Една година от учителската стачка – защо ли никой не се сеща за нея?!
Да, наистина, преди година точно в тия дни учителската стачка беше в своя апогей. В София, в ларгото между сградите на президентството и правителството, тогава се събираха по 70-100 000 крайно възмутени, гневни учители и граждани от цялата страна.
Огромно множество от антиправителствено настроени хора, които освиркваха безотговорните и арогантни управници и отчаяно искаха реформи в образованието. И настояваха за оставките на министъра, на премиера, на правителството и на президента (особено силно беше освиркван Гоце, който тогава сигурно си е спомнил януарските дни на 1997 г., когато трепереше като лист пред гнева на яростния народ!). И ето, мина година, реформи никакви, оставки никакви, ефект никакъв. И никой даже сега сякаш и не си спомня за стачката – защо ли?!
Признавам си, и аз бях забравил и днес един приятел ми напомни и ме запита: защо не пишеш и ти за това? И се засрамих. Настина, как е възможно да не се пише за този подем на народния дух, какъвто беше взрива на недоволство от най-духовната сила на един народ – неговите учители?! Вярно е, правителството и проправителствените слугински медии умишлено мълчат, понеже много ги е страх от повторение на същите събития сега, когато недоволните са много повече. Защото сега отново тръпнем от зловещи предчувствия и си спомняме студените дни и нощи на 1996-1997 година: когато БСП дойде на власт, всичко тотално се скапва (думи на Иван Костов).
Да, чака ни ужасна, студена и тежка зима. Всичко в държавата сякаш е прогизнало от аморализъм. Всичко сякаш е пред разпад. Не знаем как ще си плащаме топлината. Ще трябва отново да избираме между храна и топло: типичен избор във всяка една епоха, в която ни управляват комунистите. Пиша това, защото като млад учител в Своге през далечната 1984-85 година едва не умрях от студ в една таванска стаичка, където живеех на квартира.
Нетърпимият студ беше затова, защото зимата тогава беше люта. И защото имаше режим на тока. (Нищо че си имахме атомна централа с всичките си реактори, токът, интересно защо, не стигаше. Виновен беше... американският империализъм, естествено!) Получавах като млад учител 155 лева заплата. 50 лева давах за наем за таванската стаичка, в която се гърчех от студ: в дефилето на река Искър зимите са много студени. А един млад човек, какъвто бях тогава – бях на 25 години! – има нужда и от дрехи, и от храна, и от развлечения. Често в онази таванска стачка си стоях, покрит с юрган, четях философски книги и гладувах. Или ядях само варени картофи. Ако имаше ток за да мога да си ги сваря де. Пиша това, за да го напомня на мнозина късопаметни наши сънародници. На които комунизмът сега им се вижда едва ли не като самия рай...
Но да оставя спомените, ужасно беше и тогава. Но действителността сега отново е жестока, унизителна, грозна, нетърпима. Да си гражданин на Европейския съюз и да избираш дали да живееш на топло или дали да ядеш е крайно унизителен избор. А мнозина наши сънародници ще правят този избор през цялата зима. Мнозина от тия хора ще бъдат учители.
Припомняйки ентусиазма на морето от духовно издигнати хора, искащи преди една година оставката на престъпното и безразлично към националните интереси правителство, искам да подтикна всички към един неутешителен извод. Той се свежда до това, че сега отново, за жалост, сме примирени, мълчащи и унизени. И учители, и граждани, и цялата нация.
А пък Гоце и Станишев не само че оцеляха, ами отново най-нагло и предоволни ни се хилят право в лицето. Така ни се пада, нека да ни се хилят и да ни се подиграват. Щом като им прощаваме за неща, за които други народи, с друго съзнание за чест и срам, никога не биха простили на своите управници. И не ги биха ги търпели и ден...
07 октомври 2008, вторник
Да, наистина, преди година точно в тия дни учителската стачка беше в своя апогей. В София, в ларгото между сградите на президентството и правителството, тогава се събираха по 70-100 000 крайно възмутени, гневни учители и граждани от цялата страна.
Огромно множество от антиправителствено настроени хора, които освиркваха безотговорните и арогантни управници и отчаяно искаха реформи в образованието. И настояваха за оставките на министъра, на премиера, на правителството и на президента (особено силно беше освиркван Гоце, който тогава сигурно си е спомнил януарските дни на 1997 г., когато трепереше като лист пред гнева на яростния народ!). И ето, мина година, реформи никакви, оставки никакви, ефект никакъв. И никой даже сега сякаш и не си спомня за стачката – защо ли?!
Признавам си, и аз бях забравил и днес един приятел ми напомни и ме запита: защо не пишеш и ти за това? И се засрамих. Настина, как е възможно да не се пише за този подем на народния дух, какъвто беше взрива на недоволство от най-духовната сила на един народ – неговите учители?! Вярно е, правителството и проправителствените слугински медии умишлено мълчат, понеже много ги е страх от повторение на същите събития сега, когато недоволните са много повече. Защото сега отново тръпнем от зловещи предчувствия и си спомняме студените дни и нощи на 1996-1997 година: когато БСП дойде на власт, всичко тотално се скапва (думи на Иван Костов).
Да, чака ни ужасна, студена и тежка зима. Всичко в държавата сякаш е прогизнало от аморализъм. Всичко сякаш е пред разпад. Не знаем как ще си плащаме топлината. Ще трябва отново да избираме между храна и топло: типичен избор във всяка една епоха, в която ни управляват комунистите. Пиша това, защото като млад учител в Своге през далечната 1984-85 година едва не умрях от студ в една таванска стаичка, където живеех на квартира.
Нетърпимият студ беше затова, защото зимата тогава беше люта. И защото имаше режим на тока. (Нищо че си имахме атомна централа с всичките си реактори, токът, интересно защо, не стигаше. Виновен беше... американският империализъм, естествено!) Получавах като млад учител 155 лева заплата. 50 лева давах за наем за таванската стаичка, в която се гърчех от студ: в дефилето на река Искър зимите са много студени. А един млад човек, какъвто бях тогава – бях на 25 години! – има нужда и от дрехи, и от храна, и от развлечения. Често в онази таванска стачка си стоях, покрит с юрган, четях философски книги и гладувах. Или ядях само варени картофи. Ако имаше ток за да мога да си ги сваря де. Пиша това, за да го напомня на мнозина късопаметни наши сънародници. На които комунизмът сега им се вижда едва ли не като самия рай...
Но да оставя спомените, ужасно беше и тогава. Но действителността сега отново е жестока, унизителна, грозна, нетърпима. Да си гражданин на Европейския съюз и да избираш дали да живееш на топло или дали да ядеш е крайно унизителен избор. А мнозина наши сънародници ще правят този избор през цялата зима. Мнозина от тия хора ще бъдат учители.
Припомняйки ентусиазма на морето от духовно издигнати хора, искащи преди една година оставката на престъпното и безразлично към националните интереси правителство, искам да подтикна всички към един неутешителен извод. Той се свежда до това, че сега отново, за жалост, сме примирени, мълчащи и унизени. И учители, и граждани, и цялата нация.
А пък Гоце и Станишев не само че оцеляха, ами отново най-нагло и предоволни ни се хилят право в лицето. Така ни се пада, нека да ни се хилят и да ни се подиграват. Щом като им прощаваме за неща, за които други народи, с друго съзнание за чест и срам, никога не биха простили на своите управници. И не ги биха ги търпели и ден...
07 октомври 2008, вторник
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
Няма коментари:
Публикуване на коментар