Защо учениците ни са непослушни, защо младите сякаш са пощръклели?
Проблемът с лошата дисциплина на мнозинството от учениците в съвременните училища е всеизвестен – до степента да сме се примирили че нищо не може да се направи за подобряване на ситуацията. Децата ни днес са други – непокорни, опърничави, непослушни, не знаещи какво точно искат, безотговорни спрямо собственото си бъдеще; всякакви приказки на тая тема човек може да чуе ако стане разговор. Заради това ужасно състояние с дисциплината – днешните училища са нещо като лудници – все по-малко са младите специалисти, които биха дръзнали на тази отчаяна постъпка – да станеш учител или възпитател (опази Боже!). Ниската престижност на учителската професия се дължи и на това, че всекидневната битка между ученици и учители не пресеква.
Разбира се, за да ни изглежда точно така картината, явно основанието е, че ние самите сме жертва на някакви остарели стереотипи за "примерния ученик": той трябвало да е послушен, изпълнителен, кротък и не знам си какъв още. Е, не са такива децата ни – и слава Богу че е така. Да ни опази Бог да имаме младеж, която е съвсем покорна, с немладежко поведение, с пенсионерски манталитет. Явно проблемът не е в "лошавината" на младите, а другаде. Защото те трябва да си се държат по младежки, което е обичайно за тяхната възраст. За възпитанието на младежта все още не говоря.
За да е така лоша дисциплината в часовете основната причина е друга – или са много тия причини. Те обаче трябва да се осъзнаят и да се направи нужното и възможното нещата да тръгнат към поправяне, към добро. Понеже бие на очи, че са съвсем изтървани – и образователната институция от години немее пред страшния проблем, който, както и да го погледнем, води до некачествено образование: просто няма потребните условия даже и тия ученици, колкото и да са малко, които искат да учат, да учат; за какво тогава ни е такова училище, в което не се учи, или което същинското учене и образование е последна грижа?!
В последните години си поставих специалната изследователска задача да вникна по-дълбоко в проблема с лошата дисциплина на съвременните ученици, за това защо липсва мотивация за учене, защо общо взето на младите им е безинтересно това, което учителите им предлагат, къде са грешките и на едната и на другата страна, понеже, предполагам, никой не може да отрече, че и учителите носят отговорност за ставащото; понеже, разбира се, вината не трябва да бъде хвърляна само върху едната страна - за всичко са виновни невъзпитаните и не искащите да учат ученици, които сякаш са пощръклели; такива плоски обяснения не вършат работа.
Това, че преподавам философия и психология в гимназиалната степен, и то в едно най-елитно пловдивско училище – Професионалната гимназия по електротехника и електроника – Пловдив, където учениците се подбират с изпит и конкурс – ми даваше възможност непосредствено и всекидневно да експериментирам, да наблюдавам, да анализирам и да търся. Наложи ми се да подложа своите ученици на ред изпитания, понеже се опитах да разбера проблема през призмата на потребностите, които има едно съвременно училище и образование, което заслужава това име – а всеизвестно е, че се налагат много промени както в стила и подходите на преподаване, така и на отношенията ученик-учител, училище-общество, държава-образование и прочие. Опитах се да вникна по-цялостно в проблема, и то на почвата на преподаването на една твърде необичайна и сложна хуманитарна дисциплина, каквато е философията (и психологията) – където трудностите от всякакво естество са в екстремна степен. Защото тук, по тези предмети, основното е целенасоченото взаимодействие с личността на ученика, с нейните обичайни нагласи и стереотипи, защото тук основното изискване е да бъде съхранена свободата на младите, защото тук остарели авторитарни подходи са съвсем абсурдни и неприложими, защото тук, в при тия предмети на хуманитарната област, промяната към добро трябва да тръгне и да стане нещо като "влекач" на промените към по-добро и във всички останали области.
