Въведение: философията на политиката

Смята се, че "от политика всеки разбира" – и затова, вероятно, мнозина се чувстват задължени да кажат или напишат нещо, касаещо политиката. Нещо повече, някои от "въобразилите си, че разбират от политика" дотам са стигнали в безпочвената си самонадеяност, че се прехранват като всекидневно пишат за "текущата политика" – например журналистите, неизвестно защо смятащи, че "политиката е тяхното призвание".

Но ако писането винаги има за цел проясняването на даден предмет, то следователно шарлатанството, вегетиращо около политиката, има за цел "затъмняването" (или объркването!) на политическия процес, а също и на съзнанията, опитващи се да вникнат в него.

За да говориш или пишеш за политика не се искало да знаеш, да си изследвал дори или да си учил, а трябвало само да разчиташ на "природната предразположеност", вероятно придобита със сученето на майчиното мляко. Надяват се, че понеже човекът бил "политическо животно" (по думите на Аристотел), то значи ние един вид по природа сме дотолкова "политизирани" (съответно на… "вживотнеността" си!), че имаме абсолютното право да я изваждаме – и едната, и другата – на показ без да се срамуваме от нищо: подобно на това както, например, животните не се срамуват да ходят голи. Но да говориш или пишеш за политика, показвайки единствено това доколко си "гол и бос" не е голяма заслуга, напротив, в неизвратените души предизвиква нещо непознато за другите ("природно надарените" с… политическия усет!), а именно срам.

Впрочем, неоснователно смятащият че един вид "по природа" разбира от политика (понеже усеща себе си, вероятно, тъкмо като… политическо животно!) просто е един объркан човек, който обаче държи на това да разпростре своята обърканост и върху други хора, т.е. да не се чувства съвсем самотен в тъмата, която живее. В това наистина се проявява един първичен и дори див политически инстинкт, свеждащ се до "споделянето" и придаването на "общностен характер" на нечия безпросветност и тъмнина, но работата е в това да облагородяваме и очовечаваме своите инстинкти и нагони, особено тези, свързани с нашата предполагаема "обществена същност". Вижда се, че "природната склонност" към политика, която някои индивиди чувстват в себе си, не е нещо достатъчно само по себе си, напротив, тя преди това е трябвало да подлежи на култивиране и облагородяване – подобно на това както дивите дървета раждат ценни плодове едва след като към тях са били присадени специално подготвени пръчки от по-благородно дърво.

От друга страна обаче и слушащите (четящите) такова безпросветно говорене (писане), разпространяващо само обърканост, при това с надеждата да прояснят собствените си представи и оценки, в резултат на което (подобно на епидемия) и обществото заедно със своя политически живот започва да страда: хаосът поражда само хаос. (Впрочем, ако не беше този хаос, дължащ се на публичността на натрапваните мизерни мнения, то аз не бих се занимавал с това да им отделям тук внимание.) От този хаос се възползват онези, които са поръчали и предварително за заплатили леещата се от "свободната преса" обърканост, разстройваща съзнанията на "масите" (така наречените), която ги превръща в безволева и податлива на всякакви влияния безлична общност. Видно е, че спомената нагла безпросветност на "природните политически дарования" съвсем не е невинна и безобидна, напротив, тя непрекъснато лъже и развращава, при това срещу заплащане, не просто като рефлекс и пиетет спрямо лъжата. Разбира се, че разпространяването на яснота и проясняването на съзнанията подкопава възможността хората да бъдат лъгани, то води до това да изсъхнат корените на политическо-журналистическото шарлатанство, манипулиращо умело или нескопосано (както у нас при печално известния Беров и неговия наставник Желев) обществените настроения и оттук – политическия живот. От казаното следва, че объркаността в съзнанията и реалната политика може да бъде преодоляна чрез демистифициране на "политическото тайнство", около което вегетират служещите й "пера под наем" на драскачите в пресата.

Независимо от изпъкващата отгоре и на повърхността мнима сложност, непонятност и обърканост на т.н. "политическо тайнство", от която се възползват упоменатите паразити-спекуланти, то и тук, както и във всяка друга човешка дейност, е скрит определен и при това съвсем прост смисъл, основан на също такива истини, които всеки може да постигне. Разпространяването на автентичното разбиране за политическия живот в една страна в неговия валиден навсякъде и по принцип смисъл поставя всяко нещо на мястото му, прояснява картината и погледа, прави абсурдни и обречени всички опити политиката да бъде манипулирана и обърквана в угода на някакви частни и користни цели. Изложението на тези прости истини – толкова прости, че можем с основание да ги наречем "азбучни" – лежащи в корена на политиката, достигането до нейната лишена от всякаква обърканост чистота, е единствената цел на предприеманото изследване, водено на основата на един безкористен човешки, т.е. философски интерес. Философията като изразителка на човешкото във всичките му измерения и в тяхната същественост, може да помогне най-много за утвърждаването на дълбоко потребната на човека истина, без която хаосът в живота е безпределен, а злоупотребите – колосални.

