Влечение към духовното
Позволете ми да нарека така една от най-съществените тенденции на нашето време. Външният й израз е търсенето на философска и религиозна книжнина, откликът, който намират различните религиозни иноземни секти, интересът към спиритуализма във всичките му форми. Така за кратко време бяха пометени от съзнанията фалшивите стойности на комунистическия нихилизъм и материализъм, за да започне буйната ферментация на едно истинско отношение към духовното и неговите ценности, което е най-висшето достижение на свободата.
Защото човешкото достига своята пълнота само като израз на духовното, бидейки овладяно от духа и неговата звездна система, а “свободата е същност на духа” (Хегел). Но е вярна и другата мисъл на Хегел, повтаряща буквално думите на Христос, а именно, че само “истината прави духа свободен”. А има много неистина в това влечение към духовното и в неговата безсъзнателност, която обаче е неизбежна – пътя към духа е лъкатушещ, стръмен, мъчен, проправя се всякога от отделния индивид.
Затова твърде подозрителни са масовите и организирани начини за изявяване на някакво общо, колективно привързване към духовното и показното демонстриране на неговата мощ, каквото имахме възможността да видим при проповедите на канадския пастор Юнгрен например. Тихата вглъбеност в духа, дълбоко личностното прозрение в неговите тайни, преживяването на една интимна и даже мистична връзка с него, каквато е налице при източноправославната религиозност, се съпротивляват да приемат този технологизиран, външен, натрапващ се с бруталност протестантски подход, основан на спекулирането със свети думи и предмети. Мисионерите, претендиращи за “богоизбраност” и представящи се за “чудотворци” и “лечители”, са уязвими най-малкото заради своята многочисленост, а след това и поради невъзможността да скрият неискреността, която блика от мегафоните и мощните уредби. Дълбокото чувство за религиозност и вяра се оказва оскърбено от такава шумотевица, крайно неподходяща за изявяването им. Затова вековната традиция е създала храма с неговата акустика и символика. Разбира се, казвам това не за да пропагандирам ограничаването на религиозната свобода, а само поради принципното опасение, че подобни изяви могат само да засилват и подхранват скептицизма към религията, който имаме като наследство от половинвековното господство на “войнстващия атеизъм” на комунизма.
Същият ефект могат да имат и претендиращите за единственост религиозни секти, които щъкат из България, всяка от тях по-модерна и по-“истинна” от останалите. Твърде благодатна е почвата, даваща основата на техния ентусиазъм и енергия, налице е духовния вакуум, в който ни принуждаваха да живеем. Към това да прибавя и дълбоката криза в българската православна църква, резултат от поставянето й под контрола на атеистическия режим, което доведе до недоверие към нейните пастири и архиереи. Но роденото за нов живот религиозно чувство, проявяващо се макар и само като влечение към духовното, е онова, което пълни храмовете особено с млади хора – а нали ни учеха, че религията била на “изживяване”?! А тя е вечна духовна форма, несравнима с нищо друго, носител и хранител на човешка нравственост и култура, средоточие на непреходни и велики ценности.
За всяко учение има място под духовния небосвод, но и за всяко учение си има последователи със съответната възприемчивост и чувствителност, с една или друга нагласа и предразположеност към духовното. Всеки разбира онова, което може да разбере, и на това се покланя, в той вярва. Но има и нещо друго, което не бива да забравяме: илюзия са опитите да спасиш душата си, вживявайки се в релегията на друг, не на своя, народ. Защото религията именно на твоя народ е субстанцията на неговия дух, най-дълбокото основание на неговия живот, от който неизбежно си частица, щом си живеещ и стремящ се човек. Да станеш поклонник на Буда или на Кришна е възможно, ако лекомислено си кажеш: “Защо не?!”. Но да измениш на религията на своя народ едва ли е възможно – тя вече е в теб, щом си потомък на своите деди…
А и самото търсене на “най-ефективен” или на “най-рационален” (пряк?) път за спасение, сменяйки един с друг религиозен мироглед – така, както се мерят дрехите в магазина – е просто суетност, която завършва с това, от което бягаме в религията: с нихилизма, с “вярата” в нищото.
Но всеки трябва да премине през един труден лабиринт, за да стигне до Бога, не до “своя”, а до Единния и Един Бог, добирайки се до Него по пътя, проправен от вековния живот на твоя народ…
Публикувано във в-к ВЕК-21, брой 20, год. 4, май 1993 г.
