Лявата и дясната позиция спрямо учителската стачка
Наистина е много важно да се съпоставят тези две принципно различни позиции, та да се откроят фундаменталните различия между тях. И то тъкмо по един такъв специфичен обществен феномен, какъвто са учителските протести и искания. Защото щом като едно такова общо взето търпеливо и алтруистично съсловие, каквото е учителството, е предизвикано да предприеме толкова решителни и дори отчаяни действия по отстояване на правата и на достойнството си, то явно са накърнени негови най-същностни и базисни интереси. Което предпоставя и изследователското предизвикателство да се вникне по-дълбоко в случващото се с оглед схващане на неговия автентичен смисъл.
В дните на стачката медиите гъмжат от повърхностни и открито манипулативни писания на самозвани "експерти", които дават меродавни, но също толкова и кухи мнения. Няма конкретно да се спирам по-подробно върху този баласт, за да не отежнявам анализа си и заради неговата чистота.
Да тръгнем от това, че учителската стачка е действие по отстояване на някакви колективни или съсловни права. Примерно право на живот, право на достойно човешко съществуване. По начало това е индивидуално човешко право. Ала тъй като хората, упражняващи тази професия, в своята общност се чувстват застрашени, индивидуалното право прераства в съсловно, в колективно. И тъй като учителите си имат синдикални организации, призвани да защищават техните професионално-колективни права, самото явление учителска стачка, и то с искане за повишаване на заплатите, се разглежда като... "ляв феномен". Защото лявото по принцип е загрижено за общности, то игнорира индивидуалното за сметка на колективното. От друга страна пък искането за "преразпределяне", за "социална справедливост", настояването "държавата нещо да даде" на това или на онова съсловие, съдържат в себе си безусловна лява тенденция. Самото очакване държавата да реши тези проблеми на съсловието чрез преразпределяне на общия продукт е ляво по същината си очакване.
Парадоксът обаче е този, че и правителството е ляво, понеже съвсем ляв е министър-председателят, което означава, че лявото стачно искане на учителите би трябвало безпроблемно да бъде задоволено от управляващите, носители на същата лява социално-политическа и икономическа нагласа. Виждаме обаче, че правителството до момента се инати, прави се на разсеяно, а пък левият министър-председател се преструва на “десен”, понеже не е склонен току-така да даде повишение на учителските заплати. И лъже най-безсрамно че нямало откъде да се вземе та да се даде. И то при положение, че самият той в програмата на правителството е заложил същите леви лъжливи пожелания и обещания. Ние, впрочем, сме свикнали у нас нещата да са невъобразимо объркани, така че нека за момента да не се чудим прекалено на този външен, а иначе съвсем закономерен парадокс.
Дясната трактовка на исканията на учителите се свежда до принципното разбиране, че проблемът няма да се реши чрез искане за получаване на по-голям дял от "общата баница", а само чрез качествени реформи и промени на самите основи на тази толкова важна социална сфера. Първо десните по начало смятат, че доходите могат да растат само след като се създадат и постоянно се насърчават факторите за растеж на икономиката и на производителността на труда. Защото да има нещо за преразпределяне, то трябва по-напред да бъде създадено и произведено. Ето защо десните политици не насърчават такава психология на "разпределящата справедливост", а търсят по-фундаменталните причини за всеобщ подем, в резултат на който ще се увеличат и средствата, отделяни за тази жизнено важна социална сфера. Но след като страната кажи-речи вече 6 години се управлява с леви лъжи и обещания (оказа се, че у нас дори и царят е ляв, кажи-речи всички са леви, и удобната опозиция – Атака – също е лява!), то в този момент недостатъчния темп на растеж и дори забавянето му неумолимо водят до ескалацията на такива искания. Поради което лявото правителство трябва да си плати за лъжите, трябва да обере и всички негативи на своята принципно сгрешена управленска стратегия и философия. Затова в този момент десните подкрепят по същество левите настроения на учителите и исканията им за получаване от държавата на по-голям дял от общия продукт. Пак парадокс, но както казах у нас парадоксите са всекидневие.
