Тази роля произтича от същността на държавата, която е постигната в резултат на едно постъпателно историческо развитие и усъвършенстване на държавните форми. Действителността, наричана държава, се дължи на действията, които държавата "има право" да предприема спрямо свободния живот на самодейните индивиди; това право (същност на т.н. "държавно право") е изкристализирало в съответната народностна традиция. В съвременния свят съществуват различни държавни форми, но съвременни са тези от тях, които дават възможността за естествено и свободно формиране на държавната воля чрез непринудено "снемане" на особените воли на групите, а също и на индивидите. Какво означава това?
Съвременната държава е правова, т.е. тя се основава на силата на закона като рамка на политическия и държавния живот. Същност на правовия ред в съвременната държава е договорността. По същия начин както в общуването на свободните индивиди смислено и значимо е само онова, което свободно е договорено (чрез "примиряването" на волите, чрез непринудено снемане на различията), така и основа на правовата държава е същият този принцип на договарянето, чрез който се конституира държавната воля на почвата на свободно изявяваните групови и индивидуални воли и интереси.
Държавната воля е "обща воля", но не априорно, а само постигната чрез примиряването на различните групови и индивидуални воли, т.е. чрез налагане на волята на мнозинството – при запазване на значимостта на малцинствените виждания, въвлечени в "общата" държавна воля чрез правото им да бъдат опозиция на тази последната. Така всяка особена воля заема подобаващо място в една органична система от интереси, която е "огледало" на обществените настроения, воли и разбирания в цялата им групово представена пъстрота. Следователно т.н. "обща" воля в съвременната нормална (демократична) държава не е волята на едно узурпирало властта малцинство (както е например ситуацията в комунистическата държава), а е воля, притежаваща даже момент на всеобщност, тъй като съдържа в себе си волята на мнозинството и опониращата й воля на малцинствата (опозицията) – съотнасящи се и хармонизиращи се в пределите на всички държавни институции. Най-удачният механизъм за определяне на държавната воля чрез сключване на обществен договор по повод на властта са демократичните и свободни избори. Но относно процеса на определяне на конституиращата държавността воля на мнозинството (поемащо отговорностите на управлението и властта) ще поговорим отделно на съответното място.
Веднъж формирана (като квинтесенция на доминиращите интереси) държавната воля заема спрямо общността на индивидите – гражданското общество – активна позиция: държавата, сама израз на договарянето на същите тези индивиди и групи, вече става посредник и "регламентатор" на отношенията между тях, тя започва да определя и задава новите правила, законите. Това, че държавата поема "общите дела" (управлението, грижите за сигурността, обществения ред и пр.) е безспорно, това е главната й отговорност, тя един вид най-вече за това съществува. Държавата осигурява "законовите рамки" и обществените условия на съществуване на индивидите – условия, които са равни за всички, т.е. са граници на тяхната свобода; равенството в този смисъл е тъкмо равенство на възможността за свобода, на "обществената даденост" на свободата като възможност.
Но ето тук възниква един коренен въпрос, по който липсва единодушие: доколко държавата може да се меси във всички други отношения, докъде свършва сферата на индивидуалното и частното и откъде започва областта на "общото", "социалното", държавното? Този въпрос е небезспорен, това е главният въпрос на философията на политиката и на политическата наука (доколкото съществува такава): има ли предел в домогванията на държавата да "организира", "контролира", "ръководи", "направлява" живота на индивидите, доколко и "докъде" намесата на държавата е оправдана и благотворна и кога тя вече влияе крайно отрицателно и води до "израждане" на живота в обществото, до поставянето му на нездрава основа?
Било е време, в което държавата е могла да се разпорежда с всичко, в това число и с живота (да отнема и пък да "благоволява" живот!), свободата, имуществото на индивидите. Волята на държавата (на "господаря", на държавния глава, владетеля) е била закон на цялостното съществуване на поданиците. Разбира се, този абсолютизъм също не е бил безпределен, държавната воля сама е ограничавала себе си, изхождайки от изискванията на необходимостта и целесъобразността, от нуждата да се защищава общественото благо, от повелите на разума и на традицията. Немногочислените изключения от това правило (Нерон и Калигула, опитали се да подместят границите на произвола, да го направят безпределен) само потвърждават факта, че не такава трябва да бъде ролята на държавата, че такава крайност трябва да бъде отречена: защото тя е по-неприемлива от другата крайност, а именно индивидите изцяло да бъдат оставени на самите себе си. (Впрочем, това, което Нерон и пр. само опитаха, успешно беше постигнато от дейците на марксистко-комунистическия волунтаризъм; за тези последните невъзможно не съществуваше, те посегнаха даже и на душите на "поданиците", изкривявайки чрез мощна пропаганда съзнанията и даже чувствителността на огромни мнозинства от хора; затова произволът на комунизма си остава ненадминат в цялата човешка история.) Следователно работата опира до изнамирането на мярата на "допустимата намеса" на държавата в съществуването и дейността на индивидите.