В тази връзка ще кажа тук най-основното като резултати и обобщения, до които съм достигнал до този етап. Не претендирам, че съм намерил някакви окончателни решения, които, подобно на рецепта, могат да се прилагат от всеки. Защото тук, тази интимна и деликатна област – образованието, възпитанието, корекциите в ценностите на младите и пр. – всичко в крайна степен зависи от личността, от личността както на учителя (възпитателя), така и от личностите на самите ученици. Основна грешка в изучаването на такива проблеми е подвеждането на всички младежи под общата категория "ученици"; учениците били такива, учениците били онакива; забравя се, че те са различни, че индивидуалността, уникалността, различността на личностите тук е неизбежна, нещо повече, е желана. Щом учениците са различни, следователно и подходите към различните категории ученици трябва да бъдат различни, от което пък следва, че проблемите, пред които се изправя съвременния учител, съвсем не са за завиждане. Нека тия, които преди немного време, по времето на учителската стачка, тъпо и глухо роптаеха – "Какво искат тия учители бе, какви заплати бе, та те нищо не работят, клатят си краката само!" – се позамислят поне малко.
Проблемът наистина е комплексен, но аз ще се постарая да обходя поне няколко взаимно свързани проблеми; нямам претенцията, че мога да кажа всичко.
В клас повечето ученици не щат да слушат, не им било интересно; това, което учителите им предлагат, им се виждало излишно, не им се учи на днешните младежи – това е така, същинско изключение са учениците у нас, които разбират защо ходят на училище, които обичат и искат да учат. Неслучайно се е изпарил интереса на младите към ученето – и вероятно трябва да се вникне и в тяхната гледна точка. Никой няма да отрече, че днешното българско училище се опира на отдавна демодирани подходи и методики, че се робува на анахронични стереотипи и представи, че не се прави почти нищо за това щото българското училище най-после да закрачи в крак с новото, с модерната епоха, в която живеем. От тази гледна точка учениците са съвсем прави, че не щат да учат по този начин, по който им се предлага; и е близко до ума, че ако се промени начина, нищо чудно и да открият смисъла.
Като не им е интересно, като не виждат смисъл защо трябва да стоят в класните стаи, учениците "шумят", занимават се с каквото дойде, приказват, решават тъпи кръстословици, чудят се как да убият времето, и за да не умрат от скука често по най-изобретателен начин, за да не види учителят, си слушат музика от слушалките в ушите. След като нещата са в такава степен влошени, трябва да се отчете и това, че влиянията се разпространяват, че все повече млади хора постепенно биват обхващани и обзети от стелещата се навсякъде апатия към ученето, особено пък когато и спрямо най-фрапиращите примери на лошо поведение училищната институция не намира адекватния начин на противодействие.
Да вземе поне този пример: защо учениците "бягат" от часове, защо правят всякакви фокуси за да си извиняват отсъствията, защо трупат неизвинени отсъствия – и то без страх, че може да бъдат наказани. Не е случайно това, правят го, защото имат всички необходими предпоставки, за да бъдат насърчавани да го правят – и ще е цяло чудо да не го правят.
Понеже не им се учи, понеже не могат да намерят сили да издържат в час, предпочитат да са някъде другаде, в кафенето, на улицата, където и да е, само не в училище, където сякаш е станало нетърпимо. Не всички ученици правят така, но да погледнем какво става с ония, които са най-активни в това отношение. Когато някой ученик почне да трупа неизвинени отсъствия (повечето отсъствия си ги е извинил с фалшива бележка, и знае, че класният ръководител знае, че тя е фалшива, ала пак му извинява отсъствията; има добре развит и проспериращ пазар за купуване и продаване на медицински извинителни бележки за ученици, и това се знае от всички), когато мине допустимия лимит за неизвинени отсъствия (друг един абсурд: самата институция ти разрешава поне малко да нарушаваш правилата, прощава ти, да речем, съвсем "законно" да избягаш от час, поне пет пъти в годината!), тогава ученикът, според правилника, трябва да бъде наказан със "забележка"; я го накажат, я не го накажат, а най-често не го наказват, понеже ако почнат системно да го наказват, бързо ще дойде моментът, в който ученикът трябва да бъде наказан с най-тежкото наказание: изключване от училище, преместване в друго училище.
Да, обаче самите ученици знаят, че учителите ще се въздържат да се стигне дотам, понеже пък ако почнат да намаляват учениците, учителите и училището ще си вкарат неща като "таралеж в гащите": ще им бъде намалена субсидията, която се дава на "глава"; значи те нямат интерес да спазват правилата, щото това бие срещу техния интерес, и най-лошото е, че учениците добре знаят това. И ето че възниква омагьосан кръг, в който, трябва да признаем това, класните допускат основните грешки, т.е. трябва да имат доблестта да си признаят вината.
