Дали някога ще спре агонията на българското образование?
Това е първата статия от една поредица, която скоро ще обединя под общо заглавие, което засега не мога да формулирам достатъчно прецизно и сполучливо. Но проблемът, който ме вълнува, е този: как и кога ще спре агонията на българското образование? Или иначе казано: как да намерим пътя към оживяването и възхода на българското образование? Понеже то сега наподобява нещо като гниещ труп, или, по-вярно казано – намира се в кома, предвестница на пълната смърт. И затова си заслужава според мен да се мисли в тази насока: как да намерим пътя към живота? Защото образованието, възпитанието, личностните взаимодействия не са друго, а форма на духовен живот. А днешната образователна система у нас е мъртва, тя и поначало е мъртвородена – затова и сее само смърт. Ето тази сутрин написах първата част, тия дни ще продължа.
Моят отговор на този въпрос ще бъде началото на една серия от публикации, свързани с разнищването на ситуацията в българското образование, в българското училище (средно и висше) – и на търсенето на спасителен изход от нея. Работил съм дълги години и в средното, и във висшето образование – и познавам нещата отвътре. Бидейки философ и психолог възприех този жизнено важен проблем като едно лично предизвикателство – понеже съм изследовател на човешките реалии и феномени. От доста години работя по родствени на повдигнатия проблеми, а от няколко години съсредоточих специалното си внимание към търсенето на изход от сложилата се плачевна ситуация. Тук просто ще съобщя някои от заключенията си.
Малко предистория. Няма да избегна и личния момент, нищо че разпространеният стереотип изисква личния момент да се избягва – оценяват го като неуместен. Ала в сферата на духовните неща, сред които образованието заема (или би трябвало да заема) едно от най-предните места, личностният момент не само трябва да присъства, нещо повече, трябва да бъде водещия. Защото тази е сферата на едно най-интимно отношение на личности – образованието е най-сложна сфера на непосредствено осъществяващи се, интензивни, целенасочени личностни взаимодействия, които при това се реализират изцяло практически, в непосредствения живот. Ето по тази причина и на това основание съвсем няма да изведа личностния момент "зад скобата", напротив, той ще се превърне в призмата, през която ще погледна на останалите проблеми.
През 1992 година бях уволнен от ПУ "П.Хилендарски" – след 7 години работа там. Причината да бъда уволнен формално е "съкращения в щата", но в действителност е: "личностни и професионални несъответствия", придобили една политическа окраска. Накратко казано: другарите ме изгониха от ПУ, понеже даже със самото си присъствие там смущавах статуквото – и спокойствието им.
Преживях немотивираното ми отстраняване като трагедия; не крия, че имах големи амбиции в областта на университетското образование по философия; продължавам и досега да смятам, че тази сфера е моето същинско призвание. След известно лутане какво да правя стигнах до идеята да създам частен Център за развитие на личността (дадох му името HUMANUS), в който съвсем свободно да правя това, което исках, което считах за потребно, но което ми беше забранено – понеже съществуващата образователна система беше изцяло чужда на моите иновации. Това стана в далечната 1994 година.
В Центъра заедно с група съмишленици и ентусиасти, философи, социолози и психолози по образование, започнахме интензивни изследвания в интересуващите ни области. Стремяхме се да работим не просто на едно теоретично и академично, а най-вече на едно практическо ниво: търсехме работещи идеи, които да бъдат приложени на дело, та да се постигне съществен ефект върху личността на обучаваните. В много от предприетите практически инициативи ние бяхме пионери в България: организирахме курсове по психотренинг и личностно израстване, открихме кабинети по психоанализа, започнахме работа по амбициозни проекти в области-табу, примерно в областта на психологията на пола, секса и любовта, практическата философия, модерната психология, анализът на духовните форми, антропологията. Все неща, които доскоро (до 1989 г.) бяха напълно непознати и забранени. В много от нашите инициативи се провалихме – бяхме прекалено изпреварили времето, бяхме нещо като прекалено ранни пилета – но в други постигнахме много, твърде много.
