самостоен "индивид", стоящ над конкретната действителност на индивидите, то това е вече неоправдано постулиране на някакви особени права на "грамадния индивид" (държавата, "партията" с главно "п" и пр.) над неизчислимото множество от "малки индивиди", индивидите в тяхната "заменимост" и "несъщественост".
Обратно на това, признанието на самостойната ценност, на уникалността на свободния индивид, със самото това засилва ценността и на общността от индивиди: богато е обществото, съставено от индивиди с богата индивидуалност, от индивиди, чиято раз-личност твори всекидневно блага и богатства, изразявайки самата себе си. Впрочем това, че индивидите са ценни дотолкова, доколкото са различни (всеки има свое лице, не повтаря и не прилича на друг и пр.), а също и това, че щяхме да губим паралелно на отказа ни от нашата раз-личност – "еднаквостта" е така скучна и сива, без-личността така силно отвращава! – е нещо, което, струва ми се, се разбира от само себе си.
И така, раз-личността, носена от конкретните индивиди, е безсъмнената предпоставка за естественото пораждане на всяка общност (групи, сдружения, кооперации, асоциации, връзки от всякакъв род, зависимост и отхвърляне на зависимостите), а също и на "обществото като цяло", стига зад тези думи да стои някаква реалност. Казвам това, защото думата "общност" и думата "общество" също трябва да се схващат конкретно: дадена общност възниква на основата на общото между индивидите, които я съставят. Няма общност a priori и in abstracto, защото не съществува такова общо, което да обединява всички и… "във всички случаи". Дори и това, че "всички ние" сме човешки същества, не ни обединява безусловно, тъй като и "човешката същност" съществува индивидуално и конкретно, т.е. е раз-личност, зависима от свободата.
Абстрактната "общност на всички", напр. "българското общество", всъщност не е друго, а конгломерат от много общности, функциониращи ефективно доколкото са самостоятелни, а не са принудени да се откажат от своеобразията и да ги претопят в "пещта" на абстрактния социум. Трябва да се предпазваме от опасната тенденция на унификацията, изразяваща същността на комунистическото мислене с всичките му непростими дефекти. Общността не е "комуна на безличните" – "обществото-мравуняк" на Достоевски – обществото също не е аморфна безлична и бездушна комуна, а е единство на различни и многолики общности, носещи печата на човечността и на индивидуалността. Общността, обединявайки в някаква насока, в същото време и разединява, дава възможност за запазване на различията – и така предпоставя влизането в други общности; общността не е "инкубатор" на безличността – бездушния колектив на комунизма – а е общност доколкото запазва своеобразието и му дава нов мощен импулс.
Общността, която не дава простор за развитие на индивидуалността, а я потиска и унищожава, е мъртвородена и изцяло безперспективна, тя се е лишила от импулси за живот и затова неизбежно ще умре, осъдена е да умре. Това са по принцип нездрави общности – комуни – тъй като автентичното общо е общо тъкмо на фона на различията, както и различното изпъква едва чрез надмогването на опитващата се да го задуши стерилна общност. Индивидът съобразно несъзнавано или съзнателно избран начин на съществуване и на основата на раз-личността си сам си открива възможността да се "сродява" и свързва с подобни на него индивиди – независимо дали това става принудено или пък непринудено, по необходимост или от свобода. Индивидът е свят и "микрокосмос", който по принцип е самодостатъчен, но също така индивидът засилва своята достатъчност и свобода, встъпвайки в общности, които го сродяват с други индивиди и така увеличават собствените му ресурси, дават му увереността и признанието, че е значим.
Общността обаче не е точно "като него самия", тя също не е изпълнена с негови "двойници", напротив, в общността той се свързва с индивиди, които, независимо от общността, родството и близостта, са други, олицетворяват другостта; ако общността "дублираше" индивида или съдържаше негови "точни копия", то смисъл от приобщаването нямаше изобщо да има. В общността същевременно индивидът черпи от раз-личността на другите, обогатява себе си от нея, сам чрез своята раз-личност е признат като значим за съществуването на общността; ние влизаме в общности не за да загубим себе си, а за да намерим себе си. Затова тук е особено важно да се подчертае, че не общността е извора на търсената и потребната на индивидите сила, а че тъкмо индивидите, които я съставят, са този извор, раз-личността им е пораждащото силата. Аз например мога да принадлежа на общностите (групите) на "гражданите", на лекарите, на философите, на производителите, собствениците, купувачите, пътниците и т.н., но не това е определящото за моето съществуване в едно или друго качество, а онова, че тук е налице моят Аз, зад който стои цялата ми индивидуалност в нейната многоликост – която задава възможностите да съм един или друг, "този" или "онзи", но преди това трябва да съм най-вече себе си.
