Една крайно скандална и кощунствена мисъл, свързана с нашата оценка на труда на учителите
Не зная откъде да започна, понеже наистина това, което искам да кажа, е крайно скандално, е непоносимо скандално, показва ясно моя отвратителен характер, на който се дължи и това, че даже приятелите ми са способни да ме намразят. Но ще кажа каквото си мисля, пък ако ще целокупний болгарский народ да ме намрази. Такава ми е професията и призванието: да дразня приспаното обществено мнение, да лазя по нервите на "правилно мислещите" и на "вечно правите" и пр.
Ще почна отдалеко: тия дни учениците излязоха във ваканция. Учителите скоро също ще излязат в отпуск. В последните дни, при раздаването на бележниците и на дипломите, знайно е, много ученици поднасят на учителите си, в знак на благодарност към труда им, букет цветя: и е много умилително човек да види учителка, носеща огромен наръч букети било на 24-ти май, било сега, в края на годината. Признателните ученици и родители у нас, знайно е, поднасят букет цветя на учителите, които явно имат някаква заслуга за възпитанието и формирането като личности на младото поколение. Спор няма, че ролята на учителите е велика, ала как цени труда им обществото?!
Не, няма да говоря за ниските заплати на учителите, успокойте се, няма да ви навирам в очите тази изтъркана и омръзнала на всички тема! Ще ви кажа обаче нещо наистина крайно скандално, нечувано, немислимо даже.
Ще разкажа по-подробно два случая, два епизода, та белким никой, като стигне до ужасните ми предложения и изводи, не получи от възмущение инфаркт, та да си сложа и този грях на сърцето. Ще започна отдалеко.
Преди години обществеността в Пловдив беше фрапирана от следния случай. Тогава вестниците писаха, гражданството се възмущава дълго, но всичко се забрави. Става дума за епизод, случил се във времето на жанвиденовата мизерия, която тогава най-трудно преживяха пенсионерите, а също и учителите; на първите тогава пенсиите станаха 3 долара (месечно!), а на учителите – цели 6 долара месечно (!).
Та в ония паметни дни една учителка в началния курс имала неблагоразумието да рече на децата си:
– Ученици, ето, иде денят на народния будител. Знайно е, в такива дни вашите родители купуват букет цветя, а пък вий го носите на учителките си. Но ето, цените хвърчат нагоре всеки ден, букетите са ужасно скъпи, не всеки може да си го позволи. Та в тази връзка ви моля да кажете на родителите си следното: моля ги, да не купуват цветя. А да купят по една бутилка олио, което да ми донесете вместо букет, хем олиото е два-три пъти по-евтино от букета, хем ще ми свърши на мен някаква полезна работа, понеже букетите за два дена изсъхват и трябва да ги хвърлям без полза на боклука.
Рекла бедната и наивна женица, учителка в началния курс, най-чистосърдечно си го рекла, изрекла тия толкова наивно-скандални думи, които тогава, като се разчу, предизвикаха бурното негодувание на образователната институция, на инспектората, на министерството, а най-много на самото гражданство: каква наглост, да иска вместо букет бутилка олио, таварищи, виждате ли какви са нашите учители, на какви сме поверили да възпитават младото поколение, срам и позор! Пошумя се доста по случая, вестниците писаха май цяла неделя, телевизията даже отрази скандала, гражданството изтръпна от възмущение и пр. Пък после всичко се забрави, а моя милост, понеже по една случайност познаваше тази женица, знае, че на нея й се наложи след скандала да напусне училище, понеже се беше дискредитирала дотам, че повече нямаше очи да погледне самите ученици. Пък и беше станала обект на всеобщи подигравки.
Това е първият случай, с който искам да ви въведа в проблема. А ето сега пристъпвам към втория случай. Моля да следите внимателно мисълта ми, понеже ще стане доста криволичеща.
Минаха две-три години, Костов успя да спре колапса в икономиката, стабилизира финансовата система, направи приватизацията, и в интерес на истината ще кажа, че по негово време моя милост можа за пръв път да пътува в чужбина (ако изключим СССР-ето навремето). Ходих на екскурзия първо в Турция, после се разходих и до Франция. Но ето какво научих в Турция, нашата комшийка, където цял един автобус учители ходихме на промоционална екскурзия някъде към 2000-та година требе да е било, да точно така беше.
