2.Готовността за свобода
Дотук открихме, че индивидът по начало не е друго, а първична жизненост, средоточие на могъщи жизнени сили, на които по-нататък сме длъжни да осигурим простор за разгръщане. Индивидуалната жизненост след това трябва да придобие човешка или субективна форма на проявление, което може да стане едва чрез съответното "вместване" в потока на времето, явяващо се естественото поле за разгръщане на човешката субективност, на активността на индивида.
Съществуването на човека е точно това: да се възползваш от своята жизненост, да й помогнеш да постигне самата себе си, своята неповторима човешка форма, да "изпълниш" отреденото ти време с дела и постижения, които да станат потвърждение на постигнатата от теб самия и собствена индивидуална същност, сиреч, накратко казано, да сътвориш самия себе си, своята личност и бъдеще, опирайки се на даденото ти от Бога. Бог дава на всички нас едно и също "природно наследство" – живот и време – а след това оставя всеки сам да се разпорежда с тези екзистенциални условия, да намери желания и потребния за самия себе си, по възможност осъзнат начин, за да постигне и открие себе си, своята самобитност, своята уникална същност. Значи от всеки един от нас се иска сам да сътвори свободата си като извор на онова, което е искал да бъде, желаел го е силно, искрено, съкровено, с "пълна душа" и сърце, с абсолютната си цялост на човешко същество – и точно затова го е постигнал, станал е това, което сам е избрал. Но тъй като не е достатъчно да се каже, че "нещо е така", но и се иска да се разбере "защо е така", то сега съм изправен пред задачата да разкрия идеята за свобода, скрила в себе си ония тайни, от които зависи нашата човечност.
1.Кога свободата е желана?
Свободата не е факт на живота, който ни е "даден" в пълния му обем и непременно… "на всички еднакво"; свободата е завоевание или постижение на конкретния индивид, за което той изцяло е отговорен. Всеки от нас е отговорен най-напред пред себе си, пред своето бъдеще и пред Този, който ни е дал живота – и ни е "отпуснал" и този отделен ден с всичките му възможности. Това какво си станал зависи единствено от теб самия и от свободата, която си успял да постигнеш; оправдания тук не се допускат и не помагат никому. Щом като някои разбират предимствата на свободата и на свободния живот, и затова страстно се стремят към "битие, определяно от свободата", а други "не искат точно това", то това ни дава основание да говорим за степени на отдаденост на свободата (валидни за индивиди и за групи от индивиди), които се определят от различия в "желателността" на същата тази свобода, а също и от различия в опитите тя да бъде адекватно разбирана и използвана.
Така например някои като че ли си "присвояват" свободата с всичките й предимства (и правят това тъкмо защото силно са я желали!), а други, вероятно защото не са уверени в това доколко тя им е потребна, непрекъснато се "разминават" с нея, проиграват и пропиляват шансовете, които тя може да даде на човека, трети пък като че ли прекалено много се страхуват от тежестите, свързани със свободата и затова или нищо не постигат, или пък стават яростни нейни отрицатели, врагове и "губители" на свободното съществуване на достойния индивид (комунизмът е най-показателния пример за това). Как да разберем тези базисни различия, които по-нататък дават своето решаващо отражение върху съществуването на индивидите и тяхната съдба – както индивидуалната, така и общностната?
