Хората жадуват за смисъл, а няма кой да им го даде
Съзнанието за ценностна идентичност и политическият избор
Въпросът, който искам да поставя тук, е важен: как става така, че човек осъзнава причастността си към определени идеи и ценности? И какво представлява личността, която не е преживяла този поврат? Изглежда по тази причина такъв човек се чувства крайно объркан: не знае в какво да вярва. Мнозинството от хората не са "теоретици" и затова не се и опитват да схванат как става така, че нещо им "звучи" приемливо или съблазнително – а пък към друго, неизвестно защо, се отнасят с враждебност, с неприемане. С някои неща, които ни говорят, се съгласяваме, приемаме ги, обаче други ни дразнят и по никой начин не бихме ги подкрепили – на какво се дължи това?
Дали зависи само от хората, които ни поднасят дадени, примерно, политически програми? Дали съвпадението на ценностите се определя най-вече от някаква странна "личностна поносимост", която всъщност се изразява в това, че към този човек изпитвам доверие, а пък към другия съм съвсем недоверчив?! Принципът "подобното се привлича от подобно" ако действа навсякъде, т.е. също и в сферата на личностните и ценностни идентификации, то това означава, че на даден тип личностност съответства строго определен тип "ценностност". Ако е така, то се оказва, че нашите идеи зависят от конституцията на нашата личност, а пък тази последната има своите както душевни (психични), така и, защо не, своите телесни измерения и проявления. На мен ми се струва, че една такава причинна зависимост не е съвсем оправдана тъкмо заради "механичността" й, заради този детерминизъм, който изравнява индивидите, поставяйки ги в аналогични ситуации и изисквайки еднакви реакции. А това означава, че се отрича решаващата роля на този най-важен фактор в сферата на "човешките неща", а именно – свободата.
Поставеният проблем опира до същината на нещо крайно значимо: личностно-ценностната идентификация, която стои в основата на политическия избор. Изпитваш доверие към даден лидер, и на тази основа му даваш гласа си: защото си сигурен, че той там, в парламента, ще говори това, което ти лично би казал ако можеше да бъдеш там – и ако можеше да говориш по този начин, разбира се. Моят избраник, уверен съм, ще защищава моите "интереси", защото аз виждам в негово лице човека, носител на ония същите ценности, в името на които и заради които аз съм готов на всичко – и от които никога няма да отстъпя. Аз, примерно, като философ, мога да си дам сметка за ценностите, които ме сродяват, примерно, с Иван Костов, и за които, възможно е, и самият Костов да не си дава достатъчно ясно сметка. Но как да си обясним доверието на един неизкушен във философията човек, който съвсем несъзнавано, воден от смътен, неясен импулс в душата си, изпитва пълно доверие към този или онзи политик? И това за него е достатъчно силен мотив в деня на изборите да стане от дивана, да отиде до урната и да даде гласа и доверието си за него.
А в същото време други хора, и у нас те са едно мнозинство, не намират смисъл да идат да гласуват, т.е. в душите им не се ражда същия този импулс. Те не изпитват доверие към никого, нищо не е в състояние да ги "отлепи" от дивана в деня на изборите – как е възможно това?! Нашата демокрация е в ужасна криза и все повече хора не виждат смисъла от участието си в едно такова, по мнението им, "тъпо шоу". Някакви си там говорят, плямпат нещо, други крещят като... "фюрери", трети лицемерят и лъжат, четвърти пък се преструват на "народни чиляци" и искат да ме подкупят: не, няма да стане, баста! Та аз не мога да схвана защо е всичко това, аз не мога никому да се доверя, пък и ми убягва най-вече смисъла на цялото това "занятие". Ето така, предполагам, се чувства човекът, който не гласува и няма да гласува докато нещо не се промени в съзнанието му: а как ще стане това? Когато развитието на нещата в една страна се определя не от мнозинството от хората (демокрация), а от едно малцинство, то тогава демокрацията е потъпкана и имаме всичко друго – охлокрация, плутокрация, олигархия и пр. – но само не демокрация.
