Един вълнуващ епизод от моята младост
Днес-утре ще публикувам тук една моя статия, публикувана в списание ФИЛОСОФСКА МИСЪЛ в далечната 1989 г. Тя се нарича "Някои проблеми на преподаването на философията във висшите учебни заведения". Става дума за "официалния превод" на някои мои идеи, изложени във Философския ненаучен манифест, написан по-рано, който тогава, разбираше, нямаше как да бъде публикуван. И във връзка с всичко това искам да разкажа една история, която е доста показателна за ситуацията и нравите по онова време.
В периода 1986-89 година аз съм 27-30 годишен млад мъж, тогава работех в ПУ, асистент по философия. Бях твърде активен в научно-изследователската работа, твърде много пишех (научни, популярни и публицистични статии), работех също по дисертацията си, участвах във всякакви научни сесии и конференции. И някъде трябва да е било 1987 или 1988 година във Варна се проведе съвещание на преподавателите по философия в българските висши учебни заведения, в което участвах. Та във връзка с това искам да ви разкажа една случка, която има продължение, свързано с горната статия.
По онова време изучаването на т.н. "идеологически дисциплини" беше в ужасна криза: старите идеологеми и догми бяха изветрели и съвсем не можеше вече да бъдат пробутвани на студентите, а пък новите идеи не можеха да бъдат съчетани с официалната държавна идеология (маркс-ленинизма, комунизма). Много преподаватели бяха в криза, в невъзможност да преподават, още повече че веянията от Изток, свързани с перестройката на Горбачов, разклатиха още повече предишната им вяра, стереотипа на комунистическата идеология. Тогава именно група влиятелни казионни философи предприеха мерки да се внесат някои промени в програмата на изучаваното от студентите, да се даде малко по-голяма свобода за преподавателите и пр. Започнаха се дискусии, които дори стигнаха до официалния печат, а пък на тази конференция (съвещание) се обособиха и няколко "лагера".
Понеже и тия дни, 20 и колко години по-късно, все още в главите на бюрократите от образованието стои проблемът за "допустимата свобода" на преподавателите по философия, та е интересно да напомня как се е осмислял този проблем тогава; така ще забележите, че някои глави сякаш изобщо не са мръднали в представите си за тия 20 години, сиреч, времето за тях изглежда е минало съвсем напразно.
Та тогава първата група преподаватели, или първият "лагер", беше този на догматиците, които държаха въпреки всичко да се продължи преподаването на "непоклатимите истини" на марксизма-комунизма, независимо от това, че те вече се оценяваха от студентите като някакъв ужасен анахронизъм, като повей от някакви отдавна минали динозавърски времена. Тази група философи бяха само за някакви съвсем леки, козметични промени в официалната програма, по която да учат философия студентите, която си оставаше задължителна за преподавателите. Тоест, тия близки до режима тогава философи държаха на преподавателите да не се дава никаква свобода в преподаването, или, по-скоро, да им се дава някаква неистинска свобода "в пределите на догмата". Общопризнат лидер на това направление беше шефът на Философското дружество в България акад. Н.Ирибаджаков, по съвместимост изпълняващ и длъжността идеологически цербер в ЦК на БКП.
Друга група философи, сред които беше и моя милост, се придържахме към решителното и последователно алтернативно гледище: на преподавателите по философия им е жизнено-необходима свобода; без свобода няма и философия. Тогава това наше гледище се оценяваше като "крайност", като подтикване на философите към произвола, към "всепозволеността", както тогава се използваше този странен израз. Ние искахме всеки преподавател да получи правото да преподава по своя собствена и оригинална програма, направена според неговите ценности и убеждения, т.е. искахме образователната институция да даде на преподавателите така необходимата им творческа свобода. Понеже оценявахме, че е крайно позорящо това недоверие на институцията (на бюрократите в институцията) към преподавателите, при което някой друг, именно овластеният чиновник, ще разрешава кое е позволено и кое не е позволено.