Встъпвайки в дадена общност (група), аз в известен смисъл отстъпвам от себе си в моята цялост, но не я губя и не я пренебрегвам; с встъпването си в някаква група не съм се отказал от себе си, а само съм се опитал да се възползвам от известни права, които общността може да ми даде. Влизайки в общността, аз с това само подчертавам, че мога да бъда и това, което значи обаче, че аз съм и много други "неща", които пазя като свой резерв и ресурс, като нови възможности, към които мога във всеки момент да прибягна. Групирането ми дава увереността, че и самата група е възможна и благодарение на мен, че без мен тя няма да е същата; влизайки в нея, аз я обогатявам, а и тя ме обогатява с раз-личността на индивидите, от които се състои – и с които мога да общувам, да се договарям, да партнирам, да се състезавам, да си сътруднича за постигането на нещо, което сам по себе си ще ми бъде по-трудно да придобия и пр. В групата индивидите обединяват силите си, от което всеки увеличава своята индивидуална сила, а също и защищава по-добре интереса си. Групите, към които принадлежа в някое свое качество, са просто "съвместност" и съвместимост на индивиди, цели и ресурси, при което раз-личностите се допълват – и така всеки в известен смисъл вече е поне малко по-различен (чрез усвояването на частици от раз-личността на другите!), а с това и по-богат. Ясно е, че в групата едновременно даваш, но в замяна получаваш, като между двете трябва да съществува съответствие, който повече дава, повече и ще получи, който се щади, малко ще получи (някои нищо не получават, понеже нищо не дават). Оказва се, че в еднаква степен и индивидът е потребен на групата (без съставляващите я индивиди групата всъщност е нищо), и групата е потребна на индивида, като, разбира се, "вторичното" и "производното" е не индивидът, а групата. (Не лекарското съсловие прави лекарите лекари, не простата принадлежност към него е онова, което те прави лекар, а лекарите, бидейки именно такива, "произвеждат" в асоциирането си лекарското съсловие. Принадлежността към дадена група е възможна на основата на вече съществуващи раз-личности, в рамките на които се открояват и "родствата", общностното.)
Неразвитостта на раз-личността неимоверно стеснява възможностите за асоциация с други различни индивиди в различните групи, доколкото си личност, дотолкова и хоризонтът на твоите възможни връзки с други индивиди е по-широк, дотолкова и битието ти ще бъде многолико, дотолкова и съществуването ти ще се стреми към пълнота, към автентичност, към достойното и подобаващото за човека. Разбира ли се сега какво именно са загубили ония, които пренебрегват и потискат раз-личността и индивидуалността си, личностното у себе си? Какво ли пък са спечелили "залагащите" на общността (обществото), от субстанциалната принадлежност към което предварително са се самолишили – защото не са държали на раз-личността си? Как да си ценен за другите като си загубил ценността пред самия себе си, ценността "в себе си и за себе си"?
Ясно ли е сега защо са бедни и скучни "обществата", съставени от "комунални безличности", от същества, които сами себе си наричат "не човек, а желязо" (“какво тук значи някаква си личност”, думи на Вапцаров)! Разбра ли се защо тезата "личността е социалното у човека" е такава безсмислица, каквато и разсъдъкът се затруднява да проумее? Понятно ли е защо комунизмът – поставил си за цел обезличаването на човешките същества, превръщането им в комуна, в маса от неразличими нули – е нездрав в основата си, а "идеята" му по принцип е безчовечна, е несъвместима с човечността? Видно ли е какво точно загубиха "лагерните общества" на комунизма в десетилетното насилие над индивидуалността, над човешкото у човека, в пълното игнориране на свободата?
Проумява ли сега всеки от нас каква ще е неизбежната съдба на обществата, все още не разбиращи огромния смисъл на индивидуалността, на раз-личността "във всичко" – и държащи на колективността, на "стадността", на без-личността? Как човекът да е "обществено същество" и "политическо животно" преди да е станал индивидуално същество, т.е. човек, а не… животно? Въпросите тук нямат край, но отговорът е един и същ: индивидът е разгадаването на всички загадки пред човека.
