Как Търнър и Тромпенаарс смятат да решат задачата, която си поставят? Тяхната методология заслужава да бъде приведена изцяло, тъй като всичко останало произлиза от нея:
Ние установихме седем основни процеса, без които организациите, създаващи богатства, не могат да съществуват
1.Правила и изключения (… зависи от това доколко добре универсализма, или правилата с широка приложимост, се съчетава с партикуларизма, или конкретните изключения. Само така правилата могат да се развият и да покрият повече изключения, жизненоважни за успеха…)
2.Структуриране и деструктуриране. Само един редуващ се умствен и физически процес на анализ (т.е. разглобяване) и интеграция (т.е. сглобяване) може да поддържа предприятието и неговата продукция в постоянно обновление и усъвършенстване.
3.Управление на общности, съставени от индивиди. Друго съществено изискване за всички работни организации е осигуряване на грижи, внимание, информация и подкрепа за всеки индивид, докато в същото време се гарантира, че този индивид ще задоволява нуждите на общността и организацията. В основата на успеха на всяко предприятие е условието да се впрегнат инициативата, предприемчивостта и енергията на индивида за целите на организацията. Тук "целостта" на организацията зависи отчасти от това колко добре индивидуализма на служителите, акционерите и клиентите се съгласува с общностния характер на по-голямата система. Има ли баланс между правата и задълженията? Редуват ли се печалбите между обществото и индивида?
4.Приспособяване на външния свят към вътрешния. Подобен, макар и решаващо различен от напрежението между индивидите и общностите, е въпросът откъде произлизат инструкциите, решенията и целите. Дали са създадени "тук", т.е. в рамките на предприятието и неговите членове, или се зараждат "там", в по-широката външна среда. Организация, която отхвърля всяка идея, съградена "навън", няма дълго да търгува доходно. По същия начин: организация, която намира малко достойнства в ръководството и вдъхновението, което идва от собствените й членове, игнорира един устойчив източник на информация… Може ли да се приспособи външния свят към вътрешния, така че да се действа решително и компетентно?
5.Синхронизиране на бързи процеси. Още един оценъчен процес засяга времето и това как предприятието го използва. Една компания трябва да осъществява задачите си бързо, във възможно най-кратки интервали на изминаващото време. В допълнение на това много от тези бързо извършени задачи се нуждаят от синхронизиране помежду си… За да стигне първо на пазара с точно това, което изисква потребителското търсене, предприятието трябва да създаде единство на последователното време със синхронизираното време. Капацитетът за създаване на богатство зависи от съгласуването на двете съображения, или синхронизиране на вечно ускоряващи се процеси.
6.Избор на цели и постижения. Всички бизнес организации с цел ефективната си дейност изискват да се отдаде нужното уважение, ранг и длъжност на тези, които са постигнали успех в името на предприятието. Очевидно е, че е в интерес на всяка една корпорация служителите, които са се представили най-добре, да се издигнат до постове с най-голямо влияние. Способността за създаване на стойност трябва да зависи от единството между придобитото обществено положение и приписаното такова.
7.Спонсориране на равни възможности за преуспяване. И, накрая, всяко предприятие е необходимо да предостави на служителите си еднаква възможност за ценен принос. Ако това не се направи, предложенията и идеите може никога да не достигнат до знанието на корпорацията или да бъдат мобилизирани в нейна полза. Равенството във възможностите е немислимо ако всички не бъдат изслушвани… "Целостта" на организацията зависи от постигането на баланс между нуждата от равенство в приноса, и йерархия, която да оцени достойнствата на приноса. (с.12-14)
По мнението на авторите "всяка нация или организация, която развива способността да създава богатство, трябва да борави с тези седем оценъчни процеса". С казаното дотук принципната страна – методът, който те прилагат – се изясни в общи линии. Надявам се, че читателят няма да бъде разочарован като открие, че му предстои да "понесе" още няколко такива дълги извадки от тази изключително интересна книга.