В тази връзка още тук искам да отбележа, че и до ден днешен у нас, по-специално в сферата на средното образование, все още не е извършена никаква промяна, т.е. на преподавателите съвсем не им се разрешава да преподават по свои оригинални програми, напротив, те биват принуждавани да преподават по някакви унифицирани, типови, безлични програми, в които бил въплътен прословутият "ДОИ", обявен за нещо като "свещена крава"; туй "ДОИ" не означава "доене", примерно, на крава, ами обозначава т.н. "държавни образователни изисквания".
Но да се върна на описанието на тогавашната ситуация. Разбира се, между двата крайни, враждуващи лагера имаше един, който предлагаше компромис между двете позиции, т.е. да има образователни изисквания от страна на държавата, контролът върху преподавателите да остане, но просто да се разшири малко периметърът на преподавателската свобода. Тези хора съзнаваха, че в условията на идеологическа диктатура, пък макар и разклатена, няма как да се даде "пълна академична свобода" на преподавателите в университетите (тогава ги наричахме "вузове"), затова скланяха към такова едно компромисно гледище.
На мен ми се струва, че този трети лагер имаше за свои лидер акад. Кирил Василев, авторитетен философ, който имаше репутацията на свободомислещ, а пък начело на "лагера на съвсем свободомислещите философи", на групата на "крайните", стоеше една групичка млади философи от СУ около Здравко Попов, Любен Сивилов, Сергей Герджиков, Цочо Бояджиев. Моя милост, както казах по-горе, се чувстваше – идейно и духовно – част от тази насока.
Да, обаче като се отпочна самото съвещание, и трите лагера се постараха да не се конфронтират, с оглед тогавашната доста опасна ситуация: в СССР на Горбачов течеше едно либерализиране на режима, което доведе до това, че почвата под краката на таварищите взе в един момент да се клати и да гори, докато у нас царуваше пълна тишина, т.е. идеологическата и всякаква друга диктатура си стоеше непокътната, а пък режимът само с половин уста говореше за "преустройство". Но тогава аз, признавам си, може би и поради младостта си, бях "прекалено краен", бях се овладял от идещия от Изток "дух на свободата", та когато се изказаха неколцина по-влиятелни и отговорни философи, взех думата и се постарах да кажа нещо, което, за зла участ, взриви залата. Една част от присъстващите, изглежда, ме взеха за провокатор, а пък друга част, кажи-речи, ме възприеха, чисто и просто, като луд.
Аз сега не мога да си спомня с подробности какво точно казах в краткото си и прекалено емоционално изказване на съвещанието, провело се не къде да е, а в АОНСУ-Варна ("АОНСУ" значи "Академия за обществени науки и социално управление към ЦК на БКП"). Но добре си спомням два принципни момента, около които се въртеше моето изказване. Първият беше за това, че е назряло времето за промени, но не за какви да е промени, а за коренни, същностни промени, другояче казано, изтърсих недообмислено, че е дошло времето за една "духовна революция". И то промени не в коя и да е, отделно взета сфера на живота, а в абсолютно всички сфери, т.е. назряла е коренна промяна на цялостните отношения в българското общество. В тази връзка изтъкнах, че философите трябва да са авангарда на промените, стига да искат да стоят близо до духовната си мисия, стига да искат да изпълнят предназначението си. И ето че изплюх камъчето в един момент: изтърсих, че на философите е нужна не някаква "контролирана свобода", която е унизителна, а се иска, а им е потребна същностна, същинска, автентична свобода, именно, "пълна свобода". По тази причина предложих да се приеме от конференцията, че преподавателите трябва да получат своето суверенно право сами да изготвят програмите си, по които преподават.
