Какво се крие в българската душа?
Преди няколко дни в сайта на радио БЪЛГАРИЯ, излъчващо за чужбина, се появи писмения вариант на мое интервю, което дадох на журналиста Красимир Мартинов. Ето го същото това интервю и тук:
Да “напипат” типичното за душата и съдбата на българина са се опитвали мнозина изследователи още в годините след българското Освобождение от турско робство във втората половина на ХІХ век. И до днес обаче те си остават не съвсем разгадани. Как историята се проектира в съзнанието ни днес и можем ли да избягаме от песимизма като начин на мислене? По този и други въпроси на българския характер Красимир Мартинов разговаря с философа Ангел Грънчаров, който наскоро се представи с нова книга, наречена Българската душа и съдба.
Според Ангел Грънчаров, да се направи категорична и общовалидна характеристика на българската душа е рисковано и не би било обективно. И все пак типичните национални черти, според него, трябва да се търсят както в миналото, така и в съвремието ни.
● Защо обаче след като имаме опит от историята си, продължаваме да повтаряме някои грешки, а демократичният преход преминава толкова мъчително?
Струва ми се, че недостатъчно ясно сме разбрали какво трябва да се промени у нас самите. Явно за да се случва всичко толкова бавно и мъчително ние сме много инертни. В дадени моменти, когато нещата станат нетърпими, се вдигаме, протестираме, настъпват някакви промени. След това обаче се изисква известно търпение, за да се развие положителното. Разбира се, важно е да не се забравят и уроците от по-близкото и по-далечното миналото. А ние, като че ли имаме къса памет, бързо забравяме. Което означава, че не сме се променили. А щом не сме се променили, значи, че не сме си направили изводите и поуките от предходни наши негативни действия.
● А не ни ли пречи историческото наследство? Често си обясняваме хода на живота ни с петвековното турско робство или пък с други чужди владичества и влияния.
Наистина половината ни история е минала под чуждо владичество. Наскоро разговаряхме по тези теми с приятели и водихме дълги спорове. Защо ние наричаме тези чужди владичества робство? Други народи, дори да са били под чужда власт, не го наричат робство. Какво означава това - сами себе си да определяме като роби? Ами ако пет века сме били роби, ние още пет века няма как да се оправим. Знаем историята за Мойсей, който извежда своите хора от робство и 40 години ги държи в пустинята, за да измрат онези, които доскоро са били роби, да се появят млади, нови хора, които не познават робството, които са свободни. Това ли трябва да се случи? Ние не усещаме как сами се унизяваме, често се представяме за такива, каквито искаме да бъдем, а не каквито сме в действителност. Т.е., липсва ни реализъм и спрямо историята, и особено спрямо съвременността.
● Т.е., ако търсим истината, каквато и да е тя, е по-добре, отколкото да си създаваме илюзии...
Митовете са нещо като приказки, едни красиви илюзии. И склонни по този начин да възприемат себе си и света са хора, които не се справят със задачата да мислят. Няма как да стигнеш до истината, ако не осмисляш случващото се. Не бива и лекомислено да отхвърляме и миналото. Защото то е живо вътре в нас и докато сме живи, носим спомена и влиянието му. Така например, 50-те години комунизъм нанесоха много тежки поражения върху хората, увредиха начина им на мислене и ценностите. Затова и днес повечето българи все още се чувстват крайно зависими от държавата. Ето, например, това се случва и с учителите и техния протест. Всъщност, всички ние сме данъкоплатци, т.е. тази държава зависи и от нас. Ние даваме и трябва да получаваме нещо в замяна. Всички български граждани дават, за да бъдат образовани децата им. Това не става безплатно, нито пък това е благодеяние от държавата. Т.е., ние просто трябва да държим сметка на управниците ни как работят с нашите пари. И когато кажат “Няма пари”, това показва, че лошо боравят с тях. И ние изискваме, а не просим милостиня.
Същевременно виждаме как нечестно се постъпва с опитите да се настройват едни срещу други различни групи от българското общество. “За да дадем на учителите, трябва да вземем от другите” – казва министър-председателят, което е недопустимо и други народи не биха изтърпели едно такова отношение. Когато премиерът обиди една част от българските граждани, другите би трябвало да се почувстват засегнати в същата степен, защото в нейно лице той обижда и тях. Ние всички сме български граждани.