Левите управници, подложени на такъв по същество ляв натиск от страна на учителството, трябва да отстъпят и ще отстъпят – макар да знаят, че след това и други слоеве ще се надигнат за по-високи заплати. А пък левите традиционно държат високи доходите само на близките до властта или вътре в самата власт прослойки – примерно това на държавната бюрокрация, на полицията, на военните. Това вероятно е рефлекс от предишните години, когато онази система се крепеше единствено на тези привилегировани прослойки. Лявата лъжа – "Гласувайте за нас, ние на всички ще дадем и за всички ще се погрижим!" – тук блясва с цялата си откровеност именно като лъжа.
Десните у нас управляваха в доста кратък период, в който трябваше да решават насъщните и най-нетърпящи отлагане проблеми за реформиране на икономиката, за приватизацията, за финансовото оздравяване на страната, за промяна за гео-стратегическата ориентация на страната ни към западната ценностна система и към нейната икономическо-политическа общност. Поради което нямаха възможността да отделят подобаващо внимание на такава деликатна сфера, каквато е образованието.
Която, впрочем, изисква много усилия и дързост за принципно преустройство и промяна на самия дух, царуващ вътре в тази по същество духовна сфера на живот. Тъкмо дойде времето онова дясно правителство на Костов от 1997-2001 г. да може да пристъпи към отделяне на по-специално внимание на съпътстващите икономиката сфери, дойде време за избори и нашият паникьосан избирател избра лъжливия популист Симеон. В резултат на което у нас спряха всякакви реформи, а управляващите се отдадоха на невиждани злоупотреби. Поради което проблемите в образованието ескалираха, а унизително ниският социален и жизнен статус на учителите падна под всяко допустимо ниво. После дойде и мислещата за всичко друго, най-вече за далаверите около еврофондовете, но в никакъв случай не за образованието сегашна тристранна коалиция с нейните така лакоми “обръчи от фирми” около всяка от трите партии. Ето защо сега течащата учителска стачка е сигнална лампичка за това, че проблемите на тази сфера вече не могат да бъдат отлагани. Стига управляващите да не желаят да се издънят тотално, към което, както изглежда, най-неумолимо върви целият развой на нещата.
Та стачката все още си продължава. Учители с всякакви политически предпочитания и ориентации са рамо до рамо в тази борба и са изпълнени с решимост този път да доведат нещата докрай, до победа. Правителството най-цинично мълчи или се опъва, нищо че то е главният виновник да се стигне дотук. Такъв един ирационален инат ще доведе това правителство до неизбежен крах. Страхувайки се от предусещания крах, управляващите ще кандисат и ще увеличат заплатите на учителите – тази е моята прогноза за изход от затегналия се казус. Това трябва да стане през идващата решителна седмица. И с този акт – вдигайки заплатите на учителите – правителството просто ще ускори идването на своя неминуем провал. Което е справедлива присъда спрямо една толкова лъжлива управленска философия, която сама насърчава всички да искат от държавата, а никой да не мисли как да даде нещо на общността.
Накрая искам нещо да запитам: способни ли сме на гражданско благородство? Съмнявам се, но знае ли се: може пък да сме и способни вече. Какво благородство ли? Ами имам предвид ето сега, след като толкова време вече тече учителската стачка, някое съсловие, организация или пък дори някаква група от хора или дори отделни индивиди твърдо да заявят, че подкрепят исканията на учителите. Но да дадат подкрепата си не на принципа "Подкрепяме, но искаме и нашите заплати да станат по-високи!", а на един наистина благороден и безкористен принцип: "Нека сега да увеличат техните заплати, пък ние ще почакаме". Което е една толкова нужна ни проява на автентична и здрава гражданска солидарност.
Защото ако дадено съсловие, примерно лекарското, заяви това, по този начин ще бъде обезоръжено правителството, което, както забелязвате, твърди: "Няма пари, всички искат, да дадем на даскалите значи да вземем от другите". И по този начин настройва съсловия срещу съсловия, провеждайки на дело римско-комунистическа теория "Разделяй и владей". И го твърди най-нагло и то при положение, че тъкмо работа на самото правителство е да определя приоритети. Т.е. за известен период на преден план да е развитието примерно на образованието, за друг период предимство да се отдава на други сфери. Но явно такива като Станишев дори не знаят до какво се свежда работата им, понеже тия млади “надеждни другари”, както е известно, никога изобщо не са и работили някога и някъде: те с раждането си са предопределени за "ръководители". И щом правителството не си върши работата, то явно ние трябва да му я вършим. Което значи, че ние, гражданите, сами примерно да заявим: "За известно време признаваме предимство и приоритет на образованието и на учителството, понеже съзнаваме, че тази сфера е от особен обществен интерес." Възможно ли е у нас да се случи такова нещо, способни ли сме на такива себеотрицателни прояви на гражданско благородство?
