3.Собствеността, наличната свобода
Свободата се оказа истинския principium individuationis в един двояк смисъл – като основание на човешкото съществуване (на индивидите) и като начало, носещо в себе си тяхната индивидуация (самоопределяне, самостойност, самобитност, раз-личност, неповторимост, уникалност). Това означава, че на свободата си дължим всичко, тя е корен на човешкото именно като наше собствено постижение.
Но свободата не е само чувство или самосъзнание, лежащо във "вътрешността" на индивида, "спотаено" в неговото сърце и душа. Свободата трябва да разпростре себе си и да обхване целостта на човешкото битие, да стане именно "душа" на съществуването във всичките му измерения. Ако свободата си остане само "вътрешна", ако тя няма силата да потвърди себе си "навън", в делата, постъпките, действията на искащия да бъде свободен, то такава свобода само в пределите на субективността се оказва безсилна, недействителна, измамна, ограничена, дори суетна. Свободата не заслужава такава неблаговидна участ, тя не е и не трябва да бъде самоизмъчващо се и безсилно чувство, ограничаващо индивида в собствените му граници. Вярно е, че "по начало" свободата е именно чувство и самосъзнание, но тя не трябва да си остане само това, а трябва да разгърне своята мощ и реалността си във всичко, до което индивидът се докосне; свободата трябва да потвърждава себе си всекидневно, да налага себе си и така да преобразява съществуването ни.
Светът не може да остане нещо чуждо на индивида и неговата свобода, човекът трябва да преоткрие себе си в него, т.е. да го направи свободен и свой свят. Но човекът като конкретен индивид не може да владее… целия свят (макар че в някакъв смисъл автентично съществуващият индивид иска и дори постига точно това: светът, в който живея, е моят свят!), той е господар само в онзи "отрязък" от големия свят, който може да нарече собствен, истински свой – тъй като само в него свободата му постига своята действителност. Ето че собствеността е второто условие на истински човешкото съществуване наред със самата свобода, а собственост и свобода се намират в най-дълбоко единение, неделимост, дори пълно покритие. Още от момента, в който индивидът се почувства овладян от дълбокото чувство за свобода и усети силата му, той вече е собственик на неоценими богатства – първото от които е превъзходството, което му дава самата свобода.
Оказва се, че истинското и първично богатство е онова, което е скрито в нашите гърди, него именно "молци не го ядат", то е извора, от който "изтичат" всички други богатства, на него най-вече трябва да сме собственици във най-възвишения смисъл на тази дума. (Някои се чувстват длъжни да се представят за скромни и затова непрекъснато се преструват, че се "гнусят" от думи като богатство или собственост, собственик и пр. От какво всъщност тези "чисти души" се гнусят?!) Щом като човек разбере това, на него му остава само чрез действия да превърне предимствата си (основаващи се на неговата раз-личност!) в нещо налично, от възможно да го направи действително, "зримо", "реално", като власт и господство в своя свят.
1."Свое" и "чуждо"
Онова, което оценяваме и съзнаваме като свое, в някакъв смисъл е "продължение" на собственото тяло, в него тялото намира себе си чрез осъществяването на изцяло свободни действия. "Своето" е онова, в което индивидът е "при себе си", тук той притежава властта да се налага и да прави онова, което смята за нужно; тук никой друг не може да му се меси и да се разпорежда. Свое е онова, което владея и спрямо което упражнявам своята власт, то е полето, необходимо за разгръщането на моята свобода.
Свободният индивид налага себе си в придобитото и наследено свое, то е сфера на реализация на неговото битие, то е "пространството", без което свободата му е само кухо пожелание. В този смисъл собствеността е "налично битие" на свободата и условие за нейната реализация, без собственост свободата си остава мнима и фиктивна, недействителна, само порив към свобода, но не и свободно съществуване. Отказът от своето е отказ от свободата (той е поне накърняване на собствената свобода), в крайна сметка е отказ от себе си, нанасяне на ущърб на самостойността и самобитността на човека. Своето изпълва индивида с усещане на собствената значимост, в него той постига потвърждение на свободата и оттук – на ценността си, която иначе може да си остане само илюзия. Умножаващият своето свободен индивид всъщност умножава възможностите за автентично съществуване, засилва своя потенциал и неговите прояви под формата на активност, дела, постижения. На свободата затова не е присъща скромността в нейния унижаващ човека смисъл: задоволяващият се с "малко" в действителност показва невисокото мнение за самия себе си, а автентично свободният човек съзнава неограничените възможности на свободата, даваща на човека всичко, което той има дързостта да поиска.