● Като негативна черта често се описва индивидуализмът на българина. Така ли е?
Да, за съжаление сме свидетели на един нездрав индивидуализъм – не се интересуваш от това какво става около теб, дори се радваш, когато на другите не им вървят нещата. А нормалното поведение е да не се занимаваш много-много с чуждите работи, а със своите. И когато видиш как някой успява, това да ти даде импулс и ти да положиш усилия да се докажеш. У нас, трябва да признаем, има страхотна завист и злоба, че някой е постигнал нещо. Всъщност, завистливият човек наказва не другиго, а себе си. Явно наслоенията от историята ни и в това отношение са много силни и трудно се преодоляват.
● Кога човек става гражданин?
Това е нещо, което все още ни липсва. В дадени моменти се опитваме да се държим като граждани, но не ни се удава. За да се промени обществото и политическия процес, трябва едно мнозинство да заеме активна гражданска позиция и да не допуска злоупотреби, най-малкото да наказва като гласува на избори. Именно изборите са най-добрият начин да накажеш някого, а не да мислиш, че като не гласуваш, наказваш всички. Така се отказваш от правото си на избор, от демокрацията. В момента имаме подобна криза на гражданското съзнание. Как се преодолява това? Чрез енергията на младите. И именно образованието тук играе огромна роля. Но то трябва да се реформира. Кошмарно е просто се губи времето на учениците и те да бъдат измъчвани с някакви наукообразни теории, които нямат приложение и никога няма да им послужат, вместо да ги оставят свободно да разсъждават, да мислят по дадени било литературни, било исторически въпроси.
Все пак целта на училището е да подготвя за истинския живот. То трябва да подготвя личности, които могат да мислят самостоятелно, за да станат граждани. Въпреки всичко смятам, че младите хора стават все по-чувствителни, когато някой се опитва да ги манипулира. Реакцията им е – неприемане и съпротива. Това показва, че ситуацията се е променила, че няма как да се върне назад, а така постепенно ще узрее и личността, ще повярва в силите си и няма да се страхува от рисковете на живота.
21 октомври 2007, неделя
Преди няколко дни в сайта на радио БЪЛГАРИЯ, излъчващо за чужбина, се появи писмения вариант на мое интервю, което дадох на журналиста Красимир Мартинов. Ето го същото това интервю и тук:
Да “напипат” типичното за душата и съдбата на българина са се опитвали мнозина изследователи още в годините след българското Освобождение от турско робство във втората половина на ХІХ век. И до днес обаче те си остават не съвсем разгадани. Как историята се проектира в съзнанието ни днес и можем ли да избягаме от песимизма като начин на мислене? По този и други въпроси на българския характер Красимир Мартинов разговаря с философа Ангел Грънчаров, който наскоро се представи с нова книга, наречена Българската душа и съдба.
Според Ангел Грънчаров, да се направи категорична и общовалидна характеристика на българската душа е рисковано и не би било обективно. И все пак типичните национални черти, според него, трябва да се търсят както в миналото, така и в съвремието ни.
● Защо обаче след като имаме опит от историята си, продължаваме да повтаряме някои грешки, а демократичният преход преминава толкова мъчително?
Струва ми се, че недостатъчно ясно сме разбрали какво трябва да се промени у нас самите. Явно за да се случва всичко толкова бавно и мъчително ние сме много инертни. В дадени моменти, когато нещата станат нетърпими, се вдигаме, протестираме, настъпват някакви промени. След това обаче се изисква известно търпение, за да се развие положителното. Разбира се, важно е да не се забравят и уроците от по-близкото и по-далечното миналото. А ние, като че ли имаме къса памет, бързо забравяме. Което означава, че не сме се променили. А щом не сме се променили, значи, че не сме си направили изводите и поуките от предходни наши негативни действия.
● А не ни ли пречи историческото наследство? Често си обясняваме хода на живота ни с петвековното турско робство или пък с други чужди владичества и влияния.
