Коя е първата и най-висша цел в живота ми?

И така, да продължаваме нататък. Стъпка по стъпка ще вървим към по-нататъшното разкриване на цялостния смисъл на това, което нарекохме "жизнена стратегия". Да се постараем сега да осмислим един такъв проблем: коя е моята "глобална", фундаментална, най-висша цел в живота ми? Законно ли е да се допуска, че такава цел не само не съществува, но и че тя наистина трябва да се поставя на най-високо място?

Човек в своя живот неизбежно си поставя всякакви цели: допустимо ли е да се мисли, че съществува някаква градация на тия цели, някаква връзка и съподчиненост между тях; има ли някаква йерархия на целите ни, благодарение на която някоя цел необходимо застава на най-високото място, превръща се в "първа цел на живота ми"? Но нека първо да се опитаме да осмислим същината на това, което, без особено да се замисляме, постоянно ни е на устата, а именно понятието за цел.

Целта е конструкт на съзнанието, на ума, на мисълта; съществуват някакви желания и влечения на живия човек, често действащи и проявяващи се съвсем подмолно и несъзнавано, което обаче в един момент минават границата между несъзнавано и съзнание, сиреч, осъзнават се, а пък на тази основа съзнанието си изработва представа за съзнателно желанато и потребното, което наричаме с думата "цел". Човекът е жизнена реалност, нещо повече, човекът е цялостност и дори тоталност, изтъкана от много влечения, желания, потребности, копнежи, които се намират в отношения на преплитане, съподчиненост, на всякакви взаимодействия. При които някои от възникналите на тази основа цели си пробиват път и заемат по-високо място в йерархията на цели, които си поставя индивидът, търсещ истината, пълнотата на живота си, законното, основателното задоволство от него. В това отношение, за да разберем принципа, на който се подчинява тази йерархия, следва да тръгнем от нещо съвсем просто, а именно: коя - или каква - е почвата, върху която е израсла една или друга цел?

Човекът се състои от две "половинки", намиращи се в отношение на дълбока целостност, единение и неделимост, това са тялото и душата. Една огромна съвкупност от цели има за свой корен или е израсла на почвата на различните потребности, които има тялото с всичките свои органи. Всеки орган на тялото си иска своето и не мирясва докато не получи тъкмо своето; битката за приоритет на желанията и възникналите на тази основа цели никога не пресеква. Човек трябва да намери начин да внася ред в този хаос, да хармонизира желанията на различните телесни органи, да ги помирява, да внася мир сред тях. Една голяма част от телесните желания се преформират и на ниво душа се проявяват като основа на различните душевни сили, базирани, както казах, на несъзнаваното (безсъзнателното, "Id", "То" по Фройд), което не е нищо друго освен преставител на тялото в душата на човека. Някои душевни сили се обединяват на основата на тенденция, тясно свързана с онова, което желае тялото - и те встъпват във вечен конфликт с ония душевни сили, които изразяват същината на чистата душа; тук имам предвид конфликта между т.н. разум (умът, разсъдъкът, мисленето, съзнанието, интелектът) и шопенхауеровата "воля за живот", която вмества в себе си всички ония първични, стихийни, жизнено значими, несъзнавани копнежи и желания на тялото. "Разумът" се мъчи да постави под свой контрол стихията на "първичната виталност", да усмири техния стремеж към безразделна хегемония, а пък силите, произтичащи пряко от същината на тялото, отчаяно се съпротивляват и не щат да приемат такъв външен контрол; точно на тази основа "човешката природа" се раздира от един неразрешим конфликт, който стои в основата на човешкото съществуване - и му задава и придава неговата насоченост, неговата индивидуалност, неговия дух и патос и пр., което пък, от друга страна погледнато, поражда и различността на човешките същества, тяхната личност и индивидуалност.

Аз много съм писал по това какви са възможностите за решаване на тия противоречия между конституиращите човешката личност жизнени и душевни сили и начала; който иска да вникне повече, нека да се обърне към вложеното в моите книги; а сега нека да продължим напред в предварително възприетата посока.

Та значи: какви са родовете цели, които си поставят човешките същества, и което, както видяхме, имат една основа във взаимодействието на жизнените, телесни и душевни сили на човека? Разбира се, първата голяма група цели (род цели) не могат да бъдат други освен тия, които са свързани с първичните потребности на тялото; втората група цели, няма как, се корени в дълбоките вътрешни потребности на душата като такава. Коя от тия две групи или рода цели има приоритет за отделното човешко същество - ето на този възлов момент се дължат възможностите за най-основни различия между личностите, между индивидите. Всеки от нас трябва да решава и така или иначе решава постоянно дълбокия конфликт между целите, коренящи се в потребностите на нашето тяло, от една страна, и ония цели, които пък са израз, тъй да се рече, на чистата душа, т.е. имат чисто душевна, духовна и идеална природа и характер - от друга. Според това какъв принцип ще възприеме този или онзи индивид, на тази основа се и определят две основни, при това алтернативни, личностни типологии, които можем да открием сред неизчислимото множество индивиди, които щъкат около нас. Тук обаче трябва да обърна внимание към нещо много важно, което иначе може да породи всякакви недоумения и недоразумения.