Правилата са затова, за да се изпълняват и спазват; даже лошите правила са по-добри от анархията, от безредието, от хаоса, от липсата на правила. Но у нашата страна нима законността изобщо е цъфнала и вързала; нима е възможно никъде другаде да няма законност и спазване на правилата, а само в училището да има?! И ето какво става обикновено, което води до това, че самите учители (класните ръководители) в един момент сами почват да насърчават това, срещу което уж се борят, и то само "про форма".
Някой си ученик системно "бяга" от час. Почва да трупа отсъствия. За кратко време достига до степента, в която трябва да бъде наказан най-сурово. Разбира се, не го наказват. Почват да го "убеждават", да го мъмрят, да викат родителите му, но нещата са вече изпуснати, той добре знае, че няма да го накажат. А ето че ненаказаното провинение създава прецедент: щом него не го наказват, аз да не съм идиот да спазвам правилата?! Разсъждавайки по този начин, заразата почва да се разпространява, в един момент учениците масово почват да "бягат" от час; и нищо не може да се направи. Защо се е стигнало дотук ли? Кой е виновен за това ли? Ще ви кажа.
Ами виновни са учителите и директорите, които сякаш с всичко, което правят, сами ги подтикват да правят това, срещу което уж после ще ги наказват, ама не съвсем, не истински, наужким. А наказанията имат превантивно въздействие. Ненаказаното зло, ненаказаното престъпление е насърчаване и на другите да правят същото. Ако някой ученик бъде наказан навреме според правилата, това негово наказание ще накара другите да се позамислят дали да правят същото. Тук прецедентът вече играе позитивна и оздравителна роля. Иначе всичко отива по дяволите. Ето как виновни за този проблем са най-вече учителите, самата институция в тяхно лице. Защото тогава се оплакват така театрално и сърцераздирателно от "лошите ученици"?! Кой ги подтиква по пътя на нарушенията, по пътя на злото? Вятърът, който клати клоните на дърветата ли?
Ще поставя още един въпрос: за лошото поведение в час, за арогантното поведение на някои ученици, които пречат на учебния процес. Нещата тук се развиват по изложената по-горе схема или модел: някой почва да се държи невъзпитано; учителят му прави забележки, опитва се да го вкара в "правия път", нещата обаче се влошават. Пише му забележки в дневника – и нищо. При три забележки за арогантно (според правилника) поведение ученикът трябва да получи официално наказание. Ще получи ли? Вятър работа, няма да получи! И като неговото поведение не бъде наказано, това вече влияе на другите ученици: сякаш самият техен класен ръководител им казва: дръжте се неприлично в час, беснейте, лудейте, нищо няма да ви направим! Щото вие сте ни потребни, защото от вас зависят нашите заплати – ако изключим някой, ще ни намалят заплатите! Ето затуй ние нищо няма да ви направим! Лудницата трябва да бъде пълна. Ето това става. Кой е виновен ли? Ще ви кажа: виновен е погрешният стереотип на безнаказаността, който вилнее в нашето общество. В конкретния случай цялата вина трябва да поеме класният ръководител (наставник).
Защото ако навреме бъде наказан, и то безкомпромисно, някакъв ученик, позволил си арогантно поведение в час, защото ако той, пък и останалите, усетят непримиримост срещу такъв род прояви, тия прояви ще пресекнат още в зародиш. Всякаква милост и жалостивост тук са просто неуместни. Защото един клас е нещо като жив организъм; жив организъм е и самото училище. Когато някъде по тялото се появи рана или цирей, чакането, увещаването, помадите и мехлемите, компромисите не помагат, те влошават положението; трябва да се действа безжалостно, както прави това хирургът, който изрязва болното място; жертва се частта, за да бъде опазено цялото; циреят трябва да бъде без жалост изрязан, за да изтече гнойта, за да бъде изтръгнато коренчето, предизвикващо гноенето – и тогава мястото ще бъде оздравено, а и целият организъм няма да пострада. В противния случай е застрашено здравето на целия организъм заради някаква си част, която си е наумила да се прави на интересна. Същото е и с общностни организми като класовете и училищата. Те са болни, защото не е било реагирано навреме, защото болестта е била оставена да се разраства, защото не й е било противодействано овреме и най-решително. Като не се направи нужното навреме, всичко после няма как да не отиде по дяволите; цяло чудо ще е да не отиде по дяволите.
