Длъжни сме да помогнем на българския учител!
Текстът по-долу е последната, трета част на моята статия СОЦИАЛНИЯТ СТАТУС НА УЧИТЕЛЯ, написана през 1985 г. Ето и предишните части: Тъжно слово за учителя и Учителстването като свещенодействие. Наближава 24 май, та ми се струва, че е уместно да помислим поне малко върху въпросите, поставени в една статия за образованието и учителстването, писана преди 25 години.
Съществува една зависимост: чувството за удовлетворение от собствения труд освен от всичко останало в голяма степен зависи и се определя от обществената оценка на неговата значимост. Съответно - подценяването от страна на обществото на действителната значимост на даден вид труд – води до усещането за неудовлетвореност, което се преживява като несправедливост и дори като оскърбление. По какъв начин в съвременните условия обществото дава израз на своята оценка на труда?
Разбира се, този израз на обществена оценка на труда се свежда до различните форми на т.н. "материално и морално стимулиране", а по-ясно, но и по-"грубо" казано – до размера на работната заплата, с което се измерва степента на сложност и престижност на учителския труд. Интересно е обаче защо на учителите не се признава правото на материален интерес при оценката на значимостта на техния труд: счита се за позорно и долно ако един учител говори за пари и разчита на тях като отплата за своя труд; затова всички ние се гнусим когато се спомене за частните уроци. Те, кой знае защо, се смятат за неоспоримо свидетелство за "нравственото падение" на един учител. Същевременно на учителите изцяло е предоставено правото на идеално и морално задоволство от своя труд – как така?!
Изобщо се смята, че на учителя е достатъчно удовлетворението от признателността, благодарността и уважението на неговите възпитаници – сякаш учителите са някакви безплътни ангелски сенки, за които материалният интерес е свидетелство за падение и греховност на помислите. Тоест, от тях се изисква чисто и безкористно служене, апостолско и платоническо мисионерство и себеотдаване. Учителят трябвало да бъде светец или най-малкото монах, отдал себе си на високото си предназначение; той не трябвало да мисли за друго, а най-вече – не дай Боже! – за материалното и за презрените пари. По този начин в нашето материалистично общество издевателстват над учителите; така посредствеността си отмъщава, защото, знайно е, за нея няма нищо по-свято от книжните парични знаци. Изглежда тя счита, че те само на нея трябва да принадлежат, че стига в наглостта си да си измисля морални и идеални императиви, за да не допусне парите да отидат в чужд джоб. Но да не падаме до нивото на тяхната дребнавост.
През последните години у нас се стигна до крещящо незачитане на реалната обществена значимост на професиите, като това повлече след себе си появяването на редица аномалии в заплащането на труда. Всъщност оказа се, че липсва критерий за оценка на обществената значимост на различните видове труд, като качеството на труда не оказва почти никакво влияние върху размера на работната заплата. Да, така е – иначе на какво се дължи това, че младият инженер получава точно толкова, колкото и пазачът-пенсионер на портала в същото предприятие, че учителят и лекарят получават два пъти по-малко от един шофьор, че барманството и келнерството станаха в очите на младото поколение най-престижните професии, че да си магазинер в кварталния магазин означава да се ползваш от най-висшия социален престиж, че толкова специалисти с висше образование не работят по специалността си и стават какви ли не – таксиметрови шофьори, ватмани на трамваи, келнери, мазачи и пр. Трябва също така открито да признаем, че рязкото падане на социалния статус на учителя се дължи най-вече на това, че той е най-ощетения в заплащането на труда, което е израз на това, че у нас, предполагам, духовно-културните дейности и стойности са обезценени до крайна степен.
Категоричното нежелание на младите специалисти, завършили университетите, да стават учители, се дължи и на това - ако се абстрахираме от всички други причини, които ги карат да не искат да се реализират в тази професия. Мисля, че не се нуждае от особено изтънчено доказване това, че социалният статус на българския учител никога няма да се повиши до нивото на своето понятие, т.е. да стане такъв, какъвто по идея трябва да бъде, ако заплащането на учителския труд не стане еквивалентно на реалната обществена значимост на този толкова сложен вид труд. Да, друг път няма и не ми е известно на какво се дължи това упорито нежелание да се разбере такава проста зависимост – в крайна сметка кой и къде е доказал, че учителят и особено младият учител трябва да живее в нищета?!
