Личността винаги трябва да е водещото в живота ни
(Интервю в Kafene.bg)
Сайтът Kafene.bg днес, 24 юли, е публикувал интервю с мен във връзка с излизането от печат на книгата ми Страстите и бесовете български. То носи заглавието Ангел Грънчаров: На България са й нужни смели и силни хора. Също така на отделно място е представена и самата книга. За читателите на блога публикувам и тук същото интервю:
● Г-н Грънчаров, книгата Ви "Страстите и бесовете български" е отскоро факт. Как решихте да я напишете? Колко време работихте по нея?
Да, тя излезе от печат преди около месец. А иначе в преподаването на философия от много време бях забелязал, че младите хора почти нищо не знаят за трудните години на т.н. преход, или пък, което е още по-лошо, че сред тях се ширят всякакви, и то съвсем неверни, неадекватни представи за онова време. Открих също, че те няма къде да прочетат за онова време, че няма качествена литература, в която да се казва истината за комунизма, за нашите реакции спрямо него, за трудните пътища, по които вървяхме ние, българите, търсейки освобождаване от тази болест и от това зло.
Визираното впечатление се потвърди и в общуването с читателите на моя блог. Например – подобно на мнозинството от читателите и на блога ми – моят син е от “поколението на свободата” (роден е в 1989 година) и много често ме е питал и с интерес е слушал мои разкази за преживяното. През есента на миналата година ми хрумна идеята да напиша една поредица от есета за най-новата история на България, която нарекох първоначално “Кратка лична история на съвременна България”. Бях провокиран за това от разговори с млади хора и от коментари в блога. В един момент – а аз по начало обичам да разказвам разни истории – се появи и вдъхновението и ентусиазмът, без които нищо стойностно човек не може да направи. Всяка сутрин пишех по едно есе, публикувах го в блога, а през деня с интерес наблюдавах реакциите на читателите, които невероятно ме стимулираха. И така се запалих по работата, че в един момент почти забравих всичко останало: книгата ми за съвременна демократична България, за раждането и трудния растеж на младата българска демокрация в един момент започна да получава своите очертания.
Защото всички тия неща ние, от средното и по-старото поколение, сме ги изнесли на гърба си, изстрадали сме ги, та аз не трябваше нищо да изобретявам, а просто трябваше да се постарая да предам колкото се може по-плътно и цялостно преживяното. И то в един личностен (психологически), а също така и в социален (политически, културен, народностен) разрез и аспект. Разбира се, за мен беше особено важно и тълкуването, интерпретацията на случилото се, търсенето на смисъла, не се стараех да излагам само някаква фактология, а търсех най-вече личностното, опитвах се да вникна в нашите субективни реакции, да ги проумея, да ги разнищя: за мен беше важен най-вече тъкмо този смислов и ценностен аспект, който по моя преценка е и най-важното в историята. Та работата по тази книга ми отне около десетина месеца; тя е една от книгите, която сякаш съм написал на един дъх, намирайки се в невероятно вълнение и вдъхновение.
● Книгата има подзаглавие "Кратка психологическа история на съвременна България", но не е ли по-скоро политическа?
Личностното и психологическото (човешкото) според мен е основата на всичко останало, а пък политическото е някак си продължение на личностното, психологическото и човешкото: от това какви сме като индивиди, какво е нашето съзнание за свобода, до каква степен сме постигнали съзнанието за своите коренни човешки интереси зависи всичко останало. Историята се насочва в дълбините си от идеи и ценности, те завладяват най-напред душите, а пък след това намират своите разнолики изрази в сферата на външните прояви, на реалното историческо или политическо действие. Така че в книгата ми тия два аспекта са преплетени в степента, в която това е постижимо за публицистично-есеистичния жанр, в който написах книгата си. И нещо друго, което според мен е особено важно: в книгата ми е прокарана последователно една водеща позиция, която има и своя политически израз, и това е позицията на демократичните, на десните сили, към която винаги съм принадлежал на една чисто идейна и ценностна основа.