Много ми се иска да сме способни на такова нещо, което ще покаже, че сме на път да узреем за демокрацията, която с други думи казано означава "самоуправление". Ако покажем, че сами можем да се управляваме, ще поставим динамит в самата основа на олигархичния строй, понеже ще се окаже, че на народ, който е способен сам да се управлява, господстваща и "ръководна" олигархия изобщо не му е нужна. А това няма как да не доведе до известни благотворни промени дори и в съзнанието на хората, които са в основата – така или иначе – на всички други промени. Ето, ако някое съсловие има доблестта да заяви: "Ние се отказваме сега от претенции, нека този път учителите да бъдат подпомогнати, те имат по-голямо право да искат увеличение на заплатите!", то това може да бъде и пример за други съсловия да заявят същото. А пък тогава Станишев няма вече да може да настройва едни срещу други – и така да прецаква всички!
Но това показва само едно: битката този път ще бъде истинска, щом са пуснати в действие такива отвратителни прийоми за напълно нечестни изнудвания от страна на правителството. И ето мъдрият извод, който управниците искат да ни внушат, сякаш сме тикви, а не хора: най-разумно е да си стоите с мизерни заплати, та да сте си спокойни и да сте доволни. По-големите заплати и пенсии ще ви доведат до големи грижи как да си харчите парите, те също са и взривоопасни: затова си мълчете в мизерията, понеже с нея сте си свикнали. Недейте да гледате това, че даже и в Африка заплатите са по-високи: ние може да сме бедни, но пък за сметка на това сме си щастливи! Румънците даже взимали по-големи заплати, ама пък цените са им много по-високи, от което излиза, че ние сме по-богати дори и от тях! А пък ние може да сме с най-ниски заплати в цяла Европа, но пък сме и с най-ниските цени, което трябва да е извор на нескончаема радост. Току-виж излезе, че сме и по-богати от европейците: защото сърцата ни са по-богати! А пък да ламти човек за пари е долна работа. И т.н., и т.н., какви ли не простотии може да се прочетат тия дни по манипулиращите медии, загубили вече всякакъв срам. И ето, като капак на всичко, дори и работодателите удариха едно рамо на правителството, поставяйки ултиматум: никакво увеличение на никакви заплати! И на никакви пенсии! Тоест господстващата олигархия си каза тежката дума, та да разберат всички кой всъщност управлява тази страна!
Разбира се, всички тия приказки са пълни глупости. Опитват се да насаждат абсолютно неоснователни страхове: повечето пари у учителите, разбира се, няма да доведат до (хипер)инфлация, а поне малко ще стимулират растежа на икономиката ни. Питайте всеки сериозен икономист ще ви го каже и докаже, защото това са елементарни неща. При това тия пари за увеличаване на учителските заплати не са кой знае колко много, та да "съсипят" икономиката ни. Увеличаването на ресурса на част от потребителите води до увеличаване на цените само в затворени икономики, в които е налице дефицит на стоки.
Нашата икономика отдавна не е такава. А че ще има ескалация на исканията за по-високи заплати и пенсии това е нормално. То просто показва, че сегашното правителство трябва да си иде като провалило се. Колкото по-скоро, толкова по-добре...
