3. Как говори философстващият?

ВЪПРОСИ:

1.Кой въпрос е философски?

● В душата ми се появяват всякакви въпроси – кои от тях са философски? Аз мога да се питам за всичко, но някои питания са философски, а други не – как да ги различа? Когато въпросът ми се определя от искане да зная нещо – това ли е философски въпрос?

● Но защо да е философски, нима един такъв въпрос не е проява на научен интерес? Когато искам да зная, да науча нещо – това научно или философско питане ли е? А когато се питам за “всекидневните неща” и грижи – какви са тези въпроси?

● А когато се питам за самия себе си? Дали практическите въпроси, които си поставям, имат ли философски смисъл? Искам да разбера какво да правя – такъв въпрос философски ли е? Или той е чисто човешки?

● А когато искам да разбера смисъла на нещо – тогава ли се занимавам с философско питане? Впрочем, има ли разлика между “знание” и “разбиране”? Мога ли да зная нещо без да го разбирам? А мога ли да разбирам без точно да зная?

● Дали мога точно да изразявам разбиранията си? Когато постигна точен израз с думи – тогава зная или само разбирам? Кое от двете е “повече” от другото? Случва ли ми се да разбирам, но да не мога да го кажа с думи?

● Усилието да превърна разбирането си в “точен словесен израз” ли е философстване? Въпросите, по които се иска да мисля “по-дълбоко” и сериозно – това ли са философските въпроси? А може би “неопределените” човешки питания неизбежно по някакъв начин придобиват формата на философски въпроси?

● Няма ли да се окаже, че “философско” съвпада с човешко? Ако един въпрос е чисто човешки – той философски въпрос ли е? Или философски са въпросите, които интересуват човека, но на които нито една наука не може да отговори?

● Има ли такива непосилни за науката въпроси или тя може да отговори на всеки въпрос? Ако може, то тогава има ли нужда от философия? А може би аз – поставяйки си някои въпроси – философствам “без да зная това”?

● Вероятно ако в основата на един въпрос се открие “любов към мъдростта”, то само тогава той е философски? А в основата на научните въпроси нима няма такава любов? Трудна работа, как да се ориентирам тук, нима от това не зависи всичко останало?

● Как ще философствам ако не умея да поставям философски въпроси? Или пък философски е въпросът, който е… неразбираем? “Трудните” въпроси ли са философски? Значи ли това, че философски са “крайно заплетените” въпроси? И тъкмо тези са въпросите, които могат да се “разнищят” само от философията – дали е така? А защо тези въпроси са точно такива? Може би са неправилно поставени? Може ли да има “добре поставен” въпрос, който въпреки това е философски?

2.Мога ли да дам пример за философски въпрос?

● Наистина, нима с пример не може да се реши очертания проблем? Ако открия поне един добре поставен философски въпрос, то това ще реши ли всички затруднения? Да, но как да го открия?

● Веднага се сещам за въпрос, който някъде съм чул: “Кое е първично, материята или съзнанието?” – това философски въпрос ли е? Или е въпрос, който съвсем не ме интересува? Има ли “нормален човек”, който да се заинтересува от един такъв въпрос? Какъв е смисъла на този въпрос?

● Нима философски са въпросите, чиито смисъл не е ясен?Въпросите, които се налага да бъдат “пояснявани” – това ли са философските въпроси?Но защо тогава не са помислили повече – за да ги поставят по-добре? Но въпросът “кое е първично…?” харесва ли ми? Няма ли опасност (ако всички философски въпроси са като него) още сега да се откажа от философията?

● “Кой съм аз?” – това философски въпрос ли е? Или е само “психологически”? Или пък е просто човешки въпрос? Ако е философски, то какво го прави такъв? Дали този въпрос е по-добър от горния? Харесва ли ми един такъв въпрос?

● “Живот и свобода – как се отнасят помежду си?” – това философски въпрос ли е? Ако отговоря, примерно, така: “Животът е свобода, а свободата е животът ми”, то дали съм станал философ? Но въпросът ли ме е направил такъв или отговора, който дадох?

● А може би философски са не въпросите, а отговорите? Значи ли това, че всеки въпрос съдържа в себе си философски смисъл, иска се просто той да бъде открит? Всеки въпрос може да бъде разбран философски – така ли е? А тогава въпросът “Що е… метла?” има ли философски смисъл? Може ли на него да се отговори философски?

● А може би философски са “общите” въпроси? “Отвлечените” въпроси – те ли съдържат “философски привкус”? “Кое е първично: материята или съзнанието, кокошката или яйцето?” – това “отвлечен” въпрос ли е? Но могат ли да ме интересуват такива… тъпи въпроси? Как в тях да открия “любов към мъдростта”? Дали това не са “антифилософски”, а не философски въпроси?

● “От въпроса зависи много” – вярно ли е това? Дали именно въпросът определя посоката на разсъждението? От него ли зависи пътят? Тогава как да достигна до истинските философски въпроси?

● А може би трябва да чакам душата ми сама да ги роди? Има ли смисъл да бързам, да насилвам душата си? Ако един въпрос сам свободно “изплува” в съзнанието ми, той ли е философски? Случвало ли ми се е някога да усетя подобен “спонтанен”, непринуден въпрос?

● Може би философският въпрос е “пределно значим”, т.е. е въпрос, от който зависи “всичко останало”? Въпрос, от който зависи съществуването ми, неговата насока и смисъл – такива ли са философските въпроси?

● Ако е така, то тогава като че ли мога да се успокоя – душата ми “гъмжи” от такива въпроси! Може би с това се приближих до същината на прословутите философски въпроси – или само ми се струва така?

3.Какви думи да използвам?

● А може би “философското” в моите въпроси зависи от думите, които трябва да използвам? Как тогава да разбера какви са тези “философски думи”? Има ли някакъв специален философски език, който трябва да овладея? Как да се ориентирам във философската терминология?

● Ако философът говори със съвсем прости думи – естествено, спонтанно, чисто човешки – няма ли да загуби философското си “достолепие”? Значи ли това, че той, за да се отличи пред нефилософите, трябва да говори “сложно”, “научно”, неразбираемо? Дали философите не ги е страх да бъдат разбрани лесно и от всеки – тъй като така могат да се “издадат”, че… не разбират нещата?

● Ако такава суетност е философско “качество”, то готов ли съм да я приема? Трябва ли и аз “да украсявам” мислите си със сложни думи, за да ме приемат за “философ”? Дали тогава няма да се превърна именно в “дървен философ”?

● Трябва ли да се пазя от самоцелното желание да говоря “сложно” и “префърцунено”? Или пък трябва да се стремя към него – за да ме смятат за философ? И какъв философ ще стана в единия и в другия случай?

● А може би трябва да говоря “пределно научно”, подобно на “прекалено учените” хора? Как говорят “многоучените”? Искам ли да говоря като тях? Трябва ли “обилно да ръся” речта си със “засукани”, неразбираеми думи и термини? Мога ли да постигна такава цел? Искам ли да стана такъв?

● Какъв обаче ще бъде смисъла от това? Трябва ли да си “кривя” устата и душата – за да бъда философ? Не може ли във философията да се говори човешки?

● Ако обаче не овладея “философския език” (подобно на един чужд, западен език!), то тогава няма ли да се окажа извън философията? А ако мога, но не искам да го направя? Ако държа на това да говоря естествено, то ще мога ли да стана философ?

● Как трябва да се отнасям към прекалено “специализираните” термини? Не е ли излишно да се “задълбочавам” толкова?

4.Кое е онова, което прави един начин на изразяване философски?

● Или все пак трябва да науча някои думи, с които да “гарнирам” мислите си? Дали обаче не трябва да внимавам да не ги употребявам самоцелно? Не е ли по-добре да го правя само когато другояче не мога да се изразя? “Същината на работата” ли определя това как се опитваме да я изразим?

● Как тогава преценявам “празната фразеология”? Може ли тя, вместо да помага, да пречи? Ако вреди, затруднява и усложнява излишно, мога ли да си позволя да я изхвърля от употреба? Какво ще стане тогава? Няма ли да изхвърля “заедно с водата и… детето”? Как да преценя кое е нужно, и кое – излишно?

● А може би заедно с моята опитност ще расте и моя “словесен багаж”? Трябва ли обаче да го чувствам като “багаж”, не трябва ли да е иначе, т.е. да го “нося” неусетно? Дали езикът, който употребявам, не трябва да отговаря най-вече на критерия простота?

● А на изискването за яснота? Дали най-важното за мен не трябва да е да ме разбират? И сам да се разбирам – нима това не е също важно? А може би най-важното е езикът ми да е такъв, че успешно да ми служи? Кога понятията, които използвам, успешно служат?

