Да говориш това, което мислиш
(Публикувана във в-к “Комсомолска ИСКРА”, Пловдив, 9 ноември 1987 г.)
Искам да започна с едно схващане, което е толкова необходимо, колкото и навременно.
Неизбежно е установяването на кардинално нов тип отношение към младежта, което би довело до преодоляване на “кризата на доверието”, която се усеща напоследък и от младия човек, от една страна, и от неговите ръководители, “лидери”, “наставници”, от друга. Псевдообщуването с младите хора, което кой знае защо се наложи през последните две десетилетия, се изразяваше в едно външно, демонстриращо някаква фалшива откритост, парадиращо и малко принудително отношение и затова доведе до все по засилващо се недоверие. Младите хора усещаха неискреността на това отношение, а недоверието все пак е главната пречка за установяването на диалог без условности, и това поражда мълчаливо оставане при собственото мнение, подозрителност.
Дълго време младият човек беше “отвисоко” наставляван, беше обвиняван в неразумност, “наставниците” с високо вдигнат показалец го мъмреха и това прекъсна връзката между двете страни, ако допуснем, че тя изобщо е съществувала. Младият човек, упрекван и осъждан, трябваше да потърси закономерна “реакция на защита” на своята самобитност и самодейност. И той я намери в отдръпването в своята субективност, в свободата сам да се разпорежда поне с вътрешния си свят, в нихилизма към всичко конвенционално, външно, принудително. Това беше израз на засилващото се отчуждение между младите и света на установените стойности. Израснаха стени на недоверието, изкопани бяха (с усилията на “наставниците”) пропасти на подозрителността, образуваха се ледове на неразбирането между младеж и общество – все предпоставки за голяма опасност за обществото: обезценяване на традиционните стойности и тенденции към тяхното компрометиране. Но ставащото, както винаги, не е толкова лошо: това е един от симптомите на започващата сега с преустройството и демократизацията духовна революция, в сърцевината на която може да се открие неизбежната преоценка на стойностите. Неин фокус, средоточие е откриването на път към доверието към младите. Доверието на младите не се дава просто ей-така, както наивно се заблуждавахме доскоро, за това доверие трябва всеотдайно да се воюва, както учеше Ленин.
Съзнавам, че против волята си изпаднах в толкова омразния и на мен самия тон или маниер на поучения и наставления – и то тъкмо в статия, насочена против подобна маниерност.
Как може да се прокара с общи усилия пътят към доверието на младия човек, което е насъщна нужда на съвременността? Написаното по-долу не е мое откритие, всичко е казано преди повече от 23 века от Сократ, тази “въплътена философия”, по думите на Маркс, мъдреца, чиято мъдрост и може би сега й е съдено да бъде възродена.
Именно Сократ не само открил, но и през целия си живот вървял по пътя на доверието на младите. Или по-точно казано, създал изкуството за достигане на това доверие. А младите вървели до него, защото му вярвали – доверието на младите може да се спечели само когато те бъдат убедени, че фарът, който осветява техния жизнен път, излъчва светлината на истината, доброто и красотата. Именно истината, доброто и красотата – свещената триада на Платон, мълчаливият ученик на Сократ, който на млади години вървял със своя учител до смъртния му одър. И днес, след толкова векове на унижения на човешката самобитност и свобода, само философията, съчетаваща в себе си Сократовата мъдрост с прозренията на Маркс и неговия учител Хегел, изкристализирали в изкуството на диалектиката, може да доведе до така жадуваната хармония на младия човек със света.
Сократ живял в най-възвишената епоха на Елада и с право историята го запомни като квинтесенция на класическия дух на Гърция. Известно е, че той по цял ден скитал по улиците, площадите и пазарищата на Атина, а с него вървяла златната младеж на този най-свободен полис на тогавашна Гърция. Разговорите на Сократ с младите атиняни, описани от Платон, са образец на изкуството, чрез което може да се спечели доверието на младите, и наръчник за онзи, на когото в ХХ век не е безразлично дали младежта има към него същото доверие.
Някой може да се подразни, че говоря за най-мъдрия човек на Гърция и поставям Сократ на толкова висок пиедестал, а не, да речем, него. А може и да си помисли глупостта, че всичко това “не е толкова актуално”, щом като са минали 23 столетия оттогава. Когато попитали Пития кой е най-умният от гърците, тя отговорила: “Сократ, синът на Софрониск, от Атина, е най-мъдрият в Елада и в целия свят!”. В тези думи на жрицата са повярвали след това много достойни мъже, един от тях е Карл Маркс.