И завършвам с това, което е според мен най-важно. Учителите са основен фактор, наред с учениците, и те носят основна отговорност за случващото се. Всякакви опити за оневиняване са неуместни и са опити за бягане от отговорност. Но запитвали ли сте се какво става в "учителското тяло", какви процеси се развиват сред него? Ще ви кажа нещичко, а за останалото можете да се сетите сами.
И учителите са всякакви, то така и трябва да бъде, ала в един позитивен, а не в един деструктивен смисъл. Ала у нас общо взето нещата все повече се влошават в това отношение. Не става дума за квалификация. Не става дума за това, че да си успешен учител (а учителстването е тази най-сложна и деликатна професия!) се искат ред качества от всякакво естество, а най-вече личностни, духовни. Да си учител е майсторство, то не е обикновен занаят, нещо повече, то е цяло изкуство. А са малцина учителите, които разбират това – или пък са призвани за високата длъжност да си български учител днес.
Но приемаме, че всички учители са добри, искат да са учители, не са там, защото за друго не стават. Да, обаче човешката психология и тук е водещото. Едни учители искат да са "добри" за учениците, и на тази основа допускат цяла лавина от грешки, с които подливат вода на останалите учители, на колегите си. Запитайте се какво значи "добър учител" за всички ученици, възможно ли е изобщо това? Да угодиш на всички ученици, а те са така различни, означава да си едно мекотело; да угодиш пък на най-лошите ученици, да угодиш на посредственото мнозинство, означава да дезертираш, заради собственото си спокойствие, от високата мисия да си учител. Да правиш "добро" на такива, които не го заслужават, и просто няма да оценят жеста ти, е постъпка, родствена на глупостта – или направо си е глупост. Ето как самите учители взаимно си подливат вода, защото едни искат да са "добри" и то за всичките ученици, особено пък за лошите (щото те са мнозинство, а мнозинството не трябва да бъде дразнено!), а пък други учители са "лоши", защото няма да се примирят с това мнозинствената разлагаща и деморализираща психология на калпавите ученици да доведе дотам те да им се качат на главите – защото просто искат да си вършат работа както трябва. И в резултат учителското тяло не е единно, което води дотам, че анархията бива насърчавана, а нещата продължават да стават от плачевни още по-плачевни.
Ще завърша с нещо любопитно. В нашето училище беше обявен конкурс за главни учители. В изискванията за длъжността наред с нормалните има нещо сюблимно: да няма проблеми с учениците, да няма проблем с никой клас! Опитайте се да си представите какъв е този учител, щом като магьосник няма проблеми изобщо, с никой ученик и с никой клас даже! Защото, знайно е, и Иисус Христос, който е Учител с главна буква, да дойде в днешното училище, и той едва ли ще може да постигне това щастие: да няма никакви проблеми. Какъв е този учител, който няма никакви проблеми, той да не е учител в някакво миражно ангелско училище?!
Това е положението. Не мога да кажа всичко, което имам, не мога да съобщя всички резултати от изследванията си. Много интересни казуси имам в своята практика, в които съм се мъчил да решавам най-сложни ситуации било с дадена категория ученици, било с цели класове. И понеже съм изследовател, е трябвало да провокирам учениците по такъв начин, че да изпъкне в най-изразителна форма същината на случващото се. Учителската работа е творческа, и ето, всеки ден експериментирам и търся, провокирам, изследвам. В резултат си добих славата, кажи-речи, на много странен, направо "луд" учител, на човек, който с никой не може да се разбере, станах нещо като лунатик, поради което даже някои ученици, подтикнати от класните си ръководителки, заявиха на директора, че повече не могат да издържат от своеволията на този учител, че той трябва да бъде уволнен, а ако не бъде уволнен, щели да извикат... "Господари на ефира". И ето, сега аз чакам "господарите" да ме научат какво трябва да правя в клас, за да угодя на всички ученици.
Аз пък не ща никому да угаждам. Аз искам да върша работата си както трябва. И да се уча. Защото нямам претенцията, че всичко знам. За мен е равносилно на смърт да почна да си оставам все същия, да не се развивам, да се "вдаскаля"; свободата си никога няма да пожертвам. Ето на това основание съм "най-лош" и непоносим направо. И имам наглостта въпреки това да заявя, че друго и не очаквам, защото това, което ми се случва, е най-голям комплимент за мен. Непоносимо гаден съм, нали?! Така и трябва. Учител съм... уча и се уча.