Не е възможно да не приведа и това, което допълва казаното по-горе до завършеността на концепция:
Всеки от седемте оценъчни процеса, решаващи за натрупването на богатство, съдържа в себе си някакво напрежение. Това напрежение възниква, тъй като ценностите са наистина противоположни или различни. Например: смелост и предпазливост, лоялност и несъгласие. Жизнено важно за човешкото общество и за индивидуализма, съответстващ на общността, е да се обединят човешките ценности, т.е. да убедите групата, че вашето несъгласие е породено от лоялни намерения. Културен факт е, че едната двойка ценности е по-възхвалявана от другата. Нашата теза за икономическото развитие е, че всяка от двойката ценности е решаваща за икономическия успех. Капиталистическите култури, които ще преуспеят през следващия век, ще бъдат тези, които преодолеят своите културни склонности към пристрастие, например на индивидуализма за сметка на общността, и които постигат баланс между привидно противоположните ценности. Всяка култура в нашето изследване започва от различна позиция. Например в САЩ везните силно са наклонени в полза на индивидуализма. В Япония те клонят към обратното – в полза на общността. Икономическият успех ще споходи културите, които най-добре балансират везните. Да се създаде ценностна система означава да се управляват контрасти, т.е. правилата и изключванията, частното и общото. Тук ние говорим за такива напрежения като дилемите, макар че културите значително се различават относно това дали ги възприемат като допълващи се (напр. Япония), или абсолютно несъвместими (напр. Франция). Ние приемаме дилемите в смисъл, че конфликтите и напреженията са разрешими, но не по лесен начин. (с.14-15)
Ще си позволя тук да прекъсна привеждането на текста, който ни интересува, и то заради едно значимо разяснение. Изказаното становище не предизвиква възражения, но поставя въпроси. Отделните култури придобиват своето своеобразие в зависимост от особения начин, по който са отговорили на предизвикателствата, фиксирани в анализираните дилеми. Така е възникнала "американска", "френска", "шведска", "британска", "японска" и т.н. ценностна система за създаване на богатства, по-скоро за конституиране на човешките отношения, които всъщност раждат богатство (съзнанието, начина на мислене на индивидите пък е в основата на всичко останало).
Всяка от тях е намерила свой компромис между страните на дилемите, между противоречията, които, впрочем, самият живот (и "необходимостта"!) предлага. Жертването и игнорирането на едното за сметка на другото (например на индивидуализма за сметка на "радикалния колективизъм", както направи комунизмът) поражда изцяло безжизнени структури на… "живот", или по-скоро изкуствени структури на самата безжизненост, които са осъдени на неминуем провал – заради пресекването на изворите, които подхранват жизнеустойчивостта на системата. Америка, символизираща философията на дейната индивидуалност, не е обаче огледална противоположност на съветския колективистичен модел, тъй като е постигнала собствен баланс между индивидуалното и общностното с акцент върху първото (а Япония – на второто). И двете ценностни системи са еднакво жизнеспособни, и това се дължи както на "баланса", така и на "контраста", т.е. на акцента, пораждащ своеобразието им.
Идеята на уважаваните автори за "диалектичен баланс" на крайностите при нивелиране на акцентите (а значи и за потискане на своеобразията и различията между самите ценностни системи), при което се иска възникването на общ, валиден за всички култури синтетичен модел, оценявам като разсъдъчна. Животът обаче не обича да бъде поставян под безпрекословния диктат и контрол на разсъдъка, пък дори и на по особен неадекватен начин разбирания разум. Различията между западните системи за създаване на богатство са тъкмо нещото, което поражда жизненост във функционирането на взаимно обвързаното световно цяло. Те именно са условието, което създава необходимите предпоставки за конкуренция, за динамика, за градивен сблъсък между системи, възникнали на особени, неповторими основания. Както ако в рамките на едно общество "пазарните субекти" започнат да правят едно и също нещо (продукт, идея, мислене, инициативи…) или пък да живеят и произвеждат "по строго еднакъв образец", не търпящ отклоненията от своята "норма", то явно жизнеността в него ще пресекне, така и налагането на "общ модел" или на "единна световна култура", базирана върху един и същ универсален механизъм на решаване на противоречията, неизбежно ще породи обедняване на достиженията на иначе единния (върху основата обаче на различията!) свят, на световното цяло.
