Защо учениците не искат да учат, защо са готови да се занимават с всичко, но само не с учене?
Поставям този въпрос в пределно откровената му форма, щото иначе можеше да запиша и такова заглавие: "Защо липсва мотивация за учене?" и прочие. Но ми се иска да представя проблема в пределно оголен вид, та белким се разбере най-сетне и от институциите, от които зависи решаването му.
Впрочем, тия институции много често, за да се оправдаят, че самите те са крайно дезориентирани, изтъкват за извинение следното: нежеланието да се учи било световен проблем, не само наш, български. И в други региони по света учениците не щели да учат, макар че се признава с половин уста, че в други региони на света – примерно в Япония или в "малките тигърчета" на Югоизточна Азия – не само че младите учат, ами там сякаш има някаква всеобщо и масово влечение към знанието, ученето, науката и пр. Следователно, щом не младите изобщо и по принцип, а само някои млади не щат да учат, а други млади по света обичат да учат, значи трябва да се вникне в причините, породили изследваното явление, и то не пак изобщо, а според нашите специфични български условия. Щото и ние уж живеем в 21-я век, ала това май не е съвсем така.
Факт е, че у нас пиететът към знанието и ученето е по-скоро изключение, отколкото правило; другояче казано, огромната част от младите хора нямат стимул за учене, не разбират защо човек трябва да учи, не виждат и не чувстват смисъла да се учи и да се напредва по пътя на знанието. Това не е нормално обаче, понеже усвояването на знания и познания е съществена проява на нашата човечност; ако човекът (по най-популярната дефиниция) е разумно и мислещо същество, то запитайте се тогава какво става с нашата човечност ако младите хора у нас масово не могат да упражняват ума и разсъдъка си, не обичат да мислят и да търсят истината в полето на знанието и науката. Аз бих определил явлението като израз на напредваща дехуманизация на хората, като израз на обезчовечаването ни като индивиди и като общество.
Понеже думата "учене" се асоциира най-вече с усвояването на знания, то по тази причина и същността на цялото ни образование се свързва предимно с т.н. "точни науки", с естествените науки. Те са и приоритетно представени в нашите образователни програми, понеже, от друга страна, не трябва да забравяме, че живеем във века безразделното господство на науката, на знанието, на свързаната и на произтичащата от тях техника и технология. Другият клон на образованието, т.е. "хуманитарни науки", или науките, изучаващи човека, не само че е оставен на заден план, но, нещо повече, и той в наше време бива моделиран по канона на естествено-научното знание на природата. Т.е. съществува неистински, в някакъв смисъл е деформиран, понеже неговият предмет – човекът, човешкото, ценностите – е толкова различен; следователно, изисква специален подход.
Тази унификация на хуманитарното познание по модела на т.н. точни науки, това елиминиране на неговата differentia specifica, нанесе огромни поражения върху съзнанията, и то до степента да се проумее, че точно тук е скрито и разковничето за решаване на общия проблем за неученето на младите. Щото неученето е тяхна защитна реакция срещу безразделната доминация, срещу грубата инвазия и срещу агресията на т.н. точно познание, което не остави място за търсене на отговори на същинските значими въпроси, които могат да вълнуват всеки човек - именно в качеството му на човек.
Понеже от много години изследвам случващото се в българското образование, понеже много усилия приложих в търсенето на по-ефикасни методи на разпространение по-специално на хуманитарното "знание" в лицето на философията (психологията), понеже започнах своя път във философията с предлагането на една оригинална теория за духовната култура (имам предвид моята дисертация "Учението за човека и формите на духа", (1987-1992 г.), искам тук да синтезирам постигнатото, и то тъкмо през призмата на поставения проблем за това защо огромната част от младите не искат да учат, защо не намират смисъл в ученето. Ще се постарая да изложа твърде специфичната и сложна материя по един пределно понятен начин, поради което моля за снизхождение тъкмо експертите в тази област, които не толерират един такъв начин на изразяване.