В 1991-1992 година в първото демократично правителство на Филип Димитров министър на образованието беше философът проф. Николай Василев. Той успя да наложи изучаването в средното училище на цяла серия от философски и психологически дисциплини, имащи пряко отношение към личностната област - като психология, логика, етика, философия на правото, философия, практическа философия. Това беше едно добро начало, ала след това дойдоха трудностите.
Най-напред се оказа, че липсват подготвени специалисти за преподаването на тия учебни предмети. Огромната част от досегашните "кадри" бяха подготвени и обучени за преподаването на марксизъм-ленинизъм и комунистическо "обществоведение", което в сърцевината си беше най-върл противник на личностно ориентираното образование и възпитание. Понеже акцентът там се поставяше върху "социалната същност на личността", сиреч на обезличностяването й, а не върху нейната индивидуализация и просперитет на почвата на чисто личностното. Времето изискваше да се проведе същностна реформа в българското образование, която трябваше да започне от т.н. хуманитарна сфера – понеже тази област можеше да изиграе ролята на "влекач", за да се подкопае и срути овехтялата сграда на построеното по съветски модел командно-дидактично, анахронично и несъвременно, не отговарящо на нуждите на съвременността, образование и възпитание.
Тук бих си позволил даже да заостря нещата: изискваше се коренна промяна, из основи, на съществуващото статукво и манталитет, т.е. беше дошло времето на една същинска духовна революция, която из основи трябваше да промени вредната, задушаващата личностността на младите система. Защото, от друга страна погледнато, всичко в тогавашното образование беше така прогнило, че просто се искаше леко побутване – за да се сгромоляса без остатък.
Но и това не беше направено. Разбира се, тогава липсваха много неща, но решаваща и фатална се оказа липсата на адекватен на времето субективен фактор, на личности, овладени от духа на свободата, от високото съзнание за мисия в толкова човечната духовна сфера на образоването, на личностното развитие и образование. Също така липсваше политическа воля за същностна промяна не само в образованието, но и във всички останали сфери на живота, поради което България безнадеждно изостана в сравнение с другите източно-европейски страни. Разбира се, в един момент изоставането в другите области (стопанската, финансовата, в сферата на собствеността и пр.) беше, макар и със закъснение, наваксано (имам предвид времето – 1997-2001 г. – на управлението на реформаторското правителство на Иван Костов), ала в духовната сфера нещата бяха така забатачени, така объркани, че продължават да са си такива и до ден днешен.
Оказа се, че за тия 20 години на преход и реформи българското образование си остана капсулирано в бронята на остарели, изцяло непригодни за живота догми и стереотипи, в него същностна реформа изобщо не беше даже начената и започната, в него, за жалост, нещата бяха оставени на самотек, на течението, водещо до пълна деградация. В българското образование се настани скуката, хаоса, безсилието на учителството нещо да промени, пълната инертност на чиновниците от образователната институция. В българското образование на възлови места се разпореждаха най-тъпи чиновници, нямащи никакво отношение към мисията на учителството и на образованието, имам предвид инспектори, директори, образователни бюрократи от среден и най-висш ранг, подковани невъзвратимо в догмите на марксизма-комунизма, а, следователно, изцяло вредни, също така паразитиращи, подобно на чакали, върху гниещия труп на българското училище и образование. А междувременно вонята от този труп продължаваше да трови духовната атмосфера в страната и живота на нацията.
Българските училища станаха нещо като лудница и като театър на абсурда: учениците не искат да учат и се бунтуват непрестанно – понеже не виждат никакъв смисъл в тая безумна агресия спрямо личностите им; учителите са безпомощни нещо да променят и се борят с отчаяността на обречените на гибел нещичко поне да спасят; а бюрократите, разбира се, пазят нищо да не се промени. Те във всичките тия години съзнателно направляваха и насърчаваха умело целия този хаос, понеже, казахме, съществуваха само за да вредят. А също и да дебнат да не би някъде "отдолу" да започне някаква промяна, която в крайна сметка ще обрече тях самите на гибел. Агонията на българското училище се задълбочаваше от година на година, ала външният наблюдател справедливо оставаше с убеждението, че на някои сили сякаш е крайно необходима една такава агония, едно такова разложение.