Ала има и нещо друго, не по-малко загадъчно: ние по коренно различен начин оценяваме случващото се. Каквото и да стане, налице са винаги най-различни оценки и тълкувания. Уж има "факти", уж сме "информирани", а нееднакво виждаме събитията, откриваме в тях най-различен смисъл. Което е добро за едни, е съвсем лошо за други, което трябва да стане и е полезно за дадени групи от хора, е недопустимо и е вредно от гледната точка на други – как е възможно такова разногласие и такава несъвместимост? Не е ли възможно оценките ни да се синхронизират по някакъв начин, защото този субективизъм и ценностен релативизъм подсказва, че едва ли някой може да претендира за "валидност" и "задължителност" на своите оценки? А пък и как изобщо можем да съотнасяме толкова несъвместими "виждания" на случващото се?! Оказва се, че на тази почва е затруднена не само комуникацията, ами и разбирането помежду ни, което пък предпоставя и други още по-неприятни затруднения. Ето че в крайна сметка се стига до констатацията, че това, на което дължим нашата човечност – способността за преживяване, за "вживяване" в случващото се, за субективни реакции, за оценяване и постигане на смисъла – е нещото, което и ни разделя по един най-коварен начин. Можем ли при това положение да си влияем взаимно на оценките, можем ли да сближаваме позициите си в търсенето на "общозадължителност"? Може ли така да се въздейства на даден човек, та да му помогнеш да разбере, че твоята преценка не е твой каприз? А е нещо, с което е добре и той самият да се съобрази, пък дори и не да възприеме изцяло.
Разбира се, не бива да се насаждат утопии: някои неща едва ли са възможни, пък дори и да са постижими, едва ли ще ни донесат желания благотворен и оздравителен ефект: нещата неслучайно са така и изглежда е по-добре да си останат такива. Защото нашата намеса в тях, решавайки уж някакви проблеми, създава други, още по-опасни. Но ето, да речем, как е възможно в рамките на една ценностна система или поне нагласа – тази на дясното мислене – се стигна до проблематизирания, които доведоха до крайно различни и противоборстващи помежду си виждания? Даже “единомишленици” спорят, и то често крайно разпалено, единството при това положение се оказва химера – как е възможно това? И докъде ще се стигне ако заразата на несъгласията и разногласията не бъде неутрализирана?
Между нас като мислещи, оценяващи и действащи свободни същества съществуват някакви невидими “нишки”, които въпреки всичко ни свързват в една, макар и разнолика, но човешка общност. Това са нашите ценности, за които често не си даваме изобщо сметка: те обаче си действат най-подмолно, но точно затова и така мощно. Ценностните групирания, благодарение на които вътре в една ценностна група или общност разбирането и солидарността са възможни – но в същото време точно те и ни противопоставят на всички останали ценностни общности! – са факт на живота, който трябва да приемем със смирение. Дискусиите, диалогът, най-свободните разговори при зачитане на правото на другия да бъде различен и при уважението на позицията му, са единствения начин за постигане на “истината”, за доближаване до “обективността”, за някакво що-годе сближаване на позициите и на тази основа за постигане на единодействие.
Всичко казано дотук ме подготви да поставя своята диагноза: обществото ни като цяло, пък и десницата в частност, страдат от недостатъчно ясна ценностна идентичност. Това означава, че липсва развито съзнание за най-същностните измерения и фактори, които ни правят такива, какви сме. И които ни правят личности и граждани в най-възвишения смисъл на тия думи. Хората у нас са поразени от вируса на безсмислието, който е крайно опасен и срещу който трябва да се борим най-решително. По повърхността това се изявява именно като усещане за обърканост, за загуба на ориентирите и на опорните точки, като чувство за невероятна абсурдност на случващото се. Такъв човек се чувства оставен на произвола, лъган, окраден, подигран, насилван от най-тъпи гаври.