Според резултатите на изследването на човешката душа (виж книгата ми "Животът на душата: психология", издадена в 1997 г., второ издание 1999-та г., трето 2001 г.) можем с основание да смятаме, че пълноценно съществуващата душа изразява две принципно и същностно различни отношения на човека към света и към самия себе си (Юнг ги нарича "психични функции"): познавателното и ценностното. При първото, познавателното, човекът чрез мисленето и преработването на първоначалната информация се мъчи да постигне адекватно знание за това какви са нещата сами по себе си, безотносително към самия човек (доколкото това изобщо е възможно); органон на познавателното отношение е душевната сила, наречена съзнание (ум, разсъдък, интелект, често я наричат, не съвсем основателно, и "разум"). При второто, ценностното отношение, човекът чрез чувстването (чувствата, емоциите) се опитва да постигне човешкия смисъл на нещата, т.е. какви са нещата "за мен", за самия субект, т.е. пречупено през неговите специфични вътрешни потребности; тук съществен е смисълът, ценността, човешкото значение на нещата, а органон на това коренно различно чисто отношение на човека е чувствителността, чувството.
На основата на тези две чисти и коренни отношения възникват и други, вече синтетични, отношения като практическото, при което на основата на добитите знания и представи за нещата и благодарение на постигнатия техен смисъл (ценност) за човека ние, благодарение на волята и действието, се мъчим да променяме нещата (пък и самите себе си) според един по-висш човешки смисъл – и с оглед на някакви по-висши човешки цели. Тук именно се пораждат и отделните духовни форми, а именно философията, изкуството, религията, които по особен начин синтезират в себе си и чистото познавателно, и ценностното, и практическото човешко отношение. Следователно пълноценно съществува онази личност, в която всички тия душевни сили и потребности водят най-пълноценен живот – и се изявяват съвсем свободно и непринудено, т.е. нито една не е пренебрегната, потисната, изолирана, елиминирана и пр. Казаното тук беше една необходима основа за по-нататъшните размисли – и моля за извинение ония, които не са очаквали подобни "безсмислени абстракции", т.е. очаквали са нещо по-пикантно.
Съобразно казаното току-що искам да запитам: а каква част от потребното за душите се мъчи да задоволи съвременното българско училище? В него, първо, подобно на тумор, са се разраснали тъкмо изявите предимно на едно съвсем деформирано-хипертрофирано познавателно отношение – всичките тия науки с техните често излишни "сложнотии", които нашите ученици са принудени да учат, по-скоро да зазубрят, да репрезентатират и възпроизвеждат, и то по най-пасивен, безинтересен начин, чрез ужасно насилие върху свободната спонтанност на младите души. Всичките тия природни науки, които се учат в нашите училища, и то, трябва дебело да подчертая, по един крайно старомоден, архаичен и безинтересен начин, водят до това, че главите на учениците биват тъпкани най-брутално с огромна, несмилаема информация. Т.е. в главите на учениците неизбежно се възцарява (през годините на обучението) не светлия, хармоничен и прекрасен свят на знанието, а се настанява ужасен и непоносим хаос, израз на възможно най-брутална агресия спрямо крехките им души.
В резултат на което съзнанията им, като защитна реакция, в един момент се "задръстват", "пренасищат", блокират, т.е. учениците престават изобщо да учат, правят нужното да спре бруталната агресия на "знанието", на която те са се оказали с нищо невиновни жертви. И тук трябва да изтъкна, че тяхната реакция на неприемане не само е съвсем закономерна, но тя има и позитивен смисъл: понеже всъщност по този начин, чрез неученето, младите изразяват своя бунт срещу онази едноизмерност, едностранчивост и плоскостност, в която иска да натика душите им наукообразния диктат, на който, казах, са невинна жертва. Защото младите души имат много други потребности, които този тип образование направо пренебрегва по един най-жесток начин; нормалната реакция е да се разбунтуват пренебрегнатите, потиснати душевни сили на преизпълнената с енергия млада душа – и да си отмъстят колкото се може повече. И това става като направят невъзможно и усвояването на претенциозните знания по обрисувания вече позитивистичен канон, в рамките на чисто познавателната парадигма.
В нашите училища вече са прогонени различните изкуства – рисуване, пеене – или пък са в крайно принизени (съществуват, доколкото зная, само в началния курс). От изкуствата се учи само литература, но забележете, употребих думата "учи", сиреч, и тя е превърната по позитивистичен маниер в обект на познание, а не на съпреживяване, на чувстване, на свободно и непринудено общуване с ценностите, които може да ни даде изкуството на словото в различните му форми. Децата ни тук са тормозени да учат разни наукообразни "критични" анализи, като почти нямат възможността да се наслаждават на самите произведения на изкуството. Стига се до абсурда да бъдат принуждавани да коментират романи и поеми, които не са чели – и този сурогат бива приеман за нещо "нормално", в "реда на нещата", докато всъщност си е най-ужасна извратеност.
