В канона на безличието
Ще има ли действителни промени в образованието?
Образованието е изключително значима сфера в духовния живот на всяко общество. Именно в тази сфера се формират интелектуално и волево младите хора – бъдещето на нацията. Затова ми се струва, че няма по-голяма опасност от тази училището да стане последният “ешелон” в духовното и културното развитие на дадена нация. Но смея да заявя, че тъкмо това се получи с нашата система на образование и възпитание. Ще се аргументирам, но преди това трябва да се запитаме:
Защо стана така?
Това е сложен и “многоаспектен” въпрос; трябва да се имат предвид няколко основни предпоставки. Първата група са общодуховните, които се заключават в следното.
Най-напред това е крещящото неразбиране на образованието и възпитанието като специфични духовни дейности по приобщаване на нечии съзнания към определени ценности (знания, общозначими истини и чувства, нравствени норми и правила). На тях се гледа като на нещо много по-прагматично: добиване на сума от знания и навици, необходими за бъдещата “социална реализация” на индивидите. Към средата на миналия век под мощното влияние на позитивистичния канон, формирал се на основата на бурния растеж на научното познание, започна постепенно да си пробива път едно такова отношение, което в ХХ век избуя до крайност. Смятам, че то се изрази в съвсем определени позитивистични и технократични тежнения в начина на мислене на епохата. Така силно занижена се оказа възпитателната функция на училището, университета, института.
Но има и чисто социални предпоставки, валидни вече не само за нашето общество. Най-напред още през 30-те години в СССР, а у нас след 9-ти септември 1944 г. бе положена основата на административно-командните методи в сферата на образованието и възпитанието. Това доведе до създаването на командно-педагогическа система с нейните методи, форми и средства за “педагогическо” въздействие. Над учителя и преподавателя се издигна йерархическата пирамида на образователната инстанция, където авторитетът се определяше от мястото, което заема съответният индивид в тази йерархия.
Същевременно възпитаваният беше сведен до нивото на несвободен, несамостоен и манипулиран обект, третиран не съобразно неговата природа, а за външни, предпоставени от социума цели. Това неизбежно доведе до задушаване на активността и индивидуалността, самостоятелността на обучавания, а оттук и до невъзможността за формиране на творческо мислене. Започна да се насърчава изпълнителността и репродуктивното усвояване на знания, т.е. “зубрачеството”, което твърде се цени от възпитателите.
Като резултат от тези процеси започна да се формира тип личност на изпълнителя и конформиста още от училище. Скоро беше потъпкано личностното начало в името на един криворазбран колективизъм на основата на безличността. Духовните качества и ценностните характеристики на личността започнаха да се формират стихийно и нерегулирано – защото те не можеха да се “поберат” в една такава педагогическа система. Затова съвсем правилно на Февруарския пленум на ЦК на КПСС (1988 г.) беше заявено, че е необходим механизъм, който “… отстранява от училището неговото бюрократическо еднообразие, освобождава учителството от всякаква унификация на мисълта, поведението, действията, открива път към творческа реализация”.
Какво трябва да се направи?
Аз не смятам, че пътят е този, по който се тръгна преди няколко години, когато се създаде УПК, или пък по който се готви да тръгне сега нашето висше образование. Това е пътят на “екстензивното” развитие на образователната система, в която по същество нищо не се променя. Необходимо е коренно да се изменят подходите и механизмите, за които стана дума. Необходимо е да се съкруши командно-педагогическата система и да се конституират нови отношения на една истинска – педагогическа и възпитателна – система.
Най-напред трябва да се променят правата и отговорностите на отделните звена в системата (образователна инстанция – учител – ученик) и да се премахне опеката, която съществува по един командно-административен маниер. В самите училища е необходимо да се развият елементите на самоуправление, за които имаме традиция още от Възраждането: настоятелства, права на учителските съвети, родителски и ученически комитети с реални възможности за въздействие. Но основното е, струва ми се, признаването на учителя и ученика за свободни субекти, установяване на диалогично отношение между тях, премахване и изкореняване на дидактично-педагогическото и командно-административно отношение.
Необходимо е да се разбере, че усвояването на знания, идеи и още повече пък формирането на високи ценностни качества на душата и личността е дълбоко интимен процес на взаимодействие на свободни субекти. Но, както казва Маркс, “и възпитателят трябва да бъде възпитан”. И ние трябва да признаем, че имаме огромна нужда от нов тип възпитатели, рожба на друг тип отношения в системата.
Ако това не бъде направено, ще продължават да се ширят нравствените деформации и безличността, изразявайки една бездуховност, която е най-голямата беда на нашето общество, изпълнена с непредвидими последици.
В-к Комсомолска ИСКРА, 14 ноември 1988 г.