По същия начин както силовото налагане на общ модел на съществуване в условията на комунистическия лагер доведе до ужасяваща бедност, така и естественото (дали?!) раждане на "общ световен стандарт" на отношения и съществуване, погубващ ценностните различия, неминуемо ще доведе до загуба на жизненост, до обедняване, но не и до общо замогване на един такъв поставен на "рационални основи" свят. В този смисъл колкото и различията между културите да ни изглеждат "нерационални", "пилеещи ресурс", "неефективни", "непрагматични" и пр. (сравнявайки ги една по отношение на друга), то именно "ирационалните различия" пораждат жизнеспособността на цялото, на света (а също, трябва признаем, и на всяка ценностна система поотделно). "Изчистването" на съществуващото откъм различия (независимо от това, че изглежда "рационално") е дълбоко неефективно и противоестествено, нивелирането и подчиняването на общ стандарт никога не води до добро, "измисленият ред" е непълноценен в сравнение със спонтанния, т.е. с дълбоко синхронизирания с изискванията на свободата жизнен ред.
В този смисъл и "критичните бележки", които уважаваните автори си позволяват по адрес на една или друга капиталистическа култура се дължат на посоченото недоразумение. Впрочем, подобни критики се неутрализират една друга по схемата "онова, което е добро за японците, трябва да е добро и за американците" – "онова, което е лошо за американците, е добро за японците" (и обратното), което издава една субективна пристрастност на самите автори (на които не е чужд, впрочем, прословутият и плосък "антиамериканизъм"). От друга страна "подобряването" на американската делова култура няма да стане за сметка на привнасянето на "японски постижения" или дори мироглед (!), напротив, само онова, което самите американци успеят да постигнат в процеса на специфично американското "виждане на живота", ще повиши ефективността и ще запази системата им; тя е доказала своята жизненост и откритост към промените, адаптивността си спрямо самия живот.
Ето защо във връзка с казаното се осмелявам да издигна друг принцип: не "изглаждане на различията" е пътят, по който светът ще върви в бъдеще (пътят остава същият, по който и досега историята е вървяла), а допълване на различните и дори разнородни култури, хармонизиране по естествен начин и от самия живот, при което оцелява жизнеспособното. Съответствието с естеството на самия живот според особения отговор, който един или друг индивид или народ е дал на неговите предизвикателства в едно здраво съперничество, е перспективата, по която човечеството ще върви в бъдното хилядолетие – и която не може да се отличава по коренен начин от досегашната човешка история. Но нека да се върнем до анализа на двамата автори, който е забележителен тъкмо защото по перфектен и дори пластичен начин успява да очертае интересуващите ни различия между седемте капиталистически култури.
Смятам, че трябва да приведа следния откъс, в който се посочват "седемте дилеми, лежащи в основата на горепосочените оценъчни процеси":
1.Универсализъм или партикуларизъм: Когато няма правило или закон, който да покрива някакво изключение, трябва да се наложи най-уместното, макар и несъвършено правило, или трябва случаят да се разглежда според уникалните си достойнства, независимо от правилото?
2.Анализ или интеграция: По-ефективни ли сме като мениджъри когато разчленяваме явленията на съставните им части, т.е. на факти, точки, бройки, елементи, специфики, или когато обединим и оформим такива детайли в цели модели, взаимоотношения и по-широк контекст?
3.Индивидуализъм или общностност: По-важно ли е да се съсредоточим върху утвърждаването на всеки индивид, на неговите права, мотивация, възнаграждение, възможности, мнения, или трябва да обърнем повече внимание на напредъка на корпорацията като общност, чиито членове са обещали да й служат?
4.Вътрешна или външна ориентация: Кои са по-важните принципи на действие, нашите вътрешни преценки, решения и ангажименти, или признаците, изискванията и тенденциите на външния свят, към който трябва да се приспособим?
