Кои са моите жизнени приоритети?

Наистина, какво си заслужава да иска човек преди всичко от този живот? Нека да опитаме да размислим по този нелек въпрос. Нелек е, понеже е свързан с най-коварния въпрос изобщо, а именно с въпроса Защо живея?

Животът може да ти даде всичко, но няма да ти даде всичко, просто няма как да ти даде всичко: и причината за това си ти самият. Ако животът е нещо безкрайно богато по потенциал, ние самите сме твърде ограничени и крайни във всяко едно отношение: затова причината да не можем да получим всичко от живота е в нас, а не в него. При това положение да искаш всичко от живота означава да не искаш нищо: понеже, искайки всичко, човек се разпилява. Ограниченото не може, няма как да да побере в себе си неограниченото, дори и да се разпори по всички шевове. Животът е неограничен по потенциал, по възможности, по ресурси, по всичко онова, което носи в себе си и може да ни го даде. Ала ние просто няма как да вместим в себе си всичко; налага се да избираме. На мен ми се струва, че тъкмо тук е най-дълбокото субстванциално основаниеи извора на човешката свобода.

Казват: "Длъжен си да опиташ в живота от всичко!" - как така да съм длъжен и защо? А само да опитам достатъчно ли е, нали трябва да му се отдам, за да мога да му се насладя напълно? Как тогава да се отдам именно на всичко? Как ще стане тая работа? Няма ли, опитвайки се да се отдам на безкрайно разнообразното "всичко", да рискувам в крайна сметка да получа нищо? Лакомията в живота изглежда до никъде не води. Щом ние самите сме по начало ограничени - ний не сме богове! - то за да получим все пак нещо от безкрайно богатия живот, следва да се ограничаваме. А ограничаването означава да избираме. На някои неща си избрал да се отдадеш изцяло, ала на други няма да се отдаваш изобщо: понеже така си решил, понеже си сметнал, че така трябва. Защо "трябва" е отделна сметка, но тя пак зависи изцяло от теб. Всичко зависи само от теб. От нищо друго не зависи, зависи само от теб.

Тия, които искат и глупаво се опитват да опитат от всичко, което животът може да им даде, сами себе си осъждат да живеят някак си "повърхностно", да се плъзгат по повърхността му, а да не могат да се впуснат в неговите дълбини, където именно той може да им разкрие богатствата си така, че да му се насладят донасита. Те са като насекоми, които щипват по нещичко от външната обвивка на живота, а би следвало да са като червеи, които дълбаят тъкмо в дълбините му - или като къртове, които не обичат повърхността, а са отдадени само на дълбините и на дълбаенето. Плъзгането по повърността на живота, изглежда, ни прави и нас самите твърде повърхностни. А повърхностността в това отношение може да значи само едно: не можеш и няма да се отдадеш на живота в цялата му интензивност, т.е., няма да му се насладиш. Повърхностно съществуваващите спрямо самия живот, т.е. "щипващите" от него няма да се доберат до същината му и никога няма да му се насладят донасита. Повърхностното съществуване спрямо преизобилния на всякакви богатства живот неминуемо води до екзистенциална бедност. Оня, който иска да опита от всичко, казах, нищо няма да получи - и няма да го получи съвсем заслужено. Или ще получи само бедност и мизерия - какво друго да получи? И това е съвсем справедливо. Понеже грешката е изцяло негова: това, че животът може да ти даде всичко не значи, че си длъжен да искаш всичко, особено пък че можеш да понесеш всичко онова, всички ония съкровища, които той таи в недрата си. Като употребих тази дума, думата "съкровища", в съзнанието ми се породи следната асоциация:

Представете си, че сте попаднали в пещера, пълна с всякакви драгоценности: злато, диаманти, рубини и какво ли не още. Не само има от всичко, но и има от всичко по много - ах, колко съкровена е тази мечта за всички нас? ОК, добре, но да видим какво можем да правим в тази ситуация, какви варианти ни се откриват, какво е разумното да сторим?

Най-неразумното е да си втълпим да искаме именно всичко - особено след като то и не ни е необходимо. Да помъкнеш всички съкровища от тази приказна пещера е абсолютно невъзможно - дори и да успееш да докараш багери и самосвали, възниква гадният въпрос: а защо, моля, са ти нужни всички тия богатства?! Да, ама има идиоти-скъперници, които ще се постараят да отмъкнат всичко, да ометат огромната пещера от всичките й драгоценности. На това му се вика лакомия, и това е най-отвратителната лакомия: понеже е изцяло безсмислена. Тя поради безсмислието си е и убийствена: на какво и как ще се наслаждава идиотът, който иска да замъкне някъде всички богатства, понеже прекомерно жадно е бедното му сърце?! Разбира се, такъв на нищо няма да се наслаждава, а ще се остави на всичко изпепеляващата безумна страст да имаш всичко, да имаш целия свят, в резултат на която нищо няма да имаш, в резултат на която всичко ще загубиш.

