Учителстването като свещенодействие
Текстът, който ще последва, е продължение на статията Тъжно слово за учителя; всъщност, следващото по-надолу е продължение на текста от една и съща голяма (дълга) статия за списание, наречена тогава, когато е написана (1985 г.), СОЦИАЛНИЯТ СТАТУС НА УЧИТЕЛЯ. Но тук, в блога, за прегледност, реших да я разделя на три части, като на всяка ще дам и отделно заглавие, за да е по-лесно схващането на идеята от решените да дочетат докрай цялата статия мислещи читатели. Ето продължението:
Междувременно от младите, които завършваха университета, но бяха свидетели на ситуацията в родното училище, малцина бяха тези, които "по зова на сърцето", от призвание, влязоха в класните стаи с дневник с ръка. Много от тези последните, от новите учители, за съжаление, бяха точно онези, "от които нищо друго не можело да стане", т.е. неспособните, некадърните, тройкаджиите в университета, индивидите от настъпателните кохорти мързеливи задочници, всичките випуски на едва-едва влезлите и едва завършилите пединститутите.
Започна поголовно бягство на способните, на призваните, на тия, които можеха да променят нещата и да върнат някогашната слава на учителството; а много от старите учители, които държаха на достойнството си, за свое щастие се разделиха с училището – защото излязоха в пенсия. Така постепенно в нашето училище се настани посредствеността, а след нея и сметкаджийството – някои ги привлече там повечето свободно време, през което те се отдадоха без остатък на частна практика; но тук не разбирайте само частни уроци, а всичко друго, което носи някакви доходи: химиците станаха бояджии, физиците – телевизионни техници примерно, а от всички останали специалности се заеха с отглеждането на домашни животни и пр.
Такава е кратката феноменология на духовния облик на съвременния тип учител. Той вече не е духовен лидер на общността (особено на малката общност от хора, както е било в не толкова отдалеченото минало), а на него се гледа като на обикновен интелигент-неудачник, който, ако е все пак способен, се самоизмъчва от невъзможността да защити своето достойнство и да разбие бронята на толкова неблаговидната социална роля, каквато е ролята му в очите на материално-преуспяващите "герои на нашето време" – масата от които е необразована или слабо образована. С учителите се събразяват до известна степен само в онова кратко време, в което са зависими от тях (децата им се учат при тях) и то изхождайки не от някакви духовни и безкористни, а от чисто прагматични интереси (за писане на по-високи оценки). Но ако вземем предвид, че се намериха много начини за манипулиране на тяхната воля (от типа на простия подкуп и рушвета, от типа на изнудването чрез власт или чрез нещо друго, от намеците за връщане след това до стотиците други начини, съвсем потайни и неподдаващи се на класификация...), то и от този последен остров на учителската независимост и престижност не остава нищо или почти нищо.
Разбира се, за да се появят подобни опетняващи репутацията на учителите явления са виновни и те самите, а най-много онези от тях, на които не им е мястото сред тях, т.е. на посредствеността, движена от користта и мотива за добре направената сметка. Но ако се запитаме защо тази посредственост си завоюва такова място сред нашето учителство, то отговора не е толкова труден и е само един: заради непрестижността на тази професия, заради бягството от нея на способните, на призваните, на тези, които имат духовно превъзходство, като този вакуум незабавно бе зает от некадърността и от неспособното, но практично мислещото използвачество. И значи ако нашето общество се изпълни с решимост да постави тези последните на мястото им, да се отърве от тях и с това да отстрани една от главните причини за обезценяването на учителския престиж, то трябва да създаде условия, необходими за привличането и възвръщането на ония, които са призвани и достойни да носят с чест званието български учител.
Само така ще изчезне вакуума, който днес запълва посредствеността; впрочем, тя е вездесъща и запълва всеки вакуум, който обществото има неблагоразумието да допусне и с това да й го предостави. Трябва да се спре някак бягството на талантливите и често мислещите от учителската професия, защото само те могат отново да върнат нейния блясък и да отвоюват отново нейното старо достойнство, високото от морална гледна точка място, което трябва да заема. Но това не може да стане само с пожелания, както си мислят някои сега, нито с насърчения за идеалистично себеотдаване и апостолско мисионерство в нея, както на други им се струва, а само чрез действени мерки за издигане на социалния статус на учителя в нашето общество; друг път няма, колкото и на някои да им се иска да има.