25 януари 2010, понеделник
Проблемът с лошата дисциплина на мнозинството от учениците в съвременните училища е всеизвестен – до степента да сме се примирили че нищо не може да се направи за подобряване на ситуацията. Децата ни днес са други – непокорни, опърничави, непослушни, не знаещи какво точно искат, безотговорни спрямо собственото си бъдеще; всякакви приказки на тая тема човек може да чуе ако стане разговор. Заради това ужасно състояние с дисциплината – днешните училища са нещо като лудници – все по-малко са младите специалисти, които биха дръзнали на тази отчаяна постъпка – да станеш учител или възпитател (опази Боже!). Ниската престижност на учителската професия се дължи и на това, че всекидневната битка между ученици и учители не пресеква.
Разбира се, за да ни изглежда точно така картината, явно основанието е, че ние самите сме жертва на някакви остарели стереотипи за "примерния ученик": той трябвало да е послушен, изпълнителен, кротък и не знам си какъв още. Е, не са такива децата ни – и слава Богу че е така. Да ни опази Бог да имаме младеж, която е съвсем покорна, с немладежко поведение, с пенсионерски манталитет. Явно проблемът не е в "лошавината" на младите, а другаде. Защото те трябва да си се държат по младежки, което е обичайно за тяхната възраст. За възпитанието на младежта все още не говоря.
За да е така лоша дисциплината в часовете основната причина е друга – или са много тия причини. Те обаче трябва да се осъзнаят и да се направи нужното и възможното нещата да тръгнат към поправяне, към добро. Понеже бие на очи, че са съвсем изтървани – и образователната институция от години немее пред страшния проблем, който, както и да го погледнем, води до некачествено образование: просто няма потребните условия даже и тия ученици, колкото и да са малко, които искат да учат, да учат; за какво тогава ни е такова училище, в което не се учи, или което същинското учене и образование е последна грижа?!
В последните години си поставих специалната изследователска задача да вникна по-дълбоко в проблема с лошата дисциплина на съвременните ученици, за това защо липсва мотивация за учене, защо общо взето на младите им е безинтересно това, което учителите им предлагат, къде са грешките и на едната и на другата страна, понеже, предполагам, никой не може да отрече, че и учителите носят отговорност за ставащото; понеже, разбира се, вината не трябва да бъде хвърляна само върху едната страна - за всичко са виновни невъзпитаните и не искащите да учат ученици, които сякаш са пощръклели; такива плоски обяснения не вършат работа.
Това, че преподавам философия и психология в гимназиалната степен, и то в едно най-елитно пловдивско училище – Професионалната гимназия по електротехника и електроника – Пловдив, където учениците се подбират с изпит и конкурс – ми даваше възможност непосредствено и всекидневно да експериментирам, да наблюдавам, да анализирам и да търся. Наложи ми се да подложа своите ученици на ред изпитания, понеже се опитах да разбера проблема през призмата на потребностите, които има едно съвременно училище и образование, което заслужава това име – а всеизвестно е, че се налагат много промени както в стила и подходите на преподаване, така и на отношенията ученик-учител, училище-общество, държава-образование и прочие. Опитах се да вникна по-цялостно в проблема, и то на почвата на преподаването на една твърде необичайна и сложна хуманитарна дисциплина, каквато е философията (и психологията) – където трудностите от всякакво естество са в екстремна степен. Защото тук, по тези предмети, основното е целенасоченото взаимодействие с личността на ученика, с нейните обичайни нагласи и стереотипи, защото тук основното изискване е да бъде съхранена свободата на младите, защото тук остарели авторитарни подходи са съвсем абсурдни и неприложими, защото тук, в при тия предмети на хуманитарната област, промяната към добро трябва да тръгне и да стане нещо като "влекач" на промените към по-добро и във всички останали области.
В тази връзка ще кажа тук най-основното като резултати и обобщения, до които съм достигнал до този етап. Не претендирам, че съм намерил някакви окончателни решения, които, подобно на рецепта, могат да се прилагат от всеки. Защото тук, тази интимна и деликатна област – образованието, възпитанието, корекциите в ценностите на младите и пр. – всичко в крайна степен зависи от личността, от личността както на учителя (възпитателя), така и от личностите на самите ученици. Основна грешка в изучаването на такива проблеми е подвеждането на всички младежи под общата категория "ученици"; учениците били такива, учениците били онакива; забравя се, че те са различни, че индивидуалността, уникалността, различността на личностите тук е неизбежна, нещо повече, е желана. Щом учениците са различни, следователно и подходите към различните категории ученици трябва да бъдат различни, от което пък следва, че проблемите, пред които се изправя съвременния учител, съвсем не са за завиждане. Нека тия, които преди немного време, по времето на учителската стачка, тъпо и глухо роптаеха – "Какво искат тия учители бе, какви заплати бе, та те нищо не работят, клатят си краката само!" – се позамислят поне малко.