Докато говорех тия неща, в залата настъпи крайно голямо оживление. Сякаш ставаше някакъв невиждан скандал. Аз не разбирах какво толкова съм казал, понеже в тия неща вярвах, живеех с тях, ето обаче, че те се оказаха крайно необичайни за аудиторията, съставена предимно от подлизурковци на режима, от верни служители на идеологическата диктатура на комунизма. Вътрешно, спомням си добре това, се овладях от решимост да кажа каквото мисля, пък да става каквото ще: залата, която не знаеше какво точно още искам да кажа, и в която вече имаше хора, които ме освиркваха, които крещяха "Махнете го тоя бе, как може да говори такива глупости, тоя не е наред бе?!", ме провокира да стана наистина краен. И тук имах неблагоразумието да кажа нещо, което има ефекта на снаряд с компютърно прицелване, пуснат от стратегическата авиация на Съединените щати и затова точно уцелил и взривил се тъкмо в центъра на голямата зала.
Казах горе-долу това:
– Колеги, не разбирам на какво се дължи тази реакция на неодобрение на моите думи. Не съм казал кой знае какво, това, което казах, е нещо съвсем естествено: свободата е пространството, в което живее философията, без свобода няма философия, толкова е естествено това, какво има тук да се ръмжи и спори! Изглежда някои така са свикнали с идеологическия хомот, че явно ги е страх, че ще се чувстват съвсем безпомощни в условията на свобода. Сигурно такива освен да повтaрят догмите на марксизма друго не умеят. Пък и откъде-накъде да сме длъжни да преподаваме все този марксизъм: необходим ни е идеен плурализъм, необходима ни е свобода. Нека да има философи с всякакви идеи, не може всички да бъдем все марксисти, каква е тази унификация?! Живеем в ХХ век, не може само една-единствена философия да бъде обявена за правилна, а всички други за "неправилни"!
Казвайки тия думи, погледнах към мястото, където седеше Здравко Попов (той сега, впрочем, е български посланик в Прага), и забелязах, че той, горкият, се беше свил отдве на стола и се беше хванал с ръце за главата. Групичката на свободомислещите се чувстваше доста неуютно и гузно, понеже наистина минах прекалено много граници; но се надявах да го отдадат на моята младост и неопитност. Ала като си позволих да се провикна: "Аман от тоя марксизъм бе, на мен лично той ми е втръснал, задушавам се от него, нужно е да се отърсим от тия догми!", тогава в залата някакъв подмазвач изви на умряло, виковете да се махна от трибуната станаха така силни, че аз наистина вече повече нищо не можех да кажа и се оттеглих. Станаха след мен някои, които почнаха да замазват моя гаф, мисля, че Любен Сивилов се изказа непосредствено след мен, за да пооправи положението. Но скандалът беше направен, бомбата беше хвърлена.
Още преди да дадат почивка от вълнение излязох да запаля една цигара. В един момент съвещанието си даде почивка, хората излязоха, но забелязах, че никой не посмя да дойде при мен: държаха се всички все едно че съм прокажен. Моя милост отиде при групичката на пловдивски философи, с които бях дошъл и с някои от които работех в една и съща катедра. Ала те бързо се отдръпнаха за да не ги компрометирам, лицата им побеляха като платно, а пък моя шеф само изръмжа: като се върнем в Пловдив, добро не те чака.
Но на обеда след скандалното ми изказване, в столовата, аз, с таблата, огледах залата, за да си избера място, понечих да седна на масата на едни пловдивски философи. Един от тях, като разбра намерението ми, се задави така, че започнаха да го спасяват; не помня дали и линейка не викаха, но много сериозно се задави човекът. И тогава в един момент забелязах, че някакъв възрастен човек с очила ми маха и ме кани на своята маса. Крайно учуден, тръгнах към неговата маса, даже не вярвайки, че кани тъкмо мен; като наближих, загрях, че това е известният философ от Института по философия на БАН, Сава Петров, Бог да го прости; той отдавна вече е покойник.