Явно на тия сили съвсем не им бяха нужни самостоятелно мислещи, свободни и достойни личности; на тях им бяха нужни съвсем несамостоятелни, податливи на всякакви манипулации и лъжи, несамостойни, затъпяващи "масово-типови продукти", сиреч, безлични същества-екземпляри, в които индивидуалността е на едно най-жалко ниво на развитие и изява. Изобщо някои среди явно са имали интерес младежта и нацията прогресивно да затъпяват, личността да деградира, а простотията да се вихри изцяло необезпокоявана и повсеместна. Оказа се, че на такава нация и държава култура, духовност и образование не са им нужни, напротив, са твърде опасни. Това, че една такава нация и държава по този начин биваха обричани на нескончаема бедност, сякаш също е влизало в плановете на ония сили, които вместо култура, духовност и образование у нас насърчаваха най-съзнателно развитието и апогея на чалгата. Която стана така многолика, че в днешно време всичко у нас е чалга, чалгата е така многолика, че имаме всякаква чалга и всякакви ментета – и в областта на музиката, и в областта на стопанския живот, и в областта на медиите, и в областта на политиката, т.е. във всяка една област.
В резултат сега сме стигнали дъното, от което повече надолу не може да се пада, което може да се осъзнае като се постави въпроса: кой е пръв "духовен" наставник и кумир на нацията ни? Отговорът е: или Слави, или Азис, или Вучков! Или Дим Дуков! Или някое друго такова недоразумение на природата! Друг такъв като тях нема! Някой да знае името на някакъв изтъкнат новатор в българското образование? У нас просперира наглата некадърност, а истински способните хора, т.е. личностите, които могат да бъдат двигател на промяната към добро, са поставени под непробиваем похлупак – да се задушават и да страдат от съзнанието, че са непотребни, че са вечни аутсайдери. При това положение нямаше как най-кадърното и читавото от нацията ни да не избяга от тоталната просташка чалготека, в която се превърна нашата България.
Очертах в основни линии големия контекст, в който трябва да се мисли проблемът за българското образование. Сега ще пристъпя към описанието на отделните най-възлови проблеми, които трябва да бъдат решавани – понеже време и място за отстъпление вече няма.
Мимоходом обаче искам да отбележа, че в тия години, в който държавата нищо не правеше и само пречеше на промяната, за която настояваше самият живот, в Центъра за развитие на личността HUMANUS се работеше най-усилено по решаването на ред проблеми. Преценихме, че звеното, от което трябва да се започне, е средното образование, по-специално неговата гимназиална степен, на която младите хора преживяват един най-интензивен период на развитие на личностното самосъзнанието – и е престъпление да бъдат оставени на произвола. Понеже те имат жестока потребност от духовни наставници тъкмо в този период.
Учебните предмети от т.н. "философски цикъл" през 1992-1996 година се преподаваха така, че дискредитирането им в очите на младите беше неизбежно. Някои може би точно това са целели. Ние от Центъра решихме да поведем отчаяна битка за поправяне поне малко на отчаяното положение.