Ако индивидите са признати за свободни, ако свободата стане условие на съществуването на човешките същества, то значи държавата трябва да се предпазва от намеса в определянето на целите и подходите на тяхната жизнена дейност. В такъв случай за държавата остава ролята да бди за спазването на правила, осигуряващи всички възможности за "ползването" от свободата – в степента, в която всеки индивид е достоен за нея. Ако пък държавата остави на индивидите и възможността сами да определят – според "случая" – и самите правила без задължението да се съобразяват с някакви "общи предписания" на закона, то тогава се стига до "пълна свобода", която може да се обърне срещу всеки индивид в частност – тъй като тогава всичко става възможно, в това число и неблагоприятното за някои или за повечето.
По-точно казано, държавата не бива да предписва "какво точно трябва да се прави" и "как да се прави" – това е сфера на индивидуалната предприемчивост – т.е. тя се отказва от задачата да определя конкретните правила на "играта" и я предоставя на индивидите, а в същото време запазва за себе си ролята да задава само "общите правила", "рамките" и "нормите", във формата на които индивидите могат да "вместват" каквито си искат съдържания. Такова разграничаване на сферите на индивида и на държавата може да бъде открито в т. н. принцип "laisser-faire", лежащ в основата на класическите либерални теории за ролята на държавата и за границите на независимостта на индивидите в гражданското общество.
Известно е, че произходът на тази фраза иде от казаното от министъра на финансите на Луи ХІV Батист Колбер; той произнася прочутата фраза "Laissez faire, laissez passer", която може да се преведе като "позволи", "допусни", "не пречи", "махни с ръка", "не оказвай съпротива", "остани пасивен", "остави събитията на техния естествен ход", "остави ги на самотек" – в първата си част – и "остави да минат", "пропусни", "отстъпи пътя", "остави без внимание", "не препятствай" – във втората си част, а двете заедно означават "нека да бъде така", "да става каквото ще става", "не е ли едно и също". (Забележително е, че съветът е даден във времето на "абсолютната монархия", и то на краля, изрекъл думите "Държавата – това съм аз"!) Този така наречен "лесеферизъм" днес се разбира като "политика на държавата, позволяваща на хората да действат без намеса или указания; ненамеса" и като "политика, позволяваща на собствениците в промишлеността и търговията да определят правилата на конкуренцията, условията за труд и т.н., както им е изгодно, без държавно регулиране и контрол" (по Webster,s New World Dictionary, 3 rd. College Edition, Prentice Hall, 1991).
Ясно е, че в конкретното общество сферите на разграничение са предмет на договаряне и на традицията, но съществен е принципът: държавата оставя на индивидите "пространство на свободата" и на тяхната суверенност (автономия, независимост, възможности за инициатива), не го "иззема" или "стеснява", а, изпълнена с доверие в техните способности да се справят сами, го разширява, запазвайки за себе си само задаването на общи правила и "рамки" – които гарантират ползването от свободата, равните възможности за "съобразяване" с нея. Държавата има собствени задължения, и затова не трябва да се нагърбва с неща, които "не са й работа", които са област на индивидуалната и гражданска инициатива. (Например комунистическата държава, освен че се разпореждаше безразделно с производството, търговията, услугите и пр., си беше присвоила и монопола сама да определя… "каква трябва да бъде" науката, културата, философията, изкуството и пр., какви организации трябва да има, дори как трябва да се мисли!)
Ако държавата се меси там, където само индивиди могат да се справят – разчитайки на спонтанността, гъвкавостта, инициативата и свободата си – то тя само обърква и разваля, а в резултат всички губят и са потърпевши. Нещо повече, индивидът има правото да се меси в "работите на държавата", защото държавата по идея трябва да му служи, а и той я е "упълномощил" да се занимава по определен начин с "общите дела", докато държавата обаче не трябва да пристъпва, водена от идеята за "всевластие", границите на индивидуалната свобода, които позволяват на индивидите да бъдат самодейни, активни, самоопределящи се, инициативни, предприемчиви, грижещи се за своя успех и съпротивляващи се на възможностите за провал.