● Може би когато помагат за ефективното изразяване на своите мисли, т.е. на себе си? Дали не трябва да се стремя към това да говоря с лекота? Има ли термини, които се използват единствено заради показване-то на една празна “ерудираност” във философията? Има ли смисъл да правя това?

● Трябва ли да се стремя да говоря “общо”, прекалено “абстрактно”, “отвлечено”? Трябва ли да се опитвам да заблудя другите, че съм “философ” – когато не съм, ала искам да бъда? Докъде ще ме доведе подобна суетност?

● А трябва ли да се опитвам да говоря “литературно”, “книжно” и пр.? Дали не трябва да се стремя най-напред към това да говоря живо, естествено, спонтанно, така, “както душата иска”? А може би главното е да говоря свободно?

● Няма ли тогава да ме обвинят, че разказвам “празни приказки”, че съм се отдал на “свободни упражнения”? Може ли някой да се засегне от това, че аз говоря така, както аз искам? Мога ли, впрочем, да правя нещо друго?

● Ако обаче не съхраня своята свобода във философските си разсъждения, то тогава защо ми е философията? Не трябва ли да очаквам, че смисълът, който се е родил в душата ми, сам ще си проправи пътя към най-подходящия израз? Не са ли тогава излишни страховете ми около “философския език”?

5.Как да обосновавам твърденията си?

● Безусловно ли е това, че трябва да извеждам и обосновавам своите твърдения? Нима не е ясно, че не бива да допускам да говоря неоснователно? Как тогава да постигам основанията на своите твърдения? Дали това не е най-важното, определящото, решаващото всичко останало?

● Може ли изобщо философските твърдения да се “доказват”? И как става това? Дали пък философското обосноваване (доказателство) не прилича по нещо на математическото? Как математиката обосновава своите твърдения? Във философията има ли аксиоми, теореми, допускания, търсене на изводите от тях? Може ли математиката да бъде образец на философското обосноваване?

● А философското обосноваване прилича ли по нещо на онова, което използва физиката, “опитните науки”? Опира ли се философията също на наблюдения, търсене на факти и данни, на експериментиране, обобщаване на достигнатото в общи теории, изразяващи законите? Може ли философията да намери “опитни данни” в подкрепа на своите твърдения?

● Значи ли това, че тя не е “научна”, че твърденията й са “неистинни”? За да са все пак истинни достатъчно ли е философските твърдения да са поне логични, спазващи законите на “правилната мисъл”? Може ли да има “философска логичност”, различаваща се от тази на науката и на самата логика?

6.Дали пък философът просто не… “вещае” истината?

● Дали пък истините на философията не са от “по особен род” – и значи се проверяват по съвършено различен начин? Когато философът говори и обосновава (“вещае истината”!), как го прави, от какво изхожда? На какво той трябва да е верен? На себе си? На “истината”? На свободата си преди всичко? На “природата на нещата”, за които говори? А може би на мирогледа си?

● Дали “човешкото като такова”, самата човечност не е извор на неговите твърдения? Или пък той не се опира на “божественото у себе си”, на своята свръхприродна същност, на духа у себе си? Как философът открива духа у себе си?

● А може би философът просто трябва да се стреми да говори “вълнуващо”, “красиво”, “убедително” и пр.? Важен ли ефектът върху душите на слушащите? Трябва ли философите да се влияят от правилата на ораторското изкуство? Не е ли обаче по-важно да се стреми най-вече към това да не прегрешава спрямо истината? Достойна ли е обаче истината към това да бъде… “облечена красиво”?

● Какво значение има формата на изразяване? Може ли да се говори за “външна” и “вътрешна” форма? Съществува ли философски стил? Впрочем, може ли искреността да се смята за критерий на философските твърдения? Ако философ проявява нечестност и безчестие, мога ли да доловя това?

● Трябва ли философстващият да използва чужди, “взети назаем” мисли? Ако един философ прекалява с “цитирането” на други философи, как да възприема това? Макар че демонстрира ерудиция, не е ли това израз на безпомощност – който няма свои, говори с чужди мисли?! Или пък е признак на уважение към постигнатото от другите, върху което “стъпва”, за да направи своите крачки?

● Има ли мяра на такова ползване на “услугите” на други философи при решаването на проблем, за който те не са и подозирали? Може ли да се смята, че колкото повече едно мнение е подкрепено от авторитета на други философи, толкова то е по-достоверно? Нима онова, което мислят повече хора, тъкмо за това е и… по-вярно?

● Трябва ли философът да е скромен? Не трябва ли да не се страхува от изявяването на своята оригиналност? “Цитирането” признак за скромност ли е? Ако един философ е изключително нескромен, т.е. не потиска своята самостоятелност, смело се опитва да схваща по свой начин, то какво ще си помисля за него Нима това е добродетел?

ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ

ИДЕИ:

(І) “Философията започва с гибелта на един реален свят; когато тя се появи със своите абстракции, рисувайки със своите сиви тонове, то тогава свежестта на младостта, на жизнеността вече е отминала; и нейното примирение е примирение не в действителността, а в света на идеите. Философите в Гърция се били оттеглили от държавните работи; те били безделници, както ги наричал народът, и се били оттеглили в света на мислите… Совата на Минерва започва своя полет на здрачаване.” (Хегел)

(ІІ) “Философията е спорна. Тя обнадеждава и отчайва. Философията разочарова онези, които изискват сигурни и общовалидни резултати. Във философията няма съгласие… Тя е обич към знанието, а не имане на знание. Философията значи да си на път. На път човек се осъществява. Тя е търсене на истината и с това е пътуване. Философията не се извежда от други форми. Тя е жива мисъл. Философията не се дефинира, а се опитва… Правенето на философия е вечно незавършена задача. Съзнанието за тази задача ще съществува докато има хора…Философията не се бори за себе си. Тя не се съпротивлява срещу отхвърлянето си, нито триумфира когато е приета. Тя живее в единодушието на човешкия род на най-дълбоко равнище.” (Карл Ясперс)

(ІІІ) “Когато ние питаме: какво е това, философията?, вече говорим за философията, върху философията. Питайки така, ние очевидно оставаме някак над и значи – извън философията. Ала целта на нашето питане е да влезем във философията, да се задържим в нея, да се държим според нея, т.е. “да философстваме”. Затова пътят на нашите разговори не само трябва да има ясна насока, но тъкмо насоката трябва да ни даде сигурността, че се движим вътре във философията, а не вън около нея.” (Мартин Хайдегер)

(ІV) “Философът трябва да умее да говори за себе си така добре, както лирическият поет.” (Фридрих Шлегел)

(V) “Каква философия избира човек зависи от това какъв е този човек… тя е одушевена от душата на човека, който я притежава. Немощният или разпуснат и деформиран от духовно робство, научни излишества или суета характер никога няма да се извиси до идеализма.”(Йохан Г. Фихте)

(VІ) “Следователно това именно се нарича смърт – освобождаването и отделянето на душата от тялото, нали?… А както твърдим, единствени и най-много старание полагат за нейното освобождаване тия, които философстват правилно. И точно в това се изразяват заниманията на философите – в освобождаване и отделяне на душата от тялото, нали?… Значи, както казах и в началото, би било смешно човек приживе цял живот да се е упражнявал да бъде колкото се може по-близо до смъртта, а после да се дърпа когато тя дойде, нали?… Значи тия, които философстват правилно, в действителност се упражняват да умират и в сравнение с останалите хора за тях най-малко страшно е да са умрели.”(Сократ, Платон)

КАЗУС:

Мъдрата жена Диотима казала на Сократ следващото по-долу, а той предава думите й по следния начин: “Съществуват два вида любов и “плодовитост”, едната на тялото, а другата на душата. Тези, които носят плодовитостта си в тялото, се обръщат повече към жените и по този начин те осъществяват любовта, като чрез създаване на деца си спечелват во веки веков, както те мислят, безсмъртие, спомен и щастие. А този, който носи плодовитостта в душата си – да, има и такива, които оплождат в душата, и то много повече, отколкото в тялото – … като настане възрастта го обхваща желание да създаде и роди, той обикаля и търси красивото, в което би създал… Понеже свързвайки се с красив човек и общувайки с него, той създава и ражда това, с което отдавна е плодовит и присъствайки и отсъствайки той мисли за това и заедно с другия отхранва рожбата… а техните деца са по-красиви и безсмъртни. Всеки би предпочел да има такова, а не човешко поколение…”

Общо взето Сократ прокарва следното разбиране: жените и “плодовитите в тялото си” мъже раждат и създават деца, т.е. смъртно поколение, а “плодовитите в душата си” мъже чрез общуване помежду си зачеват и раждат безсмъртно поколение: идеите са техните неостаряващи деца. (Например “децата” на Омир – “Илиадата” и “Одисеята” – са илюстрация за нетленната природа на създаденото от такива мъже.)