5.Последователно или синхронизирано време: По-важно ли е да се правят нещата бързо, във възможно най-кратката последователност във времето, или да се синхронизират усилията така, че изпълнението да е координирано?
6.Придобито или приписано обществено положение: Трябва ли общественото положение на служителите да зависи от това, което са постигнали и как са го изпълнили, или от някаква друга характеристика, важна за корпорацията, т.е. възраст, трудов стаж, пол, образование, потенциал, стратегическа роля?
7.Равенство или йерархия: По-важно ли е да третираме служителите като равни, така че да извлечем от тях най-доброто, което могат да дадат, или да наблегнем на преценката и авторитета на йерархията, която ги подготвя или оценява? (с.15-16)
Нека завършим с това, поне засега. На основата на тези дилеми на свободата (между които са възможни всякакви и най-различни "синтези", "преливания", единства) възникват по естествен път специфични култури, в основата на които лежи определена форма на живот. Тя си е пробила път сред индивидите от съответното общество в процеса на тяхното историческо самоосъществяване и е изкристализирала, по нашето разбиране, в традицията.
Става дума за жизнеспособни традиции, в недрата на които лежи една жизнеутвърждаваща хармония от ценности, задаваща насоката и смисъла на всичко онова, което индивидите и групите правят. Това са именно историческите и национално обособените "рамки на свободата", или по-скоро само-ограниченията, които самата свобода си е дала – и благодарение на които е станала реалност, непосредствена действителност на човешкото битие. Следователно те не ощетяват свободата на отделните индивиди, а й придават насока, на почвата на която индивидите реализират конкретните си достижения. Всички останали възможности пред индивидите са непрекъснато открити (например американецът да работи като… японец, а българинът като… французин!), но явно те рядко се сбъдват поради липсата на съответното съзнание, поради неизбежната отстраненост от една все пак друга култура на съществуването.
Това е така, защото приобщаването на отделни индивиди към една различна култура (което обаче е същинско, дълбинно, а не само външно или повърхностно!) не става за броени дни или години, а е възможно само чрез наслагването на опита на много поколения (та нали "италианските американци" все още имат известни различия в сравнение, да речем, с "ирландските американци"!).
Ние установихме седем основни процеса, без които организациите, създаващи богатства, не могат да съществуват
1.Правила и изключения (… зависи от това доколко добре универсализма, или правилата с широка приложимост, се съчетава с партикуларизма, или конкретните изключения. Само така правилата могат да се развият и да покрият повече изключения, жизненоважни за успеха…)
2.Структуриране и деструктуриране. Само един редуващ се умствен и физически процес на анализ (т.е. разглобяване) и интеграция (т.е. сглобяване) може да поддържа предприятието и неговата продукция в постоянно обновление и усъвършенстване.
3.Управление на общности, съставени от индивиди. Друго съществено изискване за всички работни организации е осигуряване на грижи, внимание, информация и подкрепа за всеки индивид, докато в същото време се гарантира, че този индивид ще задоволява нуждите на общността и организацията. В основата на успеха на всяко предприятие е условието да се впрегнат инициативата, предприемчивостта и енергията на индивида за целите на организацията. Тук "целостта" на организацията зависи отчасти от това колко добре индивидуализма на служителите, акционерите и клиентите се съгласува с общностния характер на по-голямата система. Има ли баланс между правата и задълженията? Редуват ли се печалбите между обществото и индивида?
4.Приспособяване на външния свят към вътрешния. Подобен, макар и решаващо различен от напрежението между индивидите и общностите, е въпросът откъде произлизат инструкциите, решенията и целите. Дали са създадени "тук", т.е. в рамките на предприятието и неговите членове, или се зараждат "там", в по-широката външна среда. Организация, която отхвърля всяка идея, съградена "навън", няма дълго да търгува доходно. По същия начин: организация, която намира малко достойнства в ръководството и вдъхновението, което идва от собствените й членове, игнорира един устойчив източник на информация… Може ли да се приспособи външния свят към вътрешния, така че да се действа решително и компетентно?