А под повърхността, в основата на подобни феномени на масовото съзнание, стои именно този така коварен ценностен релативизъм или загубата на субстанциалните ни опори – ценностни, нравствени, духовни – които ни правят свободни човешки същества и граждани. Обществото ни като цяло, а и десницата в частност, ще тръгнат към оздравяване и ще повярват в силата си едва когато осъзнаят, че именно ясната и същностна идентичност – дълбокото убеждение за собствените ти ценности – е нещото, което носи здравина и сила. Когато си объркан, когато не знаеш какво точно искаш, когато си се поддал на безнравствени подбуди, когато си се подхлъзнал в най-пошъл прагматизъм, когато си изневерил на най-базисни ценности, когато си станал двуличен, тогава никой няма да ти се довери. Изглежда точно това се случи на десницата, на десните лидери - и именно то е в основата на нейната криза.
Кризата на десницата се дължи на ценностната неизявеност на дясното съзнание, на недостигнатата все още ясна ценностна идентичност на хората, които определят себе си за десни – било то политици и лидери, било най-обикновени граждани, симпатизанти и “гласоподаватели”. Завинаги с усет само не може да се живее, иска се и съзнание: дотук десните ги сродяваше само и единствено усета за свобода. Но това вече не стига, иска се съзнание за целостта от ценности, които правят "склонния към дясното" човек гражданин, ясно съзнаващ своята принадлежност към дясната философия. Затова доверието към десницата ще расте успоредно с нейното ценностно укрепване, с постигането и демонстрирането на ясно съзнание за ония ценности в тяхната необходима връзка, които дават огромните предимства на дясномислещия човек. И които съвпадат с една съвсем човечна и нормална чувствителност, с едно най-естествено светоусещане и с една така практична житейска философия.
Това, че десницата най-болезнено преживява своята ценностна неизявеност, пък и самото усещане за “провал” и “крах” на дясното показва, че десните хора, отличаващи се с една по-изтънчена и мобилна чувствителност и мисловност, най-напред и доста болезнено усетиха този коварен ценностен дефицит. Същото, но не в така остра форма, е налице и при лявата ценностна парадигма, която обаче винаги се е отличавала със съвсем закъснели реакции. А пък възходът на популизма, на политическия нихилизъм, на най-разюзданата демагогия и на аморализма в сферата на политическото всъщност е външния израз и “черпенето на дивидентите” именно на ценностния вакуум, в който се оказахме: колкото сме по-объркани, толкова повече ще просперират пишман-политиците и ментетата. Нашата обърканост е извора, който подхранва тяхната арогантност. Успоредно пък с ценностното оздравяване и с развитието на все по-ясната ценностна идентичност на нашите десни партии, с изкристализирането на дясната ценностна ориентация, ще намалява и “социалната основа” на популистите и на политическите шарлатани. И точно този е търсения ефект на все по-разрастващо се доверие и на увеличаваща се подкрепа към автентичното дясно. Ако това не стане, току-виж Б.Борисов ще успее по най-левичарски начин да открадне дясното под носа на дясномислещите хора и техните лидери, което, както и да го погледнем, си е същински резил...
Наистина хората жадуват за смисъл, а пък няма кой да им го даде: десните са призвани да постигнат и да изявят този животворен и спасителен смисъл. Иска се твърда борба за ценностна идентичност, която е постижима в най-откровени, свободни и оживени дискусии, дебати, спорове, в най-настойчиво мислене и взиране в самите себе си: друг път за това няма. Трябва да се изобличат и отхвърлят най-решително ония коварни стереотипи и оня манталитет на пълната ценностна безпринципност, които доведоха до моралната дискредитация на десните политици и десните партии, а пък покрай тях и на политическото изобщо. А и не разполагаме с прекалено много време за това: колкото по-скоро доживеем този поврат, толкова по-добре.
Защото изнемощялото от ценностна обърканост и от всички издевателства българско общество отдавна копнее за спасителния бряг, за въодушевяващия и така съдбовен хоризонт на ясната ценностна идентичност. Винаги идеите и ценностите са движили света: дойде моментът да се разделим както с материализма, наложен ни от комунизма и впит като проказа в толкова много души, така и с нихилизма, а също и с цялата онази съпровождаща го и толкова аморална политическа свита. Защото едва на тази основа ще изгрее ясното слънце на толкова страстно жадувания от душите ни величав ценностен космос, към който е крайно време да се приобщим истински, с целите си души - и със сърцата си дори. Защото едва тогава всяко нещо ще си отиде на своето място...