В този смисъл книгата ми провокира дебати, ожесточени понякога спорове, тя не може да остави никой безучастен – защото всеки от нас има все пак някаква позиция, в която вярва. Старал съм се да разгарям тия спорове, защото според мен ние имаме голяма нужда от такива очистващи душите ни разговори; защото ние като нация трябва да преживеем такъв целебен катарзис, значим именно за душевното здраве на цялата нация. Моята позиция, проведена последователно в книгата Страстите и бесовете български, е позиция на човек, на личност, на гражданин, който съвсем не крие пристрастията си, дори илюзиите си, а смело и най-категорично ги изявява именно с цел да предразположи и други хора да направят същото. Позициите се изясняват в съпоставянето им, само така може да се надмогне този коварен нихилизъм към политическото, който е другото име на апатията, на дезангажираността, на малодушието.
Към които, за съжаление, нацията ни показа слабост особено през последните години, когато с основание се питаме мнозинството у нас граждани ли са, имаме ли изобщо гражданско общество, каква е тази инертност на големи слоеве, които най-бездушно търпят колосалните злоупотреби на властващите и пр. Ето че моята принципна теза, застъпена в книгата, и тук се потвърди: водещото е личностното, индивидът и случващото се в душата му. А неговите ценности са опорната точка, около която всичко останало се върти. Така че книгата ми е не само политическа, а политическото в нея е поставено на човешка, личностна и психологическа основа. Мисля си, че съм един от малцината пишещи, които са способни да свържат тия важни аспекти в нещо цялостно и органично, което е голямо достойнство. То затова е било и си остава моя цел.
● Смятате ли, че книгата Ви би помогнала за "най-трудният поврат" – този в душите ни?
Такава е моята идея, замисълът, а пък доколко книгата ще може да има такова въздействие ще си проличи с времето. Смятам, че съдбовно се нуждаем от проясняване на ония ценности, към които страната и нацията ни просто е призвана да се приобщи: без ясно съзнание за това какви сме като индивиди и като нация, без разпространено, доминиращо, и то в най-широките слоеве, съзнание за нашите коренни човешки интереси, а също и без представа какви следва да бъдем, какви ни иска да бъдем и към какво ни е призовал самият живот, без амбицията и твърдата готовност да се променим в името на по-доброто ни бъдеще, в името на просперитета ни като общество, ние няма как да се възползваме от плодовете на свободата и на демокрацията, а също и не можем да вървим напред. А за да се преживее този духовен и ценностен процес се иска много да се разговаря, и то съвсем човечно, понеже мнозинството у нас, оказва се, се състои все от разочаровани даже от свободата и от демокрацията хора, състои се от крайно объркани, не разбиращи смисъла на случващото се и не съзнаващи своята роля в живота на нацията хора.
У нас, за съжаление, медиите не си вършат основната роля да бъдат свободен изразител и мощен стимулатор и катализатор на народния духовен живот, на народните копнежи и тревоги, у нас господстващата олигархия успя да сложи под похлупак медиите и да махне жилото им, успя да ги обезкърви, да притъпи техния водещ патос. Поради това сега имаме една обезверена, нихилистично настроена нация, в която водещ елемент са хората, които от нищо не се трогват, а се вълнуват единствено от прочувствената чалга, за които животът не е друго, а щракане с пръсти и кълчене под омайващите ритми на кючеци и гюбеци, за които пределът на мечтите са тави с топли кебапчета, паници с ухаеща на чесън шкембе-чорба и, разбира се, порядъчни дози омайваща съзнанието шльокавица или пък долнопробно винце.
Това е отчайващо, това трябва да се промени, ако не намерим сили да прекършим тази тенденция, сме осъдени много да губим и много да страдаме. Съвсем не е случайно и това, че ние от цяла Източна Европа сме последни във всяко отношение, че сме най-бедни, че изостанахме прекалено, което говори, че в нашия темперамент явно има някакви коварни дефекти, които е време да преодоляваме, с които сме длъжни да се борим всекидневно. И политическият ни процес, процесът на укрепване на нашата демокрация ще си остане болезнен, изопачен и мъчителен ако не се преодолеят тия пречки в душите, в съзнанията и в манталитета на мнозинството от народа.
● Как си представяте своя читател? Смятате ли, че бихте променил някого с книгата си?