Видяхме, че собствеността, пазарът и конкуренцията не са "презрени" и "нечисти"… "измишльотини, без които може да се живее" – както се опитват да ни убеждават (не обаче толкова настойчиво, след провала на техния експеримент!) привържениците на колективно-комунистическото морализаторстване – а че са необходими форми на реализиране на човека като битие на свободата. Чрез тези форми човешката активност практически налага себе си, създава си свое пространство, свой жизнен свят и така въвежда един субстанциално определен социален ред, от който не може да има "по-добър". (Защото "по-доброто" може да е само плод на "разсъдъка" и на една плоска рационалност, която си е въобразила, че стои над самия живот!)
Оказа се, че на основата на действените механизми, възникващи около собствеността, пазара, договарянето и съперничеството, по естествен и спонтанен начин (без едностранчивата намеса на схематизиращия разсъдък) се поражда здравото общество, което успява да постигне органична цялост, ефективно съществуващо единство, съответстващо на живота. В този смисъл свободата и собствеността задават "матрицата", по която се уреждат всички останали човешко-личностни и надиндивидуални (социални) отношения; това е кардинално значимото, базисното и неоспоримо великото постижение на модерната цивилизация. Стъпили върху твърда почва – почвата на необходимото, на исторически и екзистенциално неотвратимото, съответстващото на естеството на човека и живота – индивидите пораждат свой социален космос, в който може да се открие удивителна целесъобразност и съгласуваност – но удивително е само онова, което е живо и жизнено, което носи в себе си живот!
Тази жизненост се явява тема на настоящето изследване; само постигайки я неотклонно, ще се доближим до смисъла, ще проясним разбирането си – разбирането, без което животът губи голяма част от привлекателността си. Затова каже ли някой, че е объркан, че "не вярва в нищо", че е разочарован или пък отчаян, че не вижда перспектива, че е изпаднал в безнадеждност и в "черен песимизъм" и пр. трябва да сме си сигурни, че пред нас стои един неразбиращ и точно затова страдащ човек. Животът е прекалено ценен и може да бъде прекрасен, но той за всеки е такъв, какъвто си го направил сам – това свободните хора разбират добре; точно затова не си позволяват да гледат на него като на… "кърпа", която след като е измачкана и изцапана, може да бъде захвърлена като нещо ненужно.
1."Съвместяването" на различните
Индивидът е индивид доколкото носи в себе си различия, а също и държи на тях. От безусловния факт на раз-личността на индивидите зависи всичко останало в техните многообразни прояви: нашето съществуване е в рамките на раз-личността ни, ако бяхме "еднакви", то щяхме да съществуваме по коренно противоположен начин. При това съществуването както на индивида, така и на общностите, към които той може да бъде отнесен, еднакво се базира на своеобразната раз-личност, на самобитността, от която зависи той самият и животът му. Отнасяйки се към самия себе си, индивидът се "занимава" с раз-личността си; отнасяйки се към другите, той всъщност е зает със съпоставянето на своята и тяхната раз-личност. Раз-личността задава всички модуси на човешкото съществуване и сама се поддържа от избрания в съответствие с нея начин на съществуване.
Единствено на основата на богатството на индивидуалности могат да се открият възможности за "покритие" и за единение, за сближаване, общуване и пораждане на общност: еднаквите неща не могат да се "взаимопроникват", те вечно са откъснати едно от друго подобно на бобените зърна в чувал, тяхната общност е механична, нестабилна и несъществена. Ние можем да бъдем близки и "далечни" точно затова, че сме различни, ние се свързваме и отдалечаваме един от друг само на основата на това, че можем да го правим благодарение на различията си. Ето защото раз-личността или просто личността – та личността не може да бъде друга освен различна от останалите! – е извор както на индивидуалния, така и на социалния живот, тя е и предпоставката за многоликите отношения между двете.
Ако в някакъв смисъл е вярно, че индивидите не могат без "обществото", то това, че обществото не може без индивидите е вярно съвсем безусловно – и във всеки един смисъл. Индивидите чрез своя спонтанен или пък съзнателен живот са самия този социум, той не е нещо отделно от тях, а е само пространството, полето и дори "обвивката" на индивидуалната активност на самостоятелните човешки същества, заети с "правенето" на своя живот – всеки за себе си и при това съвсем отговорно. Признанието на ценността на индивида означава да сме наясно, че дори това, че този конкретен индивид е тук, в това конкретно общество, вече прави обществото друго, не същото ако го нямаше. Следователно индивидът най-малкото е съотносим в ценността си с обществото, това последното пък не е "голям индивид", безкрайно превъзхождащ индивида в неговата конкретност, а е проекция на "индивидността", нейна завършеност във всестранните й изяви и реализации, в практическото й осъществяване. Това е така, защото ако признаем на общността качеството да е самостоен "индивид", стоящ над конкретната действителност на индивидите, то това е вече неоправдано постулиране на някакви особени права на "грамадния индивид" (държавата, "партията" с главно "п" и пр.) над неизчислимото множество от "малки индивиди", индивидите в тяхната "заменимост" и "несъщественост".