От т.н. хуманитарни науки, науките за човека, у нас се учи комай само история, доколкото и тя с много уговорки може да бъде причислена към тази област; понеже и тя е станала жертва на един чисто познавателен маниер на учене, наблягащ на голата информираност, а не на възсъздаването в съзнанията и с помощта на различни исторически извори на онази човешка и жизнена реалност на миналото, която единствена може да ни обогати с един човешки и екзистенциален смисъл, помагащ ни да се адаптираме и спрямо потребностите и задачите на своето време, на съвременността. Децата ни и тук са тормозени да усвояват разни дидактични клишета, т.е. прекалено наукообразни, абстрактни и скучни "анализи" и схеми, с които изобщо не обогатяват представата си за миналото, а, напротив, изпитват единствено все по-засилваща се скука и отвращение.
Днешните ученици не учат и не щат да учат, понеже са погнусени и отвратени от тиранията на този позитивистичен познавателен модел, който в най-хипетрофирана форма е представен в днешните образователни програми, т.е. в училищата ни. Ученето за тях затова се асоциира с непоносима сложност и обърканост, с нечовешка скука, с крайна отегченост, с мъка, изтезания, с жестоко насилие над душите им. Ето защо младите, защищаващи своята личностна суверенност, е напълно разбираемо защо не искат да учат: понеже по този начин защищават и своето право на свободен душевен живот – и на свободно развитие на собствената личност, на нейните душевни сили.
Остана да спомена някои предмети-хермафродити, от типа на география, икономика и други такива, които се преподават в най-отвратителен наукообразен и шаблонизиран вид в нашите училища, поради което също не са кой знае колко адмирирани от учениците: но на фона на убийствената скука, която излъчват другите предмети, тия изглеждат поне малко по-човешки. Същото може да се каже и за предметите от т.н. "философски цикъл", които по идея трябва да представят живото битие на философията като хранителка на духа и на свободата, а на дело в повечето от случаите са се превърнали в бастион на скуката и омерзеността спрямо духовните неща. Като човек тук неизбежно се пита: тия предмети дали пък не са въведени и не са преподавани по този отблъсващ начин с единствената цел навеки да дискредитират и философията, и психологията, и духовното, и ценностите изобщо, т.е. тяхното отвратително преподаване дали пък по косвен начин не служи тъкмо за да насърчава ширещия се аморализъм, нихилизма, скептицизма спрямо духовното, простащината и пр.?!
За това доколко толкова възвишената сфера на религията може да обогати жадуващите за истината души на младите тук не ми се налага изобщо да говоря, защото у нас вече 20 години (след 50 години зверски вилнял и тържествувал атеизъм!) инстанциите не могат да се решат и да въведат такъв предмет, като моята позиция тук и преди съм я заявявал пределно открито: по-добре че е така. По-добре че още не са въвели преподаване на религия, понеже ако го въведат, мога да си представя в каква отвратителна форма ще го преподават; след като нашето образование десетки години в ерата на комунизма и посткомунизма не правеше друго освен да дискредитира духовното по един най-пошъл и убийствен начин, то нека сега не докосва поне светите неща, та белким тяхната чистота остане ненакърнена; иначе и ако те бъдат опошлени, тогава вече никаква надежда няма да има.
Това е в основни линии моят анализ дотук; ще продължа скоро като ще се постарая вече по-популярно да илюстрирам даже с примери тезите, които тук ми се наложи да изразя в един по-концептуален и абстрактен вид. Излиза, че реакцията "неучене" на младите е съвсем закономерна, понеже благодарение на нея те някак се мъчат да съхранят своето човешко право на едно по-богато и ориентирано към същностните човешки потребности образование. Младите сложиха гриф "ненужно" на почти всичко, което им предлага днес българското училище – и това е ужасно; но то и показва, че реформата на подходите и програмите е спешно наложителна, т.е. не бива вече да се чака и час.
Понеже се разбра комай от всички, само не от образователните институции, че днешното училище не прави друго, освен да пилее по недопустим начин интелектуалния и личностен ресурс на нацията. Като пилее и времето на младите, превръщайки се в нещо като "забавачница", където ги държат против волята им само и само да не бъдат оставени да скитат като бездомни по улиците. Да, днешното училище, вместо да е храм на възвишената човечност и духовност е станало нещо като цех за евтина конфекция, който произвежда предимно брак, предимно негодни за употреба вещи. Докога, драги ми управляващи, ще търпите това нетърпимо положение?! Докога ще допускате да продължава нечовешката гавра над младите личности, наречена "българско училище"?!
