Как се пише и как се защищава дисертация у нас?
Преди известно време присъствах на две защити на докторски дисертации: едната за „голям“, а другата за „малък“ доктор. Първо беше защитата на кандидата за малък доктор. Невероятно шоу е заседанието на научния съвет, що не бях Алеко за да го опиша! Но ще се опитам, колкото и немощна да е ръката ми. За да се знае все пак докъде сме стигнали и колко плачевно и изглежда съвсем непоправимо е положението в българската нàука…
Та значи момчето на първата защита си беше написало прилична дисертация, ама се оказа, че е… ничие момче. Това си пролича от първия миг – и момчето беше осъдено. Научният съвет се прозяваше хорово, рецензентите четяха вяло рецензиите си, въпроси към докторанта почти нямаше. Но момчето си отговори добре. В един момент някакъв член на съвета не издържа и започна разгромна реч. Аз съм за бой що не стенографирах този шедьовър. Дисертацията сравняваше източните религии с християнската. Та нашият критик, който, оказа се, бил „най-голям спец по Библията в България“, по най-нехристиянски начин, съвсем жестоко, но и крайно глупаво екзекутира дисертанта, с една дума казано – обезглави го. Но по такъв тъп начин, че аз в един момент взех да се щипя за да разбера на кой свят съм. То не бяха страхотни глупости на ниво прогимназия, то не бяха нравоучителни съвети как трябвало да се мисли, то не бяха идиотски силогизми, от които човек е способен да онемее като ги чуе. Явно този наш „теолог“ преди това е преподавал марксистки атеизъм, ама сега набързо се е преквалифицирал в „религиозен мислител“.
По едно време ме обзе такъв гняв, че едва се сдържах на мястото си за да не взема думата. Но се побоях да не сторя „мечешка услуга“ на дисертанта. До мен седеше мой приятел, който е един от най-добрите познавачи на тази материя. Той се беше хванал за главата и в очите му четях пълно отчаяние. Явно се е борил със същата дилема – дали да се сблъска с туй учено насекомо, или да замълчи, оставяйки все пак някакъв нищожен шанс на докторанта. Оня най-после седна, препоръчвайки на учения съвет да гласува против дисертацията. Стана след това още един доцент, който, горкият – както разбрах после – бил се смятал за най-голям и велик учен в тая област. Някой му бил казал това, той повярвал, ама оня явно го е излъгал. Неговото слово беше същински кошмар: изсмукани от пръстите доводи, кандидат-гимназистки аргументи, тъпотии, от които човек може да изгуби свяст и памет. Личеше си, че човекът просто не беше чел дисертацията, ама се чувстваше длъжен и той да забие няколко пирона в ковчега на младото момче, дето беше дръзнало да защищава дисертация без да има нужните за това протекции. Оказа се, че критичният бяс на тоя доцент се дължал на това, че той лично имал зъб на… научния ръководител на дисертанта, та затуй искал да провали дисертацията. Е, и на вродената му мерзост се е дължало, ама карай. Същински кошмар…
Гледах в лицата на останалите членове на научния съвет, една част от които бяха все пак големи и авторитетни учени. Някои от тези последните гледаха с широко отворени очи и у мен се породи смътната надежда, че някой няма да издържи и ще спре тази страшна разправа. Но никой не се изказа, всички знаеха, че това момче е ничие, и че е обречено. Общо взето духът на 30-те години в СССР си витаеше най-свободно в тази зала. Кипях, кипях, пък утихнах, по едно време ме заболя сърцето и излязох навън. След това ми казаха, че момчето било провалено – не му достигнал един глас. Т.е. съсипали са го по най-гадния начин.
След около час започна другата защита. За големия доктор. Същият учен съвет, ама атмосферата беше коренно различна. Никой не се прозяваше, а всички с любов гледаха дисертанта право в очите. Оказа се, че тази персона била бивш посланик на България… е, да не казвам къде, щото ще се разбере кой е. Впрочем, защо пък да не кажа, ще кажа, та да се знае, понеже наистина е върховно: тази учена особа е била посланик на Република България при… Светия Престол (Ватикан)!!! Беше, с една дума казано, човек от „голямото доброутро“ и приближен до властта. Прочете си абракадабрата човечецът, и се почна една, за която трябва да имаш перото на Данте поне, та да я опишеш.
То не бяха прочувствени слова, то не бяха овации, то не бяха верноподаннически погледи и усмивки, то не бяха суперлативи: оказа се, че напереният бивш посланик бил най-големия философски гений на България, на Балканите и поне на Източна Европа едновременно! Точно такива думи произнесе един разпален адвокат за уважавания поголовно от всички дисертант, а пък препълнената зала дружно изръкопляска. Във въздуха витаеше полъх на… съветско-колхозна романтика! За малко и аз да повярвам, че присъствам на велико събитие: раждането на нов гений на науката! Естествено, научният съвет единодушно без нито един въздържал се гласува да му се присъди титлата „голям доктор“. Залата дълго и бурно ръкопляскаше.
