Светът е един и единен, но той се оживотворява от реалността на духа – и само така изобщо става свят, т.е. озареното от светлината на Духа, о-свет-еното от истинската светлина на Бога, носителя на всяка светлина, на всеки живот и на всички възможни светове. Светът е "бляскав", но не за тази външна "сияйност" става тук дума: светът е преизпълнен с възможности, невидими и несбъднали се, които ентусиазират жадния за дейност, за дела и постижения индивид.
В "зримото", бляскавото за очите, човекът – ако е верен на себе си, на собствената си възможност да бъде автентично съществуващ – съзира бъдното, "нестаналото" все още състояние на света, което може да бъде постигнато само чрез човешка намеса, чрез прилагането на енергия от страна на живи индивиди, опитващи се да "надраснат" както себе си (своите прозаични възможности), така и неизменното иначе състояние на света, на "заварения" и затова винаги несъвършен свят. Именно тук се проявява или проличава "божественото у човека": човекът, подобно на своя Създател, се опитва да твори, да внася промени, дори да "подобрява" Божественото Творение – каквото е както светът, така и самия човек. Вярно е, че много често със своята намеса в "природния ред на нещата" човекът като че ли повече вреди и разваля, но дори и с това демонстрира своя инстинкт към творчество и промяна, към съзиданието (при което, както личи от думата, само се преформира "природно даденото", "строи" се нещо друго чрез използването на природен или на получен от природата материал).
Неудовлетвореността от "наличния свят" по някакви причини се оказва движеща сила на човешката активност, тази неудовлетвореност може да бъде разглеждана като белег за "действената човечност" и като нейно начало. Доволният от всичко човек изневерява на човешкото у себе си, той сам поставя прекалено тесни граници на съществуването си, а на тази основа е тотално дезактивиран във възможността си да постигне или да направи нещо, да внесе свой дял в съществуването на света. Такъв човек, не съзнавайки свои коренни различия с "така-и-така-съществуващото", сам себе си принизява до нивото само на консуматор на готови продукти и ценности, заварени или сътворени от други; в този смисъл такива хора едва ли заслужават да бъдат наричани индивиди.
Индивидът е субект и носител на активност, той е самостойност и самостоятелна действителност, която изцяло отговаря за себе си – ползвайки се от свободата си и от своята самоценност. От друга страна погледнато, индивидът е носителят на различия, той е личност, докато "приличащото" на нещо друго не може да бъде индивид. Най-коварната форма на човешка принизеност и нищожност е тъкмо самодоволството, пълната удовлетвореност от себе си, която е корен на задоволеността от всичко друго: щом за себе си не виждаш перспектива и не оценяваш непрекъснато съществуващите нови възможности, то тогава и всичко друго ти "харесва" и ти се вижда "достатъчно добро". Такива хора нищо особено няма да постигнат, но те при това и вредят на автентично опитващите се да постигнат себе си: когато се огледат и видят как други индивиди постигат всекидневно много незабележими за "самодоволните" неща и възможности, те се изпълват със завист и злоба, а на тази основа в крайна сметка стават… борци за "преразпределяне" на добитите от други хора блага, на благата, на които те нямат никакво право поради дезангажираността си към съществуването. От този човешки тип произлиза грамадния слой на мързеливите, лентяите, некадърните (те често сами себе си са направили неспособни за нищо!), "лумпените", "паразитите", на "вайкащите" се и вечно оправдаващи се "бедняци" (запитали ли са се поне веднъж къде е корена на тяхната бедност, която те в своята наглост си приписват за… добродетел?!), на завистниците, мошениците, на всяка престъпна паплач, която се опитва да живее за чужда сметка и т.н. Съвсем закономерно е, че този нисш слой започва да жадува "идеала на комуната", т.е. техния "елит" бърза да се запише в най-близкия клуб по комунизъм, мнозина от тях стават комунисти, проповядващи изгодното само на тях "всеобщо равенство" и проявяващи затова невиждана енергия в съсипването на чуждия – и народностния – живот.
Това, че днес в България комунистите са "богаташи" и дори "капиталисти" е колосална аномалия, явяваща се плод на почти едновековното им паразитиране върху обществения организъм и резултат главно на разбойническите им подвизи през последните десетилетия – когато многократно окрадоха цялата нация и съсипаха бъдещето й за десетилетия напред. А иначе мястото им е най-долу в обществената йерархия, и те ще го заемат неминуемо когато бъдат лишени от възможността да крадат: едно здраво и нормално общество поставя всеки на мястото му, по-скоро той сам себе си ще постави на мястото, което наистина заслужава. Някои от тях заслужават и да изкупят престъпленията си по затворите, мястото за ония, които нанесли вреди на невинни жертви. Впрочем, към комунизма световната общност е крайно време да прояви същата непримиримост, каквато беше проявена към национал-социализма и фашизма: тези последните не успяха да нанесат толкова поражения и да извършат такива зверства – каквито за близо век нанесе на човечеството комунизмът.
