Изкуството на мисълта
Да мислиш не е наука – защото ако беше, то нищо не можеше да попречи всеки да се научи да мисли истински и пълноценно. Може да се знае всичко за мисленето, но това не е достатъчно да бъдеш мислещ човек. Има учени и дори философи, които преподават, да речем, логика (и значи знаят тайните на мисълта, успели са да ги разгадаят!), но въпреки това целия маниер на разсъждението и говоренето им показва най-убедително, че не са мислещи хора. Съществува някои дефекти на мисълта, които ясно издават немислещия човек – и той не може да го скрие въпреки всичките си старания. (Напротив, всички усилия да се представи за мислещ само подчертават и правят релефна, изпъкваща неспособността му да мисли!)
Липсата на способност за съждение – казва Кант – "се нарича собствено глупост – и срещу този недостатък няма лекарство". Може да се представя по немислещ начин и самата мисъл, дори и логиката, а понякога, уви, и философията – тогава какво да кажем за необезпокояваното от нищо разпространение на немисленето в сферата на всекидневието, на общуването във всичките му форми (разговори, печат, електронни медии и пр.), изобщо на човешките отношения в цялата им многоликост?! Никой не иска да признае, че е заболял от проказата на немисленето (и безсмислието!), никой не иска да се подложи на спешно лечение, което веднъж завинаги да го отърве от нея, всеки предпочита да живее с илюзията, че "ако не повече, то поне колкото другите и аз мога да мисля". Това е така защото ако някой осъзнае, че е слаба и непълноценна мисълта му, то това вече е прогрес в неговото умствено развитие, закъсняло, но все пак проявило се един ден пробуждане на мисълта от "догматическата дрямка" (Кант), в която толкова много хора блажено пребивават.
Не бива мисълта и мисленето да бъдат подценявани – което често се случва, особено когато някой си позволи да каже по повод на току-що споделеното: "какво толкова е мисленето, защо трябва да се представя за нещо мистериозно, нима не е достатъчно да успокоим съвестта си с това: щом си човек, значи си мислещо същество?". На такива уж невинни питания трябва да отговаряме още по-страстно, подчертавайки изключителността на мисълта, нейното тайнствено, не разгадано от никой вътрешно естество.
Мисленето – там, където то наистина се е проявило в истинския си блясък и величие – е чудо, рядка възможност, дарба, с която малцина са надарени, способност, сравнима с прорицателското изкуство на древните жреци, магия и свещенодействие, чиято тайна е запечатана със сто печата и е добре пазена. Да кажеш: "да, аз съм мислещ, мисленето съвсем не ме затруднява, няма нищо по-лесно от това да мислиш" – е умопомрачителна глупост, празно самохвалство, простимо само поради това, че такива хора (а те съвсем не са рядкост!), съвсем не знаят какво правят и особено какво казват. Казано е: по-добре е нищо да не кажеш, отколкото да кажеш нищо. Вероятно за призваните за мисълта мисленето е истинско удоволствие, но те няма да тръгнат да парадират със своите способности...
Подценяващият мисленето съвсем не го познава, за него "мисля" едва ли нещо означава. Обичащият да мисли (който, следователно, е наясно с мисълта!), го прави, защото за него мисленето означава много. Непреживелият никога истинското мислене и мисъл подценява и омаловажава тяхното естество просто защото те са му чужди, защото никога не ги е срещал и намирал в себе си или, което е същото, никога не му се е случвало да мисли автентично. Да кажеш: "всички ние мислим, всички ние сме мислещи същества" (а това е опит за изравняване на човешките същества по отношение на мисленето!), е неоправдано издигане на немислещите до нивото на мислещи (или до "ранга" на мислещи!), и, следователно, също толкова неоправдано и непростимо принизяване на истински и истинно мислещите до нивото на някаква "осреднена" норма за мисловност, което, така или иначе, ги обижда.
Ние не сме равни в мисленето си по същия начин, по който не сме равни по отношение на нито една своя способност или дарба. За да не се случва такава двойна несправедливост – макар тя да е изгодна за множеството немислещи! – се иска да признаем нещо просто и ясно: мисленето, както и всичко друго, е способност, на която сме различно способни, т.е. неравни. Оттук всичко си отива на мястото, оттук произлиза естественото приемане, че за мисленето се иска талант, а упражняването му е изкуство. И така поставен, въпросът вече придобива контурите на истинското си решение: по същия начин както, да речем, не всички претендираме, че сме еднакво вещи в изкуството на рисуването, така трябва да признаем, че не сме равни и в изкуството на мисълта.
Но защо казвам всичко това? Нима някой има полза от това толкова много хора да бъдат обезсърчени в усилията си да мислят – като им се казва, че то е изкуство, до висотите на което достигат, както е и в другите изкуства, само малцина избрани? А и няма ли така да се намери най-сетне оправданието, че мнозина от нас, така или иначе, "не обичат да мислят"?