Тъй като у нас, да речем, психология тогава се преподаваше (в 1992-1996 г.) по един-единствен казионен учебник, който предъвкваше догмите на съветската психология от 30-те години, то най-напред се захванахме да направим адекватен на потребностите и на времето учебник. Който при това трябва да е на нивото на напредналата западна психология. В 1997 г. моят учебник Животът на душата: психология излезе от печат с неохотно дадената санкция на Министерството; учебникът ми беше одобрен, но не като учебник, а като помагало, "незадължително" за прилагане. Издателство ЛИК го издаде в 1000 бройки, които се разграбиха за броени седмици. Подготвихме ново, подобрено издание, то излезе в 1999 г., също без никаква подкрепа от Министерството, също в 1000 бройки, също свърши за броени седмици като топъл хляб. През 2001 година излезе и трето издание на учебника, ала тогава вече даже не търсихме санкцията на Министерството; беше безполезно; съветският учебник по психология си остана задължителен; появиха се други пародии на учебници по психология, които за разлика от моя получиха незабавна санкция от Министерството; някои среди надушиха, че това е златна мина и понатрупаха добри парици, издавайки учебници. На нас от Центъра ни стигаше обаче факта, че в няколко града в страната учители-ентусиасти и новатори преподават, на свой риск и отговорност, по нашия учебник; повече тогава не можахме да направим.
По същия начин разработихме и в следващите години издадохме учебници и помагала по логика, етика, философия на правото, също и по предмета, наречен "свят и личност". Същата съдба последва и тия учебници. Даже държавата направи нужното да попречи колкото може повече за да не проникнат идеите на нашия Център в български училища. Ние самите даже вече не опитвахме да получим нейната санкция за издаването им, понеже добре знаехме, че няма да я получим. Такава санкция у нас получават, драги ми български граждани, само приятелите и приближените на поредния министър на образованието-"реформатор", та и те да се облажат с някой и друг лев – защото от учебници се печели твърде добре. Ала в резултат днес учениците в масовия случай изобщо даже не си купуват вече техните калпави учебници – и отчаяните учители изобщо не могат да принудят някой ученик да си купи учебник; защото ако пък си купи, скоро разбира, че учебникът е калпав и неизползваем – и бързо го захвърля. В много от училищата по предметите от философския цикъл доведените до безизходица учители просто се преструват, че нещо правят, а учениците даже и не се преструват, че изобщо учат. Не е много по-различно положението и по повечето от хуманитарните, а също и по останалите предмети.
Нашият Център разработи освен учебници и нови, напълно модерни методики за преподаване на предметите от хуманитарния цикъл, за които продължаваме да смятаме, че трябва и могат да дадат пример, че промяна в българското образование е възможна. Това е голяма тема и ми позволете тук да не я развивам, понеже ще й отделя специално внимание в друга, нарочна статия. Тук само ще подхвърля, че основното в нашите методики е пренасянето на центъра на тежестта върху самостоятелните дирения на учениците, понеже добрият учител никога не отказва на учениците сладостта на намирането, на откритието. Т.е. нашата методика е точно обратната на разпространената – не учителят дава наготово някакви знания, които просто трябва да бъдат наизустени, а, напротив, ученикът, поставен в съответната познавателна ситуация, сам търси вариантите на решение, а учителят само го насърчава и подтиква. Ние наблягаме на онова, от което най-много се плаши българското образование, а именно, самостоятелното, свободното, личностно наситеното мислене.
Ще продължа в скоро време тия мои размисли. Надявам се, че може да се започне дискусия по казаното, та да се осмисли колкото се може по-цялостно реалната ситуация, в която се намира българското образование днес. Длъжни сме да постигнем истината за това, което става. Длъжни сме да открием къде грешим, което е предпоставка за това да се поправим. Глупаво е да се смята, че сме безгрешни – или че нещата в образователно-възпитателната сфера "все пак", макар и "криво-ляво", вървят, ерго: "И какво иска тоя Грънчаров бе, та ми се прави на интересен само?".
Убеден съм обаче, че хората, които са непосредствени участници в случващото се, имам предвид много от учителите, ще ме разберат. Ала само от тях не зависи почти нищо.
Иска се обществен натиск за да стане изобщо нещо. А за тази цел се иска промяна в съзнанието на гражданите. Иска се те да победят примиреността си и да разберат колко е пагубна нагласата нищо да не се прави, а нещата в българското образование ако щат да идат на поразия, ако щат да вървят по дяволите. Така обаче повече не може да продължава.
