7.Ценностите на традицията
Вероятно на казаното дотук може да се отправи следното възражение: нима разбирането за раз-личността на индивидите не се намира в дълбоко противоречие със също така основателното приемане на самоценността на всеки индивид? Излиза, че от една страна всяка личност е "ценност сама по себе си", но в същото време – заради раз-личността на индивидите, задълбочавана на почвата на свободата – някои личности са "по-ценни", а други фактически се "обезценяват", губят "равнопоставеността" си по ценност с първите. Приемайки индивида за "върховна ценност", не следва ли от това да направим извода, че индивидите (в качеството си на носители на тази ценност!) трябва да запазят "равноценността" си, постулирана изначално, "по дефиниция"? Как да разбираме съчетаването на самоценност и различност при човешките същества, при едновременно "само-ценно-раз-личните" индивиди?
Самоценността не поражда задължително "еднаквост" или "равенство във всичко": човешките същества са ценни тъкмо затова, защото са различни. Това е така, тъй като тук имаме работа не с друго, а с индивидуализирани съществувания, със самобитно (само-битие) съществуващи същества и индивиди, които тъкмо поради това добиват своята "несравнима" дори, уникална ценност. Следователно началната "равноценност" на човешките същества трябва да се разбира само като възможност, не като действителност: всяка субективност, доколкото е субективност, съществува индивидуално и според свободата си, което непрекъснато поражда различия. Излиза, че за ценност при човешките същества, при индивидите, може да се говори не общо ("всички вкупом", все едно че сме серийно произвеждани "продукти", възпроизвеждащи все една и съща същност!), а само доколкото е налице суверенен и различен творец на ценност, субект, създаващ своята, собствената, личната, дълбоко субективната ценност. Доколкото различията се "снемат" и нивелират, дотолкова индивидуалната ценност се губи и обезценява; тя расте обаче успоредно със задълбочаването на различията, с все по-отчетливото открояване на индивидуален лик или облик, с оформянето на една оригинална и неповторима жива субективност. Автентично съществуващият индивид, носител на самородна ценност, сравнен с "масовия продукт" на колективистичната комуна, е носител на безспорни предимства и същевременно абсолютно превъзхожда този последния – тъй като тук различията са потиснати, ликвидирани, премахнати по пътя на нивелирането и обезличаването, по пътя на унификацията.
Човекът не е "представител" на обща, единна и неизменна (изначално "вложена" в нас) "човешка същност", придаваща след това милостиво на "всички нас" една "еднаква" ценност – ако беше така, както, впрочем, на мнозина не уважаващи тъкмо себе си, прекалено много се иска, то ние наистина бихме били абсолютно "равноценни" в… обезценеността си! За щастие и противно на това, индивидът сам създава своята неповторима същност и ценност съобразно съществуването, което суверенно е избрал, т.е. съобразно съществуването, избрано свободно и отговорно. Следователно човекът наистина е "самоцел" и "самоценност", но и двете се пораждат на основата на неговата "самост", самостоятелност, автономност и свобода.
Ние съществуваме не на "празно място", а в някакъв смисъл и благодарение на унаследената традиция. Става дума за значимото в човешките опити за самопределение, разгръщащи се на почвата на неизчислимото множество от индивидуални раз-личности. В тези опити за търсене на човешкото и на значимото, субстанциалното за човека, не всичко е останало заради богатия си жизнен смисъл, а е бил "произведен" и много баласт, много излишна тежест и една подлежаща на отхвърляне обремененост. Утвърдило се е обаче и е останало единствено адекватното на живота за човека, съответстващото на неговата свобода, устойчивото, значимото, онова, "без което не може", необходимото за самостойната субективност. Човекът в традицията е сътворил дълбоко потребните условия на съществуването, достойно за човека, т.е. за това съществуване, което се синхронизира с естеството на живота за човека, с неговото неизразимо докрай тайнство. Не може да се мисли за съвременното съществуване на човека – в условията на създадените от него жизнени реалности, зачитащи индивидуалността общности, свободен пазарен строй, непрекъснато разгръщащ се ред, културни и духовни детерминанти на съществуването и пр. – извън традицията, която го прави възможно и така ефективно. Затова може да се каже, че светът за индивида не е друго освен светът на традицията, явяваща се по естеството си "законосъобразност" на неговата свобода или пък жизнеустойчивост на сътвореното и сътворяваното от човека.