А иначе индивидът трябва да бъде оставен сам на себе си, за да разгърне своя потенциал и да се опита да промени неудовлетворяващия го "в подробностите", а не по принцип свят – светът друг не може и не трябва да бъде. Такъв индивид не се измъчва от нездрави страсти (да стоиш, нищо да не правиш, да се оставяш на безсилна злоба или завист), а е изпълнен с енергия, жизненост, действеност. Той твори една нова действителност и живота си, прилагайки рационални действия, той създава нов свят върху основата на даденото ни по природа. Това е светът на сътвореното от човека, света на културата, това са формите на исторически и социален живот (производството, техниката, технологията, на чисто духовните сфери на религията, философията, изкуството, областта на проникващата във всичко наука и т.н.) Накрая, това е територията на опитващото се чрез човека да постигне истината за себе си битие, което синтезира всичко ценно за човека и живота. Оказва се, че светът в крайна сметка трябва да бъде превърнат в нещо достойно за човека, в човешки свят; в процеса на "очовечаването" на света човек впряга цялата си изобретателност и неукротимата си жизненост, цялата мощ на великата реалност на Духа, на който индивидът е само крехък, но въпреки това незаменим земен пратеник.
На превъплъщенията на човешката инициатива в перспективата на свободата и на отговорното "правене" на своя живот – създавайки оставащи след нас ценности, блага и постижения и така издигайки достойното за човека съществуване на нова степен – е посветено това изследване, опитващо се да постигне удовлетворително за началото на Третото хилядолетие разбиране. Ще се опра на вечно значимите ценности – индивидът беше първата от тях – без които едва ли може да се постигне нещо съществено и смислено, нещо, което може практически да подпомогне човека в перспективите, които сега, след сгромолясването на комунизма, се откриват пред него.
Живеем все пак в едно вдъхновено време, в което само от нас зависи нашето бъдеще – и като индивиди, и като нация, поела вече съдбата си в своите ръце. Заех се с прилагането на философията към проясняването на съществуващия свят-и-човек, защото ни е крайно необходимо ясното разбиране за онова, което правим – и което "става" с нас (но нали ще стане само онова, което сами направим със и от себе си?!). Смятам, че само по силите на философията е да реши тази задача; едно знание и разбиране, което обаче е безсилно да повлияе за промяната на своя "предмет" към по-добро, неимоверно много е загубило от достойнството си.
Но мъдростта, посилната за човека мъдрост – философията е поне любов към мъдростта – не само е ефективна, тя е в състояние из основи да преобрази съществуването на отделно взетия индивид, разбрал благодарение на нея най-важното в живота ни: истинската ценност на свободата. Свободата е тъкмо онова, заради което животът си заслужава да бъде живян; но разбират ли свободата ония, които цели две поколения бяха лишени от свобода, на които беше втълпявано, че "индивидът е нищо, а обществото е… всичко"?
В "зримото", бляскавото за очите, човекът – ако е верен на себе си, на собствената си възможност да бъде автентично съществуващ – съзира бъдното, "нестаналото" все още състояние на света, което може да бъде постигнато само чрез човешка намеса, чрез прилагането на енергия от страна на живи индивиди, опитващи се да "надраснат" както себе си (своите прозаични възможности), така и неизменното иначе състояние на света, на "заварения" и затова винаги несъвършен свят. Именно тук се проявява или проличава "божественото у човека": човекът, подобно на своя Създател, се опитва да твори, да внася промени, дори да "подобрява" Божественото Творение – каквото е както светът, така и самия човек. Вярно е, че много често със своята намеса в "природния ред на нещата" човекът като че ли повече вреди и разваля, но дори и с това демонстрира своя инстинкт към творчество и промяна, към съзиданието (при което, както личи от думата, само се преформира "природно даденото", "строи" се нещо друго чрез използването на природен или на получен от природата материал).
Неудовлетвореността от "наличния свят" по някакви причини се оказва движеща сила на човешката активност, тази неудовлетвореност може да бъде разглеждана като белег за "действената човечност" и като нейно начало. Доволният от всичко човек изневерява на човешкото у себе си, той сам поставя прекалено тесни граници на съществуването си, а на тази основа е тотално дезактивиран във възможността си да постигне или да направи нещо, да внесе свой дял в съществуването на света. Такъв човек, не съзнавайки свои коренни различия с "така-и-така-съществуващото", сам себе си принизява до нивото само на консуматор на готови продукти и ценности, заварени или сътворени от други; в този смисъл такива хора едва ли заслужават да бъдат наричани индивиди.