Това, че не всички еднакво изкусно можем да рисуваме, не е болка за умиране, значи може да се преживее. Но това, че не всички изкусно можем да мислим, вече ни засяга дълбоко – защото касае по някакъв начин моето отношение към живота, моята човечност, възможността ми да бъда пълноценен човек. Онези, които държат на себе си, на своята човешка самобитност и дори уникалност, държат и на това да бъде призната и способността им да мислят.
Смята се, че ако не си мислещ, не си в достатъчна степен човек. Това е така, но да помислим още малко и по-дълбоко. Всички не сме еднакви в нито едно отношение, защо тогава искаме да бъдем еднакво способни в изкуството на мисълта? Нима усетът ни към живота е така пряко зависим от способността за мислене и съзнание? Защо толкова много хора не искат да се примирят, че както не са художници или просто не могат да рисуват или пък да пеят, по същия начин не са и мислители – или просто не могат да мислят пълноценно?
Немислещият не може да осъзнае своята немощ, своята неспособност да мисли. Това – че този там не мисли! – се "забелязва" отстрани, ако самият той го открие и осъзнае, това вече е отказ от "немисленето" и начало на мисленето у този човек. Пробуждането на мисълта – както и пробуждането на художественото чувство у бъдещия творец в сферата на изкуството – е предпоставката, правеща възможно всяко по-нататъшно усъвършенстване на мисленето, всяка по-нататъшна изтънченост в изкуството на мисълта, всяко достижение и творчество на попрището, свързано с изявата на умствения потенциал на човека. Изучаването на логика може да се насърчи природните склонности или заложбите, свързани с мисленето, а също и да стане тласък за отприщването на мисловната активност у всеки човек.
Това доколко всеки от нас ще преуспее в изкуството на мисълта, зависи от това, което "природата ни е отредила", от нас се иска само да не вървим против собствената си природа, да не пречим на нейното разгръщане. Свободата, от която зависи нашата човечност, изисква да отдадем на всяко нещо длъжното, т.е. на способността си да мислим да осигурим простор за изява, поле за осъществяване.
Останалото – богатствата, които мисълта може да ни даде, ценностите, които тя може да сътвори, предимствата, които, тя ни осигурява и т.н. – е единственото, за което не следва да мислим: просто защото то идва само и неизбежно. И ако раждането на една нова и чиста мисъл наистина е чудо, то тогава какво велико тайнство е раждането на мислещия човек – истинското раждане на човека!
Да мислиш не е наука – защото ако беше, то нищо не можеше да попречи всеки да се научи да мисли истински и пълноценно. Може да се знае всичко за мисленето, но това не е достатъчно да бъдеш мислещ човек. Има учени и дори философи, които преподават, да речем, логика (и значи знаят тайните на мисълта, успели са да ги разгадаят!), но въпреки това целия маниер на разсъждението и говоренето им показва най-убедително, че не са мислещи хора. Съществува някои дефекти на мисълта, които ясно издават немислещия човек – и той не може да го скрие въпреки всичките си старания. (Напротив, всички усилия да се представи за мислещ само подчертават и правят релефна, изпъкваща неспособността му да мисли!)
Липсата на способност за съждение – казва Кант – "се нарича собствено глупост – и срещу този недостатък няма лекарство". Може да се представя по немислещ начин и самата мисъл, дори и логиката, а понякога, уви, и философията – тогава какво да кажем за необезпокояваното от нищо разпространение на немисленето в сферата на всекидневието, на общуването във всичките му форми (разговори, печат, електронни медии и пр.), изобщо на човешките отношения в цялата им многоликост?! Никой не иска да признае, че е заболял от проказата на немисленето (и безсмислието!), никой не иска да се подложи на спешно лечение, което веднъж завинаги да го отърве от нея, всеки предпочита да живее с илюзията, че "ако не повече, то поне колкото другите и аз мога да мисля". Това е така защото ако някой осъзнае, че е слаба и непълноценна мисълта му, то това вече е прогрес в неговото умствено развитие, закъсняло, но все пак проявило се един ден пробуждане на мисълта от "догматическата дрямка" (Кант), в която толкова много хора блажено пребивават.
Не бива мисълта и мисленето да бъдат подценявани – което често се случва, особено когато някой си позволи да каже по повод на току-що споделеното: "какво толкова е мисленето, защо трябва да се представя за нещо мистериозно, нима не е достатъчно да успокоим съвестта си с това: щом си човек, значи си мислещо същество?". На такива уж невинни питания трябва да отговаряме още по-страстно, подчертавайки изключителността на мисълта, нейното тайнствено, не разгадано от никой вътрешно естество.