24 януари 2010, неделя
Това е първата статия от една поредица, която скоро ще обединя под общо заглавие, което засега не мога да формулирам достатъчно прецизно и сполучливо. Но проблемът, който ме вълнува, е този: как и кога ще спре агонията на българското образование? Или иначе казано: как да намерим пътя към оживяването и възхода на българското образование? Понеже то сега наподобява нещо като гниещ труп, или, по-вярно казано – намира се в кома, предвестница на пълната смърт. И затова си заслужава според мен да се мисли в тази насока: как да намерим пътя към живота? Защото образованието, възпитанието, личностните взаимодействия не са друго, а форма на духовен живот. А днешната образователна система у нас е мъртва, тя и поначало е мъртвородена – затова и сее само смърт. Ето тази сутрин написах първата част, тия дни ще продължа.
Моят отговор на този въпрос ще бъде началото на една серия от публикации, свързани с разнищването на ситуацията в българското образование, в българското училище (средно и висше) – и на търсенето на спасителен изход от нея. Работил съм дълги години и в средното, и във висшето образование – и познавам нещата отвътре. Бидейки философ и психолог възприех този жизнено важен проблем като едно лично предизвикателство – понеже съм изследовател на човешките реалии и феномени. От доста години работя по родствени на повдигнатия проблеми, а от няколко години съсредоточих специалното си внимание към търсенето на изход от сложилата се плачевна ситуация. Тук просто ще съобщя някои от заключенията си.
Малко предистория. Няма да избегна и личния момент, нищо че разпространеният стереотип изисква личния момент да се избягва – оценяват го като неуместен. Ала в сферата на духовните неща, сред които образованието заема (или би трябвало да заема) едно от най-предните места, личностният момент не само трябва да присъства, нещо повече, трябва да бъде водещия. Защото тази е сферата на едно най-интимно отношение на личности – образованието е най-сложна сфера на непосредствено осъществяващи се, интензивни, целенасочени личностни взаимодействия, които при това се реализират изцяло практически, в непосредствения живот. Ето по тази причина и на това основание съвсем няма да изведа личностния момент "зад скобата", напротив, той ще се превърне в призмата, през която ще погледна на останалите проблеми.
През 1992 година бях уволнен от ПУ "П.Хилендарски" – след 7 години работа там. Причината да бъда уволнен формално е "съкращения в щата", но в действителност е: "личностни и професионални несъответствия", придобили една политическа окраска. Накратко казано: другарите ме изгониха от ПУ, понеже даже със самото си присъствие там смущавах статуквото – и спокойствието им.
Преживях немотивираното ми отстраняване като трагедия; не крия, че имах големи амбиции в областта на университетското образование по философия; продължавам и досега да смятам, че тази сфера е моето същинско призвание. След известно лутане какво да правя стигнах до идеята да създам частен Център за развитие на личността (дадох му името HUMANUS), в който съвсем свободно да правя това, което исках, което считах за потребно, но което ми беше забранено – понеже съществуващата образователна система беше изцяло чужда на моите иновации. Това стана в далечната 1994 година.
В Центъра заедно с група съмишленици и ентусиасти, философи, социолози и психолози по образование, започнахме интензивни изследвания в интересуващите ни области. Стремяхме се да работим не просто на едно теоретично и академично, а най-вече на едно практическо ниво: търсехме работещи идеи, които да бъдат приложени на дело, та да се постигне съществен ефект върху личността на обучаваните. В много от предприетите практически инициативи ние бяхме пионери в България: организирахме курсове по психотренинг и личностно израстване, открихме кабинети по психоанализа, започнахме работа по амбициозни проекти в области-табу, примерно в областта на психологията на пола, секса и любовта, практическата философия, модерната психология, анализът на духовните форми, антропологията. Все неща, които доскоро (до 1989 г.) бяха напълно непознати и забранени. В много от нашите инициативи се провалихме – бяхме прекалено изпреварили времето, бяхме нещо като прекалено ранни пилета – но в други постигнахме много, твърде много.