Обратно на това, признанието на самостойната ценност, на уникалността на свободния индивид, със самото това засилва ценността и на общността от индивиди: богато е обществото, съставено от индивиди с богата индивидуалност, от индивиди, чиято раз-личност твори всекидневно блага и богатства, изразявайки самата себе си. Впрочем това, че индивидите са ценни дотолкова, доколкото са различни (всеки има свое лице, не повтаря и не прилича на друг и пр.), а също и това, че щяхме да губим паралелно на отказа ни от нашата раз-личност – "еднаквостта" е така скучна и сива, без-личността така силно отвращава! – е нещо, което, струва ми се, се разбира от само себе си.
И така, раз-личността, носена от конкретните индивиди, е безсъмнената предпоставка за естественото пораждане на всяка общност (групи, сдружения, кооперации, асоциации, връзки от всякакъв род, зависимост и отхвърляне на зависимостите), а също и на "обществото като цяло", стига зад тези думи да стои някаква реалност. Казвам това, защото думата "общност" и думата "общество" също трябва да се схващат конкретно: дадена общност възниква на основата на общото между индивидите, които я съставят. Няма общност a priori и in abstracto, защото не съществува такова общо, което да обединява всички и… "във всички случаи". Дори и това, че "всички ние" сме човешки същества, не ни обединява безусловно, тъй като и "човешката същност" съществува индивидуално и конкретно, т.е. е раз-личност, зависима от свободата.
Абстрактната "общност на всички", напр. "българското общество", всъщност не е друго, а конгломерат от много общности, функциониращи ефективно доколкото са самостоятелни, а не са принудени да се откажат от своеобразията и да ги претопят в "пещта" на абстрактния социум. Трябва да се предпазваме от опасната тенденция на унификацията, изразяваща същността на комунистическото мислене с всичките му непростими дефекти. Общността не е "комуна на безличните" – "обществото-мравуняк" на Достоевски – обществото също не е аморфна безлична и бездушна комуна, а е единство на различни и многолики общности, носещи печата на човечността и на индивидуалността. Общността, обединявайки в някаква насока, в същото време и разединява, дава възможност за запазване на различията – и така предпоставя влизането в други общности; общността не е "инкубатор" на безличността – бездушния колектив на комунизма – а е общност доколкото запазва своеобразието и му дава нов мощен импулс.
Общността, която не дава простор за развитие на индивидуалността, а я потиска и унищожава, е мъртвородена и изцяло безперспективна, тя се е лишила от импулси за живот и затова неизбежно ще умре, осъдена е да умре. Това са по принцип нездрави общности – комуни – тъй като автентичното общо е общо тъкмо на фона на различията, както и различното изпъква едва чрез надмогването на опитващата се да го задуши стерилна общност. Индивидът съобразно несъзнавано или съзнателно избран начин на съществуване и на основата на раз-личността си сам си открива възможността да се "сродява" и свързва с подобни на него индивиди – независимо дали това става принудено или пък непринудено, по необходимост или от свобода. Индивидът е свят и "микрокосмос", който по принцип е самодостатъчен, но също така индивидът засилва своята достатъчност и свобода, встъпвайки в общности, които го сродяват с други индивиди и така увеличават собствените му ресурси, дават му увереността и признанието, че е значим.
Общността обаче не е точно "като него самия", тя също не е изпълнена с негови "двойници", напротив, в общността той се свързва с индивиди, които, независимо от общността, родството и близостта, са други, олицетворяват другостта; ако общността "дублираше" индивида или съдържаше негови "точни копия", то смисъл от приобщаването нямаше изобщо да има. В общността същевременно индивидът черпи от раз-личността на другите, обогатява себе си от нея, сам чрез своята раз-личност е признат като значим за съществуването на общността; ние влизаме в общности не за да загубим себе си, а за да намерим себе си. Затова тук е особено важно да се подчертае, че не общността е извора на търсената и потребната на индивидите сила, а че тъкмо индивидите, които я съставят, са този извор, раз-личността им е пораждащото силата. Аз например мога да принадлежа на общностите (групите) на "гражданите", на лекарите, на философите, на производителите, собствениците, купувачите, пътниците и т.н., но не това е определящото за моето съществуване в едно или друго качество, а онова, че тук е налице моят Аз, зад който стои цялата ми индивидуалност в нейната многоликост – която задава възможностите да съм един или друг, "този" или "онзи", но преди това трябва да съм най-вече себе си.