Моята книга е написана за склонните към мислене и търсене на смисъла хора. Тя е книга, предназначена за свободолюбиви, толерантни, по-качествени или изтънчени в духовно отношение хора. Казвам това, въпреки че съм я писал като съм се старал да изразя възможно най-ясно и разбираемо дори и най-трудните и сложни проблеми. А за ефекта на книгата ми върху съзнанията на ония, които дръзнат да я прочетат, съм уверен: тя ще има силен пречистващ и освобождаващ ефект, който също така ще спомогне мнозина объркани, не вярващи вече в нищо, а най-малко пък в свободата и в демокрацията хора да потърсят своя път в живота.
Книгата ми е ценностно наситена, тя категорично защищава ценностите, в които вярвам, за които съм се борил и се боря и досега – включително и като съм написал самата книга. Убеден съм, че тия ценности са ни съдбовно необходими, зная добре, че разпространението им сред повече съзнания ще доведе до оня екзистенциален и нравствен поврат, който така силно, пък макар често и несъзнавано, жадува съвременната българска душа.
● Дали книгата би била интересна на хората от по-младото поколение, които не помнят и не знаят нищо за годините, за които пишете?
Да, смятам, че тази книга ще е интересна най-вече за тази категория читатели, които могат да имат към нея и един чисто познавателен интерес. А пък за другите поколения, за хората, които са преживели нашата мъчителна битка със самите себе си, до която се свеждат тия години на трудни промени, ще бъдат предразположени чрез книгата ми към разговор, който трябва да водим колкото се може по-често: защото без точна равносметка, касаеща миналото ни, която може да ни покаже нашите грешки, провали и заблуди, настоящето ни ще си продължи да бъде така объркано, несигурно и бих казал дори болезнено плашещо.
Защото ние, уви, сме заобиколени от толкова много неразбиращи и неценящи свободата си хора. Мнозина около нас съществуват непълноценно и без никаква грижа за свободата си. Свободният човек разбира и знае, че за тях е непонятен неговият сърдечен порив към свободата. Той знае, че те няма да го насърчат никога в неговите търсения на свобода и автентичност. Тогава какво ли ще произлезе, какво ли ще се случи със стремежите на влюбеното в свободата малцинство – което просто иска да живее свободно, автентично, истински и пр. – в едно такова враждебно на свободата и на личността общество? Каквото, уви, е нашето, каквото общество ни завеща комунизмът.
Как ли, впрочем, се чувства свободният човек в едно съществуване, в което е крайно самотен – що се отнася до неговата съкровена пристрастеност към свободата? Ами ясно как: противоположното на това как се чувства сред общности или групи от истински свободни хора. Когато съзре до себе си истински свободен човек, държащ на личността и на достойнството си, в сърцето и на двамата се заражда неудържима симпатия. Усещат прилив на най-искрен възторг от предчувствието за дълбоко личностно, душевно и духовно родство. Ала когато един истински свободен човек съзре до себе си мътния, неразбиращ, подобно на животинския, поглед на овладян от несвобода човек, той настръхва все едно е съзрял влечуго, а не човешко същество.
Виждате, че описанието на тия екзистенциални ситуации, които всеки от нас всекидневно преживява, търсейки и лутайки се към свободата си, се нуждаят от най-прецизно вглеждане, осмисляне и вникване. Ето в тази насока работи и моята книга: да помогне на повече хора да прояснят съзнанието си, да разберат по-добре самите себе си, да са по-наясно с недостатъците си, да се борят смело и твърдо за съвършенство и за нормален, за достоен живот. Ако книгата ми помогне поне малко за разпространението на така потребното ни съзнание за свобода, от което зависи всичко останало, то нейната цел е изцяло изпълнена.
● Имате вече 10 издадени книги. Личната Ви книга-фаворит?
Тази книга, за която говорим, Страстите и бесовете български, всъщност е 12-тата издадена моя книга. Ще кажа нещо обичайно и неизбежно: всяка своя книга я чувствам като свидна рожба, то е същото да попитате родителя кое от децата си обича най-много. Не мога да кажа коя моя книга е мой фаворит, или коя от книгите ми по моя преценка е най-добра или сполучлива. Това е работа на читателя. Разбрал съм обаче по отзиви на читатели, че някои от книгите ми са ги стимулирали за тяхното личностно израстване, което особено ме радва.