И там наш гид беше един български турчин, преселник от времето на "голямата екскурзия" и на "възродителния процес" на Тодор Живков. И там се разговорихме за всякакви теми, човекът беше много сладкодумен, великолепен разказвач (аз за него съм писал цял един скандален и възмутителен разказ, който е нейде в книгите ми, нарича се "Кой повече обича България?"), и ето какво ни каза този човек за това как се цени труда на учителите в съвременна Турция:
– И у нас, рече той, заплатите на учителите не са кой знае колко големи, но не са и малки, абе средни са; по-малко от военните получават, но получават повече от полицаите. Но има нещо друго, което не се цени в пари, и то е огромното уважение, което учителите имат и от учениците си, и от родителите най-вече. У нас учителите са най-уважаваното съсловие. Доколко учениците уважават учителите може да се осъзнае по този факт: в селските райони най-вече класовете се огромни, по 50 ученика, ала има невероятна дисциплина, тишина, респект спрямо учителя! У нас такова нещо го няма, вий го знаете по-добре. (Нашият гид често се бъркаше с това "у нас", ту казваше за Турция "у нас", ту за България, и тия негови грешчици бяха много симпатични, а мен лично силно ме трогнаха!)
Така, ето дотук е въведението само, а сега искам да продължа какво каза оня човек, и след това пристъпвам към скандалните си изводи:
– Та учителите, рекох, са всеобщо уважавани от цялото общество – отсече още веднъж нашият гид. И ето, когато мине учебната година всеки родител се чувства длъжен да подари на учителя на своето дете някакъв подарък. Всеки, и най-бедния, и най-богатия, всички подаряват нещичко, според възможностите. Най-бедният от душа ще поднесе на учителя на детето си кутия сладкиши, да речем. А по-заможните хора поднасят значително по-богати и скъпи подаръци. Всеки нещичко подарява, ей-така, в знак на благодарност за грижите на учителя за детето му. Това, че държавата плаща заплата на учителите, им се вижда на нашите хора тук недостатъчно, нищо че тия заплати са пак от техните данъци. Не, всеки се чувства нещичко от себе си да даде.
Е, не е тайна, че учителите могат и да върнат в някой магазин тия подаръци, щото какво ще ги правят толкова много?! И по този начин от подаръците в края на годината учителите вземат доста пари допълнително. На това обществото гледа с разбиране, именно, че подаръците биват връщани в магазин след като учителят няма какво да прави с тях. А у нас, в България, как е: я детето поднесе на даскалицата си някакъв проскубан букет, за да отбие номера, я не. А пък никой от родителите не се сеща, че учителите също са хора, и заслужават да бъдат подпомогнати лично от благодарните родители - по какъвто и да е начин.
Рече тогава тия думи оня наш гид, и ний, бедните учители в автобуса, се спогледахме. Нищо не рекохме. А ето, мина време, и аз сега споделям своята кощунствена мисъл. Ще се постарая да се изразя пределно ясно и кратичко.
Това, че нашите родители я купят някакъв букет за учителката, я не купят, показва, че в очите на нашенеца образованието и възпитанието на детето му съвсем не значи нещо особено. У нас труда на учителя изобщо не се цени – не само от обществото като цяло, ами и индивидуално, от всеки един поотделно. Ето, в Турция ценят истински труда на учителите, и освен един дължим респект-уважение, се чувстват длъжни и малко от малко да подпомогнат материално учителите на своите деца. Това говори много. А у нас си измиват ръцете с един букет цветя, който след това учителките хвърлят в коша за боклук. Колкото е траен букета, толкова е трайна и силна народната признателност у нас към труда на учителите ни. От ден до пладне трае нашата признателност към толкова тежкия учителски труд. Това е позорно: у нас учителите не само че не ги уважават, ами и ги презират, даже им се подиграват. Помните ли какво думаше простолюдието по време на учителската стачка?! Ами поголовно викаха: "Какво искат тия бе, и това им е много, та учителите нищичко и не правят, а какви огромни ваканции имат?! А пък в училище само си седят на стола със скръстени ръце: не повишение на заплатите, а понижение заслужават нашите даскали!"