Бившият (а и бъдещ, естествено!) посланик сияеше, приемаше ръкостисканията на подмазвачите, и черпеше с уиски и бонбони. За да не повърна се наложи набързо да изляза, пробивайки си с мъка път през тълпата, която напираше да се здрависва с щастливеца…
Отвън стоеше посърнало младото момче, което преди час и половина бяха екзекутирали най-гадно. Не можеше да асимилира още как така, за едното нищо, се провали тригодишния му труд. Поговорих си с него и му казах някои неща. Той не вярваше, горкият: чак такава низост не беше очаквал. Аз обаче, като голям оптимист и патил и препатил човек му казах, че има и още по-големи низости. Ама те ще дойдат когато момчето един ден се защити. Казах му и как може да се защити. Той ме гледаше ококорен. Тъжно, но няма как, казах му цялата горчива истина. Момчето беше на път да се разплаче.
В храма на науката, в СУ, той, изчервен от гняв, си тръгна да излиза, почувствал някаква сила у себе. Опасно гневен си тръгна. Гледаше ожесточено пред себе си. Имах чувството че иска да избяга от цялата тази отврат. Дали не провалих завинаги този човек, като му казах тия неща? Както провалих навремето и самия себе си…
5 коментара:
Георги: Ако не е тайна какво точно каза на момчето?
Ангел Грънчаров: Хубав и необходим въпрос, Георги. Ето какво му казах:
Ти не се чуди на случилото се, защото системата е такава, че е пригодена да обслужва тъкмо некадърниците. Това, че си отхвърлен, всъщност е комплимент за теб: ако ти бяха ръкопляскали като на тоя, това щеше да значи, че като него нямаш никакво отношение към науката, още по-малко пък към философията. Способен човек няма как да пробие в тази “месомелачка”, защото тя е настроена през нея да пропълзяват само червеи. Нормалните не могат да се промушат, освен ако не искат да бъдат смляни. Последната грижа на нашите “учени” е науката, те съществуват само за да дебнат да не би някой, имащ отношение към науката, да се промъкне в тяхната среда. Защото такъв призван за науката носи тяхната собствена гибел. Ако в тая система пробият талантливи хора, тя ще се напука и скоро ще се сгромоляса. Тия водят война за собственото си съхранение.
Псевдоучеността е жестока спрямо кадърните и не прощава. Способни са на всичко, на най-големи подлости, защото водят борба за съществуване. Страшно е, но ти си млад и може да доживееш и по-добри времена. Гледай само да си съхраниш творческия порив, и да не си погубиш таланта ако почнеш да правиш компромиси. Тогава те ще те приемат, ама така лицемерно, че накрая ще те накарат да полудееш. За да съхраниш творческия си порив, трябва да си, следователно, извън тази система. Ако искаш да влезеш вътре, раздели се с идеалите си, с творческия си порив, даже с таланта си. Вътре се иска да си като тях: низък, подъл, безпринципен, жесток, безсърдечен… Това е дилемата: сам избирай какво да стане от теб…
Kiril: Нищо не се е променило през последните 25години! Присъствах на подобна защита
през 1982 год. – абсолютно същата отврат!!! За каква наука става въпрос? Като в Ирландия ли!?
valentina doneva: Това е самата истина, аз също бях ничие момиче и преживях този „провал“…
диди: Радвам се, че в природо-математическите специалности такива случаи са по-скоро изключение и това се дължи на факта, че една дисертация обикновено е „подплатена“ с 3-5 публикации в международни списания преминали през рецензенти и авторитетни редактори, дори често се прилага и списък на цитати. Това ограничава възможностите за произвол на съвета.
Атанас Ганчев: И Константин Гълъбов, и Янко Янев, и Найден Шейтанов,са били синове на майките с черни забрадки, но са защитили своите докторати… в престижни германски университети; знайна е тяхната съдба след това, но въпреки всичко си остават вечно живи наши съвременници. Преживявал съм гореизложената драма, разбира се, с много по-добър край, но университетски преподавател така и не станах въпреки близо десетте години, които прекарах като такъв, така че на момчето ще му бъде по-лесно в бъдеще защото е получил урок за цял живот; важни се плодовете на човешките усилия, а не подарените титли на „наши“ некадърници. От такива стигнахме дотам, от онзи, визираният голям доктор, че българската дипломация днес, никой да не брои за…, а на дипломатическата маса да сме и след Македония. Горе главата, момко, от обиди най-много боли, но един достойно бит струва повече от десет ухилени учени – без определения нататък, то се подразбира.