Тъй като всяко говорене за политика (или за каквото и да било), което не отчита човешката цялост и всеобхватност на ставащото, по начало е едностранчиво и затова изопачава същността на нещата, то само философската нагласа, основаваща се на посочената цялост, не губи от погледа си нищо значимо, напротив, постига непонятната по друг начин многоизмерност на човешката реалност, която назоваваме още от времето на Аристотел с думата "политика" (т.е. "касаещото делата в полиса", в "общността от хора" и в "държавата"). В политиката се преплитат много фактори от всякакво естество, които лесно могат да бъдат объркани дори несъзнателно, да не говорим за злоумишлено. Политиката в някакъв смисъл съответства на живота и на човека и затова не бива да бъде представяна като нещо "странично" и "допълнително", като нещо "добавено" по изкуствен начин към човешката цялост на живота. Ако го правим, то това означава, че я подценяваме, т.е. подценяваме и себе си; напротив, от нас се иска само да се изпълним с всеобхватния смисъл на съществуването, който тя по определен начин носи и въплъщава. От гледна точка на това какво означава да кажеш "мен политиката не ме интересува", което в резултат на насажданата умишленост изопаченост на "политическото тайнство" често може да се чуе. Нещо повече, защо подобно изказване в наше време се счита за "модерно" и "трезво", какво изразява тази отчужденост от реалността, която сме и в която живеем?

Изразява едно: бягство от проблемите и от "общностността", самозатваряне в крайната субективност на разочароваността, то е израз на усещането за безперспективност и дори отчаяние. От подобни настроения, казах, се възползват ония, за които политиката е просто една от възможностите да осъществяват непрекъснатите си злоупотреби, "бягащите от политиката" в резултат на всичко се оказват още по-здраво впрегнати в примката на оная задушаваща среда и атмосфера, от която си мислят че са намерили избавление.

Разбирането на многоизмерната цялост на човешките прояви, назовавани с термина "политика" обаче не е по силите на нито една от науките, които "кръжат" около политическия живот. Те по никой начин не могат да го схванат тъкмо като живот, а значи и като нещо човешко-политическо, т.е. историческо – защото човекът живее живот, който е история, проникната от свободата (човекът в този смисъл е историческо същество, същество, което само "прави" себе си, своята съдба и битие на почвата на свободата). Неразбирането на човека като човек и на живота като живот обрича тези науки (а те са много: социология, политология, етнография, история, етика, юриспруденция, психология и пр., наред с техния извратен спътник – журналистиката) на вечно разминаване със смисъла и целостта, от което следва, че те по принцип говорят повече или по-малко непълноценно и без разбиране, а в крайна сметка и "банално", безсмислено. (Не може да се нарече разбиране онова говорене или писане, на което се губи тъкмо "човешката всеобхватност" на ставащото, на феномените, които са вградени в човешкия живот и трябва да бъдат разбрани тъкмо като такива!) Тяхното може да се нарече "удряне в празното" и крещяща самонадеяност: когато един икономист например ни говори (изцяло "икономически"!) за "ставащото", то трябва да му вярваме с резерви. Защото неразбирайки неговата човешка цялост, той неизбежно е едностранчив и коварно ограничен, особено ако му липсват философски склонности, култура, образованост. Същото може да се каже за "разказите" на политолога, социолога, историка без историческо чувство, да не говорим за журналиста, който по начало е вечен "Дон Кихот", борещ се с вятърни мелници, само че без възвишеността на героя на Сервантес и следователно с нечистоплътността на Санчо Панса.