Безразличието към свободата е главна предпоставка за категоричния жизнен провал, към който никой не иска, но за сметка на това мнозина старателно подготвят. Такива хора не са, разбира се, "ампутирани" ("осакатени") откъм усет за свобода, но те не са му останали верни, изменили са на първичния порив, който е съставка на здравата жизненост. Подобно на това както всички ние се раждаме здрави (в "медицинския смисъл"), но след това правим много неща, с които рушим здравето си, по същия начин изначално всички притежаваме възможността да бъдем свободни, дори и предразположеността към свобода (усета, интуицията, чувството, първичния порив за свобода), но след това погубваме началната си даденост или готовност и се оставяме да бъдем завладени от коварна нерешителност, от безсилие пред високите (за индивида) изисквания на свободния живот, които при това сами трябва да си поставим. Хората, на които се случва това ("сполетява" ги, но не без тяхно участие!), по някакъв начин са разбрали, че "без свобода по-лесно се живее" и затова са предпочели друго, само не свободата – и изпитанията, свързани с нея. Отказът от свобода (независимо дали е съзнаван или пък е несъзнаван, т.е. е направен сляпо) не е израз на свобода и на свободна воля, той е оставяне на във властта на "природната несвобода" – и точно от това се определя категоричния провал на човечността у този индивид с всичките й предимства. Отказвайки се от свободата, тези хора всъщност се отказват и от себе си като възможност да бъдеш пълноценен човек, и затова ги постига една съвсем незавидна участ. Затова един такъв отказ от свобода (фактически, а не желан, не приеман поне съзнателно) е финалния акт на усета за свобода, с който той не потвърждава себе си, а го "зачерква" или го погубва, лишава се от неговите възможности, от перспективите, които той носи в себе си. Отказът от свобода (ние тук не можем да се вглъбяваме в пълнотата на неговите екзистенциални основания) е корен на постепенно пораждаща се (и все по-засилваща се) ненавист към свободата, определяна от чувството за лишеност, от битийната непълнота, в която един такъв индивид неумолимо попада – а след това само завижда на ония, които с всичко, което правят, се изпълват все повече с могъщата субстанциалност на живота, определян от свободата.
Общо взето още тук можем да кажем, че хората се делят на два екзистенциални типа според отношението си към свободата – на влюбени в нея и на изпълнени със злоба към нея, а между тях, между тези два полюса, се лута многочислената посредственост, изпълнена с недоверие и поради това с "невисоко мнение" за свободата, или пък просто с безразличие, със сляпа дезангажираност към тайнството на свободата.
Всеки обаче в крайна сметка получава заслуженото, подценяването на свободата се заплаща скъпо и прескъпо (независимо дали го съзнаваме, все пак плащаме и лихвите!), а оплакванията тук наистина са съвсем неуместни. Ако, да предположим, пред Страшния съд нещо ще ни питат или ще ни държат отговорни, то съобразно с казаното още сега може да предположим, че въпросът към всеки ще бъде един (защото в него се съдържа всичко!), а именно: "Ти какво направи със своята свобода?!".
Дотук открихме, че индивидът по начало не е друго, а първична жизненост, средоточие на могъщи жизнени сили, на които по-нататък сме длъжни да осигурим простор за разгръщане. Индивидуалната жизненост след това трябва да придобие човешка или субективна форма на проявление, което може да стане едва чрез съответното "вместване" в потока на времето, явяващо се естественото поле за разгръщане на човешката субективност, на активността на индивида.
Съществуването на човека е точно това: да се възползваш от своята жизненост, да й помогнеш да постигне самата себе си, своята неповторима човешка форма, да "изпълниш" отреденото ти време с дела и постижения, които да станат потвърждение на постигнатата от теб самия и собствена индивидуална същност, сиреч, накратко казано, да сътвориш самия себе си, своята личност и бъдеще, опирайки се на даденото ти от Бога. Бог дава на всички нас едно и също "природно наследство" – живот и време – а след това оставя всеки сам да се разпорежда с тези екзистенциални условия, да намери желания и потребния за самия себе си, по възможност осъзнат начин, за да постигне и открие себе си, своята самобитност, своята уникална същност. Значи от всеки един от нас се иска сам да сътвори свободата си като извор на онова, което е искал да бъде, желаел го е силно, искрено, съкровено, с "пълна душа" и сърце, с абсолютната си цялост на човешко същество – и точно затова го е постигнал, станал е това, което сам е избрал. Но тъй като не е достатъчно да се каже, че "нещо е така", но и се иска да се разбере "защо е така", то сега съм изправен пред задачата да разкрия идеята за свобода, скрила в себе си ония тайни, от които зависи нашата човечност.
1.Кога свободата е желана?
Свободата не е факт на живота, който ни е "даден" в пълния му обем и непременно… "на всички еднакво"; свободата е завоевание или постижение на конкретния индивид, за което той изцяло е отговорен. Всеки от нас е отговорен най-напред пред себе си, пред своето бъдеще и пред Този, който ни е дал живота – и ни е "отпуснал" и този отделен ден с всичките му възможности. Това какво си станал зависи единствено от теб самия и от свободата, която си успял да постигнеш; оправдания тук не се допускат и не помагат никому. Щом като някои разбират предимствата на свободата и на свободния живот, и затова страстно се стремят към "битие, определяно от свободата", а други "не искат точно това", то това ни дава основание да говорим за степени на отдаденост на свободата (валидни за индивиди и за групи от индивиди), които се определят от различия в "желателността" на същата тази свобода, а също и от различия в опитите тя да бъде адекватно разбирана и използвана.