28.05.2007
Съзнанието за ценностна идентичност и политическият избор
Въпросът, който искам да поставя тук, е важен: как става така, че човек осъзнава причастността си към определени идеи и ценности? И какво представлява личността, която не е преживяла този поврат? Изглежда по тази причина такъв човек се чувства крайно объркан: не знае в какво да вярва. Мнозинството от хората не са "теоретици" и затова не се и опитват да схванат как става така, че нещо им "звучи" приемливо или съблазнително – а пък към друго, неизвестно защо, се отнасят с враждебност, с неприемане. С някои неща, които ни говорят, се съгласяваме, приемаме ги, обаче други ни дразнят и по никой начин не бихме ги подкрепили – на какво се дължи това?
Дали зависи само от хората, които ни поднасят дадени, примерно, политически програми? Дали съвпадението на ценностите се определя най-вече от някаква странна "личностна поносимост", която всъщност се изразява в това, че към този човек изпитвам доверие, а пък към другия съм съвсем недоверчив?! Принципът "подобното се привлича от подобно" ако действа навсякъде, т.е. също и в сферата на личностните и ценностни идентификации, то това означава, че на даден тип личностност съответства строго определен тип "ценностност". Ако е така, то се оказва, че нашите идеи зависят от конституцията на нашата личност, а пък тази последната има своите както душевни (психични), така и, защо не, своите телесни измерения и проявления. На мен ми се струва, че една такава причинна зависимост не е съвсем оправдана тъкмо заради "механичността" й, заради този детерминизъм, който изравнява индивидите, поставяйки ги в аналогични ситуации и изисквайки еднакви реакции. А това означава, че се отрича решаващата роля на този най-важен фактор в сферата на "човешките неща", а именно – свободата.
Поставеният проблем опира до същината на нещо крайно значимо: личностно-ценностната идентификация, която стои в основата на политическия избор. Изпитваш доверие към даден лидер, и на тази основа му даваш гласа си: защото си сигурен, че той там, в парламента, ще говори това, което ти лично би казал ако можеше да бъдеш там – и ако можеше да говориш по този начин, разбира се. Моят избраник, уверен съм, ще защищава моите "интереси", защото аз виждам в негово лице човека, носител на ония същите ценности, в името на които и заради които аз съм готов на всичко – и от които никога няма да отстъпя. Аз, примерно, като философ, мога да си дам сметка за ценностите, които ме сродяват, примерно, с Иван Костов, и за които, възможно е, и самият Костов да не си дава достатъчно ясно сметка. Но как да си обясним доверието на един неизкушен във философията човек, който съвсем несъзнавано, воден от смътен, неясен импулс в душата си, изпитва пълно доверие към този или онзи политик? И това за него е достатъчно силен мотив в деня на изборите да стане от дивана, да отиде до урната и да даде гласа и доверието си за него.
А в същото време други хора, и у нас те са едно мнозинство, не намират смисъл да идат да гласуват, т.е. в душите им не се ражда същия този импулс. Те не изпитват доверие към никого, нищо не е в състояние да ги "отлепи" от дивана в деня на изборите – как е възможно това?! Нашата демокрация е в ужасна криза и все повече хора не виждат смисъла от участието си в едно такова, по мнението им, "тъпо шоу". Някакви си там говорят, плямпат нещо, други крещят като... "фюрери", трети лицемерят и лъжат, четвърти пък се преструват на "народни чиляци" и искат да ме подкупят: не, няма да стане, баста! Та аз не мога да схвана защо е всичко това, аз не мога никому да се доверя, пък и ми убягва най-вече смисъла на цялото това "занятие". Ето така, предполагам, се чувства човекът, който не гласува и няма да гласува докато нещо не се промени в съзнанието му: а как ще стане това? Когато развитието на нещата в една страна се определя не от мнозинството от хората (демокрация), а от едно малцинство, то тогава демокрацията е потъпкана и имаме всичко друго – охлокрация, плутокрация, олигархия и пр. – но само не демокрация.