Когато политическият живот е "нечист", "обвит в мъгла" и неясен, когато той е представян като поредица от събития, предизвиквани от суетността на "политическите мъже"(жени) или "елити", когато хората не са наясно със свои коренни интереси и затова се подвеждат да бъдат използвани от политическите спекуланти, накрая, когато всичкото това се обслужва от "политически науки" и от политолози, предани на същото това статукво и печелещи от него, то това са симптоми, че е дошло времето философията да се намеси и да постави всяко нещо на мястото му: на лъжата и на хаоса трябва да бъдат посочени, а след това и отрязани корените. Обикновено хората, макар и късно, осъзнават – чрез изпитанията, които непосредствено преживяват – смисъла на ставащото, но за това те вече са заплатили съответната цена: защото станалото е станало тъкмо на техния гръб, а е могло да бъде и иначе, т.е. други, по-причастни на скритата цел, да платят, съвсем заслужено, сметката. Казва се, че трябва да мислиш много преди да кажеш и особено да направиш нещо, но в непосредствеността на ставащото малцина са тези, които мислят внимателно, а мнозина са действащите по увлечение или по настроение – и затова почти никой не иска да слуша особено философите. В същото време когато гласът на философията е приглушен и съвсем не се чува, а смисъла, който може да се постигне само чрез нея, е също съвсем неясен, то тогава крясъците са невъобразими, а политически шарлатани (и като "действащи политици", и като прислужващи им политолози) са в своята стихия, продавайки амбулантната си стока: на тях всички за известно време ръкопляскат, а след това със същите тези ръце им се налага да си удрят главите. Щом като философията е заставена да мълчи, то тогава никой не пита за цената, а всички жадно поглъщат сурогатите на упоменатото користно скудоумие и празнословие. Картината, която вестниците рисуват, се оказва в такива времена жалка карикатура на реалния живот, т.е. ставащото е едно, а неговото описание, интерпретация и анализ – съвсем друго и при това умишлено изопачено. Фалшивата илюзорна реалност, "удвояваща" в някакъв смисъл реалния политически живот с неговите действителни интереси и дори опитваща се да го замени (в някой случаи това почти й се удава!), се разполага в съзнанията и блокира активността на човешката общност, манипулира я в желани и "купени" преди това от някой посоки, тогава възникват безплодни, в някакво сиво безвремие, "исторически периоди", разминаващи се коренно с истинските обществени потребности и задачи, в които шарлатаните се развихрят и самозабравят, а народът съвсем заслужено страда – защото е допуснал това, защото се е оказал достоен за него и защото не се е вслушал в гласовете, които са се опитвали да го предпазят от такова бедствие (ако е могъл да ги чуе, защото тогава трезвите гласове са съвсем лишени от публичност в подвеждащата шумотевица!).

Във всичкото това няма нищо чудно, подобни беди рядко са били предотвратявани с помощта на философите: защото те винаги казват неща, които предстоят, защото те винаги изпреварват хода на събитията по-някога дори и с векове, накрая, защото никой от "трезвомислещите" не иска да разбере онова, което Платон е казал преди толкова време, а именно, че "докато царете не се научат задоволително да философстват, или пък философи не се възцарят, човешкият род да не чака края на бедите" – и сам не е бил чут в своите опити да повлияе на събитията към добро. Философията разбира недостижим по друг начин смисъл на човешката цялост на съществуващото и точно затова винаги са я приемали най-малкото хладно, а най-често – враждебно. Защото този тотален смисъл на съществуването може да бъде възприет само индивидуално, никога колективно или общо, "всички вкупом": общностите трябва да "узреят" и да "дорастат" до него, но когато това стане, то тогава и смисълът вече не е същият, "влакът е изпуснат", мнозинствата вечно закъсняват и точно затова страдат.

Изходът е само един: повече да се вслушват в "единичните гласове", да не обръщат внимание на кресльовците и на техните хорови изпълнения, да привикнат да разпознават навреме и още по-точно "фукльовците" с тяхната куха самонадеяност и, накрая, да се осланят единствено на безпогрешния усет за достойнство, който е гаранция за достоен живот и за достойна съдба. Противоотровата срещу общественото разложение е засилването на личността и на нейната преданост спрямо свободата, а импулсът към подобно прераждане на човека (пораждащо неизбежно здравото общество) е страстта в търсенето на разбиране и на яснота. Тези последните обаче можем да намерим само в пределите на философията, в никакъв случай извън нея: тя единствена може да попадне в средоточието на значимото за човека, тъй като е квинтесенция на човешкото, негов най-чист израз. Следователно без философия просто не може да стане очовечаването на "социалния свят" и на политическия живот, без нея те ще продължат да пребивават в безчовечността, която е хранителната среда на всички възможни издевателства спрямо човека и неговата свобода (за което ХХ век в лицето на комунизма, пролял толкова много кръв заради една разсъдъчна и престъпна идея, е най-красноречиво потвърждение).