В 1991-1992 година в първото демократично правителство на Филип Димитров министър на образованието беше философът проф. Николай Василев. Той успя да наложи изучаването в средното училище на цяла серия от философски и психологически дисциплини, имащи пряко отношение към личностната област - като психология, логика, етика, философия на правото, философия, практическа философия. Това беше едно добро начало, ала след това дойдоха трудностите.
Най-напред се оказа, че липсват подготвени специалисти за преподаването на тия учебни предмети. Огромната част от досегашните "кадри" бяха подготвени и обучени за преподаването на марксизъм-ленинизъм и комунистическо "обществоведение", което в сърцевината си беше най-върл противник на личностно ориентираното образование и възпитание. Понеже акцентът там се поставяше върху "социалната същност на личността", сиреч на обезличностяването й, а не върху нейната индивидуализация и просперитет на почвата на чисто личностното. Времето изискваше да се проведе същностна реформа в българското образование, която трябваше да започне от т.н. хуманитарна сфера – понеже тази област можеше да изиграе ролята на "влекач", за да се подкопае и срути овехтялата сграда на построеното по съветски модел командно-дидактично, анахронично и несъвременно, не отговарящо на нуждите на съвременността, образование и възпитание.
Тук бих си позволил даже да заостря нещата: изискваше се коренна промяна, из основи, на съществуващото статукво и манталитет, т.е. беше дошло времето на една същинска духовна революция, която из основи трябваше да промени вредната, задушаващата личностността на младите система. Защото, от друга страна погледнато, всичко в тогавашното образование беше така прогнило, че просто се искаше леко побутване – за да се сгромоляса без остатък.
Но и това не беше направено. Разбира се, тогава липсваха много неща, но решаваща и фатална се оказа липсата на адекватен на времето субективен фактор, на личности, овладени от духа на свободата, от високото съзнание за мисия в толкова човечната духовна сфера на образоването, на личностното развитие и образование. Също така липсваше политическа воля за същностна промяна не само в образованието, но и във всички останали сфери на живота, поради което България безнадеждно изостана в сравнение с другите източно-европейски страни. Разбира се, в един момент изоставането в другите области (стопанската, финансовата, в сферата на собствеността и пр.) беше, макар и със закъснение, наваксано (имам предвид времето – 1997-2001 г. – на управлението на реформаторското правителство на Иван Костов), ала в духовната сфера нещата бяха така забатачени, така объркани, че продължават да са си такива и до ден днешен.
Оказа се, че за тия 20 години на преход и реформи българското образование си остана капсулирано в бронята на остарели, изцяло непригодни за живота догми и стереотипи, в него същностна реформа изобщо не беше даже начената и започната, в него, за жалост, нещата бяха оставени на самотек, на течението, водещо до пълна деградация. В българското образование се настани скуката, хаоса, безсилието на учителството нещо да промени, пълната инертност на чиновниците от образователната институция. В българското образование на възлови места се разпореждаха най-тъпи чиновници, нямащи никакво отношение към мисията на учителството и на образованието, имам предвид инспектори, директори, образователни бюрократи от среден и най-висш ранг, подковани невъзвратимо в догмите на марксизма-комунизма, а, следователно, изцяло вредни, също така паразитиращи, подобно на чакали, върху гниещия труп на българското училище и образование. А междувременно вонята от този труп продължаваше да трови духовната атмосфера в страната и живота на нацията.
Българските училища станаха нещо като лудница и като театър на абсурда: учениците не искат да учат и се бунтуват непрестанно – понеже не виждат никакъв смисъл в тая безумна агресия спрямо личностите им; учителите са безпомощни нещо да променят и се борят с отчаяността на обречените на гибел нещичко поне да спасят; а бюрократите, разбира се, пазят нищо да не се промени. Те във всичките тия години съзнателно направляваха и насърчаваха умело целия този хаос, понеже, казахме, съществуваха само за да вредят. А също и да дебнат да не би някъде "отдолу" да започне някаква промяна, която в крайна сметка ще обрече тях самите на гибел. Агонията на българското училище се задълбочаваше от година на година, ала външният наблюдател справедливо оставаше с убеждението, че на някои сили сякаш е крайно необходима една такава агония, едно такова разложение.