Сава Петров наистина беше една знаменитост тогава, аз знаех книгите и статиите му, той беше сериозен мислител, работещ по отвлечени, неидеологизирани проблеми. Аз никога не бях общувал с него, понеже той не преподаваше в Университета, а си беше изключително изследовател, "научен работник", както се наричаше това тогава. Та Сава Петров – той, впрочем, в лице много приличаше на Хегел, т.е. имаше лице на истински философ – ме покани на масата си и докато обядвахме, ми рече доста важни неща. Ще се опитам да предам думите му по възможност по-пълно, доколкото са съхранени в моята памет.
Спомням си, че ми рече директно, че това, дето съм го рекъл, макар че беше поднесено прекалено недипломатично, си е съвсем така, че съм напълно прав: без свобода няма философия. Няма пълноценна философия, а има заместители, нещо кухо и неистинско. С.Петров ме гледаше пред дебелите стъкла на очилата си, и, леко усмихнат, продължаваше да ми говори: абе, момче, трябваше малко по-кротко да се изкажеш, а ти хвърли същинска бомба; но добре се получи де, това все някой трябваше да го каже. Даже това, че го каза ей-така, с тия груби, "несресани" мисли, може и да е за добро. Само да си нямаш проблеми, момче, затуй по време на конференцията оттук-нататък се дръж до мен, и никой няма да посмее да те пипне.
Още доста си поговорихме на онази маса тогава, един вид, си разкрихме душите. Аз го слушах и не вярвах на ушите си: той, маститият, световно известен философ, разговаря наравно с мен, и ми признава правотата, и твърди, че и той мисли като мен! Каза, че утре ще изнесе официален доклад, за който е поканен на конференцията, в който ще говори за тенденциите в преподаването на философия по света (току-що се беше върнал от Световен конгрес на философите) и ми рече да слушам внимателно: ще каже по същество същото като мен, но така, че никой няма и да мръдне. Но аз съм опитен, рече професорът, и ти един ден ще станеш такъв, а сега си зелен и млад, затова ще те закрилям доколкото мога.
Забелязах, че ония мои "приятели" от Пловдив, като ме видяха, че разговарям със самия Сава Петров, придобиха такива изражение на лицата, все едно че някой ги е шибнал с мръсен парцал право през устата. В дните на конференцията много пъти бях със Сава Петров, водехме интересни разговори, той ми каза за миналото си – горкият, не знаеше родителите си, бил е дете, когато и двамата му родители, емигранти в СССР през 30-те години, изчезнали в сталинските лагери, животът му съвсем не е бил лек! – и даже когато конференцията свърши, го изпратих до автогарата и му носех багажа. Той още там ми рече да запиша мислите си за философията и нейното преподаване, да подготвя статия, която да му я пратя, за да опита да я пусне в сп. ФИЛОСОФСКА МИСЪЛ, в редколегията на което беше. И наистина, написаната от мен статия излезе в списанието след време, а пък моите врагове в Пловдив онемяха, като разбраха, че съм "протеже" на самия Сава Петров. Ей такива неща ставаха тогава...
Този инцидент с моето изказване на онази конференция и след това запознаването ми със Сава Петров изиграха голяма роля в моето развитие като личност и като философ. Първо, запазих работата си в ПУ, удържах в най-тежките времена; от момента, в който ми излезе статията във ФИЛОСОФСКА МИСЪЛ (после излезе още една, пак с подкрепата на С.Петров и на проф. Иван Славов, и след време и още една излезе), аз станах непоклатим, а "другарите-комунисти" успяха да ме изритат от ПУ едва в 1992 година.
Но предизвиках срещу себе си такива мощни зли сили, че никой, даже и Сава Петров, не можа да ми помогне да защитя дисертацията си; таварищите ме провалиха с поредица от най-подли и гнусни номерца. Но това са други истории, за които някога може и да пиша. А може и да не пиша, защото кому е интересно това: у нас всичко скоро ляга под дебелите пластове на забравата. Много истории се случиха в некъсия ми живот вече.
Истории на човешката низост – и тук-там примесени с малки историйки на човешко благородство и достойнство...