Мисленето – там, където то наистина се е проявило в истинския си блясък и величие – е чудо, рядка възможност, дарба, с която малцина са надарени, способност, сравнима с прорицателското изкуство на древните жреци, магия и свещенодействие, чиято тайна е запечатана със сто печата и е добре пазена. Да кажеш: "да, аз съм мислещ, мисленето съвсем не ме затруднява, няма нищо по-лесно от това да мислиш" – е умопомрачителна глупост, празно самохвалство, простимо само поради това, че такива хора (а те съвсем не са рядкост!), съвсем не знаят какво правят и особено какво казват. Казано е: по-добре е нищо да не кажеш, отколкото да кажеш нищо. Вероятно за призваните за мисълта мисленето е истинско удоволствие, но те няма да тръгнат да парадират със своите способности...
Подценяващият мисленето съвсем не го познава, за него "мисля" едва ли нещо означава. Обичащият да мисли (който, следователно, е наясно с мисълта!), го прави, защото за него мисленето означава много. Непреживелият никога истинското мислене и мисъл подценява и омаловажава тяхното естество просто защото те са му чужди, защото никога не ги е срещал и намирал в себе си или, което е същото, никога не му се е случвало да мисли автентично. Да кажеш: "всички ние мислим, всички ние сме мислещи същества" (а това е опит за изравняване на човешките същества по отношение на мисленето!), е неоправдано издигане на немислещите до нивото на мислещи (или до "ранга" на мислещи!), и, следователно, също толкова неоправдано и непростимо принизяване на истински и истинно мислещите до нивото на някаква "осреднена" норма за мисловност, което, така или иначе, ги обижда.
Ние не сме равни в мисленето си по същия начин, по който не сме равни по отношение на нито една своя способност или дарба. За да не се случва такава двойна несправедливост – макар тя да е изгодна за множеството немислещи! – се иска да признаем нещо просто и ясно: мисленето, както и всичко друго, е способност, на която сме различно способни, т.е. неравни. Оттук всичко си отива на мястото, оттук произлиза естественото приемане, че за мисленето се иска талант, а упражняването му е изкуство. И така поставен, въпросът вече придобива контурите на истинското си решение: по същия начин както, да речем, не всички претендираме, че сме еднакво вещи в изкуството на рисуването, така трябва да признаем, че не сме равни и в изкуството на мисълта.
Но защо казвам всичко това? Нима някой има полза от това толкова много хора да бъдат обезсърчени в усилията си да мислят – като им се казва, че то е изкуство, до висотите на което достигат, както е и в другите изкуства, само малцина избрани? А и няма ли така да се намери най-сетне оправданието, че мнозина от нас, така или иначе, "не обичат да мислят"?
Това, че не всички еднакво изкусно можем да рисуваме, не е болка за умиране, значи може да се преживее. Но това, че не всички изкусно можем да мислим, вече ни засяга дълбоко – защото касае по някакъв начин моето отношение към живота, моята човечност, възможността ми да бъда пълноценен човек. Онези, които държат на себе си, на своята човешка самобитност и дори уникалност, държат и на това да бъде призната и способността им да мислят.
Смята се, че ако не си мислещ, не си в достатъчна степен човек. Това е така, но да помислим още малко и по-дълбоко. Всички не сме еднакви в нито едно отношение, защо тогава искаме да бъдем еднакво способни в изкуството на мисълта? Нима усетът ни към живота е така пряко зависим от способността за мислене и съзнание? Защо толкова много хора не искат да се примирят, че както не са художници или просто не могат да рисуват или пък да пеят, по същия начин не са и мислители – или просто не могат да мислят пълноценно?
Немислещият не може да осъзнае своята немощ, своята неспособност да мисли. Това – че този там не мисли! – се "забелязва" отстрани, ако самият той го открие и осъзнае, това вече е отказ от "немисленето" и начало на мисленето у този човек. Пробуждането на мисълта – както и пробуждането на художественото чувство у бъдещия творец в сферата на изкуството – е предпоставката, правеща възможно всяко по-нататъшно усъвършенстване на мисленето, всяка по-нататъшна изтънченост в изкуството на мисълта, всяко достижение и творчество на попрището, свързано с изявата на умствения потенциал на човека. Изучаването на логика може да се насърчи природните склонности или заложбите, свързани с мисленето, а също и да стане тласък за отприщването на мисловната активност у всеки човек.
Това доколко всеки от нас ще преуспее в изкуството на мисълта, зависи от това, което "природата ни е отредила", от нас се иска само да не вървим против собствената си природа, да не пречим на нейното разгръщане. Свободата, от която зависи нашата човечност, изисква да отдадем на всяко нещо длъжното, т.е. на способността си да мислим да осигурим простор за изява, поле за осъществяване.
Останалото – богатствата, които мисълта може да ни даде, ценностите, които тя може да сътвори, предимствата, които, тя ни осигурява и т.н. – е единственото, за което не следва да мислим: просто защото то идва само и неизбежно. И ако раждането на една нова и чиста мисъл наистина е чудо, то тогава какво велико тайнство е раждането на мислещия човек – истинското раждане на човека!
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
Няма коментари:
Публикуване на коментар