1.Традицията от гледището на живота и свободата
На онези, които възприемат традицията като отрицание на самата възможност за "новаторство" – и затова тя им изглежда "консервативна сила", съпротивляваща се на новото! – вероятно е неясна същината както на традицията, така и на т.н. новаторство; от друга страна те, и това е съвсем сигурно, не са си… "изчистили сметките" със свободата, явяваща се същност на живота за човека. Но ако в традицията остава само значимото за живота и съгласуващото се със свободата (подобно на "рамки", налагани обаче не от друго, а от "същината на самата работа", по думите на Хегел), то тогава няма място за някакъв самонадеян "радикализъм", опитващ се – чрез рушенето на традиционното, т.е. на жизнено значимото, дори на субстанциалното за живота и свободата на човека – в крайна сметка да постави всяко нещо не на неговото място, тоест да обърка съществуването, да "размъти" неговите извори.
ХХ век, запознат най-пълно с последиците на най-яростния радикализъм в историята, с невижданите по-рано изстъпления на комунизма, вече с опасения гледа на всеки призив за "революционно новаторство", предлагащо коренни изменения на съществуването съобразно някакви кухи разсъдъчни предписания. Ако разберем естеството на историческата традиция на вековете, намираща се в дълбоко единение с опорите на съществуването, то едва тогава ще можем да се доближим и до пълноценно разбиране на всичко онова, което, макар и новост, може да обогатява съществуването на човека, а не да го ощетява или пък съсипва.
В наше време изпъкват предимствата на велики и непоклатими традиции, трасиращи, подобно на указателните камъни, пътя на човечеството към автентично преживяваната и действителната свобода. Става дума за ценности, придаващи смисъл на съществуването, опитващи се да го доближат до неговата автентичност и посилна за човека пълнота: доверие в способностите на човека да се справя сам, да проявява на свой риск и отговорност насочени към индивидуалния успех инициативи и предизвикателства, да бъде пълновластен господар и собственик на своите постижения, да зачита свободата и достойнството на "себеподобните", а човешките същества да не бъдат подлагани на груб външен контрол и лишавани от самостоятелност, което означава да се съпротивляват на опитите да бъдат правени "еднакви" и "послушни", апатични и лишени от воля и т.н.
Вижда се, че така разбраната традиция не слага прът в "колелото на развитието", а всестранно го насърчава и подкрепя, дори го прави действително в неговата необходимост и разумност, а също така цялостно го импулсира към "необозримите шансове на човека" (Ясперс). В този смисъл традицията не отнема свободата, а – сама бидейки квинтесенция на свободата – създава пространството на нейното пълноценно реализиране, формите на себепостигане на човека в измеренията на действителната свобода. Правилно разбраната традиция, съдържаща в себе си устояли на времето правила и стереотипи на живот, обичаи на добре устроения и подреден живот, не е бариера пред индивидуалната свобода; напротив, тя е нейна почва, "опорна точка", "лост", благодарение на който съвременното съществуване спонтанно и непринудено се хармонизира и възобновява в поривите му към "най-доброто" и "съвършеното", "ефикасното" и също така "разумното", дълбоко потребното и истински значимото.
И ако животът, а също така и свободата сами по себе си са ценност (не нуждаеща се от нещо друго за съществуването си), то традицията е тяхното органично допълнение, в което се концентрират единствено постиженията, способстващи за "разполагането" на индивидуалното съществуване в адекватни на самото него форми. Затова традицията е в пълния смисъл на думата човешко творение, което тъкмо поради това е пригодно и значимо за човека, обслужва неговите жизнени потребности. Ето защо отрицателите на традициите (оценявани от тях като "вехти", "стари" и дори "мухлясали"!) поради пълното си неразбиране се виждат принудени да чертаят планове за "нов човек", "нов свят", за някакво "общо дело" или пък за така безсмисленото, абсурдно "всеобщо щастие", за "нов морал" и пр., затова на тях също им изглежда "идеал" не постигнатото от цивилизацията и културата, а варварството, в което всички били равни единствено в своето безсилие, а също и съвсем несвободни. Но здравият човек, изправен пред толкова възможности за перспективно съществуване в пределите на жизнени традиции, няма да се подведе и да се вслуша в подобни едноизмерни предложения, чиято плоска разсъдъчност никога няма да улови тоталността на живота, неговото величаво богатство и възторжения трепет, пораждан от свободата в гърдите на открития към предизвикателствата на битието и затова изцяло отговорен пред съществуването си съвременен човек. Въплъщението на доктринерството, насочено срещу всички традиции и срещу самия живот – комунизмът – затова построи един античовешки свят, основан на лъжата, и затова той изпитваше такава дива злоба срещу истините, съхранявани от вековни традиции на човечеството.