Позволете ми да нарека така една от най-съществените тенденции на нашето време. Външният й израз е търсенето на философска и религиозна книжнина, откликът, който намират различните религиозни иноземни секти, интересът към спиритуализма във всичките му форми. Така за кратко време бяха пометени от съзнанията фалшивите стойности на комунистическия нихилизъм и материализъм, за да започне буйната ферментация на едно истинско отношение към духовното и неговите ценности, което е най-висшето достижение на свободата.
Защото човешкото достига своята пълнота само като израз на духовното, бидейки овладяно от духа и неговата звездна система, а “свободата е същност на духа” (Хегел). Но е вярна и другата мисъл на Хегел, повтаряща буквално думите на Христос, а именно, че само “истината прави духа свободен”. А има много неистина в това влечение към духовното и в неговата безсъзнателност, която обаче е неизбежна – пътя към духа е лъкатушещ, стръмен, мъчен, проправя се всякога от отделния индивид.
Затова твърде подозрителни са масовите и организирани начини за изявяване на някакво общо, колективно привързване към духовното и показното демонстриране на неговата мощ, каквото имахме възможността да видим при проповедите на канадския пастор Юнгрен например. Тихата вглъбеност в духа, дълбоко личностното прозрение в неговите тайни, преживяването на една интимна и даже мистична връзка с него, каквато е налице при източноправославната религиозност, се съпротивляват да приемат този технологизиран, външен, натрапващ се с бруталност протестантски подход, основан на спекулирането със свети думи и предмети. Мисионерите, претендиращи за “богоизбраност” и представящи се за “чудотворци” и “лечители”, са уязвими най-малкото заради своята многочисленост, а след това и поради невъзможността да скрият неискреността, която блика от мегафоните и мощните уредби. Дълбокото чувство за религиозност и вяра се оказва оскърбено от такава шумотевица, крайно неподходяща за изявяването им. Затова вековната традиция е създала храма с неговата акустика и символика. Разбира се, казвам това не за да пропагандирам ограничаването на религиозната свобода, а само поради принципното опасение, че подобни изяви могат само да засилват и подхранват скептицизма към религията, който имаме като наследство от половинвековното господство на “войнстващия атеизъм” на комунизма.
Същият ефект могат да имат и претендиращите за единственост религиозни секти, които щъкат из България, всяка от тях по-модерна и по-“истинна” от останалите. Твърде благодатна е почвата, даваща основата на техния ентусиазъм и енергия, налице е духовния вакуум, в който ни принуждаваха да живеем. Към това да прибавя и дълбоката криза в българската православна църква, резултат от поставянето й под контрола на атеистическия режим, което доведе до недоверие към нейните пастири и архиереи. Но роденото за нов живот религиозно чувство, проявяващо се макар и само като влечение към духовното, е онова, което пълни храмовете особено с млади хора – а нали ни учеха, че религията била на “изживяване”?! А тя е вечна духовна форма, несравнима с нищо друго, носител и хранител на човешка нравственост и култура, средоточие на непреходни и велики ценности.
За всяко учение има място под духовния небосвод, но и за всяко учение си има последователи със съответната възприемчивост и чувствителност, с една или друга нагласа и предразположеност към духовното. Всеки разбира онова, което може да разбере, и на това се покланя, в той вярва. Но има и нещо друго, което не бива да забравяме: илюзия са опитите да спасиш душата си, вживявайки се в релегията на друг, не на своя, народ. Защото религията именно на твоя народ е субстанцията на неговия дух, най-дълбокото основание на неговия живот, от който неизбежно си частица, щом си живеещ и стремящ се човек. Да станеш поклонник на Буда или на Кришна е възможно, ако лекомислено си кажеш: “Защо не?!”. Но да измениш на религията на своя народ едва ли е възможно – тя вече е в теб, щом си потомък на своите деди…
А и самото търсене на “най-ефективен” или на “най-рационален” (пряк?) път за спасение, сменяйки един с друг религиозен мироглед – така, както се мерят дрехите в магазина – е просто суетност, която завършва с това, от което бягаме в религията: с нихилизма, с “вярата” в нищото.
Но всеки трябва да премине през един труден лабиринт, за да стигне до Бога, не до “своя”, а до Единния и Един Бог, добирайки се до Него по пътя, проправен от вековния живот на твоя народ…
Публикувано във в-к ВЕК-21, брой 20, год. 4, май 1993 г.
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
Няма коментари:
Публикуване на коментар