Днес-утре ще публикувам тук една моя статия, публикувана в списание ФИЛОСОФСКА МИСЪЛ в далечната 1989 г. Тя се нарича "Някои проблеми на преподаването на философията във висшите учебни заведения". Става дума за "официалния превод" на някои мои идеи, изложени във Философския ненаучен манифест, написан по-рано, който тогава, разбираше, нямаше как да бъде публикуван. И във връзка с всичко това искам да разкажа една история, която е доста показателна за ситуацията и нравите по онова време.
В периода 1986-89 година аз съм 27-30 годишен млад мъж, тогава работех в ПУ, асистент по философия. Бях твърде активен в научно-изследователската работа, твърде много пишех (научни, популярни и публицистични статии), работех също по дисертацията си, участвах във всякакви научни сесии и конференции. И някъде трябва да е било 1987 или 1988 година във Варна се проведе съвещание на преподавателите по философия в българските висши учебни заведения, в което участвах. Та във връзка с това искам да ви разкажа една случка, която има продължение, свързано с горната статия.
По онова време изучаването на т.н. "идеологически дисциплини" беше в ужасна криза: старите идеологеми и догми бяха изветрели и съвсем не можеше вече да бъдат пробутвани на студентите, а пък новите идеи не можеха да бъдат съчетани с официалната държавна идеология (маркс-ленинизма, комунизма). Много преподаватели бяха в криза, в невъзможност да преподават, още повече че веянията от Изток, свързани с перестройката на Горбачов, разклатиха още повече предишната им вяра, стереотипа на комунистическата идеология. Тогава именно група влиятелни казионни философи предприеха мерки да се внесат някои промени в програмата на изучаваното от студентите, да се даде малко по-голяма свобода за преподавателите и пр. Започнаха се дискусии, които дори стигнаха до официалния печат, а пък на тази конференция (съвещание) се обособиха и няколко "лагера".
Понеже и тия дни, 20 и колко години по-късно, все още в главите на бюрократите от образованието стои проблемът за "допустимата свобода" на преподавателите по философия, та е интересно да напомня как се е осмислял този проблем тогава; така ще забележите, че някои глави сякаш изобщо не са мръднали в представите си за тия 20 години, сиреч, времето за тях изглежда е минало съвсем напразно.
Та тогава първата група преподаватели, или първият "лагер", беше този на догматиците, които държаха въпреки всичко да се продължи преподаването на "непоклатимите истини" на марксизма-комунизма, независимо от това, че те вече се оценяваха от студентите като някакъв ужасен анахронизъм, като повей от някакви отдавна минали динозавърски времена. Тази група философи бяха само за някакви съвсем леки, козметични промени в официалната програма, по която да учат философия студентите, която си оставаше задължителна за преподавателите. Тоест, тия близки до режима тогава философи държаха на преподавателите да не се дава никаква свобода в преподаването, или, по-скоро, да им се дава някаква неистинска свобода "в пределите на догмата". Общопризнат лидер на това направление беше шефът на Философското дружество в България акад. Н.Ирибаджаков, по съвместимост изпълняващ и длъжността идеологически цербер в ЦК на БКП.
Друга група философи, сред които беше и моя милост, се придържахме към решителното и последователно алтернативно гледище: на преподавателите по философия им е жизнено-необходима свобода; без свобода няма и философия. Тогава това наше гледище се оценяваше като "крайност", като подтикване на философите към произвола, към "всепозволеността", както тогава се използваше този странен израз. Ние искахме всеки преподавател да получи правото да преподава по своя собствена и оригинална програма, направена според неговите ценности и убеждения, т.е. искахме образователната институция да даде на преподавателите така необходимата им творческа свобода. Понеже оценявахме, че е крайно позорящо това недоверие на институцията (на бюрократите в институцията) към преподавателите, при което някой друг, именно овластеният чиновник, ще разрешава кое е позволено и кое не е позволено.