Проблемът наистина е комплексен, но аз ще се постарая да обходя поне няколко взаимно свързани проблеми; нямам претенцията, че мога да кажа всичко.
В клас повечето ученици не щат да слушат, не им било интересно; това, което учителите им предлагат, им се виждало излишно, не им се учи на днешните младежи – това е така, същинско изключение са учениците у нас, които разбират защо ходят на училище, които обичат и искат да учат. Неслучайно се е изпарил интереса на младите към ученето – и вероятно трябва да се вникне и в тяхната гледна точка. Никой няма да отрече, че днешното българско училище се опира на отдавна демодирани подходи и методики, че се робува на анахронични стереотипи и представи, че не се прави почти нищо за това щото българското училище най-после да закрачи в крак с новото, с модерната епоха, в която живеем. От тази гледна точка учениците са съвсем прави, че не щат да учат по този начин, по който им се предлага; и е близко до ума, че ако се промени начина, нищо чудно и да открият смисъла.
Като не им е интересно, като не виждат смисъл защо трябва да стоят в класните стаи, учениците "шумят", занимават се с каквото дойде, приказват, решават тъпи кръстословици, чудят се как да убият времето, и за да не умрат от скука често по най-изобретателен начин, за да не види учителят, си слушат музика от слушалките в ушите. След като нещата са в такава степен влошени, трябва да се отчете и това, че влиянията се разпространяват, че все повече млади хора постепенно биват обхващани и обзети от стелещата се навсякъде апатия към ученето, особено пък когато и спрямо най-фрапиращите примери на лошо поведение училищната институция не намира адекватния начин на противодействие.
Да вземе поне този пример: защо учениците "бягат" от часове, защо правят всякакви фокуси за да си извиняват отсъствията, защо трупат неизвинени отсъствия – и то без страх, че може да бъдат наказани. Не е случайно това, правят го, защото имат всички необходими предпоставки, за да бъдат насърчавани да го правят – и ще е цяло чудо да не го правят.
Понеже не им се учи, понеже не могат да намерят сили да издържат в час, предпочитат да са някъде другаде, в кафенето, на улицата, където и да е, само не в училище, където сякаш е станало нетърпимо. Не всички ученици правят така, но да погледнем какво става с ония, които са най-активни в това отношение. Когато някой ученик почне да трупа неизвинени отсъствия (повечето отсъствия си ги е извинил с фалшива бележка, и знае, че класният ръководител знае, че тя е фалшива, ала пак му извинява отсъствията; има добре развит и проспериращ пазар за купуване и продаване на медицински извинителни бележки за ученици, и това се знае от всички), когато мине допустимия лимит за неизвинени отсъствия (друг един абсурд: самата институция ти разрешава поне малко да нарушаваш правилата, прощава ти, да речем, съвсем "законно" да избягаш от час, поне пет пъти в годината!), тогава ученикът, според правилника, трябва да бъде наказан със "забележка"; я го накажат, я не го накажат, а най-често не го наказват, понеже ако почнат системно да го наказват, бързо ще дойде моментът, в който ученикът трябва да бъде наказан с най-тежкото наказание: изключване от училище, преместване в друго училище.
Да, обаче самите ученици знаят, че учителите ще се въздържат да се стигне дотам, понеже пък ако почнат да намаляват учениците, учителите и училището ще си вкарат неща като "таралеж в гащите": ще им бъде намалена субсидията, която се дава на "глава"; значи те нямат интерес да спазват правилата, щото това бие срещу техния интерес, и най-лошото е, че учениците добре знаят това. И ето че възниква омагьосан кръг, в който, трябва да признаем това, класните допускат основните грешки, т.е. трябва да имат доблестта да си признаят вината.