Всеки индивид така или иначе трябва да търси и да намери компромис, някакво спецефично, валидно само за него, съчетание на духовното и материалното вътре самия себе си и в недрата на съзнанието си, т.е. да установи съответното, лично негово, отношение между душевно-духовния и телесно-материалния фактор. Ние просто няма как да се откажем от едното за сметка на другото, понеже нашата собствена същност се конституира от двете; ние сме тия две наши "половинки", а човек няма как да се разцепи на съставките си, понеже това означава смърт, вещае неотвратимо разпадане и гибел и на организма, и на личността, и на човешкото същество като цяло. Но щом е така, значи работите се свеждат пак до градация, избор на приоритети, на надделяване на едното над другото, за избор на онова, което ще играе водеща роля в съществуването ни; от нас се иска да йерархизираме, да подредим, да съподчиним тия две враждуващи половинки, т.е. да внесем мир, хармония и разбирателство между тях, т.е. вътре в самия себе си, в своите недра. Няма как едната наша страна да бъде подложена на пълно отрицание и низвергване, тя не може да бъде елиминирана, въпреки че може да бъде притеснявана, подлагана на дисциплиниране, на контрол, на подчиненост. Явно тук става дума за два полюса, между които се разполага реалистичното, жизнено достоверно и конкретно решение, което този или онзи индивид е възприел - и може да има. Кои, всъщност, са тия полюси, които бележат крайни, почти нереалистични за сбъдване в конкретното непосредствено съществуване варианти за избор на своя жизнена философия - и стратегия?

Това са полюсите, представени от фигурите на аскета и развратника. На съвършения ескет и на пълния развратник, на развратника, за който развратът е нещо като жизнена философия - ако това изобщо можем да си го представим, понеже съдържа в себе си нещо крайно нечовешко, бесовско, сатанинско. Тия две начала - ангелското и дяволското - се борят във всяка душа, а кое от тях ще вземе надмощие, е въпрос не толкова на съзнателно решение или на избор, а е резултантна, зависеща от прекалено много фактори, голяма част от които изобщо не зависят от нас (примерно, са наша природна даденост). Във всеки човек има заложени възможности да стане било развратник, било аскет, разбира се, на огромната част от хората просто не е по силите - телесни и душевни - да възприемат и да отстояват в нейната чистота било жизнената стратегия на пълния развратник, било пък тази на изцяло отдадения на душевно-духовното аскет. Затова обикновено се стига до някакъв компромис, при който човек удържа поривите си към разврат и към пълно отдаване на разврата - които, трябва да признаем, са изключително мощни, понеже са, тъй да се рече, са в някакъв смисъл първични, жизнено-витални и достоверни; в същото време крайността на пълния аскетизъм, при който тялото бива постоянно пренебрегвано, за да се осигури възможност за безразделен разцвет на чистата духовност, е, предполагам, по силите само на малцина избраници, надарени с извънредна духовна сила. Разбира се, основният екзистенциален конфликт, раздиращ човешката същност, вече в основни линии е обозначен, нека да не се разпростираме повече (който иска да разбере повече, да се обърне към другите ми книги), а да продължим напред.

И така, "първата цел на живота" си всеки избира сам и тя е в зависимост от вече обозначения конфликт между телесно-материално и душевно-духовно, като тази демаркационна линия, тръгваща от нашите дълбини, след това минава и през образуванията, изпълващи целия човешки свят (примерно между творенията на чистия дух и произведенията, в които може да се открие водещия белег на материалното, на "световото", примерно вещи, пари, ядене и пр.). Това именно е съдбовното: на кое да отдам приоритет, кое за мен да бъде водещото, дали душевното, духовното, или пък материалното, телесното? Това е най-коварен въпрос, понеже съдържа в себе си една обреченост, която сякаш се основава на кардиналния отказ от нещо съкровено, вътрешно, дълбоко, от нещо, което може да породи нашата лична жизнена драма или трагедия.

Тук, всъщност, имаме налице избор на бъдеще, на онова, което ще бъде "канавата", около която ще съзидаваме своята жизнена достоверност, проецирана напред, тъкмо към съкровено желаното, примамливото, безкрайно ценното и пр. Аз лично смятам, че този кардинален въпрос за избор на екзистенциален каркас на съществуването ни, свързан с определянето на първата и най-висша цел на живота, не може да бъде продукт само на усилие на волята или пък на съзнателно решение. Има нещо именно съдбовно, което означава, че нещата не са изцяло под наш контрол или под наша власт.

Ние не сме свободни изцяло свободно (простете за тавтологията, но тя е умишлена) да избираме бъдещето си, макар че можем да изберем достатъчно: не всички зависи от нас, ала от нас зависи много. Основното е онова, което Бог ни е дал, а пък след това в наша власт е да се разпореждаме с ония богатства, които Той е благоволил да ни даде. При това така справедливият Бог е дал на всеки достатъчно, обсипал е всеки с неизразими и щедри дарове; жалкото е, че мнозина не съзнават с какво точно са облагодетелствани от Провидението, поради което си позволяват най-безразсъдно да пропилеят всичко, което не могли да оценият по достойнство.

Да спрем засега дотук, но съвсем скоро ще продължим, понеже се доближихме, надявам се забелязвате това, до въпроси, които не могат да оставят нито един от нас безразличен или бездушен...

(Забележка: Горният текст е продължение на един друг, носещ заглавието Що е "жизнена стратегия"?)