Повечето от книгите ми не са теоретични или чисто философски или психологически, а са един вид практически ориентирани: да се подпомогне търсещия, лутащия се наш съвременник, който е оставен на самия себе си в своя порив към автентичния живот. Голяма част от книгите ми се родиха като резултат на изследователски програми на ръководения от мен и създаден в 1994 година Център за развитие на личността. Една част от книгите ми се използват и за философското и психологическо образование на младите хора – в училище или в университета. А пък последните ми две издадени книги, тази, за която говорим, и предишната, наречена Българската душа и съдба (с подзаглавие “Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността”), съставят моята философия на история и на политиката. Много важна за мен книга е книгата ми Преследване на времето (с подзаглавие “Изкуството на свободата”), която издадох в 2003 година, а също и книгата Тайнството на живота (“Въведение в практическата философия”), излязла през 2006 г. Обичам и книгата си Изкуството да се живее (“Етика на достойнството”, 2003 г.), а също и първата си книга Животът на душата (“Психология”), която излезе в три издания (1997, 1999, 2001 г.). Една свидна за мен книга е Универсумът на свободата (“Източниците на достойнството, успеха и богатството”), излязла в 2000 г. Сега работя, по-скоро се намирам в заключителния етап на работата си по книгата Изворите на живота, това е курс лекции философия, в който в най-синтезиран вид съм изложил всички ония идеи, които са ме вълнували от юношеството ми та досега. Така че наистина ми е много трудно да кажа коя написана от мен книга е мой пръв фаворит.
● Вие самият като страстен човек ли се определяте?
Аз съм доста импулсивен, увличащ се, емоционален човек, противно на представата, че философите са студени и просто разсъдливи хора. Способен съм да се отдам страстно на ония идеи, в които вярвам, на духовните ценности, без които животът ни би се обезсмислил. Влагам цялата си душа и сърце в писанията си, което понякога изглежда доста странно и провокиращо. Влагам огромна енергия в ония битки, които съм осъзнал, че са съдбовни: било в екзистенциален, било в граждански, било в културен, било в политически план. В моите книги човек може нагледно да се убеди докъде води синтезът на чувство и на мисъл, който ме е вдъхновявал в годините на моите търсения във философията и психологията. Не усетих как мина младостта ми, улисан в духовни занимания.
А ето че сега встъпвам в периода, който може да се обозначи като “есен” на живота ми. Според това как човек е живял и работил неговата есен или ще е плодоносна, или пък ще е изпълнена с горчивина за безсмислено пропиляното време. Ето затова смятам, че моите книги са особено полезни за младите хора, които са в зората на живота си.
Завиждам им най-благородно за това, че те ще живеят във време, за което моето поколение даже не е могло и да мечтае. Но се случиха чудеса и с нас, родените по-рано: България е в Европейския съюз, същинска фантастика! Радвам се, че доживях това време; радвам се като дете на това най-голямо постижение на нашата родина! Но точно затова и много страдам като гледам, че не оползотворяваме ония грамадни шансове, които историята ни даде.
● Вашето пожелание за читателите на Kafene.bg?
На читателите на авторитетния и популярен сайт желая да постигнат мечтите си. Това ми хрумва сега, сетих се, че книгата ми за страстите и бесовете български започва с есе за българската мечта: оказва се, че ние, българите, си нямаме своя национална мечта, което може да ни изиграе и лоша шега. Затова си позволявам да апелирам: нека да осъзнаем колкото се може по-рано, че онова, от което зависи реализацията на нашите мечти, не е нито съдба, нито късмет, а че то изцяло е в наша власт. Свободата е това, което ще ни даде всичко.