Правилата са затова, за да се изпълняват и спазват; даже лошите правила са по-добри от анархията, от безредието, от хаоса, от липсата на правила. Но у нашата страна нима законността изобщо е цъфнала и вързала; нима е възможно никъде другаде да няма законност и спазване на правилата, а само в училището да има?! И ето какво става обикновено, което води до това, че самите учители (класните ръководители) в един момент сами почват да насърчават това, срещу което уж се борят, и то само "про форма".
Някой си ученик системно "бяга" от час. Почва да трупа отсъствия. За кратко време достига до степента, в която трябва да бъде наказан най-сурово. Разбира се, не го наказват. Почват да го "убеждават", да го мъмрят, да викат родителите му, но нещата са вече изпуснати, той добре знае, че няма да го накажат. А ето че ненаказаното провинение създава прецедент: щом него не го наказват, аз да не съм идиот да спазвам правилата?! Разсъждавайки по този начин, заразата почва да се разпространява, в един момент учениците масово почват да "бягат" от час; и нищо не може да се направи. Защо се е стигнало дотук ли? Кой е виновен за това ли? Ще ви кажа.
Ами виновни са учителите и директорите, които сякаш с всичко, което правят, сами ги подтикват да правят това, срещу което уж после ще ги наказват, ама не съвсем, не истински, наужким. А наказанията имат превантивно въздействие. Ненаказаното зло, ненаказаното престъпление е насърчаване и на другите да правят същото. Ако някой ученик бъде наказан навреме според правилата, това негово наказание ще накара другите да се позамислят дали да правят същото. Тук прецедентът вече играе позитивна и оздравителна роля. Иначе всичко отива по дяволите. Ето как виновни за този проблем са най-вече учителите, самата институция в тяхно лице. Защото тогава се оплакват така театрално и сърцераздирателно от "лошите ученици"?! Кой ги подтиква по пътя на нарушенията, по пътя на злото? Вятърът, който клати клоните на дърветата ли?
Ще поставя още един въпрос: за лошото поведение в час, за арогантното поведение на някои ученици, които пречат на учебния процес. Нещата тук се развиват по изложената по-горе схема или модел: някой почва да се държи невъзпитано; учителят му прави забележки, опитва се да го вкара в "правия път", нещата обаче се влошават. Пише му забележки в дневника – и нищо. При три забележки за арогантно (според правилника) поведение ученикът трябва да получи официално наказание. Ще получи ли? Вятър работа, няма да получи! И като неговото поведение не бъде наказано, това вече влияе на другите ученици: сякаш самият техен класен ръководител им казва: дръжте се неприлично в час, беснейте, лудейте, нищо няма да ви направим! Щото вие сте ни потребни, защото от вас зависят нашите заплати – ако изключим някой, ще ни намалят заплатите! Ето затуй ние нищо няма да ви направим! Лудницата трябва да бъде пълна. Ето това става. Кой е виновен ли? Ще ви кажа: виновен е погрешният стереотип на безнаказаността, който вилнее в нашето общество. В конкретния случай цялата вина трябва да поеме класният ръководител (наставник).
Защото ако навреме бъде наказан, и то безкомпромисно, някакъв ученик, позволил си арогантно поведение в час, защото ако той, пък и останалите, усетят непримиримост срещу такъв род прояви, тия прояви ще пресекнат още в зародиш. Всякаква милост и жалостивост тук са просто неуместни. Защото един клас е нещо като жив организъм; жив организъм е и самото училище. Когато някъде по тялото се появи рана или цирей, чакането, увещаването, помадите и мехлемите, компромисите не помагат, те влошават положението; трябва да се действа безжалостно, както прави това хирургът, който изрязва болното място; жертва се частта, за да бъде опазено цялото; циреят трябва да бъде без жалост изрязан, за да изтече гнойта, за да бъде изтръгнато коренчето, предизвикващо гноенето – и тогава мястото ще бъде оздравено, а и целият организъм няма да пострада. В противния случай е застрашено здравето на целия организъм заради някаква си част, която си е наумила да се прави на интересна. Същото е и с общностни организми като класовете и училищата. Те са болни, защото не е било реагирано навреме, защото болестта е била оставена да се разраства, защото не й е било противодействано овреме и най-решително. Като не се направи нужното навреме, всичко после няма как да не отиде по дяволите; цяло чудо ще е да не отиде по дяволите.