Обществото и държавата са производни на живата реалност на индивидите и не бива да се опитват да я заменят, противното – сбъднало се в лицето на комунизма, който винаги е тоталитарен! – е равносилно на игнориране и елиминиране на свободата, то поражда несигурност, произвол, диктат, непредвидими злини както за индивидите, така и за обществото, включително и за самозабравилите се управници. Ето една поука от историята и един принцип на разбирането, който никога не трябва да се забравя.
Съвременната държава е правова, т.е. тя се основава на силата на закона като рамка на политическия и държавния живот. Същност на правовия ред в съвременната държава е договорността. По същия начин както в общуването на свободните индивиди смислено и значимо е само онова, което свободно е договорено (чрез "примиряването" на волите, чрез непринудено снемане на различията), така и основа на правовата държава е същият този принцип на договарянето, чрез който се конституира държавната воля на почвата на свободно изявяваните групови и индивидуални воли и интереси.
Държавната воля е "обща воля", но не априорно, а само постигната чрез примиряването на различните групови и индивидуални воли, т.е. чрез налагане на волята на мнозинството – при запазване на значимостта на малцинствените виждания, въвлечени в "общата" държавна воля чрез правото им да бъдат опозиция на тази последната. Така всяка особена воля заема подобаващо място в една органична система от интереси, която е "огледало" на обществените настроения, воли и разбирания в цялата им групово представена пъстрота. Следователно т.н. "обща" воля в съвременната нормална (демократична) държава не е волята на едно узурпирало властта малцинство (както е например ситуацията в комунистическата държава), а е воля, притежаваща даже момент на всеобщност, тъй като съдържа в себе си волята на мнозинството и опониращата й воля на малцинствата (опозицията) – съотнасящи се и хармонизиращи се в пределите на всички държавни институции. Най-удачният механизъм за определяне на държавната воля чрез сключване на обществен договор по повод на властта са демократичните и свободни избори. Но относно процеса на определяне на конституиращата държавността воля на мнозинството (поемащо отговорностите на управлението и властта) ще поговорим отделно на съответното място.
Веднъж формирана (като квинтесенция на доминиращите интереси) държавната воля заема спрямо общността на индивидите – гражданското общество – активна позиция: държавата, сама израз на договарянето на същите тези индивиди и групи, вече става посредник и "регламентатор" на отношенията между тях, тя започва да определя и задава новите правила, законите. Това, че държавата поема "общите дела" (управлението, грижите за сигурността, обществения ред и пр.) е безспорно, това е главната й отговорност, тя един вид най-вече за това съществува. Държавата осигурява "законовите рамки" и обществените условия на съществуване на индивидите – условия, които са равни за всички, т.е. са граници на тяхната свобода; равенството в този смисъл е тъкмо равенство на възможността за свобода, на "обществената даденост" на свободата като възможност.
Но ето тук възниква един коренен въпрос, по който липсва единодушие: доколко държавата може да се меси във всички други отношения, докъде свършва сферата на индивидуалното и частното и откъде започва областта на "общото", "социалното", държавното? Този въпрос е небезспорен, това е главният въпрос на философията на политиката и на политическата наука (доколкото съществува такава): има ли предел в домогванията на държавата да "организира", "контролира", "ръководи", "направлява" живота на индивидите, доколко и "докъде" намесата на държавата е оправдана и благотворна и кога тя вече влияе крайно отрицателно и води до "израждане" на живота в обществото, до поставянето му на нездрава основа?
Било е време, в което държавата е могла да се разпорежда с всичко, в това число и с живота (да отнема и пък да "благоволява" живот!), свободата, имуществото на индивидите. Волята на държавата (на "господаря", на държавния глава, владетеля) е била закон на цялостното съществуване на поданиците. Разбира се, този абсолютизъм също не е бил безпределен, държавната воля сама е ограничавала себе си, изхождайки от изискванията на необходимостта и целесъобразността, от нуждата да се защищава общественото благо, от повелите на разума и на традицията. Немногочислените изключения от това правило (Нерон и Калигула, опитали се да подместят границите на произвола, да го направят безпределен) само потвърждават факта, че не такава трябва да бъде ролята на държавата, че такава крайност трябва да бъде отречена: защото тя е по-неприемлива от другата крайност, а именно индивидите изцяло да бъдат оставени на самите себе си. (Впрочем, това, което Нерон и пр. само опитаха, успешно беше постигнато от дейците на марксистко-комунистическия волунтаризъм; за тези последните невъзможно не съществуваше, те посегнаха даже и на душите на "поданиците", изкривявайки чрез мощна пропаганда съзнанията и даже чувствителността на огромни мнозинства от хора; затова произволът на комунизма си остава ненадминат в цялата човешка история.) Следователно работата опира до изнамирането на мярата на "допустимата намеса" на държавата в съществуването и дейността на индивидите.