Желая на всички читатели на Kafene.bg именно свободата да бъде здравото ядро на тяхната лична жизнена стратегия – и тогава успехът им е гарантиран. А най-щастливи, разбира се, са успешните хора, сиреч хората, които са се грижили на първо място за личността си. Личността винаги трябва да е водещото в живота ни. На България сега са й жизнено потребни смели, силни и енергични личности, които ще променят националната ни съдба. Нека да станем и да бъдем от тях! Крайно време е…
24 юли 2008, четвъртък
(Интервю в Kafene.bg)
Сайтът Kafene.bg днес, 24 юли, е публикувал интервю с мен във връзка с излизането от печат на книгата ми Страстите и бесовете български. То носи заглавието Ангел Грънчаров: На България са й нужни смели и силни хора. Също така на отделно място е представена и самата книга. За читателите на блога публикувам и тук същото интервю:
● Г-н Грънчаров, книгата Ви "Страстите и бесовете български" е отскоро факт. Как решихте да я напишете? Колко време работихте по нея?
Да, тя излезе от печат преди около месец. А иначе в преподаването на философия от много време бях забелязал, че младите хора почти нищо не знаят за трудните години на т.н. преход, или пък, което е още по-лошо, че сред тях се ширят всякакви, и то съвсем неверни, неадекватни представи за онова време. Открих също, че те няма къде да прочетат за онова време, че няма качествена литература, в която да се казва истината за комунизма, за нашите реакции спрямо него, за трудните пътища, по които вървяхме ние, българите, търсейки освобождаване от тази болест и от това зло.
Визираното впечатление се потвърди и в общуването с читателите на моя блог. Например – подобно на мнозинството от читателите и на блога ми – моят син е от “поколението на свободата” (роден е в 1989 година) и много често ме е питал и с интерес е слушал мои разкази за преживяното. През есента на миналата година ми хрумна идеята да напиша една поредица от есета за най-новата история на България, която нарекох първоначално “Кратка лична история на съвременна България”. Бях провокиран за това от разговори с млади хора и от коментари в блога. В един момент – а аз по начало обичам да разказвам разни истории – се появи и вдъхновението и ентусиазмът, без които нищо стойностно човек не може да направи. Всяка сутрин пишех по едно есе, публикувах го в блога, а през деня с интерес наблюдавах реакциите на читателите, които невероятно ме стимулираха. И така се запалих по работата, че в един момент почти забравих всичко останало: книгата ми за съвременна демократична България, за раждането и трудния растеж на младата българска демокрация в един момент започна да получава своите очертания.
Защото всички тия неща ние, от средното и по-старото поколение, сме ги изнесли на гърба си, изстрадали сме ги, та аз не трябваше нищо да изобретявам, а просто трябваше да се постарая да предам колкото се може по-плътно и цялостно преживяното. И то в един личностен (психологически), а също така и в социален (политически, културен, народностен) разрез и аспект. Разбира се, за мен беше особено важно и тълкуването, интерпретацията на случилото се, търсенето на смисъла, не се стараех да излагам само някаква фактология, а търсех най-вече личностното, опитвах се да вникна в нашите субективни реакции, да ги проумея, да ги разнищя: за мен беше важен най-вече тъкмо този смислов и ценностен аспект, който по моя преценка е и най-важното в историята. Та работата по тази книга ми отне около десетина месеца; тя е една от книгите, която сякаш съм написал на един дъх, намирайки се в невероятно вълнение и вдъхновение.
● Книгата има подзаглавие "Кратка психологическа история на съвременна България", но не е ли по-скоро политическа?
Личностното и психологическото (човешкото) според мен е основата на всичко останало, а пък политическото е някак си продължение на личностното, психологическото и човешкото: от това какви сме като индивиди, какво е нашето съзнание за свобода, до каква степен сме постигнали съзнанието за своите коренни човешки интереси зависи всичко останало. Историята се насочва в дълбините си от идеи и ценности, те завладяват най-напред душите, а пък след това намират своите разнолики изрази в сферата на външните прояви, на реалното историческо или политическо действие. Така че в книгата ми тия два аспекта са преплетени в степента, в която това е постижимо за публицистично-есеистичния жанр, в който написах книгата си. И нещо друго, което според мен е особено важно: в книгата ми е прокарана последователно една водеща позиция, която има и своя политически израз, и това е позицията на демократичните, на десните сили, към която винаги съм принадлежал на една чисто идейна и ценностна основа.