А разумният, разбира се, даже не е нужно да напълни джобовете си с диаманти и злато, понеже, представете си, такава една пещера неминуемо ще има твърде тесен изход, където да не можеш да се промъкнеш с добре напълнени джобове. Истински разумният ще си вземе само един все пак по-едър скъпоценен камък, който ще му е достатъчен за цял живот. Е, и някоя и друга жълтица може да си вземе: за да може сам да се наслаждава на красотата на диаманта цял живот, да го съзерцава, без да му се налага да го продава за купищата пари, които струва един едър диамант. За жалост няма да живеем вечно за да искаме купища съкровища или пари. Глупаво е да искаме това. Безграничната лакомия доникъде не води. Истински богат с безценно богатство е тъкмо оня, който може да се задоволява с малко и да е при това истински щастлив. Истински щастливите са истински богати. Най-нещастни са тъкмо ония, които, макар и да притежават огромни богатства, не умеят да им се наслаждават и да се ползват от тях. То е същото да живееш в пустиня с безкрайно ширнали се пясъци, а при това да ти е нужен само един камион пясък, за да си измажеш къщичката, в която да можеш да се скриеш от изпепеляващото жестоко слънце.

Мисля, че мисълта ми вече стана съвсем ясна. Човек трябва най-напред да разбере какво точно иска от живота. Да осъзнае обаче преди това какво си заслужава да искаш от този живот - това трябва да е най-напред. Оня, който нищо не иска - или, което е същото, който не знае какво иска или какво си заслужава да иска - такъв нищо и няма да постигне. Същото ще се случи на оня, който има неблагоразумието да ламти и да иска всичко; и той нищо няма да получи. Значи въпросът за жизнените приоритети означава да разбереш какво си заслужава, какво си длъжен да искаш от живота, а пък на тази основа да почнеш да искаш за себе си тъкмо онова, което трябва - и което ти е истински нужно, без което съвсем не може. Това, без което не може - разумното е да избереш тъкмо него. И си длъжен да се задоволиш точно с него. Копнежът по онова, без което може, което е излишък, което, така да се каже, е ненужно, е неразумно влечение, което води дотам да не се наслаждаваме истински даже на онова, което имаме - и което, ако не бъдем лакоми, ни е пределно достатъчно. Заради ненужното да се откажем от нужното е пълна глупост. То е същото някакъв сладострастник да иска и да се измъчва от глупавото желание да иска непременно да преспи с всички красиви жени на този свят, в резултат на което той няма да спи с нито една, дори и не толкова красива жена, която обаче е до него - и която може да му даде всичко онова, което може да ти даде всяка една друга жена. Най-много глупаци се срещат тъкмо сред сладострастниците и развратните; изглежда сладострастието и развратът си вървят в комплект с глупостта, с тъпоумието.

Аз няма да ви кажа сега което трябва да изберем, от кое не бива да се отказваме, какво следва най-вече да искаме в живота си: това трябва и можеш да направиш само ти, драги мой читателю; да, само ти, никой друг вместо теб не може да направи това. Тук няма рецепти, валидни за всички, за това кое ни е истински потребно, без кое не може, какво следва непременно да искам, а на което би могло без съжаления да обърна гръб. Аз ти казвам, любезни и дълготърпеливи читателю, принципа, а останалото вече зависи само от теб. А принципът беше: не можеш да искаш всичко, а, изхождайки от самия себе си, си длъжен да се ограничиш и да искаш само онова, което ти е истински потребно, без което не може. И като избереш това, което лично на теб ти трябва непременно и съдбовно, да му се отдадеш изцяло, както се отдават един на друг страстно влюбеният мъж или страстно влюбената жена. Сам решавай обаче без какво не можеш да живееш, кое ти е съдбовно необходимо - понеже то тъкмо за теб е такова. За мен, възможно е, съвсем други неща ще са приоритетни - понеже аз съм друг и различен. А в живота си не бива да си подражаваме един друг: подражаващият винаги е ощетен, винаги се е самоощетил.

Не бива да се държим като глупавото магаре, оставено по средата и обкръжено с толкова много апетитни снопове с еднакво благоуханно сено, че горкото магаре съвсем не може да реши към коя купчина сено да се отправи, и, овладяно от пълна нерешителност, предпочита да умре от глад, само и само да не се откаже от нито един сноп. Разбира се, че можем да се отдаваме всецело не на всички, дори не и на много възможности, а само на една, пресила на две; но дори и когато са две, човек се раздвоява и почва да губи жизнена сила в коварното си раздвоение. Всецело можем да се отдадем само на една жизнена възможност, а всичко останало става второстепенно, третостепенно, четвъртостепенно и т.н.

Да, не е лесно да се откажеш от всичко само заради едно: но ние, хората, не сме богове, за да можем да се наслаждаваме невъзмутимо на всичко. Ние сме смъртни и ограничени човешки същества и по тази причина трябва постоянно да се ограничаваме. За човекът разума не е нищо друго освен способност да се ограничаваш. Който не умее да се ограничава - горко му...

(Следва)

(Забележка: Този тест е продължение на други два текста, които бяха начало на една нова моя книга с условното засега заглавие ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ: как да си изработя свой личен проект за бъдещето, а именно:

Що е "жизнена стратегия"?

Коя е първата и най-висша цел в живота ми?)