Ще има ли действителни промени в образованието?
Образованието е изключително значима сфера в духовния живот на всяко общество. Именно в тази сфера се формират интелектуално и волево младите хора – бъдещето на нацията. Затова ми се струва, че няма по-голяма опасност от тази училището да стане последният “ешелон” в духовното и културното развитие на дадена нация. Но смея да заявя, че тъкмо това се получи с нашата система на образование и възпитание. Ще се аргументирам, но преди това трябва да се запитаме:
Защо стана така?
Това е сложен и “многоаспектен” въпрос; трябва да се имат предвид няколко основни предпоставки. Първата група са общодуховните, които се заключават в следното.
Най-напред това е крещящото неразбиране на образованието и възпитанието като специфични духовни дейности по приобщаване на нечии съзнания към определени ценности (знания, общозначими истини и чувства, нравствени норми и правила). На тях се гледа като на нещо много по-прагматично: добиване на сума от знания и навици, необходими за бъдещата “социална реализация” на индивидите. Към средата на миналия век под мощното влияние на позитивистичния канон, формирал се на основата на бурния растеж на научното познание, започна постепенно да си пробива път едно такова отношение, което в ХХ век избуя до крайност. Смятам, че то се изрази в съвсем определени позитивистични и технократични тежнения в начина на мислене на епохата. Така силно занижена се оказа възпитателната функция на училището, университета, института.
Но има и чисто социални предпоставки, валидни вече не само за нашето общество. Най-напред още през 30-те години в СССР, а у нас след 9-ти септември 1944 г. бе положена основата на административно-командните методи в сферата на образованието и възпитанието. Това доведе до създаването на командно-педагогическа система с нейните методи, форми и средства за “педагогическо” въздействие. Над учителя и преподавателя се издигна йерархическата пирамида на образователната инстанция, където авторитетът се определяше от мястото, което заема съответният индивид в тази йерархия.
Същевременно възпитаваният беше сведен до нивото на несвободен, несамостоен и манипулиран обект, третиран не съобразно неговата природа, а за външни, предпоставени от социума цели. Това неизбежно доведе до задушаване на активността и индивидуалността, самостоятелността на обучавания, а оттук и до невъзможността за формиране на творческо мислене. Започна да се насърчава изпълнителността и репродуктивното усвояване на знания, т.е. “зубрачеството”, което твърде се цени от възпитателите.
Като резултат от тези процеси започна да се формира тип личност на изпълнителя и конформиста още от училище. Скоро беше потъпкано личностното начало в името на един криворазбран колективизъм на основата на безличността. Духовните качества и ценностните характеристики на личността започнаха да се формират стихийно и нерегулирано – защото те не можеха да се “поберат” в една такава педагогическа система. Затова съвсем правилно на Февруарския пленум на ЦК на КПСС (1988 г.) беше заявено, че е необходим механизъм, който “… отстранява от училището неговото бюрократическо еднообразие, освобождава учителството от всякаква унификация на мисълта, поведението, действията, открива път към творческа реализация”.
Какво трябва да се направи?
Аз не смятам, че пътят е този, по който се тръгна преди няколко години, когато се създаде УПК, или пък по който се готви да тръгне сега нашето висше образование. Това е пътят на “екстензивното” развитие на образователната система, в която по същество нищо не се променя. Необходимо е коренно да се изменят подходите и механизмите, за които стана дума. Необходимо е да се съкруши командно-педагогическата система и да се конституират нови отношения на една истинска – педагогическа и възпитателна – система.
Най-напред трябва да се променят правата и отговорностите на отделните звена в системата (образователна инстанция – учител – ученик) и да се премахне опеката, която съществува по един командно-административен маниер. В самите училища е необходимо да се развият елементите на самоуправление, за които имаме традиция още от Възраждането: настоятелства, права на учителските съвети, родителски и ученически комитети с реални възможности за въздействие. Но основното е, струва ми се, признаването на учителя и ученика за свободни субекти, установяване на диалогично отношение между тях, премахване и изкореняване на дидактично-педагогическото и командно-административно отношение.
Необходимо е да се разбере, че усвояването на знания, идеи и още повече пък формирането на високи ценностни качества на душата и личността е дълбоко интимен процес на взаимодействие на свободни субекти. Но, както казва Маркс, “и възпитателят трябва да бъде възпитан”. И ние трябва да признаем, че имаме огромна нужда от нов тип възпитатели, рожба на друг тип отношения в системата.
Ако това не бъде направено, ще продължават да се ширят нравствените деформации и безличността, изразявайки една бездуховност, която е най-голямата беда на нашето общество, изпълнена с непредвидими последици.
В-к Комсомолска ИСКРА, 14 ноември 1988 г.
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
Няма коментари:
Публикуване на коментар