Традиционно устоялият живот, разгръщащ се в пространството на все по-адекватно разбираната свобода, не може да бъде "заобикалян" или пък отричан в името на същата тази свобода без посягане на суверенността на индивида и правото му на сама себе си определяща жизнена инициатива. Всяко и всичко ново се откроява като такова именно в перспективата на традицията, то е подготвено от усилията на поколенията да се впишат най-ефективно в естествения строй на съществуването. Това означава, че новото не може да "зачертае" подготвилата го, дори извикалата го към живота традиция, а – доколкото то носи нещо значимо в себе си – по необходимост органично се съчетава с нея. Всичкото това е така, защото не е възможно да бъде "изобретено" неподозирано от миналите поколения и принципно различно съществуване, основано при това на коренно други предпоставки; а тези необходими предпоставки, на които се покои традицията, са винаги свобода, собственост, суверенни права на индивида, самоопределяне на човека, лична отговорност пред индивидуално овладявания живот, усещане за власт спрямо собственото бъдеще.
И така, модерното не е, не може да бъде коренна противоположност на обичайното и на традиционното по същия начин както новото не е пълно отрицание на старото, а органично го допълва и го издига на по-висока степен. (Ето един от случаите, в които "старата" диалектика на Хегел – опошлена до невъзможност от Маркс и особено от неговите епигони – е особено подходяща за прилагане, тъй като подпомага разбирането!) Историята не може да бъде "натикана" в някаква разсъдъчна схема, представяна за "идеал" на съществуването и "пълно съвършенство". Историята по своето естество съответства на възможностите, които животът предлага на човека. Затова тя чрез традицията улавя и "задържа" само онези форми на живот, онези жизнеутвърждаващи правила и обичаи, които в своята постепенност все повече и повече приближават човека до живота, правят го адекватен на неговите изисквания, пречупени при това през призмата на свободата.
Всъщност човекът има винаги пред себе си две алтернативи, две дилеми на свободата си: да живее съобразно дълбокото вътрешно естество на самия живот и чрез също така вътрешно присъщата му свобода и спонтанност (и тогава няма да му се струва, че "прави" и "гради" своя живот според схеми и разсъдъчно изобретени, външни на живота правила!), или пък в една самозабравеност и самонадеяност да се заеме със "строителството" на живота според изобретени от бедния му разсъдък "принципи" и "закони", при което сам себе си отстранява от извора на всяка жизненост – животът! – и така започва да "произвежда" нездрави и фалшиви, изкуствени и безперспективни "новаторства", лишени от субстанциална значимост и автентичен смисъл.
Първата алтернатива обозначава пътя на жизнеустойчивата традиция, определяна от автентично разбраната свобода, докато втората алтернатива се свежда до разрушителния път на "революционния радикализъм" (игнориращ всички традиции и назрели възможности!), до гибелното следване на чистия произвол, който никога не е довел до нищо добро, напротив, пораждал е само злини, беди и убийствени за човещината волунтаристично-разсъдъчни проекти от типа на комунизма.
Накратко казано, традицията е "приятел" на автентичния живот, пропит от човешкия усет за свобода, докато голото отрицание на традициите от страна на самонадеяния радикализъм неумолимо води до провал на човечността. Провал, определян винаги от дива ненавист спрямо живота, спрямо естествената удовлетвореност от него, спрямо благородните пориви за творчество и себедоказване и т.н., а също и насърчаван от някакво абсурдно преклонение пред вулгарния произвол и суетната несвобода.