По-надолу ще посоча по какъв начин може да се повиши нечий социален статус, като сега мога да кажа само това, че тук диалектиката е проста: престижността на една професия, по-точно нейната привлекателност иде само от високия й социален статус – и обратното.
А каква е социалната роля на учителя в наше време? Всички са съгласни, че тя е неоценима, твърде важна, хуманна; но за жалост това се признава само в минути на "душевно размекване", когато си спомнят своите някогашни учители – всъщност, размекват се главно за това, че си спомнят не толкова учителите си, а по-скоро тъкмо своята младост! – и си дадат сметка все пак за ролята, която те са изиграли за тяхното изграждане като личности. Но унизителното за подобно слабостно-носталгично отдаване на закъсняла дан на признателност е това, че се изхожда от ясното съзнание, че всичко това са чисто и просто и само думи.
Струва ми се, че ще изразя мисълта си по-ясно по следния начин: понякога, много рядко, вие си спомняте, че някой ви е дал нещо много голямо, без което нямаше да бъдете това, което сте, при това ви го е дал съвсем безкористно, без да иска нещо в замяна; дълбоко в себе си, там, където са корените на вашата съвест, вие чувствате, че никога няма и не можете да му се отплатите или отблагодарите, макар че съзнавате, че трябва, че сте длъжни да го направите. При цялото това раздвоение вие обаче нищо реално не предприемате и само се оправдавате, че не можете да предприемете, като че ли противното е равносилно на връщане на времето назад, е равносилно на навеки пропуснатата възможност да се реванширате поне частично. От този тип е и нашата закъсняла признателност към нашите учители. И за да завърша мисълта си ще отбележа, че това действително сложно противоречие може да се разреши ако всички ние, които поне изпитваме подобни угризения и скрупули, т.е. цялото общество, направим така, че благодарността ни към учителите да не бъде закъсняла, а на място и навреме; и само тогава съвестта ни ще бъде чиста, а пък ние няма да сме гузни. Как може да стане това? Като обществото ни повиши социалния статус на учителя; аз не зная друг начин, ако някой знае, нека го предложи.
Защото – и това тук вече няма да са само думи – ролята на учителя в обществото е несравнима с нищо друго, е най-значителната за духовното раждане и личностното израстване на неговите граждани. Все по-разпространяващият се прагматизъм на мисленето на нашия съвременник си представя, че учителят е този, който трябвало да му даде само образование; а това стократно не е така! Образованието, голото знаене за закони и правила е най-малкото, което е необходимо на човека, за да бъде човек, и което трябва да търсим при учителя. А зад него, а над него се простира необятната територия на нравствеността, на самосъзнанието, на съвестта, на чисто човешкото у човека, на възпитанието, които най-трудно се постигат и са най-висша отговорност на учителя, комуто обществото е поверило мисията да формира и да придава човечност на душите на младите.
Съвременният позитивистичен устрем към знанието, науката и... образованието, както някои го разбират, който влече след себе си тази опустошаваща и изкривяваща човешката душа външна практичност и този развилнял се и не знаещ граници прагматизъм, си мислят, че това е всичкото, което е необходимо на човека, за да живее – и това е тяхното съдбовно и най-гибелно самозаблуждение. Но тази склонност на мисленето на ХХ век, която в наглостта си стигна дотам да превърне учителя в интелигентен пролетарий, даващ на конвейра си образование, и която носи в себе си ужасяващи и непредвидими последствия, може и трябва да бъде обуздана в условията на едно саморегулиращо се общество, каквото следва да бъде нашето. Длъжни сме да направим това ако не искаме и ние да изпитаме и да понесем на гърба си страшните лутания и мятания на едноизмерния, на едностранно развития, сиреч, неразвития, духовно непросветления човек, който чувства в себе си единствено душевна и духовна празнота; нека западната цивилизация ни послужи за пример в това отношение.
Защото на нашето общество са нужни не толкова самонадеяни и простовати технократи, болезнено знаещи или "всезнаещи" позитивисти, слепи поклонници на едноизмерната наука и на схематичното знание, не безчувствени и безскрупулни прагматици (по нашему: използвачи, преуспяващи мошеници, сметкаджии, хора, чиито икони са книжните левове и пр.), грубияни, с една дума, не са ни нужни духовни недоносчета. И ако се замислим малко корените на тяхното виреене и цъфтене, поне основните от тях, а не всичките, са занижената или задушена възпитателна и хуманитарна функция на нашата просвета и на нашето образование. Казано другояче, в противоречащото на своето понятие разбиране за социална роля на учителя.