Наистина половината ни история е минала под чуждо владичество. Наскоро разговаряхме по тези теми с приятели и водихме дълги спорове. Защо ние наричаме тези чужди владичества робство? Други народи, дори да са били под чужда власт, не го наричат робство. Какво означава това - сами себе си да определяме като роби? Ами ако пет века сме били роби, ние още пет века няма как да се оправим. Знаем историята за Мойсей, който извежда своите хора от робство и 40 години ги държи в пустинята, за да измрат онези, които доскоро са били роби, да се появят млади, нови хора, които не познават робството, които са свободни. Това ли трябва да се случи? Ние не усещаме как сами се унизяваме, често се представяме за такива, каквито искаме да бъдем, а не каквито сме в действителност. Т.е., липсва ни реализъм и спрямо историята, и особено спрямо съвременността.
● Т.е., ако търсим истината, каквато и да е тя, е по-добре, отколкото да си създаваме илюзии...
Митовете са нещо като приказки, едни красиви илюзии. И склонни по този начин да възприемат себе си и света са хора, които не се справят със задачата да мислят. Няма как да стигнеш до истината, ако не осмисляш случващото се. Не бива и лекомислено да отхвърляме и миналото. Защото то е живо вътре в нас и докато сме живи, носим спомена и влиянието му. Така например, 50-те години комунизъм нанесоха много тежки поражения върху хората, увредиха начина им на мислене и ценностите. Затова и днес повечето българи все още се чувстват крайно зависими от държавата. Ето, например, това се случва и с учителите и техния протест. Всъщност, всички ние сме данъкоплатци, т.е. тази държава зависи и от нас. Ние даваме и трябва да получаваме нещо в замяна. Всички български граждани дават, за да бъдат образовани децата им. Това не става безплатно, нито пък това е благодеяние от държавата. Т.е., ние просто трябва да държим сметка на управниците ни как работят с нашите пари. И когато кажат “Няма пари”, това показва, че лошо боравят с тях. И ние изискваме, а не просим милостиня.
Същевременно виждаме как нечестно се постъпва с опитите да се настройват едни срещу други различни групи от българското общество. “За да дадем на учителите, трябва да вземем от другите” – казва министър-председателят, което е недопустимо и други народи не биха изтърпели едно такова отношение. Когато премиерът обиди една част от българските граждани, другите би трябвало да се почувстват засегнати в същата степен, защото в нейно лице той обижда и тях. Ние всички сме български граждани.
● Като негативна черта често се описва индивидуализмът на българина. Така ли е?
Да, за съжаление сме свидетели на един нездрав индивидуализъм – не се интересуваш от това какво става около теб, дори се радваш, когато на другите не им вървят нещата. А нормалното поведение е да не се занимаваш много-много с чуждите работи, а със своите. И когато видиш как някой успява, това да ти даде импулс и ти да положиш усилия да се докажеш. У нас, трябва да признаем, има страхотна завист и злоба, че някой е постигнал нещо. Всъщност, завистливият човек наказва не другиго, а себе си. Явно наслоенията от историята ни и в това отношение са много силни и трудно се преодоляват.
● Кога човек става гражданин?
Това е нещо, което все още ни липсва. В дадени моменти се опитваме да се държим като граждани, но не ни се удава. За да се промени обществото и политическия процес, трябва едно мнозинство да заеме активна гражданска позиция и да не допуска злоупотреби, най-малкото да наказва като гласува на избори. Именно изборите са най-добрият начин да накажеш някого, а не да мислиш, че като не гласуваш, наказваш всички. Така се отказваш от правото си на избор, от демокрацията. В момента имаме подобна криза на гражданското съзнание. Как се преодолява това? Чрез енергията на младите. И именно образованието тук играе огромна роля. Но то трябва да се реформира. Кошмарно е просто се губи времето на учениците и те да бъдат измъчвани с някакви наукообразни теории, които нямат приложение и никога няма да им послужат, вместо да ги оставят свободно да разсъждават, да мислят по дадени било литературни, било исторически въпроси.
Все пак целта на училището е да подготвя за истинския живот. То трябва да подготвя личности, които могат да мислят самостоятелно, за да станат граждани. Въпреки всичко смятам, че младите хора стават все по-чувствителни, когато някой се опитва да ги манипулира. Реакцията им е – неприемане и съпротива. Това показва, че ситуацията се е променила, че няма как да се върне назад, а така постепенно ще узрее и личността, ще повярва в силите си и няма да се страхува от рисковете на живота.
21 октомври 2007, неделя
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
Няма коментари:
Публикуване на коментар