Така например някои като че ли си "присвояват" свободата с всичките й предимства (и правят това тъкмо защото силно са я желали!), а други, вероятно защото не са уверени в това доколко тя им е потребна, непрекъснато се "разминават" с нея, проиграват и пропиляват шансовете, които тя може да даде на човека, трети пък като че ли прекалено много се страхуват от тежестите, свързани със свободата и затова или нищо не постигат, или пък стават яростни нейни отрицатели, врагове и "губители" на свободното съществуване на достойния индивид (комунизмът е най-показателния пример за това). Как да разберем тези базисни различия, които по-нататък дават своето решаващо отражение върху съществуването на индивидите и тяхната съдба – както индивидуалната, така и общностната?
Безразличието към свободата е главна предпоставка за категоричния жизнен провал, към който никой не иска, но за сметка на това мнозина старателно подготвят. Такива хора не са, разбира се, "ампутирани" ("осакатени") откъм усет за свобода, но те не са му останали верни, изменили са на първичния порив, който е съставка на здравата жизненост. Подобно на това както всички ние се раждаме здрави (в "медицинския смисъл"), но след това правим много неща, с които рушим здравето си, по същия начин изначално всички притежаваме възможността да бъдем свободни, дори и предразположеността към свобода (усета, интуицията, чувството, първичния порив за свобода), но след това погубваме началната си даденост или готовност и се оставяме да бъдем завладени от коварна нерешителност, от безсилие пред високите (за индивида) изисквания на свободния живот, които при това сами трябва да си поставим. Хората, на които се случва това ("сполетява" ги, но не без тяхно участие!), по някакъв начин са разбрали, че "без свобода по-лесно се живее" и затова са предпочели друго, само не свободата – и изпитанията, свързани с нея. Отказът от свобода (независимо дали е съзнаван или пък е несъзнаван, т.е. е направен сляпо) не е израз на свобода и на свободна воля, той е оставяне на във властта на "природната несвобода" – и точно от това се определя категоричния провал на човечността у този индивид с всичките й предимства. Отказвайки се от свободата, тези хора всъщност се отказват и от себе си като възможност да бъдеш пълноценен човек, и затова ги постига една съвсем незавидна участ. Затова един такъв отказ от свобода (фактически, а не желан, не приеман поне съзнателно) е финалния акт на усета за свобода, с който той не потвърждава себе си, а го "зачерква" или го погубва, лишава се от неговите възможности, от перспективите, които той носи в себе си. Отказът от свобода (ние тук не можем да се вглъбяваме в пълнотата на неговите екзистенциални основания) е корен на постепенно пораждаща се (и все по-засилваща се) ненавист към свободата, определяна от чувството за лишеност, от битийната непълнота, в която един такъв индивид неумолимо попада – а след това само завижда на ония, които с всичко, което правят, се изпълват все повече с могъщата субстанциалност на живота, определян от свободата.
Общо взето още тук можем да кажем, че хората се делят на два екзистенциални типа според отношението си към свободата – на влюбени в нея и на изпълнени със злоба към нея, а между тях, между тези два полюса, се лута многочислената посредственост, изпълнена с недоверие и поради това с "невисоко мнение" за свободата, или пък просто с безразличие, със сляпа дезангажираност към тайнството на свободата.
Всеки обаче в крайна сметка получава заслуженото, подценяването на свободата се заплаща скъпо и прескъпо (независимо дали го съзнаваме, все пак плащаме и лихвите!), а оплакванията тук наистина са съвсем неуместни. Ако, да предположим, пред Страшния съд нещо ще ни питат или ще ни държат отговорни, то съобразно с казаното още сега може да предположим, че въпросът към всеки ще бъде един (защото в него се съдържа всичко!), а именно: "Ти какво направи със своята свобода?!".
Няма коментари:
Публикуване на коментар