Да, на учителя не трябва да се гледа като на редови служащ, като на чиновник, който има задължението да "дава" образование, да раздава дипломи. Учителят трябва да бъде свещенодействаща фигура в обществото, всеобщо уважавана и с неоспорим авторитет, основаващ се на духовното, на културното и на личностното превъзходство. Учителят следва да стане най-високопоставена в съзнанието на обществото личност, която формира душите и личностите на младите, напътства ги в необятните пространства на духа, възпитава чисто човешки качества у тях, способства за изграждането у тях на висшите понятия за добро, дълг, съвест и човещина, развива емоционалния им свят, дава им представа за смисъла на живота и предназначението на човека; и тъкмо това е първото назначение и задължение на учителя.
А след това идват знанията, математическите истини, научните знания за природните закони, уменията за боравене с информация и... УПК. Нашето общество се нуждае от нов, хармонично развит човек; бъдете сигурни, че той няма да се появи ей-така, като награда за чакането му. Трябва да се мисли, трябва да се действа, трябва да се появят и насърчат условията за възникването му, а самият този нов човек ще бъде резултатът от усилията за постигането му. В случая говорим за едно от тези условия, а именно, за издигането на социалния статус на учителя, за признаване на неговата висока и значима социална роля.
Не зная доколко успях да покажа и да ви убедя, уважаеми читателю, в това колко е значим труда на учителя. Но вярвам, че всеки в себе си съзнава, че всички ние сме длъжници на нашите учители, много сме им задължени, що се отнася до помощта, която трябва да им окажем за възвръщането на някогашната слава и авторитет на българския учител. А тази слава и авторитет днес не трябва да се разглеждат като някаква патриархална идилия или утопия. Защото, убеден съм в това, пренебрежението към учителите е ярко свидетелство за духовната непълноценноста, за израждането на едно общество; и ако приемете това за упрек, нека бъде така, считайте, че съвсем съзнателно го отправям.
И така, стигнахме до най-трудния, но и най-важния въпрос: как нашето общество оценява труда на учителите? С други думи, ще призова за реално повишаване на социалния статус на българския учител.
(Следва)
Текстът, който ще последва, е продължение на статията Тъжно слово за учителя; всъщност, следващото по-надолу е продължение на текста от една и съща голяма (дълга) статия за списание, наречена тогава, когато е написана (1985 г.), СОЦИАЛНИЯТ СТАТУС НА УЧИТЕЛЯ. Но тук, в блога, за прегледност, реших да я разделя на три части, като на всяка ще дам и отделно заглавие, за да е по-лесно схващането на идеята от решените да дочетат докрай цялата статия мислещи читатели. Ето продължението:
Междувременно от младите, които завършваха университета, но бяха свидетели на ситуацията в родното училище, малцина бяха тези, които "по зова на сърцето", от призвание, влязоха в класните стаи с дневник с ръка. Много от тези последните, от новите учители, за съжаление, бяха точно онези, "от които нищо друго не можело да стане", т.е. неспособните, некадърните, тройкаджиите в университета, индивидите от настъпателните кохорти мързеливи задочници, всичките випуски на едва-едва влезлите и едва завършилите пединститутите.
Започна поголовно бягство на способните, на призваните, на тия, които можеха да променят нещата и да върнат някогашната слава на учителството; а много от старите учители, които държаха на достойнството си, за свое щастие се разделиха с училището – защото излязоха в пенсия. Така постепенно в нашето училище се настани посредствеността, а след нея и сметкаджийството – някои ги привлече там повечето свободно време, през което те се отдадоха без остатък на частна практика; но тук не разбирайте само частни уроци, а всичко друго, което носи някакви доходи: химиците станаха бояджии, физиците – телевизионни техници примерно, а от всички останали специалности се заеха с отглеждането на домашни животни и пр.