В този смисъл книгата ми провокира дебати, ожесточени понякога спорове, тя не може да остави никой безучастен – защото всеки от нас има все пак някаква позиция, в която вярва. Старал съм се да разгарям тия спорове, защото според мен ние имаме голяма нужда от такива очистващи душите ни разговори; защото ние като нация трябва да преживеем такъв целебен катарзис, значим именно за душевното здраве на цялата нация. Моята позиция, проведена последователно в книгата Страстите и бесовете български, е позиция на човек, на личност, на гражданин, който съвсем не крие пристрастията си, дори илюзиите си, а смело и най-категорично ги изявява именно с цел да предразположи и други хора да направят същото. Позициите се изясняват в съпоставянето им, само така може да се надмогне този коварен нихилизъм към политическото, който е другото име на апатията, на дезангажираността, на малодушието.
Към които, за съжаление, нацията ни показа слабост особено през последните години, когато с основание се питаме мнозинството у нас граждани ли са, имаме ли изобщо гражданско общество, каква е тази инертност на големи слоеве, които най-бездушно търпят колосалните злоупотреби на властващите и пр. Ето че моята принципна теза, застъпена в книгата, и тук се потвърди: водещото е личностното, индивидът и случващото се в душата му. А неговите ценности са опорната точка, около която всичко останало се върти. Така че книгата ми е не само политическа, а политическото в нея е поставено на човешка, личностна и психологическа основа. Мисля си, че съм един от малцината пишещи, които са способни да свържат тия важни аспекти в нещо цялостно и органично, което е голямо достойнство. То затова е било и си остава моя цел.
● Смятате ли, че книгата Ви би помогнала за "най-трудният поврат" – този в душите ни?
Такава е моята идея, замисълът, а пък доколко книгата ще може да има такова въздействие ще си проличи с времето. Смятам, че съдбовно се нуждаем от проясняване на ония ценности, към които страната и нацията ни просто е призвана да се приобщи: без ясно съзнание за това какви сме като индивиди и като нация, без разпространено, доминиращо, и то в най-широките слоеве, съзнание за нашите коренни човешки интереси, а също и без представа какви следва да бъдем, какви ни иска да бъдем и към какво ни е призовал самият живот, без амбицията и твърдата готовност да се променим в името на по-доброто ни бъдеще, в името на просперитета ни като общество, ние няма как да се възползваме от плодовете на свободата и на демокрацията, а също и не можем да вървим напред. А за да се преживее този духовен и ценностен процес се иска много да се разговаря, и то съвсем човечно, понеже мнозинството у нас, оказва се, се състои все от разочаровани даже от свободата и от демокрацията хора, състои се от крайно объркани, не разбиращи смисъла на случващото се и не съзнаващи своята роля в живота на нацията хора.
У нас, за съжаление, медиите не си вършат основната роля да бъдат свободен изразител и мощен стимулатор и катализатор на народния духовен живот, на народните копнежи и тревоги, у нас господстващата олигархия успя да сложи под похлупак медиите и да махне жилото им, успя да ги обезкърви, да притъпи техния водещ патос. Поради това сега имаме една обезверена, нихилистично настроена нация, в която водещ елемент са хората, които от нищо не се трогват, а се вълнуват единствено от прочувствената чалга, за които животът не е друго, а щракане с пръсти и кълчене под омайващите ритми на кючеци и гюбеци, за които пределът на мечтите са тави с топли кебапчета, паници с ухаеща на чесън шкембе-чорба и, разбира се, порядъчни дози омайваща съзнанието шльокавица или пък долнопробно винце.
Това е отчайващо, това трябва да се промени, ако не намерим сили да прекършим тази тенденция, сме осъдени много да губим и много да страдаме. Съвсем не е случайно и това, че ние от цяла Източна Европа сме последни във всяко отношение, че сме най-бедни, че изостанахме прекалено, което говори, че в нашия темперамент явно има някакви коварни дефекти, които е време да преодоляваме, с които сме длъжни да се борим всекидневно. И политическият ни процес, процесът на укрепване на нашата демокрация ще си остане болезнен, изопачен и мъчителен ако не се преодолеят тия пречки в душите, в съзнанията и в манталитета на мнозинството от народа.
● Как си представяте своя читател? Смятате ли, че бихте променил някого с книгата си?
