Древните китайци твърдят, че човек е това, което иска да бъде. Дали е така, дали са прави? Значи ли това, че аз съм това, което съм искал да бъда? Ако пък съм неудовлетворен от себе си, то мога ли да стана това, което искам? Как обаче става така, че започвам силно да искам нещо? Толкова силно, че то неминуемо някога ще бъде – познавам себе си.
Аз изхождам само от себе си когато искам, това е най-сигурното, на нищо друго не мога да се опра така твърдо. Каквото човек иска, такъв той и е; или пък какъвто човек е, това той и иска – кое от двете е истината? Без значение е, важното е, че човекът – за да бъде човек – трябва много да иска, да не бъде мизерен в исканията си. "С малко задоволяващите се", "скромните" не са от "типа" хора, към който принадлежа: ако си мизерен в искането си спрямо живота, то в резултат ще постигнеш само… мизерия. Това обаче не е моята възможност…
Ето че неизбежно стигам до този резултат на моята свобода: моето бъдеще е в моите ръце. Аз вървя към бъдещето си всеки ден, властта над бъдещето, над собственото бъдеще, е моя идеал. Какво повече човек може да си пожелае. Ето защо за бъдещето си не се страхувам, нито пък и от живота. Това съзнание ми дава моята свобода – "най-сладкото" нещо на този свят (нали, Санчо?!). Има ли хора, които още не са разбрали това?
… Написаното по-горе е казано от позицията на "неизкушеното за философия съзнание”, опит за изразяване на прости истини във формата, в която те проблясват в съзнанието и в душата на "обикновения човек", на човека, какъвто той поначало е. Разбира се, казаното е прекалено малко, целта беше не да се изрази пълнотата на това жизнеутвърждаващо разбиране, което оживотворява съществуването на действащия човек, но поне да се илюстрира тенденцията му, поне да се щрихират малка част от опорните му точки. В съзнанията на хората по начало "бълбукат", "кипят" и "извират" какви ли не мисли, страсти, желания, очаквания, преживявания.
Има и "изкривени" съзнания, които мислят все едно и също, в които нищо ново не може да се роди, има безчувствени съзнания, които се отличават с бездейност. Общо взето ние само с това се занимаваме – да внасяме ред в света на своите представи, да го проясняваме и "осветяваме" със светлината на разбирането. Имаме "абсолютна свобода" в живота на своята душа, но въпреки това от потока на преживяванията си избираме само ония, на които се опираме за да постигнем известна сигурност, с които преодоляваме "абсолютната хлъзгавост" и "неуловимостта" на своето съзнание, на ставащото в него. Онова, на което се крепи и придобива насока животът на душата, се нарича дух на човека, и негови "ядра" са свободно, но също и необходимо приетите ценности.
Знаем това, че не всичко, което ни хрумне, има особена ценност или смисъл, но някои неща точно затова имат особена значимост, която държим да съхраним завинаги. След време откриваме, че и други хора "приемат" същото, че ние солидарни поне в главното; усещаме също, че с някои хора няма да се разберем никога и ги оставяме на тяхната "мисловност" с всичките й рискове, с безсмислието, което, по наше мнение, тя носи в себе си. Това е неизбежно, нека всеки да прави каквото си иска – поемайки обаче цялата отговорност за всичко онова, което касае него самия. Но понеже сме "свързани", обитаваме едно място или пък имаме обща родина, то ефектите така или иначе се усещат от всички – затова не може да ми е изцяло безразлично "какви ветрове духат" в главите на хората около мен. Главното е обаче да съм наясно със самия себе си – и ако това се прави от всички или поне повечето, то основания за безпокойство няма: свободата поставя всяко нещо на мястото му.
Ако всичко зависи от индивида и също от съгласието на индивидите по повод на онова, което касае всички, то нещата отиват на мястото си, а просперитетът ни като общество и нация е гарантиран. Това са изворите, от които зависи богатството, успеха, достойнството и в крайна сметка съдбата на човека, също и на общността от хора, която заслужава да бъде наречена човешка. Аз се отказах да говоря за "подробностите", устремен съм, както се разбра, само към смисъла, към принципа, от който зависи всичко останало.
Такива неща за свободното общество, каквито са толерантността, плурализма, ангажираните само със истината и свободата медии, "обслужващата" универсума на свободата нравственост, феноменологичното вникване в инициативността, предприемчивостта и рисковете на участващите както в стопанския живот, така и на тези в "правенето" на културните ценности, духа на семейството, от който може би зависи прекалено много и т.н., повтарям, всички тези безкрайно важни сфери и прояви сметнах за разбиращи се от само себе си – стига да е схванат принципа, идеята, благодарение на която те постигат своята автентичност, импулсирани са към пълноценност.