Ала има и нещо друго, не по-малко загадъчно: ние по коренно различен начин оценяваме случващото се. Каквото и да стане, налице са винаги най-различни оценки и тълкувания. Уж има "факти", уж сме "информирани", а нееднакво виждаме събитията, откриваме в тях най-различен смисъл. Което е добро за едни, е съвсем лошо за други, което трябва да стане и е полезно за дадени групи от хора, е недопустимо и е вредно от гледната точка на други – как е възможно такова разногласие и такава несъвместимост? Не е ли възможно оценките ни да се синхронизират по някакъв начин, защото този субективизъм и ценностен релативизъм подсказва, че едва ли някой може да претендира за "валидност" и "задължителност" на своите оценки? А пък и как изобщо можем да съотнасяме толкова несъвместими "виждания" на случващото се?! Оказва се, че на тази почва е затруднена не само комуникацията, ами и разбирането помежду ни, което пък предпоставя и други още по-неприятни затруднения. Ето че в крайна сметка се стига до констатацията, че това, на което дължим нашата човечност – способността за преживяване, за "вживяване" в случващото се, за субективни реакции, за оценяване и постигане на смисъла – е нещото, което и ни разделя по един най-коварен начин. Можем ли при това положение да си влияем взаимно на оценките, можем ли да сближаваме позициите си в търсенето на "общозадължителност"? Може ли така да се въздейства на даден човек, та да му помогнеш да разбере, че твоята преценка не е твой каприз? А е нещо, с което е добре и той самият да се съобрази, пък дори и не да възприеме изцяло.
Разбира се, не бива да се насаждат утопии: някои неща едва ли са възможни, пък дори и да са постижими, едва ли ще ни донесат желания благотворен и оздравителен ефект: нещата неслучайно са така и изглежда е по-добре да си останат такива. Защото нашата намеса в тях, решавайки уж някакви проблеми, създава други, още по-опасни. Но ето, да речем, как е възможно в рамките на една ценностна система или поне нагласа – тази на дясното мислене – се стигна до проблематизирания, които доведоха до крайно различни и противоборстващи помежду си виждания? Даже “единомишленици” спорят, и то често крайно разпалено, единството при това положение се оказва химера – как е възможно това? И докъде ще се стигне ако заразата на несъгласията и разногласията не бъде неутрализирана?
Между нас като мислещи, оценяващи и действащи свободни същества съществуват някакви невидими “нишки”, които въпреки всичко ни свързват в една, макар и разнолика, но човешка общност. Това са нашите ценности, за които често не си даваме изобщо сметка: те обаче си действат най-подмолно, но точно затова и така мощно. Ценностните групирания, благодарение на които вътре в една ценностна група или общност разбирането и солидарността са възможни – но в същото време точно те и ни противопоставят на всички останали ценностни общности! – са факт на живота, който трябва да приемем със смирение. Дискусиите, диалогът, най-свободните разговори при зачитане на правото на другия да бъде различен и при уважението на позицията му, са единствения начин за постигане на “истината”, за доближаване до “обективността”, за някакво що-годе сближаване на позициите и на тази основа за постигане на единодействие.
Всичко казано дотук ме подготви да поставя своята диагноза: обществото ни като цяло, пък и десницата в частност, страдат от недостатъчно ясна ценностна идентичност. Това означава, че липсва развито съзнание за най-същностните измерения и фактори, които ни правят такива, какви сме. И които ни правят личности и граждани в най-възвишения смисъл на тия думи. Хората у нас са поразени от вируса на безсмислието, който е крайно опасен и срещу който трябва да се борим най-решително. По повърхността това се изявява именно като усещане за обърканост, за загуба на ориентирите и на опорните точки, като чувство за невероятна абсурдност на случващото се. Такъв човек се чувства оставен на произвола, лъган, окраден, подигран, насилван от най-тъпи гаври.
А под повърхността, в основата на подобни феномени на масовото съзнание, стои именно този така коварен ценностен релативизъм или загубата на субстанциалните ни опори – ценностни, нравствени, духовни – които ни правят свободни човешки същества и граждани. Обществото ни като цяло, а и десницата в частност, ще тръгнат към оздравяване и ще повярват в силата си едва когато осъзнаят, че именно ясната и същностна идентичност – дълбокото убеждение за собствените ти ценности – е нещото, което носи здравина и сила. Когато си объркан, когато не знаеш какво точно искаш, когато си се поддал на безнравствени подбуди, когато си се подхлъзнал в най-пошъл прагматизъм, когато си изневерил на най-базисни ценности, когато си станал двуличен, тогава никой няма да ти се довери. Изглежда точно това се случи на десницата, на десните лидери - и именно то е в основата на нейната криза.