Автентичните философи (за разлика от жалките подобия на философи, които много се "занимават" с политика) не искат власт, защото те по начало притежават най-могъщата власт: духовното превъзходство, владеещо и направляващо (в крайна сметка) душите на другите. Постигането на човешкия смисъл на съществуването в най-разноликите му прояви (особено свързваното със самия човек и неговия свят), само по себе си е господство и власт, на които всички ние неизбежно се подчиняваме: на истината трябва да се доверим със смирението, което дължим на вечните неща и ценности. Съпротивата спрямо истината, която отвреме-навреме овладява, подобно на бесовщина, някои групи и слоеве, бленуващи за хегемония, независимо от временните им успехи и постоянното тържество единствено на тяхната наглост, по начало е обречена: лъжата шества по света, но накрая побеждава само истината. С помощта на философията, чиито идеи, влезли в сърцата на хората, стават непреодолима сила, този ден може да дойде по-рано, т.е. навреме.

Казаното е особено важно за обществата като нашето, които са преживели страшния комунистически произвол спрямо човека, неговото достойнство, права и свобода – и в резултат на това все още продължават да страдат. Комунизмът постави всяко нещо не на неговото място, изврати и изкористи всеки човешки интерес и порив, опита се да изтръгне свободата от човешките сърца и така да направи невъзможен пълноценния им живот. Обществата, излизащи от варварското време на комунизма, са болни общества, неговия вирус все още продължава да обезсилва обществения организъм, а оздравяването на всяка една нация, чиито сили бяха доведени до изчерпване, е насъщна задача по пътя към едно по-добро бъдеще. В този смисъл ясното разбиране на преживяваната около един век ситуация (комунизмът още от началото на ХХ век най-настървено осъществява своята в корените си вредна противочовечност) е предпоставка за намирането на ефективните средства за излизането от нея и за връщането на народите към техните исконни начала. Разсейването на мъглата, скриваща толкова много изопачавания и цялата тази бъркотия, в която благодарение на комунизма все още живеем (и отслабването на неговите рудименти в главите на толкова много хора) неимоверно ще облекчи движението ни към едно здраво и човечно общество, а разпространението на автентичното съзнание за ставащото (смисленото, значимото, същностното, общочовешки необходимото за живота и бъдещето ни) сред човешките същества и овладяването им от ценностите на свободата ще направи невъзможно разпиляването на човешка енергия в ненужни посоки – както това ставаше досега толкова пъти.

Нерешителността и колебливостта в историята и в живота на един народ, дължаща се на обърканост и неразбиране на необходимия интерес, се заплаща прекалено скъпо: всичко в историята става само веднъж, а пропуснатите шансове са пропуснати невъзвратимо, нищо не може да се повтори под формата на "поправка". Ние, българите, няколко пъти тръгвахме напред и отново се връщахме назад, за което съвсем закономерно платихме всичко даже с лихвите, но този български исторически "зиг-заг" трябва накрая да престане – за което липсват обаче гаранции. Само здравото съзнание за необходимото и неизбежното в нашия живот, което е основа за връщането ни към субстанцията на националната ни история, ще създаде предпоставките за необратимост и за стъпването ни върху здрава почва, за пускането на корен в нея. За да стане това обаче трябва окончателно да разчистим сметките си с комунизма, да го изгоним безпощадно от душите си, постигайки пълна яснота за неговата крещяща противочовечност.

От гледна точка на казаното дотук моята книга – поставяща си задачата да служи всеотдайно на назрялата потребност за вникване в дълбините на човешкото съществуване и на така поучителната история на изминалите десетилетия – закономерно се разделя на три основни части. Първата ще разгледа онези прости истини, на които се крепи живота в индивида и в човешката общност – и които обуславят неговата неизменна форма (независимо от историческите и националните вариации). Ще се постарая да постигна пределната яснота и категоричност, които са признак на философско прозрение, даващо ни смисъла в неговата чистота, първозданност. Втората част на книгата е посветена на жизнения свят на свободата и ще разгледа субстанциалната идея на оня спонтанен и естествен ред в общността, който предпоставя шансовете на индивидите да постигнат пълноценен и човешки живот. Третата част се спира на някои алтернативи, които в рамките на общочовешкото единство разнообразяват възможностите пред всяка нация, уверено вървяща по пътищата на свободата и търсеща на тази основа своя национално определен избор – избор, който на основата на традициите й в уреждането на индивидуалната преприемчивост и на общностния живот създава всички ония предпоставки за благоденствие както на индивидите, така и на народното цяло.

Накрая в една заключителна глава разглеждам субстанциалното на исторически конкретната форма, която животът и човекът са постигнали в нашето Отечество България. Разбирането на националната идентичност на основата на неизменните ценности на културата на християнска Европа, към която принадлежим не само географски, добиването на ясно национално самосъзнание и на дълбоко чувство за неотделимата принадлежност на индивида към него е главната цел на изследването, което предприемам.