Следователно “истинският мъж” ражда идеи, а в идеите се съдържа истината, докато жените (“с участието на само телесно плодовитите мъже”!) раждат деца, т.е. смъртни човешки същества. Мъжът, доколкото е мъж, ражда идеи и истини в душата си, общувайки и “раждайки” с други такива мъже, а жената и “непълноценните мъже” раждат и могат да родят само… деца. Излиза, че да се иска от жена да ражда идеи е същото, както да се иска от мъж да роди… дете (макар че, известно е, някои мъже друго не могат, освен само това да “помагат” за раждането на деца!). Не се ли оказва, че философи могат да бъдат само “плодовитите в душите си” … мъже, в никакъв случай… жените и “плодовитите само в тялото си” мъже (раждащи, както се каза, само деца, не идеи!).

● Как ви прозвуча разбирането на Сократ и Диотима? То е “спорно”, така ли? Бихте ли се заели да решите спора, т.е. да отсеете истината от неистината в него?

● Може ли да се приеме, че на жената дължим възпроизвеждането и съхраняването на “смъртния човек”? Това ли е нейната мисия на този свят?

● А дали “истински мъж” е само онзи, който ражда идеи и истини? Това ли е мисията на мъжа – да възпроизвежда живота на духа и на душата в лицето на “безсмъртното поколение” на значими творения?

● Мъж ли е онзи – от гледна точка на казаното – чиято душа нито веднъж не е родила идея? Жена ли е тази жена, която не е родила дете?

АЛТЕРНАТИВИ:

(І) Философстването е израз на “чистото мислене”, на “мисленето за самото мислене”, негова цел е постигане на “логическата идея”, на саморазгръщащото се знание като такова. То изисква дисциплина на мисълта, то не допуска “празния субективизъм” на чувството, поради което последното трябва безпощадно да бъде гонено от философията. Философията е “наука на науките”, “свръхнаука”, а разумът се разгръща под формата на чисти понятия, на чисти мисловни структури.

(ІІ) Философстването е самоизразяване на душата в нейната цялост. Философът изразява своята душа във формата на “валидното за всички субекти”, за всички човешки същества. Философията не е само мисленето в неговата чистота, а тя е форма на изразяване на субективността (“себективността”?!), която е родствена на поезията и изкуството изобщо. Философът изразява човешкото в неговата пълнота и цялост, в неговата значимост за “истинно съществуващите”, за ония, които искат да постигнат пълнотата на живота. Философията е нещо много повече от наука, да се “принизява” тя до нивото на наука означава да се убие нейния дух, философското в нея. Впрочем, след като никой не казва, че науката е… философия, то защо всички почти смятат, че философията е… наука? Нима е малко философията да е просто… философия! Нима е малко човекът да е просто човек, а животът – живот?!

(ІІІ) Философията трябва да “дорасте” до нивото на наука, да се прости с “философемите” си, които са израз само на немодерно мислене. Ако философията е рожба на древността, то тя няма място в съвременния свят – ако не промени поне “дрехите” си, ако не “свали парцалите си”. На философията държат само… немодерните хора, откъснатите от съвременността и затова не мислещи съвременно хора.

2.Как се философства?

ВЪПРОСИ:

1.Какво правя когато “философствам”?

● Има ли значение в какво настроение е душата ми когато в нея се пробуди “философският дух”? Кога душата ми е предразположена да философства? За “да ми идат философски мисли”, как трябва да се чувствам? Трябва ли душата ми да е свободна от “дребните грижи на деня”?

● Как мога да постигна такава освободеност? Кога чувствам в себе си дълбок порив към истината? Случвало ли ми се е това “напоследък”?

● Мога ли сам да предизвиквам “условията” за философстване? Или те сами се пораждат, а душата се чувства “окрилена” от открилата й се възможност пълноценно да се изяви? Спокоен ли трябва да бъда, “пристъпвайки” към философстване?

● Или пък трябва да съм обезпокоен, загрижен от/за нещо? По-добре ли ми се удава да постигна настроение за философстване когато съм сам? Или това по-често се случва когато съм в компанията на също като мен “настроени за философстване” млади хора? Кой от двата начина ми допада повече? Защо е така?

● Как се чувствам когато незнайно как е започнал “философски разговор”? Кой или какъв разговор заслужава да се нарече “философски”? А какви тогава са другите, “нефилософските” разговори? Дали тези последните не са за предпочитане пред другите?

● Или философският разговор има безспорни предимства? Мога ли да си дам сметка за някои от тях? Кое повече обичам – да говоря (и другите да ме слушат) или да слушам когато друг говори? Какво ми дава едното и другото? Ако… заспя по време на такъв “чисто философски разговор”, какво ще означава това? Случва ли ми се да се поне… прозявам на такива разговори?

2.На какво се опира склонността за философстване?

● Когато философствам (стига изобщо някога да съм го правил!), то тогава аз само мисля ли – или пък правя нещо по-различно? Какво точно прави мислещият? Да мисля – какво означава това? Може ли да мисля, и въпреки това “ставащото” да не е философстване? Нима не мисля в часовете по математика, физика, история? А там позволяват ли ми да философствам?

● Ако започна да философствам в час по математика например как това ще бъде възприето? “Математизирането” включва ли философстване? Да мисля “математически” по какво се различава от това да мисля философски? Как мисли математикът? А историкът? А физикът? А “завършеният философ”? Усещам ли някаква разлика? Как да я изразя, мога ли да го направя? Когато философствам, достатъчно ли е да го правя логично? Към “логичното” какво трябва да се прибави – за да се получи “философско”? Заплетена работа – не е ли така?

● Когато философствам налага ли ми се да разчитам и на чувствата си? Чувствителността на философстващия полезна ли е за философстването му? Или тя е напълно вредна, ненужна? Ако при философстване “изгоня” чувствата си какво ще се получи? А ако ги “прибавя” ще загубя ли нещо?

● Участва ли интуицията във философските ми разсъждения? Какво ми дава тя? Трябва ли да разчитам на нея? А на въображението? Ако “приглуша” фантазията си, какви ли ще станат моите “философски упражнения”?

● А паметта помага ли ми да философствам, да се изявявам философски? В какъв смисъл? А волята ми, а моето самосъзнание? Има ли изобщо някоя душевна способност, която е “противопоказна” за философстването?

● Какво е тогава напълно “безстрастното” философстване? Не следва ли от всичко, че когато философствам, аз разкривам цялата си душа? Мога ли да приема, че във философстването аз се разкривам изцяло, при това пълноценно (нищо не “крия”)? Да се изявя като “цялостен човек”, дори просто като човек – това ли е философстването, към което трябва да се стремя?

● Може ли нещо друго да ми осигури тази възможност? Дали пък не само животът? Нима философията е в състояние да ми даде (в друга форма) всичко онова, което ми дава животът? Чудна работа, не е ли така?

3.Коя е силата, която ражда моите философски инициативи?

● Явно не само умът е тази сила и способност – или е тъкмо той? Умът, безспорно, ми е потребен, но достатъчен ли е само той? Сам по себе си какво може да постигне умът? Не му ли убягват философските постижения? Ако съм просто умен и “разсъдлив”, то това достатъчно ли е да се смятам за философ?

● А ако съм изключително чувствителен? Или пък ако просто съм с “развинтена фантазия”? Моите знания ли са почвата, от която се раждат философските мисли? Дали пък тъкмо чувствата не ми дават човешкия смисъл? Не са ли те по-възприемчиви към ценността на нещата за мен самия? Трябва ли тогава да се опирам най-вече на тях?

● Как тогава да съединя в едно чувството със знанието, ума със “сърцето”, интуицията с мисленето си? Какво ще се получи от това? Може би невъобразим хаос? Мога ли да въведа ред в един такъв хаос? Как да го постигна? Това ли е задачата на философията?

● А “разумността” не е ли пряко свързана с мъдростта – и с любовта към нея? Дали пък тя не е единството на чувстване и знаене, на интуиране и разсъждаване, на смисъл и мисъл? Може би разумът е способността, благодарение на която се раждат моите философски инициативи?

● Но какво е разум? С какво той превъзхожда ума, разсъдъка? Как да разбирам тази човешка – и “философска” – способност и склонност? Човешка ли е – или пък е “свръхчовешка”? Дали това, че не всички сме еднакво разумни, е причината не всички да сме еднакво способни за философия?