"У нас никой не живее в нищета!" – ще каже някой. Така е, но аз познавам учители млади специалисти, които живеят на квартира и за които е проблем да си купят една книга; и за да си купят книга, им се налага да се хранят с фасул и сланина! Младият Хегел, който също е работил като учител, също не е могъл да разбере защо не плащат както трябва на преподавателите и затова пише така когато му обявили какво ще бъде заплащането му, и то вече когато той се преместил да преподава в университет: "Но защо тази заплата трябва да бъде мършава?! Мършавостта нали не се явява необходим предикат на заплатата?! Заплатата нали може да бъде и тлъста?! Аз непременно ще намеря начин в моята бъдеща логика да обсъдя този интересен въпрос!".
Може би мнозина не знаят, но у нас учителите работят "на парче": един час струва точно 1 лев и 90 стотинки, три-четири часа на ден и сами можете да пресметнете каква му е "надницата"! Времето му пък за подготовка за уроците изобщо не се заплаща – та нали то не е труд?! Но стига съм възмущавал обществената съвест със своята дребнавост и със своя вулгарен материализъм...
Следователно повишаването на социалния статус на българския учител е назряла необходимост. Не зная дали успях да убедя някой в това, но си струва нашата общественост да се позамисли върху този "интересен" въпрос. Опитах се да покажа как може да се постигне един по-висок статус: необходимо е да се измени положението и по трите направления, за които стана дума, а именно, място и положение на учителя в обществото, обществена роля и социален престиж, обществена оценка на неговия труд.
Мястото на учителя в обществото трябва да съответства на неговата изключителна и незаменима с нищо друго обществена, духовна и културна функция. Съответно на това ролята му в обществения живот следва да стане роля на духовен наставник, който не просто дава знания, но и формира високите ценностни качества на душата на младия човек. Авторитета на учителя в обществото трябва да бъде свещен и ненакърним, като се основава на духовното и личностно превъзходство. И така нататък.
Правилно, ще каже някой, но откъде да намерим такива "кадри", към които тук отправяте толкова високи изисквания?! И как да се освободим от негодните, от тези, които са неспособни да изпълняват тази висока роля?!
Няма да е лесно, ще отговоря, но трябва да създадем и да възпитаме този така потребен ни тип на учител духовен наставник. ("Възпитателят трябва да бъде възпитан!", пише Маркс) Но първото и главно условие за появата на учители с така необходимото достойнство да бъдат учители, сиреч, да имат призванието за учители, е създаването на обществени условия за тяхната дейност и изява. Тези необходими условия се свеждат в своята съвкупност до издигането на социалния статус на българския учител, което ще привлече способните и талантливите към тази професия, ще пресече бягството им от нея, ще спре нежеланието им да стават учители.
Ако някой мисли другояче и може да предложи нещо по-добро, нека го предложи, но едно е сигурното: не бива повече да си затваряме очите пред неблагополучията, които стават в нашето училище. също така, струва ми се, че е под достойнството ни само да чакаме и да гледаме сеир.
Ние имаме нужда от учители, от истински учители, ние трябва да помогнем на българския учител! Нали така, съгласни ли сте?! Защото тогава стоим, какво тогава чакаме?! Чудеса ли чакаме?!
Забележка: Тази статия е написана в периода април-май 1985 година. Разбира се, тогава не е била публикувана. Намерих я тия дни в архива си, сред пожълтелите листове, написани на пишеща машина. Преписах я на чисто, за да се знае как се е мислело тогава. На моменти обаче ми се струва, че статията сякаш е писана вчера. Не зная дали вие имате такова чувство. Питам тия, които са имали търпението да прочетат такава дълга, "километрична" статия. Защото мнозинството даже ги мързи да прочете такъв текст, камо ли да си мръднат пръста с нещо да помогнат да се решат проблемите. 25 години чакане и де факто нищо не е направено за да се промени тежката ситуация в образованието; а тя за това време само се е влошавала. И колко ли още предстои да чакаме?! Докато се стегне клупът около шията ни – дотогава ли ще чакаме?!
