"Обществената природа" на човека не е просто в това, че индивидът "не може да съществува без обществото, сам по себе си" – ние, бидейки в общности, така или иначе съществуваме точно по този начин, не се "разтваряме" без остатък в тях – а в това, че социумът е среда за разгръщане на "същностните сили" на индивидите, за потвърждаване на свободата и раз-личността им. Индивидите влизат в свободно "общение", в свободно избрани общности, преследвайки свои цели.
В този смисъл общността не е самоцел, тя е само средството, докато индивидът е истинската самоцел: не индивидът съществува заради общността, а общността съществува заради индивидите, които са я създали; общностите служат на индивида (а ако не му служат, биват заставени да му служат – тъй като само индивидът може да инициира промяната в някоя общност!). По същият начин, впрочем, стои и въпросът с държавата: индивидите-граждани изискват държавата да обслужва техните общи потребности и да не им се меси в частните, т.е. да създава условия за развитието им по пътищата на свободата, а не да ги използва за свои цели. По аналогия и групите са "пространства" на индивидуалната инициатива, в които индивидите се срещат, обменят информация и усилия, сътрудничат си или се конкурират, обединяват се при запазването на различията си, концентрират силите си за постигането на по-значими цели, но не с цената на загубване на своята самобитност. Групата не е и не трябва да бъде "бреме", най-малкото пък "ясла", която да ни храни наготово (комунистите точно така си представяха обществото и държавата!), нейните въздействия върху индивидуалното съществуване не трябва да тегнат, не трябва да смущават лекотата, с която сами осъществяваме живота си, а само трябва да ни облекчават и насърчават за нови постижения. Групата е "условност" и "условие", а не императив и съдбовна обреченост да й служим, напротив, съставящите я индивиди трябва да я заставят тя да им служи. Групите, впрочем, затова и съществуват: да помагат, не да пречат или "гасят" индивидуалните инициативи, от които зависи животът ни в перспективата на бъдещето – и съобразно свободата, която сме постигнали.
Цялата работа е в това да намерим начин да ставаме по-силни, т.е. да намерим "механизми", чрез които да побеждаваме слабостта, да надмогваме нерешителността си. Съпоставяйки се с другите в групата, които, макар че са "като нас", все пак са различни, ние или се изпълваме с увереност в своето превъзходство, или пък установяваме онова, което ни липсва – за да бъдем себе си по най-добрия за нас самите и възможен начин.
С това и в двата случая групата вече е изиграла ролята си, а индивидът само е спечелил, с нищо не е бил ощетен. Станали сме по-силни – вече сами по себе си, а не "заради" или "за" общността. Така всяка от двете страни на това наистина съдбовно отношение – индивидът и общността, групата – си е намерила своето място, подмените тук са опасни…
В този смисъл общността не е самоцел, тя е само средството, докато индивидът е истинската самоцел: не индивидът съществува заради общността, а общността съществува заради индивидите, които са я създали; общностите служат на индивида (а ако не му служат, биват заставени да му служат – тъй като само индивидът може да инициира промяната в някоя общност!). По същият начин, впрочем, стои и въпросът с държавата: индивидите-граждани изискват държавата да обслужва техните общи потребности и да не им се меси в частните, т.е. да създава условия за развитието им по пътищата на свободата, а не да ги използва за свои цели. По аналогия и групите са "пространства" на индивидуалната инициатива, в които индивидите се срещат, обменят информация и усилия, сътрудничат си или се конкурират, обединяват се при запазването на различията си, концентрират силите си за постигането на по-значими цели, но не с цената на загубване на своята самобитност. Групата не е и не трябва да бъде "бреме", най-малкото пък "ясла", която да ни храни наготово (комунистите точно така си представяха обществото и държавата!), нейните въздействия върху индивидуалното съществуване не трябва да тегнат, не трябва да смущават лекотата, с която сами осъществяваме живота си, а само трябва да ни облекчават и насърчават за нови постижения. Групата е "условност" и "условие", а не императив и съдбовна обреченост да й служим, напротив, съставящите я индивиди трябва да я заставят тя да им служи. Групите, впрочем, затова и съществуват: да помагат, не да пречат или "гасят" индивидуалните инициативи, от които зависи животът ни в перспективата на бъдещето – и съобразно свободата, която сме постигнали.
Цялата работа е в това да намерим начин да ставаме по-силни, т.е. да намерим "механизми", чрез които да побеждаваме слабостта, да надмогваме нерешителността си. Съпоставяйки се с другите в групата, които, макар че са "като нас", все пак са различни, ние или се изпълваме с увереност в своето превъзходство, или пък установяваме онова, което ни липсва – за да бъдем себе си по най-добрия за нас самите и възможен начин.
С това и в двата случая групата вече е изиграла ролята си, а индивидът само е спечелил, с нищо не е бил ощетен. Станали сме по-силни – вече сами по себе си, а не "заради" или "за" общността. Така всяка от двете страни на това наистина съдбовно отношение – индивидът и общността, групата – си е намерила своето място, подмените тук са опасни…
Няма коментари:
Публикуване на коментар