Вероятно на казаното дотук може да се отправи следното възражение: нима разбирането за раз-личността на индивидите не се намира в дълбоко противоречие със също така основателното приемане на самоценността на всеки индивид? Излиза, че от една страна всяка личност е "ценност сама по себе си", но в същото време – заради раз-личността на индивидите, задълбочавана на почвата на свободата – някои личности са "по-ценни", а други фактически се "обезценяват", губят "равнопоставеността" си по ценност с първите. Приемайки индивида за "върховна ценност", не следва ли от това да направим извода, че индивидите (в качеството си на носители на тази ценност!) трябва да запазят "равноценността" си, постулирана изначално, "по дефиниция"? Как да разбираме съчетаването на самоценност и различност при човешките същества, при едновременно "само-ценно-раз-личните" индивиди?
Самоценността не поражда задължително "еднаквост" или "равенство във всичко": човешките същества са ценни тъкмо затова, защото са различни. Това е така, тъй като тук имаме работа не с друго, а с индивидуализирани съществувания, със самобитно (само-битие) съществуващи същества и индивиди, които тъкмо поради това добиват своята "несравнима" дори, уникална ценност. Следователно началната "равноценност" на човешките същества трябва да се разбира само като възможност, не като действителност: всяка субективност, доколкото е субективност, съществува индивидуално и според свободата си, което непрекъснато поражда различия. Излиза, че за ценност при човешките същества, при индивидите, може да се говори не общо ("всички вкупом", все едно че сме серийно произвеждани "продукти", възпроизвеждащи все една и съща същност!), а само доколкото е налице суверенен и различен творец на ценност, субект, създаващ своята, собствената, личната, дълбоко субективната ценност. Доколкото различията се "снемат" и нивелират, дотолкова индивидуалната ценност се губи и обезценява; тя расте обаче успоредно със задълбочаването на различията, с все по-отчетливото открояване на индивидуален лик или облик, с оформянето на една оригинална и неповторима жива субективност. Автентично съществуващият индивид, носител на самородна ценност, сравнен с "масовия продукт" на колективистичната комуна, е носител на безспорни предимства и същевременно абсолютно превъзхожда този последния – тъй като тук различията са потиснати, ликвидирани, премахнати по пътя на нивелирането и обезличаването, по пътя на унификацията.
Човекът не е "представител" на обща, единна и неизменна (изначално "вложена" в нас) "човешка същност", придаваща след това милостиво на "всички нас" една "еднаква" ценност – ако беше така, както, впрочем, на мнозина не уважаващи тъкмо себе си, прекалено много се иска, то ние наистина бихме били абсолютно "равноценни" в… обезценеността си! За щастие и противно на това, индивидът сам създава своята неповторима същност и ценност съобразно съществуването, което суверенно е избрал, т.е. съобразно съществуването, избрано свободно и отговорно. Следователно човекът наистина е "самоцел" и "самоценност", но и двете се пораждат на основата на неговата "самост", самостоятелност, автономност и свобода.
Ние съществуваме не на "празно място", а в някакъв смисъл и благодарение на унаследената традиция. Става дума за значимото в човешките опити за самопределение, разгръщащи се на почвата на неизчислимото множество от индивидуални раз-личности. В тези опити за търсене на човешкото и на значимото, субстанциалното за човека, не всичко е останало заради богатия си жизнен смисъл, а е бил "произведен" и много баласт, много излишна тежест и една подлежаща на отхвърляне обремененост. Утвърдило се е обаче и е останало единствено адекватното на живота за човека, съответстващото на неговата свобода, устойчивото, значимото, онова, "без което не може", необходимото за самостойната субективност. Човекът в традицията е сътворил дълбоко потребните условия на съществуването, достойно за човека, т.е. за това съществуване, което се синхронизира с естеството на живота за човека, с неговото неизразимо докрай тайнство. Не може да се мисли за съвременното съществуване на човека – в условията на създадените от него жизнени реалности, зачитащи индивидуалността общности, свободен пазарен строй, непрекъснато разгръщащ се ред, културни и духовни детерминанти на съществуването и пр. – извън традицията, която го прави възможно и така ефективно. Затова може да се каже, че светът за индивида не е друго освен светът на традицията, явяваща се по естеството си "законосъобразност" на неговата свобода или пък жизнеустойчивост на сътвореното и сътворяваното от човека.