Моята книга е написана за склонните към мислене и търсене на смисъла хора. Тя е книга, предназначена за свободолюбиви, толерантни, по-качествени или изтънчени в духовно отношение хора. Казвам това, въпреки че съм я писал като съм се старал да изразя възможно най-ясно и разбираемо дори и най-трудните и сложни проблеми. А за ефекта на книгата ми върху съзнанията на ония, които дръзнат да я прочетат, съм уверен: тя ще има силен пречистващ и освобождаващ ефект, който също така ще спомогне мнозина объркани, не вярващи вече в нищо, а най-малко пък в свободата и в демокрацията хора да потърсят своя път в живота.
Книгата ми е ценностно наситена, тя категорично защищава ценностите, в които вярвам, за които съм се борил и се боря и досега – включително и като съм написал самата книга. Убеден съм, че тия ценности са ни съдбовно необходими, зная добре, че разпространението им сред повече съзнания ще доведе до оня екзистенциален и нравствен поврат, който така силно, пък макар често и несъзнавано, жадува съвременната българска душа.
● Дали книгата би била интересна на хората от по-младото поколение, които не помнят и не знаят нищо за годините, за които пишете?
Да, смятам, че тази книга ще е интересна най-вече за тази категория читатели, които могат да имат към нея и един чисто познавателен интерес. А пък за другите поколения, за хората, които са преживели нашата мъчителна битка със самите себе си, до която се свеждат тия години на трудни промени, ще бъдат предразположени чрез книгата ми към разговор, който трябва да водим колкото се може по-често: защото без точна равносметка, касаеща миналото ни, която може да ни покаже нашите грешки, провали и заблуди, настоящето ни ще си продължи да бъде така объркано, несигурно и бих казал дори болезнено плашещо.
Защото ние, уви, сме заобиколени от толкова много неразбиращи и неценящи свободата си хора. Мнозина около нас съществуват непълноценно и без никаква грижа за свободата си. Свободният човек разбира и знае, че за тях е непонятен неговият сърдечен порив към свободата. Той знае, че те няма да го насърчат никога в неговите търсения на свобода и автентичност. Тогава какво ли ще произлезе, какво ли ще се случи със стремежите на влюбеното в свободата малцинство – което просто иска да живее свободно, автентично, истински и пр. – в едно такова враждебно на свободата и на личността общество? Каквото, уви, е нашето, каквото общество ни завеща комунизмът.
Как ли, впрочем, се чувства свободният човек в едно съществуване, в което е крайно самотен – що се отнася до неговата съкровена пристрастеност към свободата? Ами ясно как: противоположното на това как се чувства сред общности или групи от истински свободни хора. Когато съзре до себе си истински свободен човек, държащ на личността и на достойнството си, в сърцето и на двамата се заражда неудържима симпатия. Усещат прилив на най-искрен възторг от предчувствието за дълбоко личностно, душевно и духовно родство. Ала когато един истински свободен човек съзре до себе си мътния, неразбиращ, подобно на животинския, поглед на овладян от несвобода човек, той настръхва все едно е съзрял влечуго, а не човешко същество.
Виждате, че описанието на тия екзистенциални ситуации, които всеки от нас всекидневно преживява, търсейки и лутайки се към свободата си, се нуждаят от най-прецизно вглеждане, осмисляне и вникване. Ето в тази насока работи и моята книга: да помогне на повече хора да прояснят съзнанието си, да разберат по-добре самите себе си, да са по-наясно с недостатъците си, да се борят смело и твърдо за съвършенство и за нормален, за достоен живот. Ако книгата ми помогне поне малко за разпространението на така потребното ни съзнание за свобода, от което зависи всичко останало, то нейната цел е изцяло изпълнена.
● Имате вече 10 издадени книги. Личната Ви книга-фаворит?
Тази книга, за която говорим, Страстите и бесовете български, всъщност е 12-тата издадена моя книга. Ще кажа нещо обичайно и неизбежно: всяка своя книга я чувствам като свидна рожба, то е същото да попитате родителя кое от децата си обича най-много. Не мога да кажа коя моя книга е мой фаворит, или коя от книгите ми по моя преценка е най-добра или сполучлива. Това е работа на читателя. Разбрал съм обаче по отзиви на читатели, че някои от книгите ми са ги стимулирали за тяхното личностно израстване, което особено ме радва.