В тази връзка още тук искам да отбележа, че и до ден днешен у нас, по-специално в сферата на средното образование, все още не е извършена никаква промяна, т.е. на преподавателите съвсем не им се разрешава да преподават по свои оригинални програми, напротив, те биват принуждавани да преподават по някакви унифицирани, типови, безлични програми, в които бил въплътен прословутият "ДОИ", обявен за нещо като "свещена крава"; туй "ДОИ" не означава "доене", примерно, на крава, ами обозначава т.н. "държавни образователни изисквания".
Но да се върна на описанието на тогавашната ситуация. Разбира се, между двата крайни, враждуващи лагера имаше един, който предлагаше компромис между двете позиции, т.е. да има образователни изисквания от страна на държавата, контролът върху преподавателите да остане, но просто да се разшири малко периметърът на преподавателската свобода. Тези хора съзнаваха, че в условията на идеологическа диктатура, пък макар и разклатена, няма как да се даде "пълна академична свобода" на преподавателите в университетите (тогава ги наричахме "вузове"), затова скланяха към такова едно компромисно гледище.
На мен ми се струва, че този трети лагер имаше за свои лидер акад. Кирил Василев, авторитетен философ, който имаше репутацията на свободомислещ, а пък начело на "лагера на съвсем свободомислещите философи", на групата на "крайните", стоеше една групичка млади философи от СУ около Здравко Попов, Любен Сивилов, Сергей Герджиков, Цочо Бояджиев. Моя милост, както казах по-горе, се чувстваше – идейно и духовно – част от тази насока.
Да, обаче като се отпочна самото съвещание, и трите лагера се постараха да не се конфронтират, с оглед тогавашната доста опасна ситуация: в СССР на Горбачов течеше едно либерализиране на режима, което доведе до това, че почвата под краката на таварищите взе в един момент да се клати и да гори, докато у нас царуваше пълна тишина, т.е. идеологическата и всякаква друга диктатура си стоеше непокътната, а пък режимът само с половин уста говореше за "преустройство". Но тогава аз, признавам си, може би и поради младостта си, бях "прекалено краен", бях се овладял от идещия от Изток "дух на свободата", та когато се изказаха неколцина по-влиятелни и отговорни философи, взех думата и се постарах да кажа нещо, което, за зла участ, взриви залата. Една част от присъстващите, изглежда, ме взеха за провокатор, а пък друга част, кажи-речи, ме възприеха, чисто и просто, като луд.
Аз сега не мога да си спомня с подробности какво точно казах в краткото си и прекалено емоционално изказване на съвещанието, провело се не къде да е, а в АОНСУ-Варна ("АОНСУ" значи "Академия за обществени науки и социално управление към ЦК на БКП"). Но добре си спомням два принципни момента, около които се въртеше моето изказване. Първият беше за това, че е назряло времето за промени, но не за какви да е промени, а за коренни, същностни промени, другояче казано, изтърсих недообмислено, че е дошло времето за една "духовна революция". И то промени не в коя и да е, отделно взета сфера на живота, а в абсолютно всички сфери, т.е. назряла е коренна промяна на цялостните отношения в българското общество. В тази връзка изтъкнах, че философите трябва да са авангарда на промените, стига да искат да стоят близо до духовната си мисия, стига да искат да изпълнят предназначението си. И ето че изплюх камъчето в един момент: изтърсих, че на философите е нужна не някаква "контролирана свобода", която е унизителна, а се иска, а им е потребна същностна, същинска, автентична свобода, именно, "пълна свобода". По тази причина предложих да се приеме от конференцията, че преподавателите трябва да получат своето суверенно право сами да изготвят програмите си, по които преподават.