Свободата е воля за битие, страстен копнеж по битието, но този порив не може да се побере в една тясна сфера на по просешки скромната невзискателност към самия себе си: не бива да таим към битието прекалено мизерни очаквания, защото тогава има опасност то да ни даде точно това, мизерия най-вече като личност, а оттук и спрямо всичко останало. Свободният човек иска за себе си необходимото, но тази необходимост се определя от неизчерпаемия ресурс на битието, отредено за човека, съответстващо на достойнството да бъдеш човек; в този смисъл човек трябва да иска от битието всичко, а да се задоволява с онова, което е успял да постигне сам. Ето защо "мизерната скромност" спрямо битието означава принизяване на човека и на неговото достойнство, идещо от неразбирането на свободата: свободата може да ни даде, повтарям, всичко – стига обаче да можем да си го вземем сами, а преди това да сме го поискали достатъчно силно, със страстта, на която нищо не може да устои. (Впрочем, "долни" страсти няма; този израз е измислен за оправдание от ония, които нищо особено не искат и затова нищо особено не постигат; ако нещо е "страст", то винаги е възвишено!)
"Чуждото" е тъкмо "не-своето" ("не моето") и разбирането му като такова означава признание на свободата на другия, нейната ненакърнимост в същата степен, която ние изискваме за себе си. На основата на ясното разграничаване на "свое" и "чуждо" се поражда взаимното признание на човешкото право на свобода, очертава се границата на всяка индивидуална свобода и оттук се определя възникването на една човешка общност на свободни хора, поставена на здрав фундамент. Разпространението на това съзнание, свързано с утвърждаване на свещеното човешко право на собственост, е окончателно преодоляване на варварството, на неадекватното разбиране (на неразбирането) на свободата, то поставя началото на една цивилизация на свободата, на чиито плодове се радва модерният човек (макар че пътят към нейното съвременно състояние е бил дълъг!).
Затова и престъпването на границите на нечия свобода е тъкмо престъпление срещу личността и посегателство върху нейното битие. Затова комунизмът, осъществил най-варварското в историята елиминиране на свободата на милиони човешки същества, е престъпна доктрина, нанесла най-страшни поражения на човечността. А комунизмът ("излюпил" се най-първо в главата на жадния за чужди богатства Маркс!) започна своята вакханалия на произвола тъкмо със заличаване на границата между "свое" и "чуждо", той се определяше от един низък ламтеж към чуждото, прикриван зад фразите за "съвършеното щастие" и "всеобщото равенство". Този ламтеж обаче издаваше само неспособността на адептите на комунизма да постигнат със свободен труд нещо свое – и комунистите затова през цялата си история така жадно гледаха към чуждото и "общото".
Именно това абстрактно "общо", в което се заличават без следа границите между свое и чуждо, е дълбоката основа на варварската система на несвободата, която комунизмът изобрети и наложи, посягайки най-напред към собствеността, автентичното поле за реализиране на свободата. На тази основа комунизмът след това посегна и на личността, на демокрацията, на традициите, правещи възможен човешкия живот, на културата и пр., за да стигне дотам всичко да изопачи, преобърне, изкористи, изврати и пр. "Общото" на комунизма, което поглъща своето и чуждото, заличава границата между тях, тук най-ясно се изявява като предпоставка на несвободата, докато същност на свободата е адекватно разбираното "раз-лично", в пределите на което възникват своето и чуждото (тези последните не могат да бъдат мислени извън личното, те са негова проекция така както негов израз е самото раз-лично, сиреч раз-личността).