Явно на тия сили съвсем не им бяха нужни самостоятелно мислещи, свободни и достойни личности; на тях им бяха нужни съвсем несамостоятелни, податливи на всякакви манипулации и лъжи, несамостойни, затъпяващи "масово-типови продукти", сиреч, безлични същества-екземпляри, в които индивидуалността е на едно най-жалко ниво на развитие и изява. Изобщо някои среди явно са имали интерес младежта и нацията прогресивно да затъпяват, личността да деградира, а простотията да се вихри изцяло необезпокоявана и повсеместна. Оказа се, че на такава нация и държава култура, духовност и образование не са им нужни, напротив, са твърде опасни. Това, че една такава нация и държава по този начин биваха обричани на нескончаема бедност, сякаш също е влизало в плановете на ония сили, които вместо култура, духовност и образование у нас насърчаваха най-съзнателно развитието и апогея на чалгата. Която стана така многолика, че в днешно време всичко у нас е чалга, чалгата е така многолика, че имаме всякаква чалга и всякакви ментета – и в областта на музиката, и в областта на стопанския живот, и в областта на медиите, и в областта на политиката, т.е. във всяка една област.
В резултат сега сме стигнали дъното, от което повече надолу не може да се пада, което може да се осъзнае като се постави въпроса: кой е пръв "духовен" наставник и кумир на нацията ни? Отговорът е: или Слави, или Азис, или Вучков! Или Дим Дуков! Или някое друго такова недоразумение на природата! Друг такъв като тях нема! Някой да знае името на някакъв изтъкнат новатор в българското образование? У нас просперира наглата некадърност, а истински способните хора, т.е. личностите, които могат да бъдат двигател на промяната към добро, са поставени под непробиваем похлупак – да се задушават и да страдат от съзнанието, че са непотребни, че са вечни аутсайдери. При това положение нямаше как най-кадърното и читавото от нацията ни да не избяга от тоталната просташка чалготека, в която се превърна нашата България.
Очертах в основни линии големия контекст, в който трябва да се мисли проблемът за българското образование. Сега ще пристъпя към описанието на отделните най-възлови проблеми, които трябва да бъдат решавани – понеже време и място за отстъпление вече няма.
Мимоходом обаче искам да отбележа, че в тия години, в който държавата нищо не правеше и само пречеше на промяната, за която настояваше самият живот, в Центъра за развитие на личността HUMANUS се работеше най-усилено по решаването на ред проблеми. Преценихме, че звеното, от което трябва да се започне, е средното образование, по-специално неговата гимназиална степен, на която младите хора преживяват един най-интензивен период на развитие на личностното самосъзнанието – и е престъпление да бъдат оставени на произвола. Понеже те имат жестока потребност от духовни наставници тъкмо в този период.
Учебните предмети от т.н. "философски цикъл" през 1992-1996 година се преподаваха така, че дискредитирането им в очите на младите беше неизбежно. Някои може би точно това са целели. Ние от Центъра решихме да поведем отчаяна битка за поправяне поне малко на отчаяното положение.