1.Традицията от гледището на живота и свободата
На онези, които възприемат традицията като отрицание на самата възможност за "новаторство" – и затова тя им изглежда "консервативна сила", съпротивляваща се на новото! – вероятно е неясна същината както на традицията, така и на т.н. новаторство; от друга страна те, и това е съвсем сигурно, не са си… "изчистили сметките" със свободата, явяваща се същност на живота за човека. Но ако в традицията остава само значимото за живота и съгласуващото се със свободата (подобно на "рамки", налагани обаче не от друго, а от "същината на самата работа", по думите на Хегел), то тогава няма място за някакъв самонадеян "радикализъм", опитващ се – чрез рушенето на традиционното, т.е. на жизнено значимото, дори на субстанциалното за живота и свободата на човека – в крайна сметка да постави всяко нещо не на неговото място, тоест да обърка съществуването, да "размъти" неговите извори.
ХХ век, запознат най-пълно с последиците на най-яростния радикализъм в историята, с невижданите по-рано изстъпления на комунизма, вече с опасения гледа на всеки призив за "революционно новаторство", предлагащо коренни изменения на съществуването съобразно някакви кухи разсъдъчни предписания. Ако разберем естеството на историческата традиция на вековете, намираща се в дълбоко единение с опорите на съществуването, то едва тогава ще можем да се доближим и до пълноценно разбиране на всичко онова, което, макар и новост, може да обогатява съществуването на човека, а не да го ощетява или пък съсипва.
В наше време изпъкват предимствата на велики и непоклатими традиции, трасиращи, подобно на указателните камъни, пътя на човечеството към автентично преживяваната и действителната свобода. Става дума за ценности, придаващи смисъл на съществуването, опитващи се да го доближат до неговата автентичност и посилна за човека пълнота: доверие в способностите на човека да се справя сам, да проявява на свой риск и отговорност насочени към индивидуалния успех инициативи и предизвикателства, да бъде пълновластен господар и собственик на своите постижения, да зачита свободата и достойнството на "себеподобните", а човешките същества да не бъдат подлагани на груб външен контрол и лишавани от самостоятелност, което означава да се съпротивляват на опитите да бъдат правени "еднакви" и "послушни", апатични и лишени от воля и т.н.
Вижда се, че така разбраната традиция не слага прът в "колелото на развитието", а всестранно го насърчава и подкрепя, дори го прави действително в неговата необходимост и разумност, а също така цялостно го импулсира към "необозримите шансове на човека" (Ясперс). В този смисъл традицията не отнема свободата, а – сама бидейки квинтесенция на свободата – създава пространството на нейното пълноценно реализиране, формите на себепостигане на човека в измеренията на действителната свобода. Правилно разбраната традиция, съдържаща в себе си устояли на времето правила и стереотипи на живот, обичаи на добре устроения и подреден живот, не е бариера пред индивидуалната свобода; напротив, тя е нейна почва, "опорна точка", "лост", благодарение на който съвременното съществуване спонтанно и непринудено се хармонизира и възобновява в поривите му към "най-доброто" и "съвършеното", "ефикасното" и също така "разумното", дълбоко потребното и истински значимото.
И ако животът, а също така и свободата сами по себе си са ценност (не нуждаеща се от нещо друго за съществуването си), то традицията е тяхното органично допълнение, в което се концентрират единствено постиженията, способстващи за "разполагането" на индивидуалното съществуване в адекватни на самото него форми. Затова традицията е в пълния смисъл на думата човешко творение, което тъкмо поради това е пригодно и значимо за човека, обслужва неговите жизнени потребности. Ето защо отрицателите на традициите (оценявани от тях като "вехти", "стари" и дори "мухлясали"!) поради пълното си неразбиране се виждат принудени да чертаят планове за "нов човек", "нов свят", за някакво "общо дело" или пък за така безсмисленото, абсурдно "всеобщо щастие", за "нов морал" и пр., затова на тях също им изглежда "идеал" не постигнатото от цивилизацията и културата, а варварството, в което всички били равни единствено в своето безсилие, а също и съвсем несвободни. Но здравият човек, изправен пред толкова възможности за перспективно съществуване в пределите на жизнени традиции, няма да се подведе и да се вслуша в подобни едноизмерни предложения, чиято плоска разсъдъчност никога няма да улови тоталността на живота, неговото величаво богатство и възторжения трепет, пораждан от свободата в гърдите на открития към предизвикателствата на битието и затова изцяло отговорен пред съществуването си съвременен човек. Въплъщението на доктринерството, насочено срещу всички традиции и срещу самия живот – комунизмът – затова построи един античовешки свят, основан на лъжата, и затова той изпитваше такава дива злоба срещу истините, съхранявани от вековни традиции на човечеството.