Текстът по-долу е последната, трета част на моята статия СОЦИАЛНИЯТ СТАТУС НА УЧИТЕЛЯ, написана през 1985 г. Ето и предишните части: Тъжно слово за учителя и Учителстването като свещенодействие. Наближава 24 май, та ми се струва, че е уместно да помислим поне малко върху въпросите, поставени в една статия за образованието и учителстването, писана преди 25 години.
Съществува една зависимост: чувството за удовлетворение от собствения труд освен от всичко останало в голяма степен зависи и се определя от обществената оценка на неговата значимост. Съответно - подценяването от страна на обществото на действителната значимост на даден вид труд – води до усещането за неудовлетвореност, което се преживява като несправедливост и дори като оскърбление. По какъв начин в съвременните условия обществото дава израз на своята оценка на труда?
Разбира се, този израз на обществена оценка на труда се свежда до различните форми на т.н. "материално и морално стимулиране", а по-ясно, но и по-"грубо" казано – до размера на работната заплата, с което се измерва степента на сложност и престижност на учителския труд. Интересно е обаче защо на учителите не се признава правото на материален интерес при оценката на значимостта на техния труд: счита се за позорно и долно ако един учител говори за пари и разчита на тях като отплата за своя труд; затова всички ние се гнусим когато се спомене за частните уроци. Те, кой знае защо, се смятат за неоспоримо свидетелство за "нравственото падение" на един учител. Същевременно на учителите изцяло е предоставено правото на идеално и морално задоволство от своя труд – как така?!
Изобщо се смята, че на учителя е достатъчно удовлетворението от признателността, благодарността и уважението на неговите възпитаници – сякаш учителите са някакви безплътни ангелски сенки, за които материалният интерес е свидетелство за падение и греховност на помислите. Тоест, от тях се изисква чисто и безкористно служене, апостолско и платоническо мисионерство и себеотдаване. Учителят трябвало да бъде светец или най-малкото монах, отдал себе си на високото си предназначение; той не трябвало да мисли за друго, а най-вече – не дай Боже! – за материалното и за презрените пари. По този начин в нашето материалистично общество издевателстват над учителите; така посредствеността си отмъщава, защото, знайно е, за нея няма нищо по-свято от книжните парични знаци. Изглежда тя счита, че те само на нея трябва да принадлежат, че стига в наглостта си да си измисля морални и идеални императиви, за да не допусне парите да отидат в чужд джоб. Но да не падаме до нивото на тяхната дребнавост.
През последните години у нас се стигна до крещящо незачитане на реалната обществена значимост на професиите, като това повлече след себе си появяването на редица аномалии в заплащането на труда. Всъщност оказа се, че липсва критерий за оценка на обществената значимост на различните видове труд, като качеството на труда не оказва почти никакво влияние върху размера на работната заплата. Да, така е – иначе на какво се дължи това, че младият инженер получава точно толкова, колкото и пазачът-пенсионер на портала в същото предприятие, че учителят и лекарят получават два пъти по-малко от един шофьор, че барманството и келнерството станаха в очите на младото поколение най-престижните професии, че да си магазинер в кварталния магазин означава да се ползваш от най-висшия социален престиж, че толкова специалисти с висше образование не работят по специалността си и стават какви ли не – таксиметрови шофьори, ватмани на трамваи, келнери, мазачи и пр. Трябва също така открито да признаем, че рязкото падане на социалния статус на учителя се дължи най-вече на това, че той е най-ощетения в заплащането на труда, което е израз на това, че у нас, предполагам, духовно-културните дейности и стойности са обезценени до крайна степен.
Категоричното нежелание на младите специалисти, завършили университетите, да стават учители, се дължи и на това - ако се абстрахираме от всички други причини, които ги карат да не искат да се реализират в тази професия. Мисля, че не се нуждае от особено изтънчено доказване това, че социалният статус на българския учител никога няма да се повиши до нивото на своето понятие, т.е. да стане такъв, какъвто по идея трябва да бъде, ако заплащането на учителския труд не стане еквивалентно на реалната обществена значимост на този толкова сложен вид труд. Да, друг път няма и не ми е известно на какво се дължи това упорито нежелание да се разбере такава проста зависимост – в крайна сметка кой и къде е доказал, че учителят и особено младият учител трябва да живее в нищета?!