Защото да каже едно правителство "Няма пари!", и то при положение, че неговата задача в управлението е тъкмо правилно да разпределя ресурсите и да се грижи за приоритетите, означава че все едно казва: "Ние не можем да управляваме!". Това казва всъщност таварищ Дмитриевич Станишев като повтаря, че нямало пари, ама сам не съзнава какво всъщност казва. Което показва и доказва още веднъж само това, което всички отдавна знаят: че не го бива за работата, която сме му поверили. И значи трябва да си иде. И то колкото по-рано, толкова по-добре…
14 октомври 2007, неделя
Наистина е много важно да се съпоставят тези две принципно различни позиции, та да се откроят фундаменталните различия между тях. И то тъкмо по един такъв специфичен обществен феномен, какъвто са учителските протести и искания. Защото щом като едно такова общо взето търпеливо и алтруистично съсловие, каквото е учителството, е предизвикано да предприеме толкова решителни и дори отчаяни действия по отстояване на правата и на достойнството си, то явно са накърнени негови най-същностни и базисни интереси. Което предпоставя и изследователското предизвикателство да се вникне по-дълбоко в случващото се с оглед схващане на неговия автентичен смисъл.
В дните на стачката медиите гъмжат от повърхностни и открито манипулативни писания на самозвани "експерти", които дават меродавни, но също толкова и кухи мнения. Няма конкретно да се спирам по-подробно върху този баласт, за да не отежнявам анализа си и заради неговата чистота.
Да тръгнем от това, че учителската стачка е действие по отстояване на някакви колективни или съсловни права. Примерно право на живот, право на достойно човешко съществуване. По начало това е индивидуално човешко право. Ала тъй като хората, упражняващи тази професия, в своята общност се чувстват застрашени, индивидуалното право прераства в съсловно, в колективно. И тъй като учителите си имат синдикални организации, призвани да защищават техните професионално-колективни права, самото явление учителска стачка, и то с искане за повишаване на заплатите, се разглежда като... "ляв феномен". Защото лявото по принцип е загрижено за общности, то игнорира индивидуалното за сметка на колективното. От друга страна пък искането за "преразпределяне", за "социална справедливост", настояването "държавата нещо да даде" на това или на онова съсловие, съдържат в себе си безусловна лява тенденция. Самото очакване държавата да реши тези проблеми на съсловието чрез преразпределяне на общия продукт е ляво по същината си очакване.
Парадоксът обаче е този, че и правителството е ляво, понеже съвсем ляв е министър-председателят, което означава, че лявото стачно искане на учителите би трябвало безпроблемно да бъде задоволено от управляващите, носители на същата лява социално-политическа и икономическа нагласа. Виждаме обаче, че правителството до момента се инати, прави се на разсеяно, а пък левият министър-председател се преструва на “десен”, понеже не е склонен току-така да даде повишение на учителските заплати. И лъже най-безсрамно че нямало откъде да се вземе та да се даде. И то при положение, че самият той в програмата на правителството е заложил същите леви лъжливи пожелания и обещания. Ние, впрочем, сме свикнали у нас нещата да са невъобразимо объркани, така че нека за момента да не се чудим прекалено на този външен, а иначе съвсем закономерен парадокс.
Дясната трактовка на исканията на учителите се свежда до принципното разбиране, че проблемът няма да се реши чрез искане за получаване на по-голям дял от "общата баница", а само чрез качествени реформи и промени на самите основи на тази толкова важна социална сфера. Първо десните по начало смятат, че доходите могат да растат само след като се създадат и постоянно се насърчават факторите за растеж на икономиката и на производителността на труда. Защото да има нещо за преразпределяне, то трябва по-напред да бъде създадено и произведено. Ето защо десните политици не насърчават такава психология на "разпределящата справедливост", а търсят по-фундаменталните причини за всеобщ подем, в резултат на който ще се увеличат и средствата, отделяни за тази жизнено важна социална сфера. Но след като страната кажи-речи вече 6 години се управлява с леви лъжи и обещания (оказа се, че у нас дори и царят е ляв, кажи-речи всички са леви, и удобната опозиция – Атака – също е лява!), то в този момент недостатъчния темп на растеж и дори забавянето му неумолимо водят до ескалацията на такива искания. Поради което лявото правителство трябва да си плати за лъжите, трябва да обере и всички негативи на своята принципно сгрешена управленска стратегия и философия. Затова в този момент десните подкрепят по същество левите настроения на учителите и исканията им за получаване от държавата на по-голям дял от общия продукт. Пак парадокс, но както казах у нас парадоксите са всекидневие.
