Българските учители, нашите съвременни будители
„Както окото е потребно за светлината, ухото за звукът, а разумът за разбиранието и най-простите истини, така също науката, образованието и развитието са потребни за който и да е народ, за да достигне до известна степен на своето благосъстояние”.
Думите са на гения на България Христо Ботев. Преди 133 години от страниците на в. „Знаме” той изрича пророчеството си за благоденствието на род и отечество.
Днес сме свидетели на феномен. Най-новата българска история не познава такова значимо социално събитие като учителската стачка от септември 2007 година. В есента на народното недоволство между предизборни кебапчета, екзотични „сървайвъри” и „реалити-шоута”, сред изборен туризъм и министерски седенки от мрака на безвремието се изправи гордата фигура на българския учител. Сред хулите и нападките, карикатурите и зловонията, които се изсипват върху главата му, бедният български даскал, орисан да просвещава и да сее семената на познанието, повече от месец отстоява и защитава бъдещето на България.
Отчаян жест или урок по демокрация? Последен вопъл за загиващото българско образование или достоен избор? Подозирал ли е някой, че този кротък и интелигентен човек, винаги обречен да стои над нещата и дребните житейски несгоди, ще акумулира толкова гняв, който ще върне самочувствието на цял един народ, че не е роб. Вярвал ли е някой, че не друг, а същият този даскал, отрупван с цветя на празниците на българския дух, някога ще бъде руган, заклеймяван и разпъван на кръста на властническия цинизъм, гарниран с лумпенизирано всеядно недоволство.
Той, българският учител, в когото се клеха демократични правителства, когото даваха за пример на международни форуми на знанието, на когото втълпяваха, че е приоритет, защото формира човеци, създава личности. Колко министри се кичиха с лозунги, че образованието е онова, което ни легитимира пред света! И защо днес същите тези държавни мъже оперираха своята памет и своята съвест? Защо, в разрез с всякакви европейски норми, натикаха българското образование по сокаците, като му отредиха 4,2 % от брутния вътрешен продукт вместо необходимите 5 %. Как се стигна дотам, че същите тези родители, благодарно отрупващи учителя с цветя доскоро, днес ще съдят делото му в европейските институции, защото децата на България са ограбени? Какво се случи с българските медии? Същите тези медии, захранвани с кадри от българското училище, се превърнаха в удобен за властта цензор на ония, които ги създадоха. Нещо повече – ден след ден, емисия след емисия, издание след издание те моделират и манипулират, всяват раздори, интригантстват, сеят бури в и без това обърканата и „усукана” душа на българина и я преподреждат като пъзел.
„Какво искат тези даскали?” – френетично крещят родители. „Какво искат тези некадърници, които богатеят на чужд гръб от частни уроци?” – им пригласят модерни баби. „Тия пък откъде се взеха, че искат да разбият макрорамката на бюджета?” – пророкуват финансисти. „Хем работят малко и лошо, хем не искат да се реформират” – тръбят политици. Кълнат, плюят, храчат по нас и не се свенят нито от децата си, нито от Господ. И целият този вой българският учител би изтърпял може би като своеобразен реквием, ако не бяха естетическите претенции на разложили се от самодоволство мутреси и паши. Колко грозна и отчайваща гледка са тези учителки със стари дрехи, смачкани прически и опадали зъби, понесли плакати, надуващи свирки от магазина за 1 лев и пеещи възрожденски песни! „Ами какво ще стане с българските ученици? Как ще наваксат материала? Ах, ах, ах!” – мелодраматично припява цялото войнство на административния апарат. А ехото от пустинята им отвръща: "Машаллах! Машаллах!".
Днес, в навечерието на деня на българските будители, ние, българските учители, заявяваме:
1.Реформата започва в душите! Ние започнахме нашата реформа. Управляващи, свършете си работата – реформирайте се, вместо да си вдигате заплатите!
2.Искаме образованието не просто да бъде приоритет в предизборните ви програми. Искаме, както казват европейските ни партньори, то да е мултиплициращо се. Искаме 5 % от брутния вътрешен продукт за сектора.
3.Щом толкова афиширате грижа за българския ученик, издръжката на всяко дете за 2008 г. да бъде 1300 лв., за да се гарантира правото му на образование.
4.Искаме увеличение на средната брутна заплата в средното образование поетапно с по 20 % от 1 ноември от 2007 г., 1 януари 2008 %, 1 юни 2008 г. Заплатата да бъде съобразена с инфлационния индекс. Правим отстъпка и се съгласяваме да се говори за брутна, а не за основна заплата. Когато постъпваш на работа (респективно сключваш договор), не те „цанят” с брутна, а с основна заплата, но... от нас да мине!