И завършвам с това, което е според мен най-важно. Учителите са основен фактор, наред с учениците, и те носят основна отговорност за случващото се. Всякакви опити за оневиняване са неуместни и са опити за бягане от отговорност. Но запитвали ли сте се какво става в "учителското тяло", какви процеси се развиват сред него? Ще ви кажа нещичко, а за останалото можете да се сетите сами.
И учителите са всякакви, то така и трябва да бъде, ала в един позитивен, а не в един деструктивен смисъл. Ала у нас общо взето нещата все повече се влошават в това отношение. Не става дума за квалификация. Не става дума за това, че да си успешен учител (а учителстването е тази най-сложна и деликатна професия!) се искат ред качества от всякакво естество, а най-вече личностни, духовни. Да си учител е майсторство, то не е обикновен занаят, нещо повече, то е цяло изкуство. А са малцина учителите, които разбират това – или пък са призвани за високата длъжност да си български учител днес.
Но приемаме, че всички учители са добри, искат да са учители, не са там, защото за друго не стават. Да, обаче човешката психология и тук е водещото. Едни учители искат да са "добри" за учениците, и на тази основа допускат цяла лавина от грешки, с които подливат вода на останалите учители, на колегите си. Запитайте се какво значи "добър учител" за всички ученици, възможно ли е изобщо това? Да угодиш на всички ученици, а те са така различни, означава да си едно мекотело; да угодиш пък на най-лошите ученици, да угодиш на посредственото мнозинство, означава да дезертираш, заради собственото си спокойствие, от високата мисия да си учител. Да правиш "добро" на такива, които не го заслужават, и просто няма да оценят жеста ти, е постъпка, родствена на глупостта – или направо си е глупост. Ето как самите учители взаимно си подливат вода, защото едни искат да са "добри" и то за всичките ученици, особено пък за лошите (щото те са мнозинство, а мнозинството не трябва да бъде дразнено!), а пък други учители са "лоши", защото няма да се примирят с това мнозинствената разлагаща и деморализираща психология на калпавите ученици да доведе дотам те да им се качат на главите – защото просто искат да си вършат работа както трябва. И в резултат учителското тяло не е единно, което води дотам, че анархията бива насърчавана, а нещата продължават да стават от плачевни още по-плачевни.
Ще завърша с нещо любопитно. В нашето училище беше обявен конкурс за главни учители. В изискванията за длъжността наред с нормалните има нещо сюблимно: да няма проблеми с учениците, да няма проблем с никой клас! Опитайте се да си представите какъв е този учител, щом като магьосник няма проблеми изобщо, с никой ученик и с никой клас даже! Защото, знайно е, и Иисус Христос, който е Учител с главна буква, да дойде в днешното училище, и той едва ли ще може да постигне това щастие: да няма никакви проблеми. Какъв е този учител, който няма никакви проблеми, той да не е учител в някакво миражно ангелско училище?!
Това е положението. Не мога да кажа всичко, което имам, не мога да съобщя всички резултати от изследванията си. Много интересни казуси имам в своята практика, в които съм се мъчил да решавам най-сложни ситуации било с дадена категория ученици, било с цели класове. И понеже съм изследовател, е трябвало да провокирам учениците по такъв начин, че да изпъкне в най-изразителна форма същината на случващото се. Учителската работа е творческа, и ето, всеки ден експериментирам и търся, провокирам, изследвам. В резултат си добих славата, кажи-речи, на много странен, направо "луд" учител, на човек, който с никой не може да се разбере, станах нещо като лунатик, поради което даже някои ученици, подтикнати от класните си ръководителки, заявиха на директора, че повече не могат да издържат от своеволията на този учител, че той трябва да бъде уволнен, а ако не бъде уволнен, щели да извикат... "Господари на ефира". И ето, сега аз чакам "господарите" да ме научат какво трябва да правя в клас, за да угодя на всички ученици.
Аз пък не ща никому да угаждам. Аз искам да върша работата си както трябва. И да се уча. Защото нямам претенцията, че всичко знам. За мен е равносилно на смърт да почна да си оставам все същия, да не се развивам, да се "вдаскаля"; свободата си никога няма да пожертвам. Ето на това основание съм "най-лош" и непоносим направо. И имам наглостта въпреки това да заявя, че друго и не очаквам, защото това, което ми се случва, е най-голям комплимент за мен. Непоносимо гаден съм, нали?! Така и трябва. Учител съм... уча и се уча.
25 януари 2010, понеделник
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
Няма коментари:
Публикуване на коментар