В ХХ век пътят към доверието на младите е много по-стръмен, изкривен и трънлив. Днешната младеж е обиждана, неслушана, навиквана, поради което е недоверчива и подозрителна. Тя има правото да бъде такава. Ако не беше такава, тя щеше да е покорна, послушна, примирена, а това е още по-лошо. Но тя е отчуждена младеж.
Сократовото изкуство е вечно, защото е силно и в наше време. Защото под неговата сила може да се сгромолясат стените на недоверието, да се преодолеят пропастите на отчуждението. Изкуството на Сократ и диалектиката на Хегел и Маркс са трудни изкуства. За овладяването им се иска освен техника и дарба, и талант. Но има още нещо, което е колкото важно, толкова и просто: “Да мислиш преди да говориш, и да говориш това, което мислиш!”. През ХХ век бяха изпробвани всички средства за противодействие на свободната мисъл: бесилки, “да работиш свободно”, но под дулото на пистолета, лагери на смъртта, тотално човеконенавистничество и насилие, тоталитаризъм от фашистки тип, дори средството, наречено Берия. Но те не успяха и на свободната човешка мисъл като че ли й е дошло времето на висок глас да изяви това, което я занимава.
А нашият малък, но изстрадал народ вероятно в епохата на най-дивото робство е изрекъл простата, но голяма мъдрост: “Езикът кости няма, но кости чупи!”. Нека обаче да не я разбираме от позицията на страхливия и самоосъзнаващ се роб. Да се надяваме, че това време вече окончателно е отминало! Иначе ни чакат нови коварни изпитания.
Ангел ГРЪНЧАРОВ, асистент по философия в катедра “Марксизъм-ленинизъм” на Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”
БЕЛЕЖКА НА РЕДАКЦИЯТА: Миналият понеделник в Пловдивския университет се събраха първите почитатели на новия философски дискусионен клуб-лектория. Авторът е един от създателите на Клуба. Изтъкнати български философи ще гостуват с лекции по история на световната философия и проблеми на съвременната философия. Пожелаваме на клуба висок градус на истинност!
(Публикувана във в-к “Комсомолска ИСКРА”, Пловдив, 9 ноември 1987 г.)
Искам да започна с едно схващане, което е толкова необходимо, колкото и навременно.
Неизбежно е установяването на кардинално нов тип отношение към младежта, което би довело до преодоляване на “кризата на доверието”, която се усеща напоследък и от младия човек, от една страна, и от неговите ръководители, “лидери”, “наставници”, от друга. Псевдообщуването с младите хора, което кой знае защо се наложи през последните две десетилетия, се изразяваше в едно външно, демонстриращо някаква фалшива откритост, парадиращо и малко принудително отношение и затова доведе до все по засилващо се недоверие. Младите хора усещаха неискреността на това отношение, а недоверието все пак е главната пречка за установяването на диалог без условности, и това поражда мълчаливо оставане при собственото мнение, подозрителност.
Дълго време младият човек беше “отвисоко” наставляван, беше обвиняван в неразумност, “наставниците” с високо вдигнат показалец го мъмреха и това прекъсна връзката между двете страни, ако допуснем, че тя изобщо е съществувала. Младият човек, упрекван и осъждан, трябваше да потърси закономерна “реакция на защита” на своята самобитност и самодейност. И той я намери в отдръпването в своята субективност, в свободата сам да се разпорежда поне с вътрешния си свят, в нихилизма към всичко конвенционално, външно, принудително. Това беше израз на засилващото се отчуждение между младите и света на установените стойности. Израснаха стени на недоверието, изкопани бяха (с усилията на “наставниците”) пропасти на подозрителността, образуваха се ледове на неразбирането между младеж и общество – все предпоставки за голяма опасност за обществото: обезценяване на традиционните стойности и тенденции към тяхното компрометиране. Но ставащото, както винаги, не е толкова лошо: това е един от симптомите на започващата сега с преустройството и демократизацията духовна революция, в сърцевината на която може да се открие неизбежната преоценка на стойностите. Неин фокус, средоточие е откриването на път към доверието към младите. Доверието на младите не се дава просто ей-така, както наивно се заблуждавахме доскоро, за това доверие трябва всеотдайно да се воюва, както учеше Ленин.
