11.Предизвикателствата на битието
Не съм забравил обещанието си за един опит философски да се погледне и по възможност изчерпателно да се опише екзистенциалната цялост на историческото съществуване на човека – съобразно изложената вече методология на смисленото и съдържателно вникване в историята. Вярно е, че философията много често се е задоволявала с това да дава "препоръки" и "предписания", а сама се е въздържала от прилагането им; смятала е, че е достатъчно само "да даде идеята" (което, впрочем, съвсем не е малко!).
Но тъй като тук ни занимава една философия на историята и на съвременността – при това не само като чисто "теоретизиране", а като жива практическа приложимост! – то по необходимост няма да "избягаме" от непосредствената действителност на историческото, от нуждата да я постигнем ясно и конкретно, в едно близко до реалността и проникнато от жив смисъл описание. Но преди да предприема един такъв дързък опит, ми остава още едно приближение до него – с цел доизясняване на готовността.
1.Англо-саксонската историческа нагласа
Става дума за нагласата на англичаните (и на техните наследници отвъд океана, Съединените щати) към "непосредственото правене на историята", за начина, по който тези народи разбират и прилагат смисленото историческо действие в една човешка еволюция. Тази нагласа изразява фундаменталното отношение на "англо-саксонския дух" към живота, т.е. неговата екзистенциално-мирогледна ориентация към човешкото съществуване.
Нагласата на тези народи към съществуването е твърде различна от нагласата например на източните народи (Азия) – с тяхното непризнаване на самостойната субективност, с техния стремеж към единение със субстанцията, към непосредственото единство на Съзнанието с Живота – също и от нагласата на славянските народи, на Русия особено (с тяхната бездейна съзерцателност и неинициативност), накрая, и от душевността на латинските и католическите народи (Италия, Испания, Франция) с тяхната склонност по патетичното, грандиозното, с хедонистичното възприемане на живота и с увлеченията им прибързано да го "подобряват" и рационализират.
Англо-саксонският дух се отличава с доверие към опита, с потискане на романтичните пориви и с едно чисто практическо и прагматично "гледане" на живота, свеждащо съществуването до ефективното и насоченото към успеха и полезността действие. Тук намира своята почва християнската по същество идея за свободната и личностно проявена индивидуалност, чиято способност за инициативи и постижения не знае предел – и затова е сътворила чудеса. Впрочем, ето как Густав Льо Бон описва достойнствата на "англо-саксонската раса":
Най-съществените качества на англо-саксонците може, впрочем, да се изразят с малко думи: инициатива, енергия, сила на волята и, особено, власт над себе си, т.е. онази вътрешна дисциплина, която избавя човека от търсене на ръководство вън от себе си. Социалният идеал на англо-саксонците е твърде определен и при това един и същ както в Англия при монархическия институт, така и в Съединените щати при републиканския режим. Този идеал се състои в това, че ролята на държавата да се намали до минимум, а ролята на всеки гражданин да се възвиси до максимум, което е съвършено противоположно на идеала на латинската раса.
(Тук трябва да се прибави особеното място на немския народ, "чиято култура и история го предразполага към мисловна спекулация, тъмен ирационализъм в някаква свръхразумна форма и силна склонност към масово обединение и дисциплина", по думите на С. Герджиков.)
Излиза, че начинът, по който англичаните са правили и правят (в съвременността) своята история, е най-близо до т.н. естествена рационалност. Какво означава това, как да разбираме тази последната?
Естеството на "историчното" като израз на човешкото в рамките на тази нагласа точно съвпада с естеството на живота. Съобразно с това пък естеството на свободата в рамките на "английското виждане" се свежда до съгласуване на действията с дълбокото вътрешно естество, със сърцевината на живота: жизнеността на "живия разумен човек" не може да противоречи на "самата жизненост", на "живеца" на естествения, на автентичния живот. Историята не е отрицание на живота, а е продължение на същия този живот, на същата жизненост "с други средства", живо разпространение на тази жизненост в царството на създаденото от човека. "Природното" не може да бъде "решително надмогнато" и още по-малко пък отречено, човешкото трябва да встъпва в дълбоко съгласуване с "природата на човека", която, впрочем, не е нищо друго освен свобода.
Вероятно "девизът" на тези народи може да бъде изразен с думите "Животът е свобода, а свободата е животът ми", който е "вдълбан" в сърцата на индивидите. Същевременно горното положение (което може да се разбира и така: "Единение с живота"!), може да се изрази по друг начин и да се допълни с едно друго: "по-далече от своеволията на разсъдъка", разсъдъка, чийто надменен конструктивизъм ни откъсва и противопоставя на живота. Затова и англичаните са известни с недоверието си към абстракциите, към спекулациите на "чистата мисъл", към празните умозрителни "упражнения" и към прекомерното пристрастяване към вероятното и въображаемото, които са толкова мили на други народи. Затова, разбира се, английският дух изпитва доверие главно към опита, към близкото до жизнената реалност и предпазливо движение напред, към здраво обвързаната с традицията постъпателност, към сигурността, давана ни от "фактите" и от "фактическото" и пр.
Оказва се, че именно така разбраната разумност, неотделима от следването на "правилата на живота" и опита, дава най-значимите плодове, тази е единствено продуктивната свобода на човека, свободата, продуцираща изключителни, но точно затова и жизнеустойчиви постижения. Ето тази е същината на естествената рационалност (от "английски тип") "правене" на история, чиято разумност е от друг тип или род: голият и самонадеян разсъдък не е олицетворение на разумността и на разумното, напротив, много често е тяхното пълно отрицание. Накратко казано, в Англия от Кромуел насам не "насилват" историята, и точно поради това постигат толкова повече от нея.