Ако индивидите са признати за свободни, ако свободата стане условие на съществуването на човешките същества, то значи държавата трябва да се предпазва от намеса в определянето на целите и подходите на тяхната жизнена дейност. В такъв случай за държавата остава ролята да бди за спазването на правила, осигуряващи всички възможности за "ползването" от свободата – в степента, в която всеки индивид е достоен за нея. Ако пък държавата остави на индивидите и възможността сами да определят – според "случая" – и самите правила без задължението да се съобразяват с някакви "общи предписания" на закона, то тогава се стига до "пълна свобода", която може да се обърне срещу всеки индивид в частност – тъй като тогава всичко става възможно, в това число и неблагоприятното за някои или за повечето.
По-точно казано, държавата не бива да предписва "какво точно трябва да се прави" и "как да се прави" – това е сфера на индивидуалната предприемчивост – т.е. тя се отказва от задачата да определя конкретните правила на "играта" и я предоставя на индивидите, а в същото време запазва за себе си ролята да задава само "общите правила", "рамките" и "нормите", във формата на които индивидите могат да "вместват" каквито си искат съдържания. Такова разграничаване на сферите на индивида и на държавата може да бъде открито в т. н. принцип "laisser-faire", лежащ в основата на класическите либерални теории за ролята на държавата и за границите на независимостта на индивидите в гражданското общество.
Известно е, че произходът на тази фраза иде от казаното от министъра на финансите на Луи ХІV Батист Колбер; той произнася прочутата фраза "Laissez faire, laissez passer", която може да се преведе като "позволи", "допусни", "не пречи", "махни с ръка", "не оказвай съпротива", "остани пасивен", "остави събитията на техния естествен ход", "остави ги на самотек" – в първата си част – и "остави да минат", "пропусни", "отстъпи пътя", "остави без внимание", "не препятствай" – във втората си част, а двете заедно означават "нека да бъде така", "да става каквото ще става", "не е ли едно и също". (Забележително е, че съветът е даден във времето на "абсолютната монархия", и то на краля, изрекъл думите "Държавата – това съм аз"!) Този така наречен "лесеферизъм" днес се разбира като "политика на държавата, позволяваща на хората да действат без намеса или указания; ненамеса" и като "политика, позволяваща на собствениците в промишлеността и търговията да определят правилата на конкуренцията, условията за труд и т.н., както им е изгодно, без държавно регулиране и контрол" (по Webster,s New World Dictionary, 3 rd. College Edition, Prentice Hall, 1991).
Ясно е, че в конкретното общество сферите на разграничение са предмет на договаряне и на традицията, но съществен е принципът: държавата оставя на индивидите "пространство на свободата" и на тяхната суверенност (автономия, независимост, възможности за инициатива), не го "иззема" или "стеснява", а, изпълнена с доверие в техните способности да се справят сами, го разширява, запазвайки за себе си само задаването на общи правила и "рамки" – които гарантират ползването от свободата, равните възможности за "съобразяване" с нея. Държавата има собствени задължения, и затова не трябва да се нагърбва с неща, които "не са й работа", които са област на индивидуалната и гражданска инициатива. (Например комунистическата държава, освен че се разпореждаше безразделно с производството, търговията, услугите и пр., си беше присвоила и монопола сама да определя… "каква трябва да бъде" науката, културата, философията, изкуството и пр., какви организации трябва да има, дори как трябва да се мисли!)
Ако държавата се меси там, където само индивиди могат да се справят – разчитайки на спонтанността, гъвкавостта, инициативата и свободата си – то тя само обърква и разваля, а в резултат всички губят и са потърпевши. Нещо повече, индивидът има правото да се меси в "работите на държавата", защото държавата по идея трябва да му служи, а и той я е "упълномощил" да се занимава по определен начин с "общите дела", докато държавата обаче не трябва да пристъпва, водена от идеята за "всевластие", границите на индивидуалната свобода, които позволяват на индивидите да бъдат самодейни, активни, самоопределящи се, инициативни, предприемчиви, грижещи се за своя успех и съпротивляващи се на възможностите за провал.
Обществото и държавата са производни на живата реалност на индивидите и не бива да се опитват да я заменят, противното – сбъднало се в лицето на комунизма, който винаги е тоталитарен! – е равносилно на игнориране и елиминиране на свободата, то поражда несигурност, произвол, диктат, непредвидими злини както за индивидите, така и за обществото, включително и за самозабравилите се управници. Ето една поука от историята и един принцип на разбирането, който никога не трябва да се забравя.
Няма коментари:
Публикуване на коментар