5.Матури трябва да има тогава, когато зрелостните изпити бъдат обвързани с висшето образование и са вход за него. Докато няма връзка между средно и висше образование, матурите са само параван (прозрачен) за успеваемост и са неравен старт за ученици от малки и големи селища.
6.Частни уроци винаги е имало и ще има, както има частни и държавни лекари и стоматолози, както има частни и държавни фирми. Учител, който дава уроци, като всеки друг гражданин на Република България, по законите на страната декларира доходите си с данъчна декларация пред финансовите органи, а не пред директора на училището. Частният урок е гарант за качество, защото как един седмокласник да създаде трансформиращ преразказ, когато жанрът не се изучава в рамките на учебната програма. Българските деца са умни, но не са пророци. Някой трябва да ги учи на пророчество.
7.Външно оценяване на този етап не е възможно, защото категоризацията на българските училища е процес, чийто край се свързва с 2009 година. Всеки, който ще оценява, преди този процес да е приключил, нито ще оценява, нито ще е външен.
8.Делегираните бюджети са нещо много хубаво. Има български училища, които отдавна работят на такъв принцип. Но критериите са неясни. Ако две училища имат еднакъв брой ученици, а учителите в едното са по-квалифицирани от тези в другото, ще получат ли по-знаещите и можещите адекватен паричен израз за интелектуалния ресурс, който представляват. Кой и кога ще изработи тези критерии? Прекалено много пари остават и в общините, особено в големите.
Скъпи сънародници, българи! Нашата стачка започна с финансови искания. Опитваха се да я неглижират, да я впрегнат в партийни кола и да я развяват по площади – нищо не излезе. Днес нашата стачка е нещо много повече – тя е вик за осъзнаване. Допуснахме грешки, натрупахме стачен опит. Някои не издържаха, други не ни разбраха, за трети не съществуваме, за Българската православна църква, капсулирала се в себе си, вероятно вече сме покойници.
Велик българин е казал, че за да я има България, първо трябва да се създадат българи. Не убивайте българите, за да я има и България.
Честит да ни е празникът, скъпи български будители!
Написали: Учителите от Търговска гимназия – Бургас
31 октомври 2007, сряда
„Както окото е потребно за светлината, ухото за звукът, а разумът за разбиранието и най-простите истини, така също науката, образованието и развитието са потребни за който и да е народ, за да достигне до известна степен на своето благосъстояние”.
Думите са на гения на България Христо Ботев. Преди 133 години от страниците на в. „Знаме” той изрича пророчеството си за благоденствието на род и отечество.
Днес сме свидетели на феномен. Най-новата българска история не познава такова значимо социално събитие като учителската стачка от септември 2007 година. В есента на народното недоволство между предизборни кебапчета, екзотични „сървайвъри” и „реалити-шоута”, сред изборен туризъм и министерски седенки от мрака на безвремието се изправи гордата фигура на българския учител. Сред хулите и нападките, карикатурите и зловонията, които се изсипват върху главата му, бедният български даскал, орисан да просвещава и да сее семената на познанието, повече от месец отстоява и защитава бъдещето на България.
Отчаян жест или урок по демокрация? Последен вопъл за загиващото българско образование или достоен избор? Подозирал ли е някой, че този кротък и интелигентен човек, винаги обречен да стои над нещата и дребните житейски несгоди, ще акумулира толкова гняв, който ще върне самочувствието на цял един народ, че не е роб. Вярвал ли е някой, че не друг, а същият този даскал, отрупван с цветя на празниците на българския дух, някога ще бъде руган, заклеймяван и разпъван на кръста на властническия цинизъм, гарниран с лумпенизирано всеядно недоволство.
Той, българският учител, в когото се клеха демократични правителства, когото даваха за пример на международни форуми на знанието, на когото втълпяваха, че е приоритет, защото формира човеци, създава личности. Колко министри се кичиха с лозунги, че образованието е онова, което ни легитимира пред света! И защо днес същите тези държавни мъже оперираха своята памет и своята съвест? Защо, в разрез с всякакви европейски норми, натикаха българското образование по сокаците, като му отредиха 4,2 % от брутния вътрешен продукт вместо необходимите 5 %. Как се стигна дотам, че същите тези родители, благодарно отрупващи учителя с цветя доскоро, днес ще съдят делото му в европейските институции, защото децата на България са ограбени? Какво се случи с българските медии? Същите тези медии, захранвани с кадри от българското училище, се превърнаха в удобен за властта цензор на ония, които ги създадоха. Нещо повече – ден след ден, емисия след емисия, издание след издание те моделират и манипулират, всяват раздори, интригантстват, сеят бури в и без това обърканата и „усукана” душа на българина и я преподреждат като пъзел.