● А какво означава да съм “неразумен”? Дали не съм – и то твърде често! – точно такъв? Как ми се “удава” да го правя? Как да направя себе си разумен? Как да победя неразумността си? Искам ли го?

● Може ли млад човек да е разумен? Няма ли това да означава, че се изявява като… стареца? Защо разумността да се свързва само със старостта? Нима няма и “изкуфели” старци? Как да постигна разумността – до това ли се свежда загадката на философстването?

4.Може ли душата ми да ражда идеи?

● Но какво, впрочем, ражда разумната душа? С какво тя се “храни”? С мисли? Или пък с идеи? А какво тогава е идеята? Имал ли съм някога своя идея?

● Мога ли да смятам, че философията “борави” с идеи, обича идеите? Да “оперирам” с идеи – това ли е философстването? Да съм загрижен за идеите си – това ли се нарича философия?

● Дали философията не е “свободна игра” с такова фино нещо, каквото са идеите? Как да разбирам идеята? Може би именно идеята свързва знанието и чувството (ума и чувствителността), интуирането и мисленето, паметта и фантазията, мисълта със смисъла?

● Какво тогава е разумът? Той ли ражда идеите? Дали той не е някаква “тотална” човешка потенция, която обединява в себе си всичко, което е човекът? Да философстваш – не означава ли това, че си заел позицията на така разбрания разум? Не съвпада ли тя с позицията на човека, на “тоталния човек”?

● Ако нямам идеи, мога ли тогава да се смятам за човек? Какво е човекът без поне една своя идея? Какво ми дава идеята когато съм се добрал до нея? Има ли тя ефект върху съществуването ми? А върху душата ми, върху съзнанието и волята?

● Как си представям съществуването, което не изхожда от жизнена идея? Дали пък всяко нещо няма своя идея, благодарение на която изобщо съществува? Мога ли в такъв случай да смятам, че истина и идея съвпадат? Наистина, дали пък идеята не е онова, което точно изразява истината?

● А когато философствам, значи ли това, че в душата ми се ражда идея? “Мъчи” се да се роди, а аз трябва да помогна на “раждането” й – това ли е философстването? Какво мога да направя за да помагам на душата си в такъв случай?

● Дали усилието в тази насока не може с основание да се смята за философстване? Справедливо ли ще бъде да мисля така? Стремейки се към истината, душата ми се отдава на идеи – така ли е? Може ли на такава душа да е безразлична някоя идея – щом като всяка идея “носи” в себе си “част” от истината?

● Накратко мога ли да кажа, че философията е търсене на жизнени идеи? Не е ли тя “преследване” на идеята навсякъде, където тя може да се открие? Философ в такъв случай не е ли онзи, чиято душа продуцира такива идеи?

● Щом като идеята израства на почвата на “разумната душа” – душата, която използва в пълния обем целия си потенциал – то дали тогава разумът не е душевната сила, която “зачева” идеите в нея?

● А може би “волята за истина” направлява разума в търсене на идеята, предоставяйки му цялото поле на свободата? Намирам ли в себе си такива възможности, пориви и копнежи? Аз искам да бъда човек, искам да живея пълноценно, да съм свободен, да постигна разумност – нима не мога да кажа това за себе си?

● Не означава ли това, че аз трябва да развия душата си до степента, на която тя е способна да ражда идеи? Как се живее без смислена идея за живота? Не следва ли тогава, че аз трябва да направя душата си възприемчива за философия? Мога ли да се добера до дълбокия човешки смисъл на нещата “извън” философията?

● Ако философията е родината, истинското “царство на идеите”, то какъв ли ще бъде животът ми без нея, “в изгнание”?

ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ

ИДЕИ:

(І) “… и преди, и сега, изумлението подтиква хората да философстват… ” (Аристотел)

(ІІ) “Едва след като се погрижили да задоволят своите жизнени нужди, хората започнали да философстват” (Аристотел)

(ІІІ) “Да преценим дали си струва или не да бъде живян животът означава да отговорим на основния въпрос на философията. Останалото – дали вселената има три измерения, дали духът има девет или дванадесет категории – идва по-късно. То е само забава; най-напред трябва да се даде този отговор.” (Албер Камю)

(ІV) “Философията, собствено казано, е носталгия, копнеж навсякъде да сме си у дома” (Новалис)

КАЗУС:

Веднъж философът Талес, разхождайки се привечер с поглед, отправен към звездите, се спънал и паднал в един ров. Наблизо минавала възрастна жена, която, като видяла това, започнала да се смее и при това казала нещо твърде остроумно: “Как ти, който не виждаш онова, което е пред краката ти, ще видиш онова, което е на небето!”. Оттук-нататък хората започнали да се надсмиват не само на първия философ, но и на всички философи; казвали, че те няма да познаят “небесните неща” щом не виждат “това, което е под носа им”, т.е. съвсем близо.

● Можете ли да кажете нещо за “оправдание” на Талес и на философите след него? Бихте ли се наели да изтъкнете нещо в тяхна защита?

● Или и вас лично ви “прихваща смях” и веселие когато разбрахте за любопитната случка?

● Не смятате ли, че “нищо не може да ги оправдае”, т.е. те си заслужават присмеха?

Две хиляди и петстотин години след злополучната история с Талес (недобро начало на философията изобщо!) немският философ Хегел “адвокатства” в полза на първия философ така: “Народът се надсмива над подобни неща и има предимството, че философите не могат да му се отплатят със същото. Но хората не разбират… че с тях самите не може да се случи нещо такова, т.е. да паднат в рова, защото те веднъж завинаги лежат в него – тъй като не поглеждат към по-висшето!”.

● Как възприемате аргумента на Хегел?

● Промени ли се вашето първоначално мнение за станалото с Талес, сметнато за “прокоба” спрямо философите изобщо?

АЛТЕРНАТИВИ:

(І) Философията е един вид “излишен лукс”, тъй като и без нея може прекрасно да се живее. От друга страна погледнато, размишляващият за живота забравя за по-важното – самият живот – тъй като докато размишлява, животът си тече и изтича. Философията значи е чиста загуба на време: по-добре е да живеем, отколкото само да философстваме.

(ІІ) За човека не подобава просто “да живее” (това правят и животните!). Човекът трябва, вероятно, да живее човешки и пълноценно, истински. Как тогава да го прави щом като не е наясно с истината на живота, “посилна” за човека? И може ли точно това да бъде постигнато без философия? Ако живеем “слепешката”, “налучквайки пътя”, “учейки се от грешките”, то няма ли да стане така, че да пропилеем живота си, да живеем напразно? Как да живея без ориентири, бе посока, без свободно избран път? И мога ли да ги постигна без да се добера до своята философия?

(ІІІ) Защо ни е философия, щом си имаме наука?! Науката ще ни даде “законите на живота”, ние ще ги научим и ще ги прилагаме, а в резултат ще бъдем щастливи. Всичко е толкова ясно! Защо ни е философия, която всичко обърква?

1.Как аз разбирам философията?

ВЪПРОСИ:

1.Каква е представата ми за философия?

● Употребявал ли съм досега тази дума? В какъв смисъл е ставало това? Случвало ли се е да ме обвинят така: “много философстваш!”, “прекалено си се разфилософствал!” или пък “станал си дървен философ!”? Защо ли употребяват думата “философия” в един такъв смисъл? Какво искат да кажат, какво всъщност казват?

● Какво лично аз чувствам когато чуя думата “философия”? Защо онези, които не разбират що е философия, все пак си позволяват да употребяват думата в един такъв отрицателен смисъл? Дали това не се дължи на някакъв неосъзнат… респект? Дали не е просто израз на “компенсация” за неразбирането им? Или пък дали не е израз на вложено в душата “влечение към философията”? Защо то е придобило един такъв непълноценен израз?

● Защо дори към думата нито една душа не е безразлична? Защо всички смятат, че трябва да имат или че имат някакво отношение? Дали по някакъв начин и думата не ги “дразни”? Как е възможно това?

2.Чувствал ли съм някога “любов към мъдростта”?

● След като”философия” е тъкмо “любов към мъдростта”, то значи ли това, че онзи, който не я е почувствал или преживял, той съвсем не разбира не просто думата, а смисъла? Как аз разбирам най-напред любовта, а след това мъдростта? Не е ли най-трудното да се отговори на тези въпроси?