Преди известно време присъствах на две защити на докторски дисертации: едната за „голям“, а другата за „малък“ доктор. Първо беше защитата на кандидата за малък доктор. Невероятно шоу е заседанието на научния съвет, що не бях Алеко за да го опиша! Но ще се опитам, колкото и немощна да е ръката ми. За да се знае все пак докъде сме стигнали и колко плачевно и изглежда съвсем непоправимо е положението в българската нàука…
Та значи момчето на първата защита си беше написало прилична дисертация, ама се оказа, че е… ничие момче. Това си пролича от първия миг – и момчето беше осъдено. Научният съвет се прозяваше хорово, рецензентите четяха вяло рецензиите си, въпроси към докторанта почти нямаше. Но момчето си отговори добре. В един момент някакъв член на съвета не издържа и започна разгромна реч. Аз съм за бой що не стенографирах този шедьовър. Дисертацията сравняваше източните религии с християнската. Та нашият критик, който, оказа се, бил „най-голям спец по Библията в България“, по най-нехристиянски начин, съвсем жестоко, но и крайно глупаво екзекутира дисертанта, с една дума казано – обезглави го. Но по такъв тъп начин, че аз в един момент взех да се щипя за да разбера на кой свят съм. То не бяха страхотни глупости на ниво прогимназия, то не бяха нравоучителни съвети как трябвало да се мисли, то не бяха идиотски силогизми, от които човек е способен да онемее като ги чуе. Явно този наш „теолог“ преди това е преподавал марксистки атеизъм, ама сега набързо се е преквалифицирал в „религиозен мислител“.
По едно време ме обзе такъв гняв, че едва се сдържах на мястото си за да не взема думата. Но се побоях да не сторя „мечешка услуга“ на дисертанта. До мен седеше мой приятел, който е един от най-добрите познавачи на тази материя. Той се беше хванал за главата и в очите му четях пълно отчаяние. Явно се е борил със същата дилема – дали да се сблъска с туй учено насекомо, или да замълчи, оставяйки все пак някакъв нищожен шанс на докторанта. Оня най-после седна, препоръчвайки на учения съвет да гласува против дисертацията. Стана след това още един доцент, който, горкият – както разбрах после – бил се смятал за най-голям и велик учен в тая област. Някой му бил казал това, той повярвал, ама оня явно го е излъгал. Неговото слово беше същински кошмар: изсмукани от пръстите доводи, кандидат-гимназистки аргументи, тъпотии, от които човек може да изгуби свяст и памет. Личеше си, че човекът просто не беше чел дисертацията, ама се чувстваше длъжен и той да забие няколко пирона в ковчега на младото момче, дето беше дръзнало да защищава дисертация без да има нужните за това протекции. Оказа се, че критичният бяс на тоя доцент се дължал на това, че той лично имал зъб на… научния ръководител на дисертанта, та затуй искал да провали дисертацията. Е, и на вродената му мерзост се е дължало, ама карай. Същински кошмар…
Гледах в лицата на останалите членове на научния съвет, една част от които бяха все пак големи и авторитетни учени. Някои от тези последните гледаха с широко отворени очи и у мен се породи смътната надежда, че някой няма да издържи и ще спре тази страшна разправа. Но никой не се изказа, всички знаеха, че това момче е ничие, и че е обречено. Общо взето духът на 30-те години в СССР си витаеше най-свободно в тази зала. Кипях, кипях, пък утихнах, по едно време ме заболя сърцето и излязох навън. След това ми казаха, че момчето било провалено – не му достигнал един глас. Т.е. съсипали са го по най-гадния начин.
След около час започна другата защита. За големия доктор. Същият учен съвет, ама атмосферата беше коренно различна. Никой не се прозяваше, а всички с любов гледаха дисертанта право в очите. Оказа се, че тази персона била бивш посланик на България… е, да не казвам къде, щото ще се разбере кой е. Впрочем, защо пък да не кажа, ще кажа, та да се знае, понеже наистина е върховно: тази учена особа е била посланик на Република България при… Светия Престол (Ватикан)!!! Беше, с една дума казано, човек от „голямото доброутро“ и приближен до властта. Прочете си абракадабрата човечецът, и се почна една, за която трябва да имаш перото на Данте поне, та да я опишеш.
То не бяха прочувствени слова, то не бяха овации, то не бяха верноподаннически погледи и усмивки, то не бяха суперлативи: оказа се, че напереният бивш посланик бил най-големия философски гений на България, на Балканите и поне на Източна Европа едновременно! Точно такива думи произнесе един разпален адвокат за уважавания поголовно от всички дисертант, а пък препълнената зала дружно изръкопляска. Във въздуха витаеше полъх на… съветско-колхозна романтика! За малко и аз да повярвам, че присъствам на велико събитие: раждането на нов гений на науката! Естествено, научният съвет единодушно без нито един въздържал се гласува да му се присъди титлата „голям доктор“. Залата дълго и бурно ръкопляскаше.