Индивидуалната личност постига своето битие чрез признаването на нейните различия, чрез приемането им за нещо естествено и необходимо, за постижения на нейната свобода. Ние сме свободни доколкото сме различни и държим на различията си (уважаваме ги!), общото между нас може да бъде допускано само в смисъл на "пристрастеност към свободата", която ни сродява, но не ни прави еднакви и без-лични – тъй като самата тя, доколкото е изразена при отделните индивиди, сама "подклажда" различията помежду ни. Противно на това грубо натрапваното "общо", което е убийствено за естествените различия между индивидите, е агресия на несвободата срещу индивидуалната самостойност, то е пагубно за всяко различие, за личността, нейната свобода, за човешкото достойнство, за човещината и бъдещето на човека. Ние сме различни и за това, че всеки притежава само своето (безразлично какво е то: капитали, способности, добродетели, дарби, развитост на личностното), което пък от своя страна не е друго, освен натрупана или "кондензирана" ("изкристализирала", "концентрирана" и пр.) свобода. В същия смисъл и собствеността може да се определи като "изкристализирала свобода", свобода в нейната наличност, фактичност и пр.
Затова който иска да ни прави "еднакви" и "равни", той посяга най-напред върху собствеността (комунистите наричали собствеността "своещина" и виждали в нея своя главен враг!), собствеността, явяваща се твърдата почва на свободата, а след това без особени усилия потъпква и всяка друга проява на свобода, самата възможност за такива прояви, т.е. за едно битие, достойно за човека.
А иначе свободният човек е горд със своето и не завижда на чуждото –тъй като разчита на себе си, на свободната си воля, която може да му даде всичко желано (по един съкровен начин обаче!). Здрави са обществата, в които индивидите уважават своята и чуждата свобода, приучени са ясно да разграничават свое и чуждо, живеят съобразно ценностите на свободата и собствеността и виждат в тях коренни предпоставки на своето, на човешкото битие. Там, където липсва такова развито съзнание, а животът не се основава на упоменатото признание на вековни ценности, са налице всички предпоставки за болест на обществения организъм, болест, която периодично разтърсва социалния живот чрез съответните симптоми-проявления. Обществата пък, които са преживели комунистическата агресия спрямо личността, свободата и собствеността, подлежат на продължителен процес на оздравяване, т.е. на лечение тъкмо в насоките, за които стана дума.
Свободата се оказа истинския principium individuationis в един двояк смисъл – като основание на човешкото съществуване (на индивидите) и като начало, носещо в себе си тяхната индивидуация (самоопределяне, самостойност, самобитност, раз-личност, неповторимост, уникалност). Това означава, че на свободата си дължим всичко, тя е корен на човешкото именно като наше собствено постижение.
Но свободата не е само чувство или самосъзнание, лежащо във "вътрешността" на индивида, "спотаено" в неговото сърце и душа. Свободата трябва да разпростре себе си и да обхване целостта на човешкото битие, да стане именно "душа" на съществуването във всичките му измерения. Ако свободата си остане само "вътрешна", ако тя няма силата да потвърди себе си "навън", в делата, постъпките, действията на искащия да бъде свободен, то такава свобода само в пределите на субективността се оказва безсилна, недействителна, измамна, ограничена, дори суетна. Свободата не заслужава такава неблаговидна участ, тя не е и не трябва да бъде самоизмъчващо се и безсилно чувство, ограничаващо индивида в собствените му граници. Вярно е, че "по начало" свободата е именно чувство и самосъзнание, но тя не трябва да си остане само това, а трябва да разгърне своята мощ и реалността си във всичко, до което индивидът се докосне; свободата трябва да потвърждава себе си всекидневно, да налага себе си и така да преобразява съществуването ни.
Светът не може да остане нещо чуждо на индивида и неговата свобода, човекът трябва да преоткрие себе си в него, т.е. да го направи свободен и свой свят. Но човекът като конкретен индивид не може да владее… целия свят (макар че в някакъв смисъл автентично съществуващият индивид иска и дори постига точно това: светът, в който живея, е моят свят!), той е господар само в онзи "отрязък" от големия свят, който може да нарече собствен, истински свой – тъй като само в него свободата му постига своята действителност. Ето че собствеността е второто условие на истински човешкото съществуване наред със самата свобода, а собственост и свобода се намират в най-дълбоко единение, неделимост, дори пълно покритие. Още от момента, в който индивидът се почувства овладян от дълбокото чувство за свобода и усети силата му, той вече е собственик на неоценими богатства – първото от които е превъзходството, което му дава самата свобода.