● Дали любовта е “страст”, “неудържимо влечение”, “силна обич”, “порив за обладаване” на/от нейния “обект” или “предмет”? Какво става в душата на влюбения – и на “любовника”? Как така да съм влюбен не в нещо друго, а тъкмо в мъдростта? Не е ли нещастие това?

● Достойна ли е мъдростта за любов и обич? Кое е противоположното на мъдростта? Може би… глупостта? Или пък… “простотията”, или пък нещо друго? Кое именно? Какво чувствам когато чуя думата мъдрост?

● “Помъдрява” ли малко по малко изпитващият силни чувства към мъдростта? Не намирам ли предварително, че мъдростта е… “скучна”? Мога ли да бъда искрен още сега?

● Дали пък самата любов не носи в себе си мъдрост? Защо мъдрост се придобива само с любов? Дали същото не важи и за всичко друго? Нима и глупостта не се придобива чрез силна страст към нея? Към кое съм по-привързан, което “повече ми импонира” – мъдростта или пък глупостта?

● Мога ли да опиша чувството, свързано с любовта към мъдростта? Изпитвал ли съм го някога? Мога ли да го изпитам? Искам ли да го изпитам?

3.Как разбирам мъдростта?

● Защо смъртно човешко същество не може да бъде “мъдрец” – по твърдението на Питагор и на мнозина други? Защо са смятали, че само боговете, само Бог може да е истински мъдър? За “смъртните” не остава ли в такъв случай само любовта към мъдростта?

● Ако хората могат да бъдат само влюбени в мъдростта (“философи”), то тогава има ли значение възрастта на влюбения? Няма ли да се окаже, че философията е “любовта на старите”? Старците или младите имат някакво преимущество в тази насока?

● Защо тогава “мъдрост” се свързва повече със… старост? Все пак как се придобива мъдрост – и доколко тя е по силите на човека? А нима е съвсем невъзможно млад човек да придобие мъдрост?

● “Мъдър” и “знаещ” по какво се различават? Напредващият в знанията си напреднал ли е в мъдростта? Ако знанието, “ученето”, познанието и науката са път към мъдростта, то не следва ли, че на мъдрост можем да бъдем “учени”, запознавани”, “обучавани”?

● А умният само защото е умен може ли да бъде смятан за мъдър? А ученият? Какво би произлязло от това мъдростта да се основаваше изключително на ума? Разсъдливите (умните) по ли са мъдри от “неразсъдливите”, например от чувствителните?

● Дали пък животът (“жизненият опит”) не е този, който учи на мъдрост? “Който е живял, той е помъдрял” – така ли е? “Опитният” човек по-мъдър ли е от неопитния? Но не е ли решаващо това в какво е толкова опитен? А ако е опитен не в друго, а в… глупостта?

● Който е живял повече, той е по-мъдър – но няма ли значение как е живял? Ако си живял неистински, как тогава ще си помъдрял? Това как живея – не е ли то решаващото?

● Може ли мъдростта да се свързва с разумността? Ако живея разумно, живея ли мъдро? Как да разбирам разумността? По какво разумен се различава от “умен”, от “разсъдлив”? Как живее разумният човек? А разсъдливият?

● Дали пък, например, разумно живеещият не живее “хитро”, с хитрост? (Явно не живее с глупост, нали?!) А може би разумният е просто верен на живота? “Вярност към живота” – мога ли да приема, че това е “формулата” на мъдростта? А може пък мъдростта е неизразима с думи? Дали тя просто не се чувства със сърцето?

4.Как да направя своята представа ясна?

● Казаното по-горе помогна ли за проясняването на моята представа? Искам ли да разбера автентичния (“истинския”) смисъл, скрит зад думата “философия”? Няма ли да е най-ясна моята представа ако аз самият опитвам да философствам? Мога ли да изразявам своята любов към мъдростта?

● Да, но как ще се породи в гърдите ми такова необичайно чувство? Изпитвам ли влечение към мъдростта? Тя за мен “привлекателна” ли е? Дали, да призная, не ме привлича по-силно… глупостта?

● Може ли глупостта да е “по-интересна” от мъдростта? Не е ли тя “по-весела”, “по-спонтанна”, “по-идваща ми отвътре” и пр.? Нима мъдростта непременно трябва да е “по-скучна”? Откъде-накъде?

● Може ли и мъдростта да ми доставя наслаждение, приятни емоции? Какво изпитва човекът, който с вдъхновение философства? Ако някога ми се е случило това, ще го забравя ли?

● Как да насърча своята склонност “философски” да гледам на нещата от живота? Забелязал ли съм в себе си такава склонност? Мога ли да направя нещо за да се зароди в душата ми подобен импулс?

“Получи” ли се този първи разговор за философията? Какво изпитвах по време на тези разсъждения? Успях ли да се включа ефективно в тях? Какво повече ми се удава – да слушам или да говоря? Или и двете са “неразделно важни” и затова не трябва да пренебрегвам нито едното, нито другото? Нима умеещият да слуша не може смислено да говори? И нима за смислено говорещите е “непосилно” да послушат някой друг?

ВЪВЕДЕНИЕ

Съществуват безкрайно много книги, учебници и помагала, които задълбочено обясняват “проблемите на философията”, нейните идеи, теории, разбирания. Те ни разказват за това какво се мисли по даден въпрос – и какво се е мислело векове преди нас. Поставяйки своите въпроси, тази философска книжнина дава добре промислени отговори, които остава само да се “научат” и да се знаят. Смята се, че ако човек се запознае с готовите отговори, то това вече ще го провокира към търсенето на своя, лично премисления и удовлетворителния за “за мен самия” отговор. Но начина, по който се разговаря “за философията” – превърната в “предмет” на познанието! – поражда твърде много съмнения относно това дали ще се отиде по-далеч от най-обикновената дилетантска информираност.

Защото философията не е и не може да бъде прост“учебен предмет” или наука, даваща ни само знания за това или онова, които, като се знаят, значи един вид си “влязъл” в нейните пространства. Има много хора, които “поназнайват” по нещичко за философията, което обаче не ги прави философи или философски мислещи хора, а само ги кара да се самозаблуждават какво точно и всъщност са. Да си “информиран” за философията е почти нищо, възможно е дори тъкмо твоята информираност да е станала стена между теб и самата философия, дори да е причината за нагазването в непроходимото тресавище на голата ерудиция, от което излизане няма. Не бива хората да привикват да разговарят с без-раз-личност “за философията” (която да е “нещо” извън нас, а и ние да сме над него!), не може да се забравя, че “философското” всъщност не е друго, а тъкмо човешкото, истински значимото за човека. За самите себе си не бива да разговаряме като за нещо извън нас стоящо, което просто с “протягане на ръка” може да се вземе и “присвои”; но “строго научната” форма на знанието неумолимо води до точно това.

Ако се научим само – “занимавайки” се по този външен начин с “философията, философското и… философите” – да поставяме извън нея най-вече себе си, то би било по-добре изобщо да не се бяхме захващали с този “излишен лукс” (нима науките, които учим и може да учим, са ни малко?!). Нали отдавна е известно, че ако се занимаваш по неподходящ начин с нещо, то по-добре би било изобщо да не си се докосвал до него; та нали все пак автомонтьорите, например, не се занимават с поправката на… часовници?! В крайна сметка по този начин “ученето” на философия води само до това, че продължава да расте числото на “разочарованите” от нея; а дали тези последните не трябва да са разочаровани по-скоро от себе си, а също и от своите неумели “наставници” “във философията”?

Оказва се, че учейки по този начин “философията в нейната “завършеност” и “окончателност”, като система на “истините, годни да служат” на всеки човек (все едно че философията не е друго, а… цех за евтина конфекция!), човек разбира само, че това “занимание” не е… “лъжица за всяка уста”, поради което завинаги остава отчужден от т.н. “философски занаят”. Ако философията се разглежда само като нещо “станало”, но не като ставащо, и то ето сега, то наистина това не си заслужава усилията, по-добре е човек да се захване с нещо друго. Същевременно подложеният на такава… “философска агресия” се пита с какво е заслужил подобни мъчения; затова той обикновено остава с убеждението, че не е загубил “кой знае какво”: та нали “философи” не всички могат да бъдат?! По-лошото обаче е това, че такъв човек никога няма да разбере какво наистина е загубил, от какво се е лишил. Впрочем, какво губим когато учим философията така, че завинаги оставаме с невисоко мнение за нея, когато си мислим, че “тя не ни засяга особено” и дори когато в края на краищата си позволяваме и да й се надсмиваме, смятайки, че “старата бъбрива дама” просто е прекалено претенциозна и затова наистина е смешна.