У нас обаче на лекарите всеки гледа да бутне каквото може: здравето у нас се смята за ценно, състоянието на дебелото черво стои много по-високо от състоянието на ума и душата. На лекарите бутат и пари, и подаръци, и уиски, и бонбони, и какво ли не. И това се смята за "законен израз на признателност". А на даскалята им стига един букет. Който учениците са готови да им го шибнат през лицето, щото даскалицата цяла година ги е мъчила и им се е карала да четат, да внимават, да мислят. Учителите у нас са обект на всеобщи подигравки и на пълно неуважение. Тук-там някой ученик може и да уважава учител. За родител пък да не говорим. А иначе в масовия случай като пишеш оценката на учениците вече и не те поглеждат. Понеже са се изплъзнали от “властта” ти. Поздравяват те само докато още не си им писал оценката – и това нещо говори, ама кой ли ти разбира?!
Туйто, спирам, пък вий си правете изводите. Наречете ме мръсник, както искате ме наречете, че отварям тази болезнена тема. Прокълнете ме ако щете. Напишете туй, дето всеки ден някой ми го пише в блога: "Ако на моето дете се налагаше да го учи учител като теб, веднага бих го преместил в друго училище!". Оплюйте ме колкото си искате. Аз си казах мисълта: у нас обществото хептен не цени труда на учителя. Но не само обществото не го цени, а всеки един от нас поотделно не го цени. Бързоувяхващите букети, които лицемерно подаряваме на учителите на нашите деца, са точен знак на нашето мимолетно и лицемерно признание. С тия букети просто си измиваме ръцете и се правим на ударени. Тикаме на даскалиците букети в лицата, та да не усетят колко ги презираме. А случаят с онази нещастница дето искала бутилка олио вместо букет също говори много, ама кой ли да ти го разбере. Ний сме така възвишени!!! А пък учителите на децата си ги смятаме за безплътни ангели!
Я виж ти, на какъв чист и светъл идеализъм спрямо учителите бил способен нашият толкова влюбен в кебапчетата народец?!
01 юли 2009, сряда
Не зная откъде да започна, понеже наистина това, което искам да кажа, е крайно скандално, е непоносимо скандално, показва ясно моя отвратителен характер, на който се дължи и това, че даже приятелите ми са способни да ме намразят. Но ще кажа каквото си мисля, пък ако ще целокупний болгарский народ да ме намрази. Такава ми е професията и призванието: да дразня приспаното обществено мнение, да лазя по нервите на "правилно мислещите" и на "вечно правите" и пр.
Ще почна отдалеко: тия дни учениците излязоха във ваканция. Учителите скоро също ще излязат в отпуск. В последните дни, при раздаването на бележниците и на дипломите, знайно е, много ученици поднасят на учителите си, в знак на благодарност към труда им, букет цветя: и е много умилително човек да види учителка, носеща огромен наръч букети било на 24-ти май, било сега, в края на годината. Признателните ученици и родители у нас, знайно е, поднасят букет цветя на учителите, които явно имат някаква заслуга за възпитанието и формирането като личности на младото поколение. Спор няма, че ролята на учителите е велика, ала как цени труда им обществото?!
Не, няма да говоря за ниските заплати на учителите, успокойте се, няма да ви навирам в очите тази изтъркана и омръзнала на всички тема! Ще ви кажа обаче нещо наистина крайно скандално, нечувано, немислимо даже.
Ще разкажа по-подробно два случая, два епизода, та белким никой, като стигне до ужасните ми предложения и изводи, не получи от възмущение инфаркт, та да си сложа и този грях на сърцето. Ще започна отдалеко.
Преди години обществеността в Пловдив беше фрапирана от следния случай. Тогава вестниците писаха, гражданството се възмущава дълго, но всичко се забрави. Става дума за епизод, случил се във времето на жанвиденовата мизерия, която тогава най-трудно преживяха пенсионерите, а също и учителите; на първите тогава пенсиите станаха 3 долара (месечно!), а на учителите – цели 6 долара месечно (!).