„Какво искат тези даскали?” – френетично крещят родители. „Какво искат тези некадърници, които богатеят на чужд гръб от частни уроци?” – им пригласят модерни баби. „Тия пък откъде се взеха, че искат да разбият макрорамката на бюджета?” – пророкуват финансисти. „Хем работят малко и лошо, хем не искат да се реформират” – тръбят политици. Кълнат, плюят, храчат по нас и не се свенят нито от децата си, нито от Господ. И целият този вой българският учител би изтърпял може би като своеобразен реквием, ако не бяха естетическите претенции на разложили се от самодоволство мутреси и паши. Колко грозна и отчайваща гледка са тези учителки със стари дрехи, смачкани прически и опадали зъби, понесли плакати, надуващи свирки от магазина за 1 лев и пеещи възрожденски песни! „Ами какво ще стане с българските ученици? Как ще наваксат материала? Ах, ах, ах!” – мелодраматично припява цялото войнство на административния апарат. А ехото от пустинята им отвръща: "Машаллах! Машаллах!".
Днес, в навечерието на деня на българските будители, ние, българските учители, заявяваме:
1.Реформата започва в душите! Ние започнахме нашата реформа. Управляващи, свършете си работата – реформирайте се, вместо да си вдигате заплатите!
2.Искаме образованието не просто да бъде приоритет в предизборните ви програми. Искаме, както казват европейските ни партньори, то да е мултиплициращо се. Искаме 5 % от брутния вътрешен продукт за сектора.
3.Щом толкова афиширате грижа за българския ученик, издръжката на всяко дете за 2008 г. да бъде 1300 лв., за да се гарантира правото му на образование.
4.Искаме увеличение на средната брутна заплата в средното образование поетапно с по 20 % от 1 ноември от 2007 г., 1 януари 2008 %, 1 юни 2008 г. Заплатата да бъде съобразена с инфлационния индекс. Правим отстъпка и се съгласяваме да се говори за брутна, а не за основна заплата. Когато постъпваш на работа (респективно сключваш договор), не те „цанят” с брутна, а с основна заплата, но... от нас да мине!
5.Матури трябва да има тогава, когато зрелостните изпити бъдат обвързани с висшето образование и са вход за него. Докато няма връзка между средно и висше образование, матурите са само параван (прозрачен) за успеваемост и са неравен старт за ученици от малки и големи селища.
6.Частни уроци винаги е имало и ще има, както има частни и държавни лекари и стоматолози, както има частни и държавни фирми. Учител, който дава уроци, като всеки друг гражданин на Република България, по законите на страната декларира доходите си с данъчна декларация пред финансовите органи, а не пред директора на училището. Частният урок е гарант за качество, защото как един седмокласник да създаде трансформиращ преразказ, когато жанрът не се изучава в рамките на учебната програма. Българските деца са умни, но не са пророци. Някой трябва да ги учи на пророчество.
7.Външно оценяване на този етап не е възможно, защото категоризацията на българските училища е процес, чийто край се свързва с 2009 година. Всеки, който ще оценява, преди този процес да е приключил, нито ще оценява, нито ще е външен.
8.Делегираните бюджети са нещо много хубаво. Има български училища, които отдавна работят на такъв принцип. Но критериите са неясни. Ако две училища имат еднакъв брой ученици, а учителите в едното са по-квалифицирани от тези в другото, ще получат ли по-знаещите и можещите адекватен паричен израз за интелектуалния ресурс, който представляват. Кой и кога ще изработи тези критерии? Прекалено много пари остават и в общините, особено в големите.
Скъпи сънародници, българи! Нашата стачка започна с финансови искания. Опитваха се да я неглижират, да я впрегнат в партийни кола и да я развяват по площади – нищо не излезе. Днес нашата стачка е нещо много повече – тя е вик за осъзнаване. Допуснахме грешки, натрупахме стачен опит. Някои не издържаха, други не ни разбраха, за трети не съществуваме, за Българската православна църква, капсулирала се в себе си, вероятно вече сме покойници.
Велик българин е казал, че за да я има България, първо трябва да се създадат българи. Не убивайте българите, за да я има и България.
Честит да ни е празникът, скъпи български будители!
Написали: Учителите от Търговска гимназия – Бургас
31 октомври 2007, сряда
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
1 коментар:
Статията ви е страхотна и се радвам че ни пишете.Много смислени и умни неща, подкрепени с доказателства и много точно написано како искаме всички ние. Като се започне с това, че образованието трябва да бъде не просто приоритет в предизборните програми.Трябва да се увеличат заплатите на учителите, да се подобри самата система като цяло, а не да се учат неща,които изобщо не трябват и за в бъдеще.Да се увеличи брутната заплата понеже с тези пари едва достигат да с е платят сметките, а какво остава да се живее и води един напълно нормален живот.Ето защо всички вече се ориентират към другите страни и млади хора отиват там да учат.
Публикуване на коментар