България – страна-убийца на учители, на личностите с по-голям духовен потенциал и мащаб
Вчера почина г-н Станко Станев – пенсиониран от една година учител. Прекрасен човек, личност с най-високи нравствени качества, вярващ християнин, учител, от когото много съм се възхищавал и много съм научил. С г-н Станев бяхме и съидейници, той беше човек-демократ, с десни ценности, горещ привърженик на европеизирането на България. Бог да го прости! Ще го помним с най-добро чувство!
Но ето нещо злокобно: за няколко, за 3-4 години в училището, в което работя (ПГЕЕ-Пловдив), умряха четирима учители, или малко преди пенсия, или малко след като са се пенсионирали. От общо 70-80 работещи учители (училището е голямо) умряха четирима. Малко преди пенсия или малко след като са се вече пенсионирали. Това нещо да ви говори, драги ми дами и господа?!
Трима от починалите, за които пиша, бяха учители по математика. Големи специалисти, майстори в учителския занаят и най-уважавани от възпитаниците и колегите си. Г-н Марински, г-жа Й.Господинова и сега г-н Ст.Станев. Учители, които не допускаха никакъв компромис в професията си, който правеха всичко на най-високо ниво, които задаваха най-висок стандарт на работата в това елитно пловдивско училище. Ето, оказва се, че умират предимно и скоропостижно тъкмо най-съвестните, най-добрите учители - защо ли е така?!
Явно учителската професия, особено когато си гледаш работата не през пръсти, а истински, изчерпва човека, изсмуква жизнените му сили, знам ли?! Ето, умряха изтощени малко преди да получат пенсия или току-що след като са я получили. И какво излиза сега, дали пък не се чувства поне малко гузно нашето неблагодарно общество, стига да е способно донякъде да осъзнае истината за ужасното положение, в което са поставени българските учители?! Кой ли от нас ще е следващият в тази машина на смъртта, която се върти на засилващи се обороти?!
Плаче ми се като си спомня как току-що починалият г-н Станев – днес ще му е погребението – редовно пътуваше до София с пловдивската група учители по време на учителската стачка. Той, милият, най-живо се интересуваше и от книгите ми, много ме е подкрепял: последният път, като му поднесох като подарък последната си книга, той дълго спори и настоява да си я плати, та поне с малко да ми помогне. Взе я едва когато плати пълната й цена. И от блога ми се интересуваше много: заради него, впрочем, аз почнах първо да принтирам статиите си и да му ги давам да ги чете, а после се сетих да правя от тях вестник: така се роди в-к ГРАЖДАНИНЪ. А ето, вчера е умрял внезапно, и то не от заболяването, заради което се е подготвял за операция.
Най-вероятно е получил инфаркт или инсулт. Не знам, днес ще разбера. Вчера, като се каза тъжната новина, учителите, които бяхме в учителската стая на Професионалната гимназия по електротехника и електроника сякаш онемяхме; защото в съзнанията ни се появи ето този въпрос: "Пак ли си отива колега, и то ето така, и то почти веднага след като цял живот се е раздавал на учениците, на младите, раздавал се е на неблагодарното и толкова жестоко общество?!".
Защо е неблагодарно и защо е жестоко обществото ни ли? Помислете малко: у нас всеки, които се отличава особено пък с извънредни качества и способности, т.е. е личност с някакъв по-висок духовен и интелектуален мащаб, почти винаги е мразен, презиран, подиграван. У нас личностите изобщо не се ценят, особено пък интелигентните хора, каквито по презумпция са учителите. Обществото е оставило духовно най-издигнатите си люде цял живот да живеят в мизерия – неизменна спътница в живота на всеки български учител. Капчица благодарност не проявява обществото и държавата за учителите на децата на България, за българските учители. "Какво искат тия бе, какви пари искат бе, и туй, дето получават е много, те нищо не работят бе, клатят си краката на бюрата, работят само по половин ден, какво искат още бе, и туй, дето им дават, е много?! – помните ли този глух ропот, който ехтеше по време на учителската стачка преди три години?!
Ето тази неблагодарност, тази жестокост, това престъпно безразличие и недооценяване на толкова благородния труд на учителя убива най-вече според мен. Срам, срам, срам – ще се засрами ли някога поне някой когато осъзнае колко грозно се отнася цялата общност към учителите – тях ги убива всекидневно тъкмо пълната непризнателност на общество и държава спрямо техния толкова значим труд?!
Не ща да пиша повече. Излишно е. Не е нужно някому да обяснявам или пък някого да убеждавам какво точно се случва: ако има сърце и душа всеки би разбрал, обясненията и убежденията са излишни. Мъчно ми е че живея в такова неблагодарно, нехуманно общество, което изобщо не цени труда на духовно най-издигнатите си люде. Срам и резил, позор за всички, на които не им пука за това какво става в българските училища днес! Ето това престъпно безразличие е безжалостният убиец, който покосява всеки ден своите жертви. При нас умряха за няколко години 4-ма най-уважавани учители, а колко ли са умрели в цяла България?!
Бог да прости г-н Станко Станев, един скромен човек, прекрасен учител, личност, излъчваща духовно превъзходство! Такива хора сякаш не са потребни вече на днешните българи: и затова милостивият Бог ги прибира при себе си. За да им спести мъките, породени от това всекидневно пържене на бавния огън на престъпното българско безразличие към учителите и към "сферата на образованието". И милост към живите учители, които още се борят с всички сили на нивата на българската просвета и образование. Тия хора са герои, които заслужават дълбок поклон!
Но де ти някой да се сети за подобно нещо? У нас се покланят предимно на Азиса, на Слави Трифонова, на Ивана, все на ей-такива. А учителите – кой ги знае тях?! И кой ли пък ги счита за нещо?!