Кризата на десницата се дължи на ценностната неизявеност на дясното съзнание, на недостигнатата все още ясна ценностна идентичност на хората, които определят себе си за десни – било то политици и лидери, било най-обикновени граждани, симпатизанти и “гласоподаватели”. Завинаги с усет само не може да се живее, иска се и съзнание: дотук десните ги сродяваше само и единствено усета за свобода. Но това вече не стига, иска се съзнание за целостта от ценности, които правят "склонния към дясното" човек гражданин, ясно съзнаващ своята принадлежност към дясната философия. Затова доверието към десницата ще расте успоредно с нейното ценностно укрепване, с постигането и демонстрирането на ясно съзнание за ония ценности в тяхната необходима връзка, които дават огромните предимства на дясномислещия човек. И които съвпадат с една съвсем човечна и нормална чувствителност, с едно най-естествено светоусещане и с една така практична житейска философия.
Това, че десницата най-болезнено преживява своята ценностна неизявеност, пък и самото усещане за “провал” и “крах” на дясното показва, че десните хора, отличаващи се с една по-изтънчена и мобилна чувствителност и мисловност, най-напред и доста болезнено усетиха този коварен ценностен дефицит. Същото, но не в така остра форма, е налице и при лявата ценностна парадигма, която обаче винаги се е отличавала със съвсем закъснели реакции. А пък възходът на популизма, на политическия нихилизъм, на най-разюзданата демагогия и на аморализма в сферата на политическото всъщност е външния израз и “черпенето на дивидентите” именно на ценностния вакуум, в който се оказахме: колкото сме по-объркани, толкова повече ще просперират пишман-политиците и ментетата. Нашата обърканост е извора, който подхранва тяхната арогантност. Успоредно пък с ценностното оздравяване и с развитието на все по-ясната ценностна идентичност на нашите десни партии, с изкристализирането на дясната ценностна ориентация, ще намалява и “социалната основа” на популистите и на политическите шарлатани. И точно този е търсения ефект на все по-разрастващо се доверие и на увеличаваща се подкрепа към автентичното дясно. Ако това не стане, току-виж Б.Борисов ще успее по най-левичарски начин да открадне дясното под носа на дясномислещите хора и техните лидери, което, както и да го погледнем, си е същински резил...
Наистина хората жадуват за смисъл, а пък няма кой да им го даде: десните са призвани да постигнат и да изявят този животворен и спасителен смисъл. Иска се твърда борба за ценностна идентичност, която е постижима в най-откровени, свободни и оживени дискусии, дебати, спорове, в най-настойчиво мислене и взиране в самите себе си: друг път за това няма. Трябва да се изобличат и отхвърлят най-решително ония коварни стереотипи и оня манталитет на пълната ценностна безпринципност, които доведоха до моралната дискредитация на десните политици и десните партии, а пък покрай тях и на политическото изобщо. А и не разполагаме с прекалено много време за това: колкото по-скоро доживеем този поврат, толкова по-добре.
Защото изнемощялото от ценностна обърканост и от всички издевателства българско общество отдавна копнее за спасителния бряг, за въодушевяващия и така съдбовен хоризонт на ясната ценностна идентичност. Винаги идеите и ценностите са движили света: дойде моментът да се разделим както с материализма, наложен ни от комунизма и впит като проказа в толкова много души, така и с нихилизма, а също и с цялата онази съпровождаща го и толкова аморална политическа свита. Защото едва на тази основа ще изгрее ясното слънце на толкова страстно жадувания от душите ни величав ценностен космос, към който е крайно време да се приобщим истински, с целите си души - и със сърцата си дори. Защото едва тогава всяко нещо ще си отиде на своето място...
28.05.2007
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
Няма коментари:
Публикуване на коментар