Просто сме пропилели шанса да разберем най-вече себе си, проспали сме възможността да отговорим по свой начин на ония въпроси, без вникването в които действително не може да се живее смислено. Впрочем, споменатите въпроси – изразявани в така учената и външно опознавана философия просто като “теории”, без които може да се живее, просто като излишен лукс – така или иначе си остават и чакат своето решение. Ако човек се самоотстрани от тях и си “запуши ушите”, то пак някога ще дойде денят, в който повече не може да се отстъпва или бяга. Защото рано или късно (но по-добре е, разбира се, по-рано!) човек с живота си ще постигне своята изстрадана лична философия, ще се добере до истините, без които животът му наистина не си струва усилието. Но тогава вече ще е заплатил даже и “лихвите” за пропуснатото… от “празнословието” на старата бъбрива дама. Жалко е човешките въпроси и питания на съществуването да бъдат “изнасяни” извън техния исконен дом – философията в истинския й смисъл; философското у самия човек не е друго, а тъкмо човешкото. (Но нима някой е разбрал това – или пък да го е усетил със сърцето си – когато просто учим онази школска философия?!) Много хора, учещи философия в училище, в университета или другаде остават с погрешното впечатление, че “нейните” проблеми са им твърде далечни, докато всъщност тези проблеми не могат да не са им близки; та това са техни, лични и човешки проблеми! Автентичната философия и философията, към която се отнасяме по подобаващия начин, говори за нас самите, тя и нас иска да предразположи към разговор, към живо участие в нашата собствена участ. Нима – ако това последното бъде усетено, а след това и осъзнато – някой ще може след това да твърди, че философията не е всъщност най-близкото до човека, до нас самите?

Ето че “философският занаят” точно съвпада със “занаята” (майсторството, дори изкуството) да се живее човешки, и това не е “излишен лукс”, а всекидневна потребност, също и жизнена необходимост. Така погледнато, всеки ще разбере, че упражненията по философия могат да бъдат практическа “лаборатория” по добиване на личностност в най-дълбокия смисъл: умение за разбиране на себе си и живота, усъвършенстване в ползването на плодовете на свободата, изтънченост в проникновената отдаденост на истината, на така примамливата и посилна за човека мъдрост. Има практически умения, които може да ни даде само смислено живяния живот, а ориентацията към този последния зависи най-вече от философията като най-древно, и същевременно модерно изкуство, помагащо ни да гледаме на живота си откъм неговата истина. Всеки сам трябва да постигне своята лична философия, а това ще стане само когато е свикнал да я търси неуморно. “Правенето” на своята философия е най-отговорното дело на живота, което за човека е първа необходимост; “правейки” живота си по подобаващия за неговото велико тайнство начин, ние всъщност правим по подобаващ начин своята философия, философията, неотделима от живата, преданата на живота, личност. Ето защо “философстването” не е занимание само на “професионали”, на “странни субекти”, наричащи се “философи”, а е човешко дело, здраво свързано с отдадеността ни към живота, т.е. със степента на нашата лична ангажираност със самите себе си. Сега ясно ли е какво всъщност е загубил оня, който, разочарован от “философията” и от своите “наставници” си позволи да махне с ръка и да каже: “Не искам да философствам, не мога да понасям повече философията, мразя философите, мен философията и тези работи не ме засягат!”? Срещали ли сте такива хора – които непрекъснато казват, че искат просто да живеят живота си “без философия”! – или те са толкова много, че други почти не остават? А разбирате ли какъв би бил животът без “философия”, възможно ли е изобщо да съществува такъв живот?

У нас философия в истинския смисъл просто нямаше десетилетия наред, съвпадащи с времето, в което несвободата и комунизмът бяха узурпирали до такава степен живота, че го бяха превърнали в негово отрицание. Това, което тогава все пак съществуваше, беше толкова “нефилософско”, че завинаги прокуди от философията човешките същества, принудени тогава да по-насят подобно празнословие. Но другояче тогава не може да бъде: същност на философията е свободата – по същия начин, по който свободата е същност на живота за човека, по който свободата е извор на човешкото. Тъй като без свобода човекът не може да живее човешки, то без свобода и философия не може да има; обичащите живота не могат да бъдат безразлични както спрямо свободата, така и спрямо философията като нейн дом, “мястото”, в което свободата е чиста и автентична. Но ето че сега “имаме свобода”, но какво правим с нея щом като и философията на мнозина се вижда “излишен лукс”?

Да се разглежда философията като нещо “прибавено” към съществуването ни (т.е. като “натрапница”, която само предизвиква досада!), е недопустимо: защото така унижаваме преди всичко себе си, защото така признаваме, че и животът ни е така чужд и непонятен, а свободата – безразлична. Общо взето философията може без нас, но дали ние можем без “нея”, сиреч без своите лични разбирания; възможно ли е, впрочем, да се живее човешки без смисъла, който сами даваме на живота си?! Какво е човекът без ценностите, от позицията на които живее, които съзнава и на които държи? И как може да се добере до истината за себе си и за своя живот ако не я търси всеотдайно (а нали търсенето на тази истина се нарича “философия” и “философстване”?!)? А възможно ли е изобщо да се живее без истина?

Разбира се, това, което наричаме философия, съществува само за да помага на човека, на всички нас в търсенето на истините, без които не можем да имаме яснота относно собственото си съществуване. Но, от друга страна, тези истини не са “галоши, ставащи за всеки крак”, те могат да бъдат само лично постижение, сътворена от отделния човек негова личностна вселена, в която наистина се чувства като в свой дом. Философията “за всички нас” е с право безразлична на всички в същата степен, в която ние, човешките същества под това небе, не сме еднакви, сме раз-лични и сме личности. И в това е нашето истинско богатство; нима не се разбира, че човешките същества са верни на самите себе си само ако са изключителни раз-личности? Ако е така, то и без-раз-личността към философията не може да съществува и вирее; ако сме безразлични, повтарям, към философията, то какво ни говори това най-вече за нас самите? Какво тогава ни остава?

Само едно: да създадем и сътворим своята лична философия, да проясним жизнения свят, в който съществуваме, да постигнем съдбовно важната яснота особено по отношение на самите себе си. Това може да стане само чрез засилена загриженост за самия себе си, а и също подпомагайки се един друг и импулсирани от това, което се нарича философия, любов към мъдростта. (Дали пък извънредната враждебност към философията не и израз на някаква силна привързаност не към друго, а тъкмо към… глупостта?!) Ето защо само да се знае или пък да се има отдалечена представа за това какво е една такава любов е почти нищо, важното е, разбира се, тази любов да бъде почувствана и преживяна, да я пробудим в сърцата си и да се оставим на нейната несравнима с нищо друго сила (всяка любов е непобедима сила на духа на човека!). Към философията си обаче можем да вървим не просто “теоретически”, а само практически, т.е. като сами философстваме, сами “правим” своята лична, оставаща завинаги, философия. Ако това не стане, то тогава всичко наистина е било само “непосилно бреме”, излишна “тежест”, която не можеш да отхвърлиш от плещите си, която си принуден да носиш кой знае защо. Ала щом като философията е преди всичко свобода, то почувствалите свободата няма да се принизят до такава противоестествена “употреба” на философията, до такава гавра и със самите себе си. Те ще се заемат с тази задача на съществуването си истински, те само ще разберат, че философията не е “лукс”, а първа потребност на живота ни – т.е. на ония, които искат да живеят пълноценно.
Разбирайки и все повече убеждавайки се в потребността да се разчупят старите и негодни стереотипи на “преподаването” на философия, се заех със създаването на един практикум, който да може да облекчи отчасти движението ни към своята философия. Той може да подпомогне търсенията ни в тази насока, да ни подтикне в избора на свой път както в живота, така и във философстването, служещо на самия живот като израз на индивидуалната свобода. Такова беше намерението ми, а дали поне отчасти е било постигнато ще кажат ползващите го.