5.Синхронизиране на бързи процеси. Още един оценъчен процес засяга времето и това как предприятието го използва. Една компания трябва да осъществява задачите си бързо, във възможно най-кратки интервали на изминаващото време. В допълнение на това много от тези бързо извършени задачи се нуждаят от синхронизиране помежду си… За да стигне първо на пазара с точно това, което изисква потребителското търсене, предприятието трябва да създаде единство на последователното време със синхронизираното време. Капацитетът за създаване на богатство зависи от съгласуването на двете съображения, или синхронизиране на вечно ускоряващи се процеси.
6.Избор на цели и постижения. Всички бизнес организации с цел ефективната си дейност изискват да се отдаде нужното уважение, ранг и длъжност на тези, които са постигнали успех в името на предприятието. Очевидно е, че е в интерес на всяка една корпорация служителите, които са се представили най-добре, да се издигнат до постове с най-голямо влияние. Способността за създаване на стойност трябва да зависи от единството между придобитото обществено положение и приписаното такова.
7.Спонсориране на равни възможности за преуспяване. И, накрая, всяко предприятие е необходимо да предостави на служителите си еднаква възможност за ценен принос. Ако това не се направи, предложенията и идеите може никога да не достигнат до знанието на корпорацията или да бъдат мобилизирани в нейна полза. Равенството във възможностите е немислимо ако всички не бъдат изслушвани… "Целостта" на организацията зависи от постигането на баланс между нуждата от равенство в приноса, и йерархия, която да оцени достойнствата на приноса. (с.12-14)
По мнението на авторите "всяка нация или организация, която развива способността да създава богатство, трябва да борави с тези седем оценъчни процеса". С казаното дотук принципната страна – методът, който те прилагат – се изясни в общи линии. Надявам се, че читателят няма да бъде разочарован като открие, че му предстои да "понесе" още няколко такива дълги извадки от тази изключително интересна книга.
Не е възможно да не приведа и това, което допълва казаното по-горе до завършеността на концепция:
Всеки от седемте оценъчни процеса, решаващи за натрупването на богатство, съдържа в себе си някакво напрежение. Това напрежение възниква, тъй като ценностите са наистина противоположни или различни. Например: смелост и предпазливост, лоялност и несъгласие. Жизнено важно за човешкото общество и за индивидуализма, съответстващ на общността, е да се обединят човешките ценности, т.е. да убедите групата, че вашето несъгласие е породено от лоялни намерения. Културен факт е, че едната двойка ценности е по-възхвалявана от другата. Нашата теза за икономическото развитие е, че всяка от двойката ценности е решаваща за икономическия успех. Капиталистическите култури, които ще преуспеят през следващия век, ще бъдат тези, които преодолеят своите културни склонности към пристрастие, например на индивидуализма за сметка на общността, и които постигат баланс между привидно противоположните ценности. Всяка култура в нашето изследване започва от различна позиция. Например в САЩ везните силно са наклонени в полза на индивидуализма. В Япония те клонят към обратното – в полза на общността. Икономическият успех ще споходи културите, които най-добре балансират везните. Да се създаде ценностна система означава да се управляват контрасти, т.е. правилата и изключванията, частното и общото. Тук ние говорим за такива напрежения като дилемите, макар че културите значително се различават относно това дали ги възприемат като допълващи се (напр. Япония), или абсолютно несъвместими (напр. Франция). Ние приемаме дилемите в смисъл, че конфликтите и напреженията са разрешими, но не по лесен начин. (с.14-15)
Ще си позволя тук да прекъсна привеждането на текста, който ни интересува, и то заради едно значимо разяснение. Изказаното становище не предизвиква възражения, но поставя въпроси. Отделните култури придобиват своето своеобразие в зависимост от особения начин, по който са отговорили на предизвикателствата, фиксирани в анализираните дилеми. Така е възникнала "американска", "френска", "шведска", "британска", "японска" и т.н. ценностна система за създаване на богатства, по-скоро за конституиране на човешките отношения, които всъщност раждат богатство (съзнанието, начина на мислене на индивидите пък е в основата на всичко останало).