31 януари 2010, неделя
Поставям този въпрос в пределно откровената му форма, щото иначе можеше да запиша и такова заглавие: "Защо липсва мотивация за учене?" и прочие. Но ми се иска да представя проблема в пределно оголен вид, та белким се разбере най-сетне и от институциите, от които зависи решаването му.
Впрочем, тия институции много често, за да се оправдаят, че самите те са крайно дезориентирани, изтъкват за извинение следното: нежеланието да се учи било световен проблем, не само наш, български. И в други региони по света учениците не щели да учат, макар че се признава с половин уста, че в други региони на света – примерно в Япония или в "малките тигърчета" на Югоизточна Азия – не само че младите учат, ами там сякаш има някаква всеобщо и масово влечение към знанието, ученето, науката и пр. Следователно, щом не младите изобщо и по принцип, а само някои млади не щат да учат, а други млади по света обичат да учат, значи трябва да се вникне в причините, породили изследваното явление, и то не пак изобщо, а според нашите специфични български условия. Щото и ние уж живеем в 21-я век, ала това май не е съвсем така.
Факт е, че у нас пиететът към знанието и ученето е по-скоро изключение, отколкото правило; другояче казано, огромната част от младите хора нямат стимул за учене, не разбират защо човек трябва да учи, не виждат и не чувстват смисъла да се учи и да се напредва по пътя на знанието. Това не е нормално обаче, понеже усвояването на знания и познания е съществена проява на нашата човечност; ако човекът (по най-популярната дефиниция) е разумно и мислещо същество, то запитайте се тогава какво става с нашата човечност ако младите хора у нас масово не могат да упражняват ума и разсъдъка си, не обичат да мислят и да търсят истината в полето на знанието и науката. Аз бих определил явлението като израз на напредваща дехуманизация на хората, като израз на обезчовечаването ни като индивиди и като общество.
Понеже думата "учене" се асоциира най-вече с усвояването на знания, то по тази причина и същността на цялото ни образование се свързва предимно с т.н. "точни науки", с естествените науки. Те са и приоритетно представени в нашите образователни програми, понеже, от друга страна, не трябва да забравяме, че живеем във века безразделното господство на науката, на знанието, на свързаната и на произтичащата от тях техника и технология. Другият клон на образованието, т.е. "хуманитарни науки", или науките, изучаващи човека, не само че е оставен на заден план, но, нещо повече, и той в наше време бива моделиран по канона на естествено-научното знание на природата. Т.е. съществува неистински, в някакъв смисъл е деформиран, понеже неговият предмет – човекът, човешкото, ценностите – е толкова различен; следователно, изисква специален подход.
Тази унификация на хуманитарното познание по модела на т.н. точни науки, това елиминиране на неговата differentia specifica, нанесе огромни поражения върху съзнанията, и то до степента да се проумее, че точно тук е скрито и разковничето за решаване на общия проблем за неученето на младите. Щото неученето е тяхна защитна реакция срещу безразделната доминация, срещу грубата инвазия и срещу агресията на т.н. точно познание, което не остави място за търсене на отговори на същинските значими въпроси, които могат да вълнуват всеки човек - именно в качеството му на човек.
Понеже от много години изследвам случващото се в българското образование, понеже много усилия приложих в търсенето на по-ефикасни методи на разпространение по-специално на хуманитарното "знание" в лицето на философията (психологията), понеже започнах своя път във философията с предлагането на една оригинална теория за духовната култура (имам предвид моята дисертация "Учението за човека и формите на духа", (1987-1992 г.), искам тук да синтезирам постигнатото, и то тъкмо през призмата на поставения проблем за това защо огромната част от младите не искат да учат, защо не намират смисъл в ученето. Ще се постарая да изложа твърде специфичната и сложна материя по един пределно понятен начин, поради което моля за снизхождение тъкмо експертите в тази област, които не толерират един такъв начин на изразяване.
Според резултатите на изследването на човешката душа (виж книгата ми "Животът на душата: психология", издадена в 1997 г., второ издание 1999-та г., трето 2001 г.) можем с основание да смятаме, че пълноценно съществуващата душа изразява две принципно и същностно различни отношения на човека към света и към самия себе си (Юнг ги нарича "психични функции"): познавателното и ценностното. При първото, познавателното, човекът чрез мисленето и преработването на първоначалната информация се мъчи да постигне адекватно знание за това какви са нещата сами по себе си, безотносително към самия човек (доколкото това изобщо е възможно); органон на познавателното отношение е душевната сила, наречена съзнание (ум, разсъдък, интелект, често я наричат, не съвсем основателно, и "разум"). При второто, ценностното отношение, човекът чрез чувстването (чувствата, емоциите) се опитва да постигне човешкия смисъл на нещата, т.е. какви са нещата "за мен", за самия субект, т.е. пречупено през неговите специфични вътрешни потребности; тук съществен е смисълът, ценността, човешкото значение на нещата, а органон на това коренно различно чисто отношение на човека е чувствителността, чувството.