Левите управници, подложени на такъв по същество ляв натиск от страна на учителството, трябва да отстъпят и ще отстъпят – макар да знаят, че след това и други слоеве ще се надигнат за по-високи заплати. А пък левите традиционно държат високи доходите само на близките до властта или вътре в самата власт прослойки – примерно това на държавната бюрокрация, на полицията, на военните. Това вероятно е рефлекс от предишните години, когато онази система се крепеше единствено на тези привилегировани прослойки. Лявата лъжа – "Гласувайте за нас, ние на всички ще дадем и за всички ще се погрижим!" – тук блясва с цялата си откровеност именно като лъжа.
Десните у нас управляваха в доста кратък период, в който трябваше да решават насъщните и най-нетърпящи отлагане проблеми за реформиране на икономиката, за приватизацията, за финансовото оздравяване на страната, за промяна за гео-стратегическата ориентация на страната ни към западната ценностна система и към нейната икономическо-политическа общност. Поради което нямаха възможността да отделят подобаващо внимание на такава деликатна сфера, каквато е образованието.
Която, впрочем, изисква много усилия и дързост за принципно преустройство и промяна на самия дух, царуващ вътре в тази по същество духовна сфера на живот. Тъкмо дойде времето онова дясно правителство на Костов от 1997-2001 г. да може да пристъпи към отделяне на по-специално внимание на съпътстващите икономиката сфери, дойде време за избори и нашият паникьосан избирател избра лъжливия популист Симеон. В резултат на което у нас спряха всякакви реформи, а управляващите се отдадоха на невиждани злоупотреби. Поради което проблемите в образованието ескалираха, а унизително ниският социален и жизнен статус на учителите падна под всяко допустимо ниво. После дойде и мислещата за всичко друго, най-вече за далаверите около еврофондовете, но в никакъв случай не за образованието сегашна тристранна коалиция с нейните така лакоми “обръчи от фирми” около всяка от трите партии. Ето защо сега течащата учителска стачка е сигнална лампичка за това, че проблемите на тази сфера вече не могат да бъдат отлагани. Стига управляващите да не желаят да се издънят тотално, към което, както изглежда, най-неумолимо върви целият развой на нещата.
Та стачката все още си продължава. Учители с всякакви политически предпочитания и ориентации са рамо до рамо в тази борба и са изпълнени с решимост този път да доведат нещата докрай, до победа. Правителството най-цинично мълчи или се опъва, нищо че то е главният виновник да се стигне дотук. Такъв един ирационален инат ще доведе това правителство до неизбежен крах. Страхувайки се от предусещания крах, управляващите ще кандисат и ще увеличат заплатите на учителите – тази е моята прогноза за изход от затегналия се казус. Това трябва да стане през идващата решителна седмица. И с този акт – вдигайки заплатите на учителите – правителството просто ще ускори идването на своя неминуем провал. Което е справедлива присъда спрямо една толкова лъжлива управленска философия, която сама насърчава всички да искат от държавата, а никой да не мисли как да даде нещо на общността.
Накрая искам нещо да запитам: способни ли сме на гражданско благородство? Съмнявам се, но знае ли се: може пък да сме и способни вече. Какво благородство ли? Ами имам предвид ето сега, след като толкова време вече тече учителската стачка, някое съсловие, организация или пък дори някаква група от хора или дори отделни индивиди твърдо да заявят, че подкрепят исканията на учителите. Но да дадат подкрепата си не на принципа "Подкрепяме, но искаме и нашите заплати да станат по-високи!", а на един наистина благороден и безкористен принцип: "Нека сега да увеличат техните заплати, пък ние ще почакаме". Което е една толкова нужна ни проява на автентична и здрава гражданска солидарност.
Защото ако дадено съсловие, примерно лекарското, заяви това, по този начин ще бъде обезоръжено правителството, което, както забелязвате, твърди: "Няма пари, всички искат, да дадем на даскалите значи да вземем от другите". И по този начин настройва съсловия срещу съсловия, провеждайки на дело римско-комунистическа теория "Разделяй и владей". И го твърди най-нагло и то при положение, че тъкмо работа на самото правителство е да определя приоритети. Т.е. за известен период на преден план да е развитието примерно на образованието, за друг период предимство да се отдава на други сфери. Но явно такива като Станишев дори не знаят до какво се свежда работата им, понеже тия млади “надеждни другари”, както е известно, никога изобщо не са и работили някога и някъде: те с раждането си са предопределени за "ръководители". И щом правителството не си върши работата, то явно ние трябва да му я вършим. Което значи, че ние, гражданите, сами примерно да заявим: "За известно време признаваме предимство и приоритет на образованието и на учителството, понеже съзнаваме, че тази сфера е от особен обществен интерес." Възможно ли е у нас да се случи такова нещо, способни ли сме на такива себеотрицателни прояви на гражданско благородство?