Какво представлява моя практикум е видно още от първата тема. Моят стремеж беше да създавам, насърчавам и провокирам условията, пораждащи разговори и дискусии между заинтересувани от търсенето на истината млади хора. Добрият разговор и пълноценната дискусия са онова, което поражда вдъхновението – а нима може да има любов (към мъдростта) без вдъхновение? Моята цел се свеждаше до това да помагам за пробуждането на оная жива ангажираност към участта на човешкото, която е неотделима от нас самите. Следователно идеята ми се определяше от желанието да се стимулира живото философстване в противовес на “книжното”, изкуственото, сухото и безличното, което кой знае защо често се смята за единствена възможност пред “занимаващите се с философия”. Превъзмогването на скуката и отегчението в семинарите и упражненията по философия може да стане само чрез оная свободна въвлеченост на душите в собствения им живот, която се проявява в пълноценния разговор-дискусия-диалог. Наложи ми се да потърся различни средства за импулсиране на така необходимата въвлеченост, за пораждането на желание и интерес в степента, в която това е възможно под формата на пособие. Намерих ги в обособяването на идеи, в изтъкването на алтернативи, в поредиците от естествено разгръщащи се въпроси, в някои казуси и игри, които дават възможност за изява на философската проницателност, в други практически форми, които създават атмосферата на съпричастност, саморазкриване и съучастие, явяваща се първо условие на спонтанния, непринуден и увличащ разговор. На места (където е трябвало) си позволих да “обобщавам” постигнатите – доколкото е възможно да са предвидими! – резултати, т.е. да поставям акценти, които още повече да задълбочават изследванията, а също и да дават тласък на собствените достижения. Разбира се, личностите на участващите в тези разговори неизбежно ще наложат своя незаменим отпечатък, което именно е търсеното, докато “основата” може да бъде използвана по най-добрия (по тяхна преценка) начин. В този смисъл практикумът дори не е “водач”, а само партньор, който задочно участва в разговорите, макар че се надява да ги е започнал пръв, да ги е подбудил или поне да ги е насърчил.

Продължавам да смятам, че доверието към философията не й се полага заради предишни “активи”, а че то трябва всеки път наново да бъде заслужено и потвърдено по един категоричен начин. Затова и непосредственото “правене” на философия в свободното сътрудничество на млади хора, намиращи се в зората на живота си, е единственото, което ще й даде правото да се ползва от съответното доверие. Ето защо най-лошото е философията (поради неподходящите начини на онова, което се е заела да прави) да се дискредитира още преди да е спечелила някакво доверие. Веднъж загубено, както е известно, доверието прекалено трудно се възстановява, но ако е спечелено още в самото начало, тогава трудно ще може да бъде загубено. Защото ако философията ни е станала приятел, т.е. ако сме успели да намерим приятеля в лицето на собствената мисъл, то тогава вече нищо не може да ни отдалечи от нея – защото така на основата на доверието към самите себе си сме се приближили към своята философия. Само така може да бъде победено пагубното впечатление, че философията иска да ни се “натрапи”, а пък ние самонадеяно се “дърпаме”, не искайки да допуснем нещо чуждо в презрения си наивен комфорт; всъщност се оказва, че “натрапникът” не е философията – тя и без “мене” и “тебе” може за съществува! – а че благодарение на философията ние самите се приближаваме до себе си. Философията ще ни приеме и приобщи към своите богатства само ако ние самите й дадем от собствените си богатства – и едва тогава наистина ще сме богати, ще притежаваме богатството, което “молци не го ядат”. Нали все пак бедността (във всеки един смисъл) не е нещо, с което можеш да се гордееш, да изтъкваш като постижение?!

Но за всяко богатство трябва да се работи, то няма да дойде само, излишно е само да го чакаме, а трябва да се потрудим за него. Пътят към богатствата на духа минава през дверите на философията, но започва от нас самите, той тръгва от скритото в гърдите на човека, което трябва да бъде изявено. А за това се иска малък “първоначален тласък” – решимостта да се добереш до истината за самия себе си. Ако решимостта е налице, то всичко останало ще бъде постигнато.

Имаме ли я тази решимост обаче? Готови ли сме да я придобием? И как става това? Защо трябва да употребя свободата си по този начин? Ето някои от въпросите, с които може да се започне. Щом като посоката е ясна, щом като веднъж се тръгне, неимоверно по-леко се върви…

Да тръгваме тогава, какво чакаме?!

14 октомври 1999 г.

ЛАБОРАТОРИЯ ПО ФИЛОСОФИЯ

АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ 

ЛАБОРАТОРИЯ ПО ФИЛОСОФИЯ 

Книга за опитващите се да разбират

СЪДЪРЖАНИЕ: 

ВЪВЕДЕНИЕ 

РАЗДЕЛ І: ФИЛОСОФИЯТА 

1. Как аз разбирам философията? 

1.1.Каква е представата ми за “философията”? 1.2.Почувствал ли съм някога “любов към мъдростта”? 1.3.Как да разбирам мъдростта? 1.4.Как да направя своята представа ясна? ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ 

2. Как се философства? 

2.1.Какво правя когато “философствам”? 2.2.На какво се опира склонността за философстване? 2.3.Как да открия силата, която ражда моите философски инициативи? 2.4.Може ли душата ми да “ражда” идеи? ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ 

3. Как говори философстващият? 

3.1.Кой въпрос е философски? 3.2.Мога ли да дам пример за такъв въпрос? 3.3.Какви думи да използвам? 3.4.Как да обосновавам твърденията си? ИДЕИ, КАЗУСИ, АЛТЕРНАТИВИ 

4. Как живеят философите? 

4.1.Зависи ли увлечението ми по мъдростта от това как живея? 4.2.Може ли животът на Сократ да бъде мой пример? 4.3.Как да разбера “интригата” между Шелинг и Хегел? 4.4.Защо Шопенхауер не може да понася и Хегел, и Шелинг? 4.5.Защо младият Киркегор не могъл да си вземе изпита по философия? ДРУГИ ПРИМЕРИ, АЛТЕРНАТИВИ 

5.Има ли философията бъдеще? 

5.1.Дали философията няма голямо бъдеще… “зад себе си”? 5.2.Мога ли да разбера своята съвременност? 5.3.Каква истина носи в себе си съвременният човек? 5.4.Мога ли да дам нещо от себе си на философията? ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ 

РАЗДЕЛ ІІ: ПЪРВИТЕ НАЧАЛА 

6. Разбирам ли трудността на началото? 

6.1.Разбирам ли “трудността на началото”? 6.2.Как да преценя кое е “най-важното”? 6.3.Необходим ли ми е принцип, водещо начало? 6.4.Кой да е той? 6.5. Това ли е вярната посока? ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ 

7.Защо съществуващото съществува? 

7.1.Има ли смисъл да се пита така? 7.2.Защо битието е, а небитието… не е? 7.3.Какво друго е битието ако не сила и дух? 7.4.“Съществуващото” не е ли извора, от който всичко е произлязло? 7.5.Дали истината на битието не е идея? ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ 

8.Кое съществуване ми е най-близко? 

8.1.Къде са “корените”, кои са изворите на съществуването? 8.2.А съществува ли реалност на духа? 8.3.Как съществувам в… “дебрите” на съществуването? 8.4.Как мога да се доближа до истината на съществуването, достойно за човека? 8.5.Кои са формите на живот, между които мога да избирам? ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ 

9.Дали битието съществува многолико? 

9.1.Разбирам ли Божието Битие? 9.2.Как съществуват “нещата”? 9.3.Какво е естеството на “природното битие”? 9.4.Какво за мен е светът? 5. Как да разбирам човека? 6. Кое съществуване ме прави човек? ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ 

10. Как аз разбирам живота? 

10.1.Това ли е моят жизнен свят? 10.2.Как да постигна “дълбините” на света? 10.3.Усещам ли в себе си “воля за живот”? 10.4.Разбирам ли… разбирането? 10.5.А какво е животът? 10.6.Не искам ли прекалено много когато се опитвам да разгадая тайнството на живота? ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ 

11. А що е истина? 

11.1.Постижима ли е истината на битието на съществуващото? 11.2.Как си представям неистинно съществуващото? 11.3.“А що е истина?” 11.4.Наистина, що е истина? 11.5.В какъв смисъл истината… отговаря на битието? ИДЕИ, КАЗУСИ, АЛТЕРНАТИВИ 

РАЗДЕЛ ІІІ: ЧОВЕШКОТО 

12. Какво за мен е свободата? 

12.1.Какво ми казва историята на Сизиф? 12.2. Какво е животът без свобода? 12.3.Може ли свободата да бъде обичана? 12.4.Какъв искам да бъда? 12.5.Как вървя към бъдещето си? ИДЕИ, КАЗУСИ, АЛТЕРНАТИВИ 

13.Какъв е светът за свободния? 

13.1.Как се “прави” свобода? 13.2.“Ако искаш нещо – направи го!” – как така? 13.3.Кога постъпвам истински свободно? 13.4.В какъв свят живея заедно със свободата си? ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ 

14. Кой е пътят към моята свобода? 

14.1.Дали съществуването ми е моя “лична история”? 14.2.Мога ли да бъда свободен сред несвободни? 14.3.Как свободата се “настанява” в света? 14.4.Това ли е “историзирането” на моето съществуване? ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ 

15.Какво за мен е тялото? 