Та в ония паметни дни една учителка в началния курс имала неблагоразумието да рече на децата си:
– Ученици, ето, иде денят на народния будител. Знайно е, в такива дни вашите родители купуват букет цветя, а пък вий го носите на учителките си. Но ето, цените хвърчат нагоре всеки ден, букетите са ужасно скъпи, не всеки може да си го позволи. Та в тази връзка ви моля да кажете на родителите си следното: моля ги, да не купуват цветя. А да купят по една бутилка олио, което да ми донесете вместо букет, хем олиото е два-три пъти по-евтино от букета, хем ще ми свърши на мен някаква полезна работа, понеже букетите за два дена изсъхват и трябва да ги хвърлям без полза на боклука.
Рекла бедната и наивна женица, учителка в началния курс, най-чистосърдечно си го рекла, изрекла тия толкова наивно-скандални думи, които тогава, като се разчу, предизвикаха бурното негодувание на образователната институция, на инспектората, на министерството, а най-много на самото гражданство: каква наглост, да иска вместо букет бутилка олио, таварищи, виждате ли какви са нашите учители, на какви сме поверили да възпитават младото поколение, срам и позор! Пошумя се доста по случая, вестниците писаха май цяла неделя, телевизията даже отрази скандала, гражданството изтръпна от възмущение и пр. Пък после всичко се забрави, а моя милост, понеже по една случайност познаваше тази женица, знае, че на нея й се наложи след скандала да напусне училище, понеже се беше дискредитирала дотам, че повече нямаше очи да погледне самите ученици. Пък и беше станала обект на всеобщи подигравки.
Това е първият случай, с който искам да ви въведа в проблема. А ето сега пристъпвам към втория случай. Моля да следите внимателно мисълта ми, понеже ще стане доста криволичеща.
Минаха две-три години, Костов успя да спре колапса в икономиката, стабилизира финансовата система, направи приватизацията, и в интерес на истината ще кажа, че по негово време моя милост можа за пръв път да пътува в чужбина (ако изключим СССР-ето навремето). Ходих на екскурзия първо в Турция, после се разходих и до Франция. Но ето какво научих в Турция, нашата комшийка, където цял един автобус учители ходихме на промоционална екскурзия някъде към 2000-та година требе да е било, да точно така беше.
И там наш гид беше един български турчин, преселник от времето на "голямата екскурзия" и на "възродителния процес" на Тодор Живков. И там се разговорихме за всякакви теми, човекът беше много сладкодумен, великолепен разказвач (аз за него съм писал цял един скандален и възмутителен разказ, който е нейде в книгите ми, нарича се "Кой повече обича България?"), и ето какво ни каза този човек за това как се цени труда на учителите в съвременна Турция:
– И у нас, рече той, заплатите на учителите не са кой знае колко големи, но не са и малки, абе средни са; по-малко от военните получават, но получават повече от полицаите. Но има нещо друго, което не се цени в пари, и то е огромното уважение, което учителите имат и от учениците си, и от родителите най-вече. У нас учителите са най-уважаваното съсловие. Доколко учениците уважават учителите може да се осъзнае по този факт: в селските райони най-вече класовете се огромни, по 50 ученика, ала има невероятна дисциплина, тишина, респект спрямо учителя! У нас такова нещо го няма, вий го знаете по-добре. (Нашият гид често се бъркаше с това "у нас", ту казваше за Турция "у нас", ту за България, и тия негови грешчици бяха много симпатични, а мен лично силно ме трогнаха!)
Така, ето дотук е въведението само, а сега искам да продължа какво каза оня човек, и след това пристъпвам към скандалните си изводи:
– Та учителите, рекох, са всеобщо уважавани от цялото общество – отсече още веднъж нашият гид. И ето, когато мине учебната година всеки родител се чувства длъжен да подари на учителя на своето дете някакъв подарък. Всеки, и най-бедния, и най-богатия, всички подаряват нещичко, според възможностите. Най-бедният от душа ще поднесе на учителя на детето си кутия сладкиши, да речем. А по-заможните хора поднасят значително по-богати и скъпи подаръци. Всеки нещичко подарява, ей-така, в знак на благодарност за грижите на учителя за детето му. Това, че държавата плаща заплата на учителите, им се вижда на нашите хора тук недостатъчно, нищо че тия заплати са пак от техните данъци. Не, всеки се чувства нещичко от себе си да даде.