"У нас никой не живее в нищета!" – ще каже някой. Така е, но аз познавам учители млади специалисти, които живеят на квартира и за които е проблем да си купят една книга; и за да си купят книга, им се налага да се хранят с фасул и сланина! Младият Хегел, който също е работил като учител, също не е могъл да разбере защо не плащат както трябва на преподавателите и затова пише така когато му обявили какво ще бъде заплащането му, и то вече когато той се преместил да преподава в университет: "Но защо тази заплата трябва да бъде мършава?! Мършавостта нали не се явява необходим предикат на заплатата?! Заплатата нали може да бъде и тлъста?! Аз непременно ще намеря начин в моята бъдеща логика да обсъдя този интересен въпрос!".
Може би мнозина не знаят, но у нас учителите работят "на парче": един час струва точно 1 лев и 90 стотинки, три-четири часа на ден и сами можете да пресметнете каква му е "надницата"! Времето му пък за подготовка за уроците изобщо не се заплаща – та нали то не е труд?! Но стига съм възмущавал обществената съвест със своята дребнавост и със своя вулгарен материализъм...
Следователно повишаването на социалния статус на българския учител е назряла необходимост. Не зная дали успях да убедя някой в това, но си струва нашата общественост да се позамисли върху този "интересен" въпрос. Опитах се да покажа как може да се постигне един по-висок статус: необходимо е да се измени положението и по трите направления, за които стана дума, а именно, място и положение на учителя в обществото, обществена роля и социален престиж, обществена оценка на неговия труд.
Мястото на учителя в обществото трябва да съответства на неговата изключителна и незаменима с нищо друго обществена, духовна и културна функция. Съответно на това ролята му в обществения живот следва да стане роля на духовен наставник, който не просто дава знания, но и формира високите ценностни качества на душата на младия човек. Авторитета на учителя в обществото трябва да бъде свещен и ненакърним, като се основава на духовното и личностно превъзходство. И така нататък.
Правилно, ще каже някой, но откъде да намерим такива "кадри", към които тук отправяте толкова високи изисквания?! И как да се освободим от негодните, от тези, които са неспособни да изпълняват тази висока роля?!
Няма да е лесно, ще отговоря, но трябва да създадем и да възпитаме този така потребен ни тип на учител духовен наставник. ("Възпитателят трябва да бъде възпитан!", пише Маркс) Но първото и главно условие за появата на учители с така необходимото достойнство да бъдат учители, сиреч, да имат призванието за учители, е създаването на обществени условия за тяхната дейност и изява. Тези необходими условия се свеждат в своята съвкупност до издигането на социалния статус на българския учител, което ще привлече способните и талантливите към тази професия, ще пресече бягството им от нея, ще спре нежеланието им да стават учители.
Ако някой мисли другояче и може да предложи нещо по-добро, нека го предложи, но едно е сигурното: не бива повече да си затваряме очите пред неблагополучията, които стават в нашето училище. също така, струва ми се, че е под достойнството ни само да чакаме и да гледаме сеир.
Ние имаме нужда от учители, от истински учители, ние трябва да помогнем на българския учител! Нали така, съгласни ли сте?! Защото тогава стоим, какво тогава чакаме?! Чудеса ли чакаме?!
Забележка: Тази статия е написана в периода април-май 1985 година. Разбира се, тогава не е била публикувана. Намерих я тия дни в архива си, сред пожълтелите листове, написани на пишеща машина. Преписах я на чисто, за да се знае как се е мислело тогава. На моменти обаче ми се струва, че статията сякаш е писана вчера. Не зная дали вие имате такова чувство. Питам тия, които са имали търпението да прочетат такава дълга, "километрична" статия. Защото мнозинството даже ги мързи да прочете такъв текст, камо ли да си мръднат пръста с нещо да помогнат да се решат проблемите. 25 години чакане и де факто нищо не е направено за да се промени тежката ситуация в образованието; а тя за това време само се е влошавала. И колко ли още предстои да чакаме?! Докато се стегне клупът около шията ни – дотогава ли ще чакаме?!
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
Няма коментари:
Публикуване на коментар