Много ми се иска да сме способни на такова нещо, което ще покаже, че сме на път да узреем за демокрацията, която с други думи казано означава "самоуправление". Ако покажем, че сами можем да се управляваме, ще поставим динамит в самата основа на олигархичния строй, понеже ще се окаже, че на народ, който е способен сам да се управлява, господстваща и "ръководна" олигархия изобщо не му е нужна. А това няма как да не доведе до известни благотворни промени дори и в съзнанието на хората, които са в основата – така или иначе – на всички други промени. Ето, ако някое съсловие има доблестта да заяви: "Ние се отказваме сега от претенции, нека този път учителите да бъдат подпомогнати, те имат по-голямо право да искат увеличение на заплатите!", то това може да бъде и пример за други съсловия да заявят същото. А пък тогава Станишев няма вече да може да настройва едни срещу други – и така да прецаква всички!
Но това показва само едно: битката този път ще бъде истинска, щом са пуснати в действие такива отвратителни прийоми за напълно нечестни изнудвания от страна на правителството. И ето мъдрият извод, който управниците искат да ни внушат, сякаш сме тикви, а не хора: най-разумно е да си стоите с мизерни заплати, та да сте си спокойни и да сте доволни. По-големите заплати и пенсии ще ви доведат до големи грижи как да си харчите парите, те също са и взривоопасни: затова си мълчете в мизерията, понеже с нея сте си свикнали. Недейте да гледате това, че даже и в Африка заплатите са по-високи: ние може да сме бедни, но пък за сметка на това сме си щастливи! Румънците даже взимали по-големи заплати, ама пък цените са им много по-високи, от което излиза, че ние сме по-богати дори и от тях! А пък ние може да сме с най-ниски заплати в цяла Европа, но пък сме и с най-ниските цени, което трябва да е извор на нескончаема радост. Току-виж излезе, че сме и по-богати от европейците: защото сърцата ни са по-богати! А пък да ламти човек за пари е долна работа. И т.н., и т.н., какви ли не простотии може да се прочетат тия дни по манипулиращите медии, загубили вече всякакъв срам. И ето, като капак на всичко, дори и работодателите удариха едно рамо на правителството, поставяйки ултиматум: никакво увеличение на никакви заплати! И на никакви пенсии! Тоест господстващата олигархия си каза тежката дума, та да разберат всички кой всъщност управлява тази страна!
Разбира се, всички тия приказки са пълни глупости. Опитват се да насаждат абсолютно неоснователни страхове: повечето пари у учителите, разбира се, няма да доведат до (хипер)инфлация, а поне малко ще стимулират растежа на икономиката ни. Питайте всеки сериозен икономист ще ви го каже и докаже, защото това са елементарни неща. При това тия пари за увеличаване на учителските заплати не са кой знае колко много, та да "съсипят" икономиката ни. Увеличаването на ресурса на част от потребителите води до увеличаване на цените само в затворени икономики, в които е налице дефицит на стоки.
Нашата икономика отдавна не е такава. А че ще има ескалация на исканията за по-високи заплати и пенсии това е нормално. То просто показва, че сегашното правителство трябва да си иде като провалило се. Колкото по-скоро, толкова по-добре...
Защото да каже едно правителство "Няма пари!", и то при положение, че неговата задача в управлението е тъкмо правилно да разпределя ресурсите и да се грижи за приоритетите, означава че все едно казва: "Ние не можем да управляваме!". Това казва всъщност таварищ Дмитриевич Станишев като повтаря, че нямало пари, ама сам не съзнава какво всъщност казва. Което показва и доказва още веднъж само това, което всички отдавна знаят: че не го бива за работата, която сме му поверили. И значи трябва да си иде. И то колкото по-рано, толкова по-добре…
14 октомври 2007, неделя
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
Няма коментари:
Публикуване на коментар