Е, не е тайна, че учителите могат и да върнат в някой магазин тия подаръци, щото какво ще ги правят толкова много?! И по този начин от подаръците в края на годината учителите вземат доста пари допълнително. На това обществото гледа с разбиране, именно, че подаръците биват връщани в магазин след като учителят няма какво да прави с тях. А у нас, в България, как е: я детето поднесе на даскалицата си някакъв проскубан букет, за да отбие номера, я не. А пък никой от родителите не се сеща, че учителите също са хора, и заслужават да бъдат подпомогнати лично от благодарните родители - по какъвто и да е начин.
Рече тогава тия думи оня наш гид, и ний, бедните учители в автобуса, се спогледахме. Нищо не рекохме. А ето, мина време, и аз сега споделям своята кощунствена мисъл. Ще се постарая да се изразя пределно ясно и кратичко.
Това, че нашите родители я купят някакъв букет за учителката, я не купят, показва, че в очите на нашенеца образованието и възпитанието на детето му съвсем не значи нещо особено. У нас труда на учителя изобщо не се цени – не само от обществото като цяло, ами и индивидуално, от всеки един поотделно. Ето, в Турция ценят истински труда на учителите, и освен един дължим респект-уважение, се чувстват длъжни и малко от малко да подпомогнат материално учителите на своите деца. Това говори много. А у нас си измиват ръцете с един букет цветя, който след това учителките хвърлят в коша за боклук. Колкото е траен букета, толкова е трайна и силна народната признателност у нас към труда на учителите ни. От ден до пладне трае нашата признателност към толкова тежкия учителски труд. Това е позорно: у нас учителите не само че не ги уважават, ами и ги презират, даже им се подиграват. Помните ли какво думаше простолюдието по време на учителската стачка?! Ами поголовно викаха: "Какво искат тия бе, и това им е много, та учителите нищичко и не правят, а какви огромни ваканции имат?! А пък в училище само си седят на стола със скръстени ръце: не повишение на заплатите, а понижение заслужават нашите даскали!"
У нас обаче на лекарите всеки гледа да бутне каквото може: здравето у нас се смята за ценно, състоянието на дебелото черво стои много по-високо от състоянието на ума и душата. На лекарите бутат и пари, и подаръци, и уиски, и бонбони, и какво ли не. И това се смята за "законен израз на признателност". А на даскалята им стига един букет. Който учениците са готови да им го шибнат през лицето, щото даскалицата цяла година ги е мъчила и им се е карала да четат, да внимават, да мислят. Учителите у нас са обект на всеобщи подигравки и на пълно неуважение. Тук-там някой ученик може и да уважава учител. За родител пък да не говорим. А иначе в масовия случай като пишеш оценката на учениците вече и не те поглеждат. Понеже са се изплъзнали от “властта” ти. Поздравяват те само докато още не си им писал оценката – и това нещо говори, ама кой ли ти разбира?!
Туйто, спирам, пък вий си правете изводите. Наречете ме мръсник, както искате ме наречете, че отварям тази болезнена тема. Прокълнете ме ако щете. Напишете туй, дето всеки ден някой ми го пише в блога: "Ако на моето дете се налагаше да го учи учител като теб, веднага бих го преместил в друго училище!". Оплюйте ме колкото си искате. Аз си казах мисълта: у нас обществото хептен не цени труда на учителя. Но не само обществото не го цени, а всеки един от нас поотделно не го цени. Бързоувяхващите букети, които лицемерно подаряваме на учителите на нашите деца, са точен знак на нашето мимолетно и лицемерно признание. С тия букети просто си измиваме ръцете и се правим на ударени. Тикаме на даскалиците букети в лицата, та да не усетят колко ги презираме. А случаят с онази нещастница дето искала бутилка олио вместо букет също говори много, ама кой ли да ти го разбере. Ний сме така възвишени!!! А пък учителите на децата си ги смятаме за безплътни ангели!
Я виж ти, на какъв чист и светъл идеализъм спрямо учителите бил способен нашият толкова влюбен в кебапчетата народец?!
01 юли 2009, сряда
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
Няма коментари:
Публикуване на коментар