Съзнавам, че против волята си изпаднах в толкова омразния и на мен самия тон или маниер на поучения и наставления – и то тъкмо в статия, насочена против подобна маниерност.
Как може да се прокара с общи усилия пътят към доверието на младия човек, което е насъщна нужда на съвременността? Написаното по-долу не е мое откритие, всичко е казано преди повече от 23 века от Сократ, тази “въплътена философия”, по думите на Маркс, мъдреца, чиято мъдрост и може би сега й е съдено да бъде възродена.
Именно Сократ не само открил, но и през целия си живот вървял по пътя на доверието на младите. Или по-точно казано, създал изкуството за достигане на това доверие. А младите вървели до него, защото му вярвали – доверието на младите може да се спечели само когато те бъдат убедени, че фарът, който осветява техния жизнен път, излъчва светлината на истината, доброто и красотата. Именно истината, доброто и красотата – свещената триада на Платон, мълчаливият ученик на Сократ, който на млади години вървял със своя учител до смъртния му одър. И днес, след толкова векове на унижения на човешката самобитност и свобода, само философията, съчетаваща в себе си Сократовата мъдрост с прозренията на Маркс и неговия учител Хегел, изкристализирали в изкуството на диалектиката, може да доведе до така жадуваната хармония на младия човек със света.
Сократ живял в най-възвишената епоха на Елада и с право историята го запомни като квинтесенция на класическия дух на Гърция. Известно е, че той по цял ден скитал по улиците, площадите и пазарищата на Атина, а с него вървяла златната младеж на този най-свободен полис на тогавашна Гърция. Разговорите на Сократ с младите атиняни, описани от Платон, са образец на изкуството, чрез което може да се спечели доверието на младите, и наръчник за онзи, на когото в ХХ век не е безразлично дали младежта има към него същото доверие.
Някой може да се подразни, че говоря за най-мъдрия човек на Гърция и поставям Сократ на толкова висок пиедестал, а не, да речем, него. А може и да си помисли глупостта, че всичко това “не е толкова актуално”, щом като са минали 23 столетия оттогава. Когато попитали Пития кой е най-умният от гърците, тя отговорила: “Сократ, синът на Софрониск, от Атина, е най-мъдрият в Елада и в целия свят!”. В тези думи на жрицата са повярвали след това много достойни мъже, един от тях е Карл Маркс.
В ХХ век пътят към доверието на младите е много по-стръмен, изкривен и трънлив. Днешната младеж е обиждана, неслушана, навиквана, поради което е недоверчива и подозрителна. Тя има правото да бъде такава. Ако не беше такава, тя щеше да е покорна, послушна, примирена, а това е още по-лошо. Но тя е отчуждена младеж.
Сократовото изкуство е вечно, защото е силно и в наше време. Защото под неговата сила може да се сгромолясат стените на недоверието, да се преодолеят пропастите на отчуждението. Изкуството на Сократ и диалектиката на Хегел и Маркс са трудни изкуства. За овладяването им се иска освен техника и дарба, и талант. Но има още нещо, което е колкото важно, толкова и просто: “Да мислиш преди да говориш, и да говориш това, което мислиш!”. През ХХ век бяха изпробвани всички средства за противодействие на свободната мисъл: бесилки, “да работиш свободно”, но под дулото на пистолета, лагери на смъртта, тотално човеконенавистничество и насилие, тоталитаризъм от фашистки тип, дори средството, наречено Берия. Но те не успяха и на свободната човешка мисъл като че ли й е дошло времето на висок глас да изяви това, което я занимава.
А нашият малък, но изстрадал народ вероятно в епохата на най-дивото робство е изрекъл простата, но голяма мъдрост: “Езикът кости няма, но кости чупи!”. Нека обаче да не я разбираме от позицията на страхливия и самоосъзнаващ се роб. Да се надяваме, че това време вече окончателно е отминало! Иначе ни чакат нови коварни изпитания.
Ангел ГРЪНЧАРОВ, асистент по философия в катедра “Марксизъм-ленинизъм” на Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”
БЕЛЕЖКА НА РЕДАКЦИЯТА: Миналият понеделник в Пловдивския университет се събраха първите почитатели на новия философски дискусионен клуб-лектория. Авторът е един от създателите на Клуба. Изтъкнати български философи ще гостуват с лекции по история на световната философия и проблеми на съвременната философия. Пожелаваме на клуба висок градус на истинност!
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
Няма коментари:
Публикуване на коментар