Всяка от тях е намерила свой компромис между страните на дилемите, между противоречията, които, впрочем, самият живот (и "необходимостта"!) предлага. Жертването и игнорирането на едното за сметка на другото (например на индивидуализма за сметка на "радикалния колективизъм", както направи комунизмът) поражда изцяло безжизнени структури на… "живот", или по-скоро изкуствени структури на самата безжизненост, които са осъдени на неминуем провал – заради пресекването на изворите, които подхранват жизнеустойчивостта на системата. Америка, символизираща философията на дейната индивидуалност, не е обаче огледална противоположност на съветския колективистичен модел, тъй като е постигнала собствен баланс между индивидуалното и общностното с акцент върху първото (а Япония – на второто). И двете ценностни системи са еднакво жизнеспособни, и това се дължи както на "баланса", така и на "контраста", т.е. на акцента, пораждащ своеобразието им.
Идеята на уважаваните автори за "диалектичен баланс" на крайностите при нивелиране на акцентите (а значи и за потискане на своеобразията и различията между самите ценностни системи), при което се иска възникването на общ, валиден за всички култури синтетичен модел, оценявам като разсъдъчна. Животът обаче не обича да бъде поставян под безпрекословния диктат и контрол на разсъдъка, пък дори и на по особен неадекватен начин разбирания разум. Различията между западните системи за създаване на богатство са тъкмо нещото, което поражда жизненост във функционирането на взаимно обвързаното световно цяло. Те именно са условието, което създава необходимите предпоставки за конкуренция, за динамика, за градивен сблъсък между системи, възникнали на особени, неповторими основания. Както ако в рамките на едно общество "пазарните субекти" започнат да правят едно и също нещо (продукт, идея, мислене, инициативи…) или пък да живеят и произвеждат "по строго еднакъв образец", не търпящ отклоненията от своята "норма", то явно жизнеността в него ще пресекне, така и налагането на "общ модел" или на "единна световна култура", базирана върху един и същ универсален механизъм на решаване на противоречията, неизбежно ще породи обедняване на достиженията на иначе единния (върху основата обаче на различията!) свят, на световното цяло.
По същия начин както силовото налагане на общ модел на съществуване в условията на комунистическия лагер доведе до ужасяваща бедност, така и естественото (дали?!) раждане на "общ световен стандарт" на отношения и съществуване, погубващ ценностните различия, неминуемо ще доведе до загуба на жизненост, до обедняване, но не и до общо замогване на един такъв поставен на "рационални основи" свят. В този смисъл колкото и различията между културите да ни изглеждат "нерационални", "пилеещи ресурс", "неефективни", "непрагматични" и пр. (сравнявайки ги една по отношение на друга), то именно "ирационалните различия" пораждат жизнеспособността на цялото, на света (а също, трябва признаем, и на всяка ценностна система поотделно). "Изчистването" на съществуващото откъм различия (независимо от това, че изглежда "рационално") е дълбоко неефективно и противоестествено, нивелирането и подчиняването на общ стандарт никога не води до добро, "измисленият ред" е непълноценен в сравнение със спонтанния, т.е. с дълбоко синхронизирания с изискванията на свободата жизнен ред.
В този смисъл и "критичните бележки", които уважаваните автори си позволяват по адрес на една или друга капиталистическа култура се дължат на посоченото недоразумение. Впрочем, подобни критики се неутрализират една друга по схемата "онова, което е добро за японците, трябва да е добро и за американците" – "онова, което е лошо за американците, е добро за японците" (и обратното), което издава една субективна пристрастност на самите автори (на които не е чужд, впрочем, прословутият и плосък "антиамериканизъм"). От друга страна "подобряването" на американската делова култура няма да стане за сметка на привнасянето на "японски постижения" или дори мироглед (!), напротив, само онова, което самите американци успеят да постигнат в процеса на специфично американското "виждане на живота", ще повиши ефективността и ще запази системата им; тя е доказала своята жизненост и откритост към промените, адаптивността си спрямо самия живот.