Докато говорех тия неща, в залата настъпи крайно голямо оживление. Сякаш ставаше някакъв невиждан скандал. Аз не разбирах какво толкова съм казал, понеже в тия неща вярвах, живеех с тях, ето обаче, че те се оказаха крайно необичайни за аудиторията, съставена предимно от подлизурковци на режима, от верни служители на идеологическата диктатура на комунизма. Вътрешно, спомням си добре това, се овладях от решимост да кажа каквото мисля, пък да става каквото ще: залата, която не знаеше какво точно още искам да кажа, и в която вече имаше хора, които ме освиркваха, които крещяха "Махнете го тоя бе, как може да говори такива глупости, тоя не е наред бе?!", ме провокира да стана наистина краен. И тук имах неблагоразумието да кажа нещо, което има ефекта на снаряд с компютърно прицелване, пуснат от стратегическата авиация на Съединените щати и затова точно уцелил и взривил се тъкмо в центъра на голямата зала.
Казах горе-долу това:
– Колеги, не разбирам на какво се дължи тази реакция на неодобрение на моите думи. Не съм казал кой знае какво, това, което казах, е нещо съвсем естествено: свободата е пространството, в което живее философията, без свобода няма философия, толкова е естествено това, какво има тук да се ръмжи и спори! Изглежда някои така са свикнали с идеологическия хомот, че явно ги е страх, че ще се чувстват съвсем безпомощни в условията на свобода. Сигурно такива освен да повтaрят догмите на марксизма друго не умеят. Пък и откъде-накъде да сме длъжни да преподаваме все този марксизъм: необходим ни е идеен плурализъм, необходима ни е свобода. Нека да има философи с всякакви идеи, не може всички да бъдем все марксисти, каква е тази унификация?! Живеем в ХХ век, не може само една-единствена философия да бъде обявена за правилна, а всички други за "неправилни"!
Казвайки тия думи, погледнах към мястото, където седеше Здравко Попов (той сега, впрочем, е български посланик в Прага), и забелязах, че той, горкият, се беше свил отдве на стола и се беше хванал с ръце за главата. Групичката на свободомислещите се чувстваше доста неуютно и гузно, понеже наистина минах прекалено много граници; но се надявах да го отдадат на моята младост и неопитност. Ала като си позволих да се провикна: "Аман от тоя марксизъм бе, на мен лично той ми е втръснал, задушавам се от него, нужно е да се отърсим от тия догми!", тогава в залата някакъв подмазвач изви на умряло, виковете да се махна от трибуната станаха така силни, че аз наистина вече повече нищо не можех да кажа и се оттеглих. Станаха след мен някои, които почнаха да замазват моя гаф, мисля, че Любен Сивилов се изказа непосредствено след мен, за да пооправи положението. Но скандалът беше направен, бомбата беше хвърлена.
Още преди да дадат почивка от вълнение излязох да запаля една цигара. В един момент съвещанието си даде почивка, хората излязоха, но забелязах, че никой не посмя да дойде при мен: държаха се всички все едно че съм прокажен. Моя милост отиде при групичката на пловдивски философи, с които бях дошъл и с някои от които работех в една и съща катедра. Ала те бързо се отдръпнаха за да не ги компрометирам, лицата им побеляха като платно, а пък моя шеф само изръмжа: като се върнем в Пловдив, добро не те чака.
Но на обеда след скандалното ми изказване, в столовата, аз, с таблата, огледах залата, за да си избера място, понечих да седна на масата на едни пловдивски философи. Един от тях, като разбра намерението ми, се задави така, че започнаха да го спасяват; не помня дали и линейка не викаха, но много сериозно се задави човекът. И тогава в един момент забелязах, че някакъв възрастен човек с очила ми маха и ме кани на своята маса. Крайно учуден, тръгнах към неговата маса, даже не вярвайки, че кани тъкмо мен; като наближих, загрях, че това е известният философ от Института по философия на БАН, Сава Петров, Бог да го прости; той отдавна вече е покойник.