15.1.Ако светът е “изпълненост” с тела, то какво е мястото на моето тяло сред тях? 15.2.Каква е същината на тялото ми? 15.3.А какво е волята за живот? 15.4.Защо тялото ми така силно иска да живее? 15.5.Кое удоволствие е най-желано? ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ 

16.Кой съм аз? 

16.1.Тяло ли съм аз “преди всичко друго” – или душа? 16.2.Кога “спи” и кога “будува” моят аз? 16.3.Мога ли да бъда изцяло отговорен за самия себе си? 16.4.Трябва ли да “завоювам”… себе си? 16.5.И така ли се върви към “покоряването на света”? ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ 

17.Кои за мен са другите? 

17.1.Лошо ли е да си… “индивидуалист”? 17.2.Кои и какви са те, другите? 17.3.Могат ли другите да ми бъдат “другари”? 17.4.Кой път води до достойнството? ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ 

РАЗДЕЛ ІV: “НАДЧОВЕШКОТО” 

18.Какво мога да зная? 

18.1.Кога човек иска да знае? 18.2.Коя е човешката познавателна способност? 18.3.Науката само мислене ли е? 18.4.Кои са субективните условия на познанието? ИДЕИ, КАЗУСИ, АЛТЕРНАТИВИ 

19.Как да стана добър човек? 

19.1.Какво съм длъжен да правя? 19.2.Какво е предназначението на човека на този свят? 19.3.Кой е извора на човешкото достойнство? 19.4.А що е съвест? КАЗУСИ

Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия

Ангел Грънчаров

ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА

Вечното в класическата и модерната философия

СЪДЪРЖАНИЕ:

Предговор: КАК ПОДОБАВА ДА ЖИВЕЯ ЖИВОТА СИ?

Раздел първи: ВЪВЕДЕНИЕ

Лекция I: ИДЕЯТА ЗА ФИЛОСОФИЯ

1.1.Същност на философията е свободата
1.2.Пътят към богатствата на духа минава през дверите на философията
1.3.Какво е това, философията?

Лекция II: КАК РАЗБИРАМ ФИЛОСОФИЯТА?

2.1.Каква е обикновената хорска представа за философия?
2.2.Любовта към мъдростта
2.3.Достойна ли е мъдростта за любов и обич?
2.4.Дом на мъдростта си остава любовта
2.5.Първи опит за доближаване до същината на мъдростта
2.6.Подстъп към самата идея за философия

Лекция III: КАК СЕ ФИЛОСОФСТВА?

3.1.Съдбовната за човека потребност от свобода
3.2.На какво се опира склонността за философстване?
3.3.Философията: пробуждането и будността на разума
3.4.Кога душата ми започва да ражда идеи?

Лекция IV: КАК ГОВОРИ ФИЛОСОФСТВАЩИЯТ?

4.1.Кой въпрос е философски?
4.2.Богоподобното у смъртния човек
4.3.Стремежът към яснота е първа цел на опитващия се да разбира
4.4.Как философът обосновава своите твърдения?
4.5.Дали пък философът просто не “вещае” истината?

Лекция V: КАК ЖИВЕЯТ ФИЛОСОФИТЕ?

5.1.Живот и философия
5.2.Животът на Сократ – образцовият за философите живот
5.3.Как Шелинг и Хегел заради истината пожертвали дори приятелството си?
5.4.Защо Шопенхауер не може да понася и Хегел, и Шелинг?
5.5.Как Киркегор си взел изпита по философия?

Лекция VI: ИМА ЛИ ФИЛОСОФИЯТА БЪДЕЩЕ?

6.1.Дали философията няма бъдеще… зад себе си?
6.2.Как да разбера своята съвременност?
6.3.Каква истина носи в себе си съвременният човек?
6.4.Моята философия, личната стратегия на живота ми
6.5. Как да постигна бъдещето, което съкровено желая?

Раздел втори: ПЪРВИТЕ НАЧАЛА

Лекция VII: ИЗБОРЪТ НА ПЪТ

7.1.Разбирам ли трудността на началото?
7.2.Да си човек е най-вълнуващото!
7.3.Търсенето на първоосновата на всичко съществуващо
7.4.Моите търсения носят върху себе си печата на моята човечност
7.5.Аз залагам на принципа на свободата

Лекция VIII: ЗАЩО СЪЩЕСТВУВАЩОТО СЪЩЕСТВУВА?

8.1.Първи досег с тайнството на съществуването
8.2.Защо битието е, а небитието не е?
8.3.Цялото сътворено битие носи върху себе си белезите на Духа
8.4.Единното е извор на всичко съществуващо
8.5.Идея е онова, до което се докосваме единствено в своя дух

Лекция IX: СФЕРИТЕ НА БИТИЕТО

9.1.Корените, подхранващи великолепието на природата
9.2.Прекрасното царство на духа и свободата
9.3.Човешкото битие е битие на свободата
9.4.Истината на съществуването, достойно за човека
9.5.Истината, спотаена в дълбините на душата и сърцето ми

Лекция X: А БИТИЕТО СЪЩЕСТВУВА МНОГОЛИКО

10.1.Идеята за Бога и Божието битие
10.2.Поривът към абсолютната битийна пълнота
10.3.Духът, оживотворяващ природата в нейната цялост
10.4.Култът към тялото и неуморната воля за живот
10.5.Раждането на човечността в най-първичния усет за свобода
10.6.Високото достойнство да си човек

Лекция XI: ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА

11.1.Жизненият свят на човека
11.2.Спускане в дълбините на света
11.3.Свещеното чувство, долавящо пълнотата на живота ми
11.4.Вътрешната същина на живота
11.5.Животът е тайна, която трябва да бъде разгадана

Лекция XII: СЪЩНОСТТА НА ИСТИНАТА

12.1.А що е истина?
12.2.Битието винаги е битие-в-истина
12.3.Само свободата ни открива път към истината
12.4.Фатално важното съществуване-в-истина
12.5.Истината е вярност на битието и откритост спрямо неговия призив

Раздел трети: ЧОВЕШКОТО

Лекция XIII: ИДЕЯТА ЗА СВОБОДА

13.1.Символичната история-трагедия на Сизиф
13.2.Готовността за свобода
13.3.Не човекът притежава свобода, а свободата притежава човека
13.4.Свободният и несвободният живеят в различни светове
13.5.Самосъзнанието за свобода
13.6.Субективно-екзистенциалната диалектика на освобождаването
13.7.Човешкото е изтъкано от някаква чудна “времева материя”

ЛЕКЦИЯ XIV: ПЪТЯТ КЪМ МОЯТА СВОБОДА

14.1.“Технология” на свободата
14.2.Раждането на автентичната свобода
14.3.Човекът е безпокойство
14.4.Светът на свободния човек е негова собствена еманация

Лекция XV: СОЦИУМЪТ И НАДМОГВАНЕТО НА БЕЗЛИЧНОСТТА

15.1.Човешкото съществуване е най-съкровена лична история на индивида
15.2.Мога ли да бъда свободен сред несвободни?
15.3.Битката за свобода е битка за достойнство
15.4.Традицията от гледището на живота и свободата
15.5.Вслушаният в призива на традицията индивид
15.6.Античовешката безжизненост на несвободата

Лекция XVI: ЧОВЕШКАТА СУБЕКТИВНОСТ И ЕКЗИСТЕНЦИЯТА

16.1.Първоначалната интуиция за чисто човешкото
16.2.“Познай самия себе си”
16.3. “Ние, цивилизованите, на знания станахме богати, но не и на мъдрост”
16.4.Феномените на човешкото и стоящите зад тях екзистенциални структури

Лекция XVII: БОГАТСТВОТО НА ЧОВЕКА Е В ДУШАТА МУ

17.1.Дали тялото не е храм на душата, а пък душа да е самото божество?
17.2.Дионисиевото начало у човека
17.3.“Човекът е същество, към всичко привикващо”
17.4.Принципът в разбирането на душевния живот
17.5.Субективният свят на личността
17.6.Чистите отношения на човека към света и към себе си
17.7.Конституирането на душевните сили
17.8.Приложения по лекцията “Богатството на човека е в душата му”

Лекция XVIII: ЧОВЕШКОТО СЪЗНАНИЕ

18.1.Изследването на съзнанието
18.2.Учението за феномените
18.3.Интелектът, умът, разсъдъкът
18.4.Чудото на човешката мисъл
18.5.Творческата, продуктивната мощ на мисълта
18.6.Може ли всеки да се научи да мисли?
18.7.Истинският смисъл на образованието

Заключение: В СВОБОДАТА ТРЯБВА ДА СЕ ВЯРВА