На основата на тези две чисти и коренни отношения възникват и други, вече синтетични, отношения като практическото, при което на основата на добитите знания и представи за нещата и благодарение на постигнатия техен смисъл (ценност) за човека ние, благодарение на волята и действието, се мъчим да променяме нещата (пък и самите себе си) според един по-висш човешки смисъл – и с оглед на някакви по-висши човешки цели. Тук именно се пораждат и отделните духовни форми, а именно философията, изкуството, религията, които по особен начин синтезират в себе си и чистото познавателно, и ценностното, и практическото човешко отношение. Следователно пълноценно съществува онази личност, в която всички тия душевни сили и потребности водят най-пълноценен живот – и се изявяват съвсем свободно и непринудено, т.е. нито една не е пренебрегната, потисната, изолирана, елиминирана и пр. Казаното тук беше една необходима основа за по-нататъшните размисли – и моля за извинение ония, които не са очаквали подобни "безсмислени абстракции", т.е. очаквали са нещо по-пикантно.
Съобразно казаното току-що искам да запитам: а каква част от потребното за душите се мъчи да задоволи съвременното българско училище? В него, първо, подобно на тумор, са се разраснали тъкмо изявите предимно на едно съвсем деформирано-хипертрофирано познавателно отношение – всичките тия науки с техните често излишни "сложнотии", които нашите ученици са принудени да учат, по-скоро да зазубрят, да репрезентатират и възпроизвеждат, и то по най-пасивен, безинтересен начин, чрез ужасно насилие върху свободната спонтанност на младите души. Всичките тия природни науки, които се учат в нашите училища, и то, трябва дебело да подчертая, по един крайно старомоден, архаичен и безинтересен начин, водят до това, че главите на учениците биват тъпкани най-брутално с огромна, несмилаема информация. Т.е. в главите на учениците неизбежно се възцарява (през годините на обучението) не светлия, хармоничен и прекрасен свят на знанието, а се настанява ужасен и непоносим хаос, израз на възможно най-брутална агресия спрямо крехките им души.
В резултат на което съзнанията им, като защитна реакция, в един момент се "задръстват", "пренасищат", блокират, т.е. учениците престават изобщо да учат, правят нужното да спре бруталната агресия на "знанието", на която те са се оказали с нищо невиновни жертви. И тук трябва да изтъкна, че тяхната реакция на неприемане не само е съвсем закономерна, но тя има и позитивен смисъл: понеже всъщност по този начин, чрез неученето, младите изразяват своя бунт срещу онази едноизмерност, едностранчивост и плоскостност, в която иска да натика душите им наукообразния диктат, на който, казах, са невинна жертва. Защото младите души имат много други потребности, които този тип образование направо пренебрегва по един най-жесток начин; нормалната реакция е да се разбунтуват пренебрегнатите, потиснати душевни сили на преизпълнената с енергия млада душа – и да си отмъстят колкото се може повече. И това става като направят невъзможно и усвояването на претенциозните знания по обрисувания вече позитивистичен канон, в рамките на чисто познавателната парадигма.
В нашите училища вече са прогонени различните изкуства – рисуване, пеене – или пък са в крайно принизени (съществуват, доколкото зная, само в началния курс). От изкуствата се учи само литература, но забележете, употребих думата "учи", сиреч, и тя е превърната по позитивистичен маниер в обект на познание, а не на съпреживяване, на чувстване, на свободно и непринудено общуване с ценностите, които може да ни даде изкуството на словото в различните му форми. Децата ни тук са тормозени да учат разни наукообразни "критични" анализи, като почти нямат възможността да се наслаждават на самите произведения на изкуството. Стига се до абсурда да бъдат принуждавани да коментират романи и поеми, които не са чели – и този сурогат бива приеман за нещо "нормално", в "реда на нещата", докато всъщност си е най-ужасна извратеност.