Тъй като у нас, да речем, психология тогава се преподаваше (в 1992-1996 г.) по един-единствен казионен учебник, който предъвкваше догмите на съветската психология от 30-те години, то най-напред се захванахме да направим адекватен на потребностите и на времето учебник. Който при това трябва да е на нивото на напредналата западна психология. В 1997 г. моят учебник Животът на душата: психология излезе от печат с неохотно дадената санкция на Министерството; учебникът ми беше одобрен, но не като учебник, а като помагало, "незадължително" за прилагане. Издателство ЛИК го издаде в 1000 бройки, които се разграбиха за броени седмици. Подготвихме ново, подобрено издание, то излезе в 1999 г., също без никаква подкрепа от Министерството, също в 1000 бройки, също свърши за броени седмици като топъл хляб. През 2001 година излезе и трето издание на учебника, ала тогава вече даже не търсихме санкцията на Министерството; беше безполезно; съветският учебник по психология си остана задължителен; появиха се други пародии на учебници по психология, които за разлика от моя получиха незабавна санкция от Министерството; някои среди надушиха, че това е златна мина и понатрупаха добри парици, издавайки учебници. На нас от Центъра ни стигаше обаче факта, че в няколко града в страната учители-ентусиасти и новатори преподават, на свой риск и отговорност, по нашия учебник; повече тогава не можахме да направим.
По същия начин разработихме и в следващите години издадохме учебници и помагала по логика, етика, философия на правото, също и по предмета, наречен "свят и личност". Същата съдба последва и тия учебници. Даже държавата направи нужното да попречи колкото може повече за да не проникнат идеите на нашия Център в български училища. Ние самите даже вече не опитвахме да получим нейната санкция за издаването им, понеже добре знаехме, че няма да я получим. Такава санкция у нас получават, драги ми български граждани, само приятелите и приближените на поредния министър на образованието-"реформатор", та и те да се облажат с някой и друг лев – защото от учебници се печели твърде добре. Ала в резултат днес учениците в масовия случай изобщо даже не си купуват вече техните калпави учебници – и отчаяните учители изобщо не могат да принудят някой ученик да си купи учебник; защото ако пък си купи, скоро разбира, че учебникът е калпав и неизползваем – и бързо го захвърля. В много от училищата по предметите от философския цикъл доведените до безизходица учители просто се преструват, че нещо правят, а учениците даже и не се преструват, че изобщо учат. Не е много по-различно положението и по повечето от хуманитарните, а също и по останалите предмети.
Нашият Център разработи освен учебници и нови, напълно модерни методики за преподаване на предметите от хуманитарния цикъл, за които продължаваме да смятаме, че трябва и могат да дадат пример, че промяна в българското образование е възможна. Това е голяма тема и ми позволете тук да не я развивам, понеже ще й отделя специално внимание в друга, нарочна статия. Тук само ще подхвърля, че основното в нашите методики е пренасянето на центъра на тежестта върху самостоятелните дирения на учениците, понеже добрият учител никога не отказва на учениците сладостта на намирането, на откритието. Т.е. нашата методика е точно обратната на разпространената – не учителят дава наготово някакви знания, които просто трябва да бъдат наизустени, а, напротив, ученикът, поставен в съответната познавателна ситуация, сам търси вариантите на решение, а учителят само го насърчава и подтиква. Ние наблягаме на онова, от което най-много се плаши българското образование, а именно, самостоятелното, свободното, личностно наситеното мислене.
Ще продължа в скоро време тия мои размисли. Надявам се, че може да се започне дискусия по казаното, та да се осмисли колкото се може по-цялостно реалната ситуация, в която се намира българското образование днес. Длъжни сме да постигнем истината за това, което става. Длъжни сме да открием къде грешим, което е предпоставка за това да се поправим. Глупаво е да се смята, че сме безгрешни – или че нещата в образователно-възпитателната сфера "все пак", макар и "криво-ляво", вървят, ерго: "И какво иска тоя Грънчаров бе, та ми се прави на интересен само?".
Убеден съм обаче, че хората, които са непосредствени участници в случващото се, имам предвид много от учителите, ще ме разберат. Ала само от тях не зависи почти нищо.
Иска се обществен натиск за да стане изобщо нещо. А за тази цел се иска промяна в съзнанието на гражданите. Иска се те да победят примиреността си и да разберат колко е пагубна нагласата нищо да не се прави, а нещата в българското образование ако щат да идат на поразия, ако щат да вървят по дяволите. Така обаче повече не може да продължава.
24 януари 2010, неделя
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
Няма коментари:
Публикуване на коментар