Не съм забравил обещанието си за един опит философски да се погледне и по възможност изчерпателно да се опише екзистенциалната цялост на историческото съществуване на човека – съобразно изложената вече методология на смисленото и съдържателно вникване в историята. Вярно е, че философията много често се е задоволявала с това да дава "препоръки" и "предписания", а сама се е въздържала от прилагането им; смятала е, че е достатъчно само "да даде идеята" (което, впрочем, съвсем не е малко!).
Но тъй като тук ни занимава една философия на историята и на съвременността – при това не само като чисто "теоретизиране", а като жива практическа приложимост! – то по необходимост няма да "избягаме" от непосредствената действителност на историческото, от нуждата да я постигнем ясно и конкретно, в едно близко до реалността и проникнато от жив смисъл описание. Но преди да предприема един такъв дързък опит, ми остава още едно приближение до него – с цел доизясняване на готовността.
1.Англо-саксонската историческа нагласа
Става дума за нагласата на англичаните (и на техните наследници отвъд океана, Съединените щати) към "непосредственото правене на историята", за начина, по който тези народи разбират и прилагат смисленото историческо действие в една човешка еволюция. Тази нагласа изразява фундаменталното отношение на "англо-саксонския дух" към живота, т.е. неговата екзистенциално-мирогледна ориентация към човешкото съществуване.
Нагласата на тези народи към съществуването е твърде различна от нагласата например на източните народи (Азия) – с тяхното непризнаване на самостойната субективност, с техния стремеж към единение със субстанцията, към непосредственото единство на Съзнанието с Живота – също и от нагласата на славянските народи, на Русия особено (с тяхната бездейна съзерцателност и неинициативност), накрая, и от душевността на латинските и католическите народи (Италия, Испания, Франция) с тяхната склонност по патетичното, грандиозното, с хедонистичното възприемане на живота и с увлеченията им прибързано да го "подобряват" и рационализират.
Англо-саксонският дух се отличава с доверие към опита, с потискане на романтичните пориви и с едно чисто практическо и прагматично "гледане" на живота, свеждащо съществуването до ефективното и насоченото към успеха и полезността действие. Тук намира своята почва християнската по същество идея за свободната и личностно проявена индивидуалност, чиято способност за инициативи и постижения не знае предел – и затова е сътворила чудеса. Впрочем, ето как Густав Льо Бон описва достойнствата на "англо-саксонската раса":
Най-съществените качества на англо-саксонците може, впрочем, да се изразят с малко думи: инициатива, енергия, сила на волята и, особено, власт над себе си, т.е. онази вътрешна дисциплина, която избавя човека от търсене на ръководство вън от себе си. Социалният идеал на англо-саксонците е твърде определен и при това един и същ както в Англия при монархическия институт, така и в Съединените щати при републиканския режим. Този идеал се състои в това, че ролята на държавата да се намали до минимум, а ролята на всеки гражданин да се възвиси до максимум, което е съвършено противоположно на идеала на латинската раса.
(Тук трябва да се прибави особеното място на немския народ, "чиято култура и история го предразполага към мисловна спекулация, тъмен ирационализъм в някаква свръхразумна форма и силна склонност към масово обединение и дисциплина", по думите на С. Герджиков.)
Излиза, че начинът, по който англичаните са правили и правят (в съвременността) своята история, е най-близо до т.н. естествена рационалност. Какво означава това, как да разбираме тази последната?
Естеството на "историчното" като израз на човешкото в рамките на тази нагласа точно съвпада с естеството на живота. Съобразно с това пък естеството на свободата в рамките на "английското виждане" се свежда до съгласуване на действията с дълбокото вътрешно естество, със сърцевината на живота: жизнеността на "живия разумен човек" не може да противоречи на "самата жизненост", на "живеца" на естествения, на автентичния живот. Историята не е отрицание на живота, а е продължение на същия този живот, на същата жизненост "с други средства", живо разпространение на тази жизненост в царството на създаденото от човека. "Природното" не може да бъде "решително надмогнато" и още по-малко пък отречено, човешкото трябва да встъпва в дълбоко съгласуване с "природата на човека", която, впрочем, не е нищо друго освен свобода.
Вероятно "девизът" на тези народи може да бъде изразен с думите "Животът е свобода, а свободата е животът ми", който е "вдълбан" в сърцата на индивидите. Същевременно горното положение (което може да се разбира и така: "Единение с живота"!), може да се изрази по друг начин и да се допълни с едно друго: "по-далече от своеволията на разсъдъка", разсъдъка, чийто надменен конструктивизъм ни откъсва и противопоставя на живота. Затова и англичаните са известни с недоверието си към абстракциите, към спекулациите на "чистата мисъл", към празните умозрителни "упражнения" и към прекомерното пристрастяване към вероятното и въображаемото, които са толкова мили на други народи. Затова, разбира се, английският дух изпитва доверие главно към опита, към близкото до жизнената реалност и предпазливо движение напред, към здраво обвързаната с традицията постъпателност, към сигурността, давана ни от "фактите" и от "фактическото" и пр.
Оказва се, че именно така разбраната разумност, неотделима от следването на "правилата на живота" и опита, дава най-значимите плодове, тази е единствено продуктивната свобода на човека, свободата, продуцираща изключителни, но точно затова и жизнеустойчиви постижения. Ето тази е същината на естествената рационалност (от "английски тип") "правене" на история, чиято разумност е от друг тип или род: голият и самонадеян разсъдък не е олицетворение на разумността и на разумното, напротив, много често е тяхното пълно отрицание. Накратко казано, в Англия от Кромуел насам не "насилват" историята, и точно поради това постигат толкова повече от нея.
Няма коментари:
Публикуване на коментар