От т.н. хуманитарни науки, науките за човека, у нас се учи комай само история, доколкото и тя с много уговорки може да бъде причислена към тази област; понеже и тя е станала жертва на един чисто познавателен маниер на учене, наблягащ на голата информираност, а не на възсъздаването в съзнанията и с помощта на различни исторически извори на онази човешка и жизнена реалност на миналото, която единствена може да ни обогати с един човешки и екзистенциален смисъл, помагащ ни да се адаптираме и спрямо потребностите и задачите на своето време, на съвременността. Децата ни и тук са тормозени да усвояват разни дидактични клишета, т.е. прекалено наукообразни, абстрактни и скучни "анализи" и схеми, с които изобщо не обогатяват представата си за миналото, а, напротив, изпитват единствено все по-засилваща се скука и отвращение.
Днешните ученици не учат и не щат да учат, понеже са погнусени и отвратени от тиранията на този позитивистичен познавателен модел, който в най-хипетрофирана форма е представен в днешните образователни програми, т.е. в училищата ни. Ученето за тях затова се асоциира с непоносима сложност и обърканост, с нечовешка скука, с крайна отегченост, с мъка, изтезания, с жестоко насилие над душите им. Ето защо младите, защищаващи своята личностна суверенност, е напълно разбираемо защо не искат да учат: понеже по този начин защищават и своето право на свободен душевен живот – и на свободно развитие на собствената личност, на нейните душевни сили.
Остана да спомена някои предмети-хермафродити, от типа на география, икономика и други такива, които се преподават в най-отвратителен наукообразен и шаблонизиран вид в нашите училища, поради което също не са кой знае колко адмирирани от учениците: но на фона на убийствената скука, която излъчват другите предмети, тия изглеждат поне малко по-човешки. Същото може да се каже и за предметите от т.н. "философски цикъл", които по идея трябва да представят живото битие на философията като хранителка на духа и на свободата, а на дело в повечето от случаите са се превърнали в бастион на скуката и омерзеността спрямо духовните неща. Като човек тук неизбежно се пита: тия предмети дали пък не са въведени и не са преподавани по този отблъсващ начин с единствената цел навеки да дискредитират и философията, и психологията, и духовното, и ценностите изобщо, т.е. тяхното отвратително преподаване дали пък по косвен начин не служи тъкмо за да насърчава ширещия се аморализъм, нихилизма, скептицизма спрямо духовното, простащината и пр.?!
За това доколко толкова възвишената сфера на религията може да обогати жадуващите за истината души на младите тук не ми се налага изобщо да говоря, защото у нас вече 20 години (след 50 години зверски вилнял и тържествувал атеизъм!) инстанциите не могат да се решат и да въведат такъв предмет, като моята позиция тук и преди съм я заявявал пределно открито: по-добре че е така. По-добре че още не са въвели преподаване на религия, понеже ако го въведат, мога да си представя в каква отвратителна форма ще го преподават; след като нашето образование десетки години в ерата на комунизма и посткомунизма не правеше друго освен да дискредитира духовното по един най-пошъл и убийствен начин, то нека сега не докосва поне светите неща, та белким тяхната чистота остане ненакърнена; иначе и ако те бъдат опошлени, тогава вече никаква надежда няма да има.
Това е в основни линии моят анализ дотук; ще продължа скоро като ще се постарая вече по-популярно да илюстрирам даже с примери тезите, които тук ми се наложи да изразя в един по-концептуален и абстрактен вид. Излиза, че реакцията "неучене" на младите е съвсем закономерна, понеже благодарение на нея те някак се мъчат да съхранят своето човешко право на едно по-богато и ориентирано към същностните човешки потребности образование. Младите сложиха гриф "ненужно" на почти всичко, което им предлага днес българското училище – и това е ужасно; но то и показва, че реформата на подходите и програмите е спешно наложителна, т.е. не бива вече да се чака и час.
Понеже се разбра комай от всички, само не от образователните институции, че днешното училище не прави друго, освен да пилее по недопустим начин интелектуалния и личностен ресурс на нацията. Като пилее и времето на младите, превръщайки се в нещо като "забавачница", където ги държат против волята им само и само да не бъдат оставени да скитат като бездомни по улиците. Да, днешното училище, вместо да е храм на възвишената човечност и духовност е станало нещо като цех за евтина конфекция, който произвежда предимно брак, предимно негодни за употреба вещи. Докога, драги ми управляващи, ще търпите това нетърпимо положение?! Докога ще допускате да продължава нечовешката гавра над младите личности, наречена "българско училище"?!
31 януари 2010, неделя
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
Няма коментари:
Публикуване на коментар