Оказва се, че истинското и първично богатство е онова, което е скрито в нашите гърди, него именно "молци не го ядат", то е извора, от който "изтичат" всички други богатства, на него най-вече трябва да сме собственици във най-възвишения смисъл на тази дума. (Някои се чувстват длъжни да се представят за скромни и затова непрекъснато се преструват, че се "гнусят" от думи като богатство или собственост, собственик и пр. От какво всъщност тези "чисти души" се гнусят?!) Щом като човек разбере това, на него му остава само чрез действия да превърне предимствата си (основаващи се на неговата раз-личност!) в нещо налично, от възможно да го направи действително, "зримо", "реално", като власт и господство в своя свят.
1."Свое" и "чуждо"
Онова, което оценяваме и съзнаваме като свое, в някакъв смисъл е "продължение" на собственото тяло, в него тялото намира себе си чрез осъществяването на изцяло свободни действия. "Своето" е онова, в което индивидът е "при себе си", тук той притежава властта да се налага и да прави онова, което смята за нужно; тук никой друг не може да му се меси и да се разпорежда. Свое е онова, което владея и спрямо което упражнявам своята власт, то е полето, необходимо за разгръщането на моята свобода.
Свободният индивид налага себе си в придобитото и наследено свое, то е сфера на реализация на неговото битие, то е "пространството", без което свободата му е само кухо пожелание. В този смисъл собствеността е "налично битие" на свободата и условие за нейната реализация, без собственост свободата си остава мнима и фиктивна, недействителна, само порив към свобода, но не и свободно съществуване. Отказът от своето е отказ от свободата (той е поне накърняване на собствената свобода), в крайна сметка е отказ от себе си, нанасяне на ущърб на самостойността и самобитността на човека. Своето изпълва индивида с усещане на собствената значимост, в него той постига потвърждение на свободата и оттук – на ценността си, която иначе може да си остане само илюзия. Умножаващият своето свободен индивид всъщност умножава възможностите за автентично съществуване, засилва своя потенциал и неговите прояви под формата на активност, дела, постижения. На свободата затова не е присъща скромността в нейния унижаващ човека смисъл: задоволяващият се с "малко" в действителност показва невисокото мнение за самия себе си, а автентично свободният човек съзнава неограничените възможности на свободата, даваща на човека всичко, което той има дързостта да поиска.
Свободата е воля за битие, страстен копнеж по битието, но този порив не може да се побере в една тясна сфера на по просешки скромната невзискателност към самия себе си: не бива да таим към битието прекалено мизерни очаквания, защото тогава има опасност то да ни даде точно това, мизерия най-вече като личност, а оттук и спрямо всичко останало. Свободният човек иска за себе си необходимото, но тази необходимост се определя от неизчерпаемия ресурс на битието, отредено за човека, съответстващо на достойнството да бъдеш човек; в този смисъл човек трябва да иска от битието всичко, а да се задоволява с онова, което е успял да постигне сам. Ето защо "мизерната скромност" спрямо битието означава принизяване на човека и на неговото достойнство, идещо от неразбирането на свободата: свободата може да ни даде, повтарям, всичко – стига обаче да можем да си го вземем сами, а преди това да сме го поискали достатъчно силно, със страстта, на която нищо не може да устои. (Впрочем, "долни" страсти няма; този израз е измислен за оправдание от ония, които нищо особено не искат и затова нищо особено не постигат; ако нещо е "страст", то винаги е възвишено!)
"Чуждото" е тъкмо "не-своето" ("не моето") и разбирането му като такова означава признание на свободата на другия, нейната ненакърнимост в същата степен, която ние изискваме за себе си. На основата на ясното разграничаване на "свое" и "чуждо" се поражда взаимното признание на човешкото право на свобода, очертава се границата на всяка индивидуална свобода и оттук се определя възникването на една човешка общност на свободни хора, поставена на здрав фундамент. Разпространението на това съзнание, свързано с утвърждаване на свещеното човешко право на собственост, е окончателно преодоляване на варварството, на неадекватното разбиране (на неразбирането) на свободата, то поставя началото на една цивилизация на свободата, на чиито плодове се радва модерният човек (макар че пътят към нейното съвременно състояние е бил дълъг!).