Сава Петров наистина беше една знаменитост тогава, аз знаех книгите и статиите му, той беше сериозен мислител, работещ по отвлечени, неидеологизирани проблеми. Аз никога не бях общувал с него, понеже той не преподаваше в Университета, а си беше изключително изследовател, "научен работник", както се наричаше това тогава. Та Сава Петров – той, впрочем, в лице много приличаше на Хегел, т.е. имаше лице на истински философ – ме покани на масата си и докато обядвахме, ми рече доста важни неща. Ще се опитам да предам думите му по възможност по-пълно, доколкото са съхранени в моята памет.
Спомням си, че ми рече директно, че това, дето съм го рекъл, макар че беше поднесено прекалено недипломатично, си е съвсем така, че съм напълно прав: без свобода няма философия. Няма пълноценна философия, а има заместители, нещо кухо и неистинско. С.Петров ме гледаше пред дебелите стъкла на очилата си, и, леко усмихнат, продължаваше да ми говори: абе, момче, трябваше малко по-кротко да се изкажеш, а ти хвърли същинска бомба; но добре се получи де, това все някой трябваше да го каже. Даже това, че го каза ей-така, с тия груби, "несресани" мисли, може и да е за добро. Само да си нямаш проблеми, момче, затуй по време на конференцията оттук-нататък се дръж до мен, и никой няма да посмее да те пипне.
Още доста си поговорихме на онази маса тогава, един вид, си разкрихме душите. Аз го слушах и не вярвах на ушите си: той, маститият, световно известен философ, разговаря наравно с мен, и ми признава правотата, и твърди, че и той мисли като мен! Каза, че утре ще изнесе официален доклад, за който е поканен на конференцията, в който ще говори за тенденциите в преподаването на философия по света (току-що се беше върнал от Световен конгрес на философите) и ми рече да слушам внимателно: ще каже по същество същото като мен, но така, че никой няма и да мръдне. Но аз съм опитен, рече професорът, и ти един ден ще станеш такъв, а сега си зелен и млад, затова ще те закрилям доколкото мога.
Забелязах, че ония мои "приятели" от Пловдив, като ме видяха, че разговарям със самия Сава Петров, придобиха такива изражение на лицата, все едно че някой ги е шибнал с мръсен парцал право през устата. В дните на конференцията много пъти бях със Сава Петров, водехме интересни разговори, той ми каза за миналото си – горкият, не знаеше родителите си, бил е дете, когато и двамата му родители, емигранти в СССР през 30-те години, изчезнали в сталинските лагери, животът му съвсем не е бил лек! – и даже когато конференцията свърши, го изпратих до автогарата и му носех багажа. Той още там ми рече да запиша мислите си за философията и нейното преподаване, да подготвя статия, която да му я пратя, за да опита да я пусне в сп. ФИЛОСОФСКА МИСЪЛ, в редколегията на което беше. И наистина, написаната от мен статия излезе в списанието след време, а пък моите врагове в Пловдив онемяха, като разбраха, че съм "протеже" на самия Сава Петров. Ей такива неща ставаха тогава...
Този инцидент с моето изказване на онази конференция и след това запознаването ми със Сава Петров изиграха голяма роля в моето развитие като личност и като философ. Първо, запазих работата си в ПУ, удържах в най-тежките времена; от момента, в който ми излезе статията във ФИЛОСОФСКА МИСЪЛ (после излезе още една, пак с подкрепата на С.Петров и на проф. Иван Славов, и след време и още една излезе), аз станах непоклатим, а "другарите-комунисти" успяха да ме изритат от ПУ едва в 1992 година.
Но предизвиках срещу себе си такива мощни зли сили, че никой, даже и Сава Петров, не можа да ми помогне да защитя дисертацията си; таварищите ме провалиха с поредица от най-подли и гнусни номерца. Но това са други истории, за които някога може и да пиша. А може и да не пиша, защото кому е интересно това: у нас всичко скоро ляга под дебелите пластове на забравата. Много истории се случиха в некъсия ми живот вече.
Истории на човешката низост – и тук-там примесени с малки историйки на човешко благородство и достойнство...
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
Няма коментари:
Публикуване на коментар