Бившият (а и бъдещ, естествено!) посланик сияеше, приемаше ръкостисканията на подмазвачите, и черпеше с уиски и бонбони. За да не повърна се наложи набързо да изляза, пробивайки си с мъка път през тълпата, която напираше да се здрависва с щастливеца…
Отвън стоеше посърнало младото момче, което преди час и половина бяха екзекутирали най-гадно. Не можеше да асимилира още как така, за едното нищо, се провали тригодишния му труд. Поговорих си с него и му казах някои неща. Той не вярваше, горкият: чак такава низост не беше очаквал. Аз обаче, като голям оптимист и патил и препатил човек му казах, че има и още по-големи низости. Ама те ще дойдат когато момчето един ден се защити. Казах му и как може да се защити. Той ме гледаше ококорен. Тъжно, но няма как, казах му цялата горчива истина. Момчето беше на път да се разплаче.
В храма на науката, в СУ, той, изчервен от гняв, си тръгна да излиза, почувствал някаква сила у себе. Опасно гневен си тръгна. Гледаше ожесточено пред себе си. Имах чувството че иска да избяга от цялата тази отврат. Дали не провалих завинаги този човек, като му казах тия неща? Както провалих навремето и самия себе си…
5 коментара:
Георги: Ако не е тайна какво точно каза на момчето?
Ангел Грънчаров: Хубав и необходим въпрос, Георги. Ето какво му казах:
Ти не се чуди на случилото се, защото системата е такава, че е пригодена да обслужва тъкмо некадърниците. Това, че си отхвърлен, всъщност е комплимент за теб: ако ти бяха ръкопляскали като на тоя, това щеше да значи, че като него нямаш никакво отношение към науката, още по-малко пък към философията. Способен човек няма как да пробие в тази “месомелачка”, защото тя е настроена през нея да пропълзяват само червеи. Нормалните не могат да се промушат, освен ако не искат да бъдат смляни. Последната грижа на нашите “учени” е науката, те съществуват само за да дебнат да не би някой, имащ отношение към науката, да се промъкне в тяхната среда. Защото такъв призван за науката носи тяхната собствена гибел. Ако в тая система пробият талантливи хора, тя ще се напука и скоро ще се сгромоляса. Тия водят война за собственото си съхранение.
Псевдоучеността е жестока спрямо кадърните и не прощава. Способни са на всичко, на най-големи подлости, защото водят борба за съществуване. Страшно е, но ти си млад и може да доживееш и по-добри времена. Гледай само да си съхраниш творческия порив, и да не си погубиш таланта ако почнеш да правиш компромиси. Тогава те ще те приемат, ама така лицемерно, че накрая ще те накарат да полудееш. За да съхраниш творческия си порив, трябва да си, следователно, извън тази система. Ако искаш да влезеш вътре, раздели се с идеалите си, с творческия си порив, даже с таланта си. Вътре се иска да си като тях: низък, подъл, безпринципен, жесток, безсърдечен… Това е дилемата: сам избирай какво да стане от теб…
Kiril: Нищо не се е променило през последните 25години! Присъствах на подобна защита
през 1982 год. – абсолютно същата отврат!!! За каква наука става въпрос? Като в Ирландия ли!?
valentina doneva: Това е самата истина, аз също бях ничие момиче и преживях този „провал“…
диди: Радвам се, че в природо-математическите специалности такива случаи са по-скоро изключение и това се дължи на факта, че една дисертация обикновено е „подплатена“ с 3-5 публикации в международни списания преминали през рецензенти и авторитетни редактори, дори често се прилага и списък на цитати. Това ограничава възможностите за произвол на съвета.
Атанас Ганчев: И Константин Гълъбов, и Янко Янев, и Найден Шейтанов,са били синове на майките с черни забрадки, но са защитили своите докторати… в престижни германски университети; знайна е тяхната съдба след това, но въпреки всичко си остават вечно живи наши съвременници. Преживявал съм гореизложената драма, разбира се, с много по-добър край, но университетски преподавател така и не станах въпреки близо десетте години, които прекарах като такъв, така че на момчето ще му бъде по-лесно в бъдеще защото е получил урок за цял живот; важни се плодовете на човешките усилия, а не подарените титли на „наши“ некадърници. От такива стигнахме дотам, от онзи, визираният голям доктор, че българската дипломация днес, никой да не брои за…, а на дипломатическата маса да сме и след Македония. Горе главата, момко, от обиди най-много боли, но един достойно бит струва повече от десет ухилени учени – без определения нататък, то се подразбира.
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
Няма коментари:
Публикуване на коментар