09 февруари 2010, вторник
Вчера почина г-н Станко Станев – пенсиониран от една година учител. Прекрасен човек, личност с най-високи нравствени качества, вярващ християнин, учител, от когото много съм се възхищавал и много съм научил. С г-н Станев бяхме и съидейници, той беше човек-демократ, с десни ценности, горещ привърженик на европеизирането на България. Бог да го прости! Ще го помним с най-добро чувство!
Но ето нещо злокобно: за няколко, за 3-4 години в училището, в което работя (ПГЕЕ-Пловдив), умряха четирима учители, или малко преди пенсия, или малко след като са се пенсионирали. От общо 70-80 работещи учители (училището е голямо) умряха четирима. Малко преди пенсия или малко след като са се вече пенсионирали. Това нещо да ви говори, драги ми дами и господа?!
Трима от починалите, за които пиша, бяха учители по математика. Големи специалисти, майстори в учителския занаят и най-уважавани от възпитаниците и колегите си. Г-н Марински, г-жа Й.Господинова и сега г-н Ст.Станев. Учители, които не допускаха никакъв компромис в професията си, който правеха всичко на най-високо ниво, които задаваха най-висок стандарт на работата в това елитно пловдивско училище. Ето, оказва се, че умират предимно и скоропостижно тъкмо най-съвестните, най-добрите учители - защо ли е така?!
Явно учителската професия, особено когато си гледаш работата не през пръсти, а истински, изчерпва човека, изсмуква жизнените му сили, знам ли?! Ето, умряха изтощени малко преди да получат пенсия или току-що след като са я получили. И какво излиза сега, дали пък не се чувства поне малко гузно нашето неблагодарно общество, стига да е способно донякъде да осъзнае истината за ужасното положение, в което са поставени българските учители?! Кой ли от нас ще е следващият в тази машина на смъртта, която се върти на засилващи се обороти?!
Плаче ми се като си спомня как току-що починалият г-н Станев – днес ще му е погребението – редовно пътуваше до София с пловдивската група учители по време на учителската стачка. Той, милият, най-живо се интересуваше и от книгите ми, много ме е подкрепял: последният път, като му поднесох като подарък последната си книга, той дълго спори и настоява да си я плати, та поне с малко да ми помогне. Взе я едва когато плати пълната й цена. И от блога ми се интересуваше много: заради него, впрочем, аз почнах първо да принтирам статиите си и да му ги давам да ги чете, а после се сетих да правя от тях вестник: така се роди в-к ГРАЖДАНИНЪ. А ето, вчера е умрял внезапно, и то не от заболяването, заради което се е подготвял за операция.
Най-вероятно е получил инфаркт или инсулт. Не знам, днес ще разбера. Вчера, като се каза тъжната новина, учителите, които бяхме в учителската стая на Професионалната гимназия по електротехника и електроника сякаш онемяхме; защото в съзнанията ни се появи ето този въпрос: "Пак ли си отива колега, и то ето така, и то почти веднага след като цял живот се е раздавал на учениците, на младите, раздавал се е на неблагодарното и толкова жестоко общество?!".
Защо е неблагодарно и защо е жестоко обществото ни ли? Помислете малко: у нас всеки, които се отличава особено пък с извънредни качества и способности, т.е. е личност с някакъв по-висок духовен и интелектуален мащаб, почти винаги е мразен, презиран, подиграван. У нас личностите изобщо не се ценят, особено пък интелигентните хора, каквито по презумпция са учителите. Обществото е оставило духовно най-издигнатите си люде цял живот да живеят в мизерия – неизменна спътница в живота на всеки български учител. Капчица благодарност не проявява обществото и държавата за учителите на децата на България, за българските учители. "Какво искат тия бе, какви пари искат бе, и туй, дето получават е много, те нищо не работят бе, клатят си краката на бюрата, работят само по половин ден, какво искат още бе, и туй, дето им дават, е много?! – помните ли този глух ропот, който ехтеше по време на учителската стачка преди три години?!
Ето тази неблагодарност, тази жестокост, това престъпно безразличие и недооценяване на толкова благородния труд на учителя убива най-вече според мен. Срам, срам, срам – ще се засрами ли някога поне някой когато осъзнае колко грозно се отнася цялата общност към учителите – тях ги убива всекидневно тъкмо пълната непризнателност на общество и държава спрямо техния толкова значим труд?!
Не ща да пиша повече. Излишно е. Не е нужно някому да обяснявам или пък някого да убеждавам какво точно се случва: ако има сърце и душа всеки би разбрал, обясненията и убежденията са излишни. Мъчно ми е че живея в такова неблагодарно, нехуманно общество, което изобщо не цени труда на духовно най-издигнатите си люде. Срам и резил, позор за всички, на които не им пука за това какво става в българските училища днес! Ето това престъпно безразличие е безжалостният убиец, който покосява всеки ден своите жертви. При нас умряха за няколко години 4-ма най-уважавани учители, а колко ли са умрели в цяла България?!
Бог да прости г-н Станко Станев, един скромен човек, прекрасен учител, личност, излъчваща духовно превъзходство! Такива хора сякаш не са потребни вече на днешните българи: и затова милостивият Бог ги прибира при себе си. За да им спести мъките, породени от това всекидневно пържене на бавния огън на престъпното българско безразличие към учителите и към "сферата на образованието". И милост към живите учители, които още се борят с всички сили на нивата на българската просвета и образование. Тия хора са герои, които заслужават дълбок поклон!
Но де ти някой да се сети за подобно нещо? У нас се покланят предимно на Азиса, на Слави Трифонова, на Ивана, все на ей-такива. А учителите – кой ги знае тях?! И кой ли пък ги счита за нещо?!
09 февруари 2010, вторник
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
Няма коментари:
Публикуване на коментар