Такава е кратката феноменология на духовния облик на съвременния тип учител. Той вече не е духовен лидер на общността (особено на малката общност от хора, както е било в не толкова отдалеченото минало), а на него се гледа като на обикновен интелигент-неудачник, който, ако е все пак способен, се самоизмъчва от невъзможността да защити своето достойнство и да разбие бронята на толкова неблаговидната социална роля, каквато е ролята му в очите на материално-преуспяващите "герои на нашето време" – масата от които е необразована или слабо образована. С учителите се събразяват до известна степен само в онова кратко време, в което са зависими от тях (децата им се учат при тях) и то изхождайки не от някакви духовни и безкористни, а от чисто прагматични интереси (за писане на по-високи оценки). Но ако вземем предвид, че се намериха много начини за манипулиране на тяхната воля (от типа на простия подкуп и рушвета, от типа на изнудването чрез власт или чрез нещо друго, от намеците за връщане след това до стотиците други начини, съвсем потайни и неподдаващи се на класификация...), то и от този последен остров на учителската независимост и престижност не остава нищо или почти нищо.
Разбира се, за да се появят подобни опетняващи репутацията на учителите явления са виновни и те самите, а най-много онези от тях, на които не им е мястото сред тях, т.е. на посредствеността, движена от користта и мотива за добре направената сметка. Но ако се запитаме защо тази посредственост си завоюва такова място сред нашето учителство, то отговора не е толкова труден и е само един: заради непрестижността на тази професия, заради бягството от нея на способните, на призваните, на тези, които имат духовно превъзходство, като този вакуум незабавно бе зает от некадърността и от неспособното, но практично мислещото използвачество. И значи ако нашето общество се изпълни с решимост да постави тези последните на мястото им, да се отърве от тях и с това да отстрани една от главните причини за обезценяването на учителския престиж, то трябва да създаде условия, необходими за привличането и възвръщането на ония, които са призвани и достойни да носят с чест званието български учител.
Само така ще изчезне вакуума, който днес запълва посредствеността; впрочем, тя е вездесъща и запълва всеки вакуум, който обществото има неблагоразумието да допусне и с това да й го предостави. Трябва да се спре някак бягството на талантливите и често мислещите от учителската професия, защото само те могат отново да върнат нейния блясък и да отвоюват отново нейното старо достойнство, високото от морална гледна точка място, което трябва да заема. Но това не може да стане само с пожелания, както си мислят някои сега, нито с насърчения за идеалистично себеотдаване и апостолско мисионерство в нея, както на други им се струва, а само чрез действени мерки за издигане на социалния статус на учителя в нашето общество; друг път няма, колкото и на някои да им се иска да има.
По-надолу ще посоча по какъв начин може да се повиши нечий социален статус, като сега мога да кажа само това, че тук диалектиката е проста: престижността на една професия, по-точно нейната привлекателност иде само от високия й социален статус – и обратното.
А каква е социалната роля на учителя в наше време? Всички са съгласни, че тя е неоценима, твърде важна, хуманна; но за жалост това се признава само в минути на "душевно размекване", когато си спомнят своите някогашни учители – всъщност, размекват се главно за това, че си спомнят не толкова учителите си, а по-скоро тъкмо своята младост! – и си дадат сметка все пак за ролята, която те са изиграли за тяхното изграждане като личности. Но унизителното за подобно слабостно-носталгично отдаване на закъсняла дан на признателност е това, че се изхожда от ясното съзнание, че всичко това са чисто и просто и само думи.
Струва ми се, че ще изразя мисълта си по-ясно по следния начин: понякога, много рядко, вие си спомняте, че някой ви е дал нещо много голямо, без което нямаше да бъдете това, което сте, при това ви го е дал съвсем безкористно, без да иска нещо в замяна; дълбоко в себе си, там, където са корените на вашата съвест, вие чувствате, че никога няма и не можете да му се отплатите или отблагодарите, макар че съзнавате, че трябва, че сте длъжни да го направите. При цялото това раздвоение вие обаче нищо реално не предприемате и само се оправдавате, че не можете да предприемете, като че ли противното е равносилно на връщане на времето назад, е равносилно на навеки пропуснатата възможност да се реванширате поне частично. От този тип е и нашата закъсняла признателност към нашите учители. И за да завърша мисълта си ще отбележа, че това действително сложно противоречие може да се разреши ако всички ние, които поне изпитваме подобни угризения и скрупули, т.е. цялото общество, направим така, че благодарността ни към учителите да не бъде закъсняла, а на място и навреме; и само тогава съвестта ни ще бъде чиста, а пък ние няма да сме гузни. Как може да стане това? Като обществото ни повиши социалния статус на учителя; аз не зная друг начин, ако някой знае, нека го предложи.