Повечето от книгите ми не са теоретични или чисто философски или психологически, а са един вид практически ориентирани: да се подпомогне търсещия, лутащия се наш съвременник, който е оставен на самия себе си в своя порив към автентичния живот. Голяма част от книгите ми се родиха като резултат на изследователски програми на ръководения от мен и създаден в 1994 година Център за развитие на личността. Една част от книгите ми се използват и за философското и психологическо образование на младите хора – в училище или в университета. А пък последните ми две издадени книги, тази, за която говорим, и предишната, наречена Българската душа и съдба (с подзаглавие “Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността”), съставят моята философия на история и на политиката. Много важна за мен книга е книгата ми Преследване на времето (с подзаглавие “Изкуството на свободата”), която издадох в 2003 година, а също и книгата Тайнството на живота (“Въведение в практическата философия”), излязла през 2006 г. Обичам и книгата си Изкуството да се живее (“Етика на достойнството”, 2003 г.), а също и първата си книга Животът на душата (“Психология”), която излезе в три издания (1997, 1999, 2001 г.). Една свидна за мен книга е Универсумът на свободата (“Източниците на достойнството, успеха и богатството”), излязла в 2000 г. Сега работя, по-скоро се намирам в заключителния етап на работата си по книгата Изворите на живота, това е курс лекции философия, в който в най-синтезиран вид съм изложил всички ония идеи, които са ме вълнували от юношеството ми та досега. Така че наистина ми е много трудно да кажа коя написана от мен книга е мой пръв фаворит.
● Вие самият като страстен човек ли се определяте?
Аз съм доста импулсивен, увличащ се, емоционален човек, противно на представата, че философите са студени и просто разсъдливи хора. Способен съм да се отдам страстно на ония идеи, в които вярвам, на духовните ценности, без които животът ни би се обезсмислил. Влагам цялата си душа и сърце в писанията си, което понякога изглежда доста странно и провокиращо. Влагам огромна енергия в ония битки, които съм осъзнал, че са съдбовни: било в екзистенциален, било в граждански, било в културен, било в политически план. В моите книги човек може нагледно да се убеди докъде води синтезът на чувство и на мисъл, който ме е вдъхновявал в годините на моите търсения във философията и психологията. Не усетих как мина младостта ми, улисан в духовни занимания.
А ето че сега встъпвам в периода, който може да се обозначи като “есен” на живота ми. Според това как човек е живял и работил неговата есен или ще е плодоносна, или пък ще е изпълнена с горчивина за безсмислено пропиляното време. Ето затова смятам, че моите книги са особено полезни за младите хора, които са в зората на живота си.
Завиждам им най-благородно за това, че те ще живеят във време, за което моето поколение даже не е могло и да мечтае. Но се случиха чудеса и с нас, родените по-рано: България е в Европейския съюз, същинска фантастика! Радвам се, че доживях това време; радвам се като дете на това най-голямо постижение на нашата родина! Но точно затова и много страдам като гледам, че не оползотворяваме ония грамадни шансове, които историята ни даде.
● Вашето пожелание за читателите на Kafene.bg?
На читателите на авторитетния и популярен сайт желая да постигнат мечтите си. Това ми хрумва сега, сетих се, че книгата ми за страстите и бесовете български започва с есе за българската мечта: оказва се, че ние, българите, си нямаме своя национална мечта, което може да ни изиграе и лоша шега. Затова си позволявам да апелирам: нека да осъзнаем колкото се може по-рано, че онова, от което зависи реализацията на нашите мечти, не е нито съдба, нито късмет, а че то изцяло е в наша власт. Свободата е това, което ще ни даде всичко.
Желая на всички читатели на Kafene.bg именно свободата да бъде здравото ядро на тяхната лична жизнена стратегия – и тогава успехът им е гарантиран. А най-щастливи, разбира се, са успешните хора, сиреч хората, които са се грижили на първо място за личността си. Личността винаги трябва да е водещото в живота ни. На България сега са й жизнено потребни смели, силни и енергични личности, които ще променят националната ни съдба. Нека да станем и да бъдем от тях! Крайно време е…
24 юли 2008, четвъртък
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
Няма коментари:
Публикуване на коментар