Затова и престъпването на границите на нечия свобода е тъкмо престъпление срещу личността и посегателство върху нейното битие. Затова комунизмът, осъществил най-варварското в историята елиминиране на свободата на милиони човешки същества, е престъпна доктрина, нанесла най-страшни поражения на човечността. А комунизмът ("излюпил" се най-първо в главата на жадния за чужди богатства Маркс!) започна своята вакханалия на произвола тъкмо със заличаване на границата между "свое" и "чуждо", той се определяше от един низък ламтеж към чуждото, прикриван зад фразите за "съвършеното щастие" и "всеобщото равенство". Този ламтеж обаче издаваше само неспособността на адептите на комунизма да постигнат със свободен труд нещо свое – и комунистите затова през цялата си история така жадно гледаха към чуждото и "общото".
Именно това абстрактно "общо", в което се заличават без следа границите между свое и чуждо, е дълбоката основа на варварската система на несвободата, която комунизмът изобрети и наложи, посягайки най-напред към собствеността, автентичното поле за реализиране на свободата. На тази основа комунизмът след това посегна и на личността, на демокрацията, на традициите, правещи възможен човешкия живот, на културата и пр., за да стигне дотам всичко да изопачи, преобърне, изкористи, изврати и пр. "Общото" на комунизма, което поглъща своето и чуждото, заличава границата между тях, тук най-ясно се изявява като предпоставка на несвободата, докато същност на свободата е адекватно разбираното "раз-лично", в пределите на което възникват своето и чуждото (тези последните не могат да бъдат мислени извън личното, те са негова проекция така както негов израз е самото раз-лично, сиреч раз-личността).
Индивидуалната личност постига своето битие чрез признаването на нейните различия, чрез приемането им за нещо естествено и необходимо, за постижения на нейната свобода. Ние сме свободни доколкото сме различни и държим на различията си (уважаваме ги!), общото между нас може да бъде допускано само в смисъл на "пристрастеност към свободата", която ни сродява, но не ни прави еднакви и без-лични – тъй като самата тя, доколкото е изразена при отделните индивиди, сама "подклажда" различията помежду ни. Противно на това грубо натрапваното "общо", което е убийствено за естествените различия между индивидите, е агресия на несвободата срещу индивидуалната самостойност, то е пагубно за всяко различие, за личността, нейната свобода, за човешкото достойнство, за човещината и бъдещето на човека. Ние сме различни и за това, че всеки притежава само своето (безразлично какво е то: капитали, способности, добродетели, дарби, развитост на личностното), което пък от своя страна не е друго, освен натрупана или "кондензирана" ("изкристализирала", "концентрирана" и пр.) свобода. В същия смисъл и собствеността може да се определи като "изкристализирала свобода", свобода в нейната наличност, фактичност и пр.
Затова който иска да ни прави "еднакви" и "равни", той посяга най-напред върху собствеността (комунистите наричали собствеността "своещина" и виждали в нея своя главен враг!), собствеността, явяваща се твърдата почва на свободата, а след това без особени усилия потъпква и всяка друга проява на свобода, самата възможност за такива прояви, т.е. за едно битие, достойно за човека.
А иначе свободният човек е горд със своето и не завижда на чуждото –тъй като разчита на себе си, на свободната си воля, която може да му даде всичко желано (по един съкровен начин обаче!). Здрави са обществата, в които индивидите уважават своята и чуждата свобода, приучени са ясно да разграничават свое и чуждо, живеят съобразно ценностите на свободата и собствеността и виждат в тях коренни предпоставки на своето, на човешкото битие. Там, където липсва такова развито съзнание, а животът не се основава на упоменатото признание на вековни ценности, са налице всички предпоставки за болест на обществения организъм, болест, която периодично разтърсва социалния живот чрез съответните симптоми-проявления. Обществата пък, които са преживели комунистическата агресия спрямо личността, свободата и собствеността, подлежат на продължителен процес на оздравяване, т.е. на лечение тъкмо в насоките, за които стана дума.
Няма коментари:
Публикуване на коментар