Индивидът е субект и носител на активност, той е самостойност и самостоятелна действителност, която изцяло отговаря за себе си – ползвайки се от свободата си и от своята самоценност. От друга страна погледнато, индивидът е носителят на различия, той е личност, докато "приличащото" на нещо друго не може да бъде индивид. Най-коварната форма на човешка принизеност и нищожност е тъкмо самодоволството, пълната удовлетвореност от себе си, която е корен на задоволеността от всичко друго: щом за себе си не виждаш перспектива и не оценяваш непрекъснато съществуващите нови възможности, то тогава и всичко друго ти "харесва" и ти се вижда "достатъчно добро". Такива хора нищо особено няма да постигнат, но те при това и вредят на автентично опитващите се да постигнат себе си: когато се огледат и видят как други индивиди постигат всекидневно много незабележими за "самодоволните" неща и възможности, те се изпълват със завист и злоба, а на тази основа в крайна сметка стават… борци за "преразпределяне" на добитите от други хора блага, на благата, на които те нямат никакво право поради дезангажираността си към съществуването. От този човешки тип произлиза грамадния слой на мързеливите, лентяите, некадърните (те често сами себе си са направили неспособни за нищо!), "лумпените", "паразитите", на "вайкащите" се и вечно оправдаващи се "бедняци" (запитали ли са се поне веднъж къде е корена на тяхната бедност, която те в своята наглост си приписват за… добродетел?!), на завистниците, мошениците, на всяка престъпна паплач, която се опитва да живее за чужда сметка и т.н. Съвсем закономерно е, че този нисш слой започва да жадува "идеала на комуната", т.е. техния "елит" бърза да се запише в най-близкия клуб по комунизъм, мнозина от тях стават комунисти, проповядващи изгодното само на тях "всеобщо равенство" и проявяващи затова невиждана енергия в съсипването на чуждия – и народностния – живот.
Това, че днес в България комунистите са "богаташи" и дори "капиталисти" е колосална аномалия, явяваща се плод на почти едновековното им паразитиране върху обществения организъм и резултат главно на разбойническите им подвизи през последните десетилетия – когато многократно окрадоха цялата нация и съсипаха бъдещето й за десетилетия напред. А иначе мястото им е най-долу в обществената йерархия, и те ще го заемат неминуемо когато бъдат лишени от възможността да крадат: едно здраво и нормално общество поставя всеки на мястото му, по-скоро той сам себе си ще постави на мястото, което наистина заслужава. Някои от тях заслужават и да изкупят престъпленията си по затворите, мястото за ония, които нанесли вреди на невинни жертви. Впрочем, към комунизма световната общност е крайно време да прояви същата непримиримост, каквато беше проявена към национал-социализма и фашизма: тези последните не успяха да нанесат толкова поражения и да извършат такива зверства – каквито за близо век нанесе на човечеството комунизмът.
А иначе индивидът трябва да бъде оставен сам на себе си, за да разгърне своя потенциал и да се опита да промени неудовлетворяващия го "в подробностите", а не по принцип свят – светът друг не може и не трябва да бъде. Такъв индивид не се измъчва от нездрави страсти (да стоиш, нищо да не правиш, да се оставяш на безсилна злоба или завист), а е изпълнен с енергия, жизненост, действеност. Той твори една нова действителност и живота си, прилагайки рационални действия, той създава нов свят върху основата на даденото ни по природа. Това е светът на сътвореното от човека, света на културата, това са формите на исторически и социален живот (производството, техниката, технологията, на чисто духовните сфери на религията, философията, изкуството, областта на проникващата във всичко наука и т.н.) Накрая, това е територията на опитващото се чрез човека да постигне истината за себе си битие, което синтезира всичко ценно за човека и живота. Оказва се, че светът в крайна сметка трябва да бъде превърнат в нещо достойно за човека, в човешки свят; в процеса на "очовечаването" на света човек впряга цялата си изобретателност и неукротимата си жизненост, цялата мощ на великата реалност на Духа, на който индивидът е само крехък, но въпреки това незаменим земен пратеник.
На превъплъщенията на човешката инициатива в перспективата на свободата и на отговорното "правене" на своя живот – създавайки оставащи след нас ценности, блага и постижения и така издигайки достойното за човека съществуване на нова степен – е посветено това изследване, опитващо се да постигне удовлетворително за началото на Третото хилядолетие разбиране. Ще се опра на вечно значимите ценности – индивидът беше първата от тях – без които едва ли може да се постигне нещо съществено и смислено, нещо, което може практически да подпомогне човека в перспективите, които сега, след сгромолясването на комунизма, се откриват пред него.
Живеем все пак в едно вдъхновено време, в което само от нас зависи нашето бъдеще – и като индивиди, и като нация, поела вече съдбата си в своите ръце. Заех се с прилагането на философията към проясняването на съществуващия свят-и-човек, защото ни е крайно необходимо ясното разбиране за онова, което правим – и което "става" с нас (но нали ще стане само онова, което сами направим със и от себе си?!). Смятам, че само по силите на философията е да реши тази задача; едно знание и разбиране, което обаче е безсилно да повлияе за промяната на своя "предмет" към по-добро, неимоверно много е загубило от достойнството си.
Но мъдростта, посилната за човека мъдрост – философията е поне любов към мъдростта – не само е ефективна, тя е в състояние из основи да преобрази съществуването на отделно взетия индивид, разбрал благодарение на нея най-важното в живота ни: истинската ценност на свободата. Свободата е тъкмо онова, заради което животът си заслужава да бъде живян; но разбират ли свободата ония, които цели две поколения бяха лишени от свобода, на които беше втълпявано, че "индивидът е нищо, а обществото е… всичко"?
И какво ще разберат от живота, ако все още държат на… "резервите" си спрямо нея, които комунизмът успя все пак да насади в сърцата им?
Няма коментари:
Публикуване на коментар