Сметнах това и направих така, тъй като и аз продължавам да смятам, че "голямата книга е голямо зло".
Аз изхождам само от себе си когато искам, това е най-сигурното, на нищо друго не мога да се опра така твърдо. Каквото човек иска, такъв той и е; или пък какъвто човек е, това той и иска – кое от двете е истината? Без значение е, важното е, че човекът – за да бъде човек – трябва много да иска, да не бъде мизерен в исканията си. "С малко задоволяващите се", "скромните" не са от "типа" хора, към който принадлежа: ако си мизерен в искането си спрямо живота, то в резултат ще постигнеш само… мизерия. Това обаче не е моята възможност…
Ето че неизбежно стигам до този резултат на моята свобода: моето бъдеще е в моите ръце. Аз вървя към бъдещето си всеки ден, властта над бъдещето, над собственото бъдеще, е моя идеал. Какво повече човек може да си пожелае. Ето защо за бъдещето си не се страхувам, нито пък и от живота. Това съзнание ми дава моята свобода – "най-сладкото" нещо на този свят (нали, Санчо?!). Има ли хора, които още не са разбрали това?
… Написаното по-горе е казано от позицията на "неизкушеното за философия съзнание”, опит за изразяване на прости истини във формата, в която те проблясват в съзнанието и в душата на "обикновения човек", на човека, какъвто той поначало е. Разбира се, казаното е прекалено малко, целта беше не да се изрази пълнотата на това жизнеутвърждаващо разбиране, което оживотворява съществуването на действащия човек, но поне да се илюстрира тенденцията му, поне да се щрихират малка част от опорните му точки. В съзнанията на хората по начало "бълбукат", "кипят" и "извират" какви ли не мисли, страсти, желания, очаквания, преживявания.
Има и "изкривени" съзнания, които мислят все едно и също, в които нищо ново не може да се роди, има безчувствени съзнания, които се отличават с бездейност. Общо взето ние само с това се занимаваме – да внасяме ред в света на своите представи, да го проясняваме и "осветяваме" със светлината на разбирането. Имаме "абсолютна свобода" в живота на своята душа, но въпреки това от потока на преживяванията си избираме само ония, на които се опираме за да постигнем известна сигурност, с които преодоляваме "абсолютната хлъзгавост" и "неуловимостта" на своето съзнание, на ставащото в него. Онова, на което се крепи и придобива насока животът на душата, се нарича дух на човека, и негови "ядра" са свободно, но също и необходимо приетите ценности.
Знаем това, че не всичко, което ни хрумне, има особена ценност или смисъл, но някои неща точно затова имат особена значимост, която държим да съхраним завинаги. След време откриваме, че и други хора "приемат" същото, че ние солидарни поне в главното; усещаме също, че с някои хора няма да се разберем никога и ги оставяме на тяхната "мисловност" с всичките й рискове, с безсмислието, което, по наше мнение, тя носи в себе си. Това е неизбежно, нека всеки да прави каквото си иска – поемайки обаче цялата отговорност за всичко онова, което касае него самия. Но понеже сме "свързани", обитаваме едно място или пък имаме обща родина, то ефектите така или иначе се усещат от всички – затова не може да ми е изцяло безразлично "какви ветрове духат" в главите на хората около мен. Главното е обаче да съм наясно със самия себе си – и ако това се прави от всички или поне повечето, то основания за безпокойство няма: свободата поставя всяко нещо на мястото му.
Ако всичко зависи от индивида и също от съгласието на индивидите по повод на онова, което касае всички, то нещата отиват на мястото си, а просперитетът ни като общество и нация е гарантиран. Това са изворите, от които зависи богатството, успеха, достойнството и в крайна сметка съдбата на човека, също и на общността от хора, която заслужава да бъде наречена човешка. Аз се отказах да говоря за "подробностите", устремен съм, както се разбра, само към смисъла, към принципа, от който зависи всичко останало.
Такива неща за свободното общество, каквито са толерантността, плурализма, ангажираните само със истината и свободата медии, "обслужващата" универсума на свободата нравственост, феноменологичното вникване в инициативността, предприемчивостта и рисковете на участващите както в стопанския живот, така и на тези в "правенето" на културните ценности, духа на семейството, от който може би зависи прекалено много и т.н., повтарям, всички тези безкрайно важни сфери и прояви сметнах за разбиращи се от само себе си – стига да е схванат принципа, идеята, благодарение на която те постигат своята автентичност, импулсирани са към пълноценност.
Сметнах това и направих така, тъй като и аз продължавам да смятам, че "голямата книга е голямо зло".
Няма коментари:
Публикуване на коментар