Встъпвайки в дадена общност (група), аз в известен смисъл отстъпвам от себе си в моята цялост, но не я губя и не я пренебрегвам; с встъпването си в някаква група не съм се отказал от себе си, а само съм се опитал да се възползвам от известни права, които общността може да ми даде. Влизайки в общността, аз с това само подчертавам, че мога да бъда и това, което значи обаче, че аз съм и много други "неща", които пазя като свой резерв и ресурс, като нови възможности, към които мога във всеки момент да прибягна. Групирането ми дава увереността, че и самата група е възможна и благодарение на мен, че без мен тя няма да е същата; влизайки в нея, аз я обогатявам, а и тя ме обогатява с раз-личността на индивидите, от които се състои – и с които мога да общувам, да се договарям, да партнирам, да се състезавам, да си сътруднича за постигането на нещо, което сам по себе си ще ми бъде по-трудно да придобия и пр. В групата индивидите обединяват силите си, от което всеки увеличава своята индивидуална сила, а също и защищава по-добре интереса си. Групите, към които принадлежа в някое свое качество, са просто "съвместност" и съвместимост на индивиди, цели и ресурси, при което раз-личностите се допълват – и така всеки в известен смисъл вече е поне малко по-различен (чрез усвояването на частици от раз-личността на другите!), а с това и по-богат. Ясно е, че в групата едновременно даваш, но в замяна получаваш, като между двете трябва да съществува съответствие, който повече дава, повече и ще получи, който се щади, малко ще получи (някои нищо не получават, понеже нищо не дават). Оказва се, че в еднаква степен и индивидът е потребен на групата (без съставляващите я индивиди групата всъщност е нищо), и групата е потребна на индивида, като, разбира се, "вторичното" и "производното" е не индивидът, а групата. (Не лекарското съсловие прави лекарите лекари, не простата принадлежност към него е онова, което те прави лекар, а лекарите, бидейки именно такива, "произвеждат" в асоциирането си лекарското съсловие. Принадлежността към дадена група е възможна на основата на вече съществуващи раз-личности, в рамките на които се открояват и "родствата", общностното.)
Неразвитостта на раз-личността неимоверно стеснява възможностите за асоциация с други различни индивиди в различните групи, доколкото си личност, дотолкова и хоризонтът на твоите възможни връзки с други индивиди е по-широк, дотолкова и битието ти ще бъде многолико, дотолкова и съществуването ти ще се стреми към пълнота, към автентичност, към достойното и подобаващото за човека. Разбира ли се сега какво именно са загубили ония, които пренебрегват и потискат раз-личността и индивидуалността си, личностното у себе си? Какво ли пък са спечелили "залагащите" на общността (обществото), от субстанциалната принадлежност към което предварително са се самолишили – защото не са държали на раз-личността си? Как да си ценен за другите като си загубил ценността пред самия себе си, ценността "в себе си и за себе си"?
Ясно ли е сега защо са бедни и скучни "обществата", съставени от "комунални безличности", от същества, които сами себе си наричат "не човек, а желязо" (“какво тук значи някаква си личност”, думи на Вапцаров)! Разбра ли се защо тезата "личността е социалното у човека" е такава безсмислица, каквато и разсъдъкът се затруднява да проумее? Понятно ли е защо комунизмът – поставил си за цел обезличаването на човешките същества, превръщането им в комуна, в маса от неразличими нули – е нездрав в основата си, а "идеята" му по принцип е безчовечна, е несъвместима с човечността? Видно ли е какво точно загубиха "лагерните общества" на комунизма в десетилетното насилие над индивидуалността, над човешкото у човека, в пълното игнориране на свободата?
Проумява ли сега всеки от нас каква ще е неизбежната съдба на обществата, все още не разбиращи огромния смисъл на индивидуалността, на раз-личността "във всичко" – и държащи на колективността, на "стадността", на без-личността? Как човекът да е "обществено същество" и "политическо животно" преди да е станал индивидуално същество, т.е. човек, а не… животно? Въпросите тук нямат край, но отговорът е един и същ: индивидът е разгадаването на всички загадки пред човека.
Няма коментари:
Публикуване на коментар