Ето защо във връзка с казаното се осмелявам да издигна друг принцип: не "изглаждане на различията" е пътят, по който светът ще върви в бъдеще (пътят остава същият, по който и досега историята е вървяла), а допълване на различните и дори разнородни култури, хармонизиране по естествен начин и от самия живот, при което оцелява жизнеспособното. Съответствието с естеството на самия живот според особения отговор, който един или друг индивид или народ е дал на неговите предизвикателства в едно здраво съперничество, е перспективата, по която човечеството ще върви в бъдното хилядолетие – и която не може да се отличава по коренен начин от досегашната човешка история. Но нека да се върнем до анализа на двамата автори, който е забележителен тъкмо защото по перфектен и дори пластичен начин успява да очертае интересуващите ни различия между седемте капиталистически култури.
Смятам, че трябва да приведа следния откъс, в който се посочват "седемте дилеми, лежащи в основата на горепосочените оценъчни процеси":
1.Универсализъм или партикуларизъм: Когато няма правило или закон, който да покрива някакво изключение, трябва да се наложи най-уместното, макар и несъвършено правило, или трябва случаят да се разглежда според уникалните си достойнства, независимо от правилото?
2.Анализ или интеграция: По-ефективни ли сме като мениджъри когато разчленяваме явленията на съставните им части, т.е. на факти, точки, бройки, елементи, специфики, или когато обединим и оформим такива детайли в цели модели, взаимоотношения и по-широк контекст?
3.Индивидуализъм или общностност: По-важно ли е да се съсредоточим върху утвърждаването на всеки индивид, на неговите права, мотивация, възнаграждение, възможности, мнения, или трябва да обърнем повече внимание на напредъка на корпорацията като общност, чиито членове са обещали да й служат?
4.Вътрешна или външна ориентация: Кои са по-важните принципи на действие, нашите вътрешни преценки, решения и ангажименти, или признаците, изискванията и тенденциите на външния свят, към който трябва да се приспособим?
5.Последователно или синхронизирано време: По-важно ли е да се правят нещата бързо, във възможно най-кратката последователност във времето, или да се синхронизират усилията така, че изпълнението да е координирано?
6.Придобито или приписано обществено положение: Трябва ли общественото положение на служителите да зависи от това, което са постигнали и как са го изпълнили, или от някаква друга характеристика, важна за корпорацията, т.е. възраст, трудов стаж, пол, образование, потенциал, стратегическа роля?
7.Равенство или йерархия: По-важно ли е да третираме служителите като равни, така че да извлечем от тях най-доброто, което могат да дадат, или да наблегнем на преценката и авторитета на йерархията, която ги подготвя или оценява? (с.15-16)
Нека завършим с това, поне засега. На основата на тези дилеми на свободата (между които са възможни всякакви и най-различни "синтези", "преливания", единства) възникват по естествен път специфични култури, в основата на които лежи определена форма на живот. Тя си е пробила път сред индивидите от съответното общество в процеса на тяхното историческо самоосъществяване и е изкристализирала, по нашето разбиране, в традицията.
Става дума за жизнеспособни традиции, в недрата на които лежи една жизнеутвърждаваща хармония от ценности, задаваща насоката и смисъла на всичко онова, което индивидите и групите правят. Това са именно историческите и национално обособените "рамки на свободата", или по-скоро само-ограниченията, които самата свобода си е дала – и благодарение на които е станала реалност, непосредствена действителност на човешкото битие. Следователно те не ощетяват свободата на отделните индивиди, а й придават насока, на почвата на която индивидите реализират конкретните си достижения. Всички останали възможности пред индивидите са непрекъснато открити (например американецът да работи като… японец, а българинът като… французин!), но явно те рядко се сбъдват поради липсата на съответното съзнание, поради неизбежната отстраненост от една все пак друга култура на съществуването.
Това е така, защото приобщаването на отделни индивиди към една различна култура (което обаче е същинско, дълбинно, а не само външно или повърхностно!) не става за броени дни или години, а е възможно само чрез наслагването на опита на много поколения (та нали "италианските американци" все още имат известни различия в сравнение, да речем, с "ирландските американци"!).
Няма коментари:
Публикуване на коментар