Защото – и това тук вече няма да са само думи – ролята на учителя в обществото е несравнима с нищо друго, е най-значителната за духовното раждане и личностното израстване на неговите граждани. Все по-разпространяващият се прагматизъм на мисленето на нашия съвременник си представя, че учителят е този, който трябвало да му даде само образование; а това стократно не е така! Образованието, голото знаене за закони и правила е най-малкото, което е необходимо на човека, за да бъде човек, и което трябва да търсим при учителя. А зад него, а над него се простира необятната територия на нравствеността, на самосъзнанието, на съвестта, на чисто човешкото у човека, на възпитанието, които най-трудно се постигат и са най-висша отговорност на учителя, комуто обществото е поверило мисията да формира и да придава човечност на душите на младите.
Съвременният позитивистичен устрем към знанието, науката и... образованието, както някои го разбират, който влече след себе си тази опустошаваща и изкривяваща човешката душа външна практичност и този развилнял се и не знаещ граници прагматизъм, си мислят, че това е всичкото, което е необходимо на човека, за да живее – и това е тяхното съдбовно и най-гибелно самозаблуждение. Но тази склонност на мисленето на ХХ век, която в наглостта си стигна дотам да превърне учителя в интелигентен пролетарий, даващ на конвейра си образование, и която носи в себе си ужасяващи и непредвидими последствия, може и трябва да бъде обуздана в условията на едно саморегулиращо се общество, каквото следва да бъде нашето. Длъжни сме да направим това ако не искаме и ние да изпитаме и да понесем на гърба си страшните лутания и мятания на едноизмерния, на едностранно развития, сиреч, неразвития, духовно непросветления човек, който чувства в себе си единствено душевна и духовна празнота; нека западната цивилизация ни послужи за пример в това отношение.
Защото на нашето общество са нужни не толкова самонадеяни и простовати технократи, болезнено знаещи или "всезнаещи" позитивисти, слепи поклонници на едноизмерната наука и на схематичното знание, не безчувствени и безскрупулни прагматици (по нашему: използвачи, преуспяващи мошеници, сметкаджии, хора, чиито икони са книжните левове и пр.), грубияни, с една дума, не са ни нужни духовни недоносчета. И ако се замислим малко корените на тяхното виреене и цъфтене, поне основните от тях, а не всичките, са занижената или задушена възпитателна и хуманитарна функция на нашата просвета и на нашето образование. Казано другояче, в противоречащото на своето понятие разбиране за социална роля на учителя.
Да, на учителя не трябва да се гледа като на редови служащ, като на чиновник, който има задължението да "дава" образование, да раздава дипломи. Учителят трябва да бъде свещенодействаща фигура в обществото, всеобщо уважавана и с неоспорим авторитет, основаващ се на духовното, на културното и на личностното превъзходство. Учителят следва да стане най-високопоставена в съзнанието на обществото личност, която формира душите и личностите на младите, напътства ги в необятните пространства на духа, възпитава чисто човешки качества у тях, способства за изграждането у тях на висшите понятия за добро, дълг, съвест и човещина, развива емоционалния им свят, дава им представа за смисъла на живота и предназначението на човека; и тъкмо това е първото назначение и задължение на учителя.
А след това идват знанията, математическите истини, научните знания за природните закони, уменията за боравене с информация и... УПК. Нашето общество се нуждае от нов, хармонично развит човек; бъдете сигурни, че той няма да се появи ей-така, като награда за чакането му. Трябва да се мисли, трябва да се действа, трябва да се появят и насърчат условията за възникването му, а самият този нов човек ще бъде резултатът от усилията за постигането му. В случая говорим за едно от тези условия, а именно, за издигането на социалния статус на учителя, за признаване на неговата висока и значима социална роля.
Не зная доколко успях да покажа и да ви убедя, уважаеми читателю, в това колко е значим труда на учителя. Но вярвам, че всеки в себе си съзнава, че всички ние сме длъжници на нашите учители, много сме им задължени, що се отнася до помощта, която трябва да им окажем за възвръщането на някогашната слава и авторитет на българския учител. А тази слава и авторитет днес не трябва да се разглеждат като някаква патриархална идилия или утопия. Защото, убеден съм в това, пренебрежението към учителите е ярко свидетелство за духовната непълноценноста, за израждането на едно общество; и ако приемете това за упрек, нека бъде така, считайте, че съвсем съзнателно го отправям.
И така, стигнахме до най-трудния, но и най-важния въпрос: как нашето общество оценява труда на учителите? С други думи, ще призова за реално повишаване на социалния статус на българския учител.
(Следва)
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
Няма коментари:
Публикуване на коментар