Традиционно устоялият живот, разгръщащ се в пространството на все по-адекватно разбираната свобода, не може да бъде "заобикалян" или пък отричан в името на същата тази свобода без посягане на суверенността на индивида и правото му на сама себе си определяща жизнена инициатива. Всяко и всичко ново се откроява като такова именно в перспективата на традицията, то е подготвено от усилията на поколенията да се впишат най-ефективно в естествения строй на съществуването. Това означава, че новото не може да "зачертае" подготвилата го, дори извикалата го към живота традиция, а – доколкото то носи нещо значимо в себе си – по необходимост органично се съчетава с нея. Всичкото това е така, защото не е възможно да бъде "изобретено" неподозирано от миналите поколения и принципно различно съществуване, основано при това на коренно други предпоставки; а тези необходими предпоставки, на които се покои традицията, са винаги свобода, собственост, суверенни права на индивида, самоопределяне на човека, лична отговорност пред индивидуално овладявания живот, усещане за власт спрямо собственото бъдеще.
И така, модерното не е, не може да бъде коренна противоположност на обичайното и на традиционното по същия начин както новото не е пълно отрицание на старото, а органично го допълва и го издига на по-висока степен. (Ето един от случаите, в които "старата" диалектика на Хегел – опошлена до невъзможност от Маркс и особено от неговите епигони – е особено подходяща за прилагане, тъй като подпомага разбирането!) Историята не може да бъде "натикана" в някаква разсъдъчна схема, представяна за "идеал" на съществуването и "пълно съвършенство". Историята по своето естество съответства на възможностите, които животът предлага на човека. Затова тя чрез традицията улавя и "задържа" само онези форми на живот, онези жизнеутвърждаващи правила и обичаи, които в своята постепенност все повече и повече приближават човека до живота, правят го адекватен на неговите изисквания, пречупени при това през призмата на свободата.
Всъщност човекът има винаги пред себе си две алтернативи, две дилеми на свободата си: да живее съобразно дълбокото вътрешно естество на самия живот и чрез също така вътрешно присъщата му свобода и спонтанност (и тогава няма да му се струва, че "прави" и "гради" своя живот според схеми и разсъдъчно изобретени, външни на живота правила!), или пък в една самозабравеност и самонадеяност да се заеме със "строителството" на живота според изобретени от бедния му разсъдък "принципи" и "закони", при което сам себе си отстранява от извора на всяка жизненост – животът! – и така започва да "произвежда" нездрави и фалшиви, изкуствени и безперспективни "новаторства", лишени от субстанциална значимост и автентичен смисъл.
Първата алтернатива обозначава пътя на жизнеустойчивата традиция, определяна от автентично разбраната свобода, докато втората алтернатива се свежда до разрушителния път на "революционния радикализъм" (игнориращ всички традиции и назрели възможности!), до гибелното следване на чистия произвол, който никога не е довел до нищо добро, напротив, пораждал е само злини, беди и убийствени за човещината волунтаристично-разсъдъчни проекти от типа на комунизма.
Накратко казано, традицията е "приятел" на автентичния живот, пропит от човешкия усет за свобода, докато голото отрицание на традициите от страна на самонадеяния радикализъм неумолимо води до провал на човечността. Провал, определян винаги от дива ненавист спрямо живота, спрямо естествената удовлетвореност от него, спрямо благородните пориви за творчество и себедоказване и т.н., а също и насърчаван от някакво абсурдно преклонение пред вулгарния произвол и суетната несвобода.
Няма коментари:
Публикуване на коментар