Някои проблеми на преподаването на философията във висшите учебни заведения
Ангел Грънчаров
В последно време – имам предвид период от две-три години – преподаването на философия като страна на философстването, разбирано като цялостна духовна дейност в обществото, се изправи пред нови трудности и противоречия. От една страна се засили критиката към философията (и философите) в светлината на едно традиционно негативно отношение и неразбиране на спецификата на тази духовна дейност, което явно показва законна неудовлетвореност на обществото от състоянието, в което се оказаха т.нар. обществени или “идеологически” (!?) дисциплини. И ако по-рано същото това състояние на философския “фронт” кой знае защо не предизвикваше опасения (нещо повече – беше дори желано!), то сега ясно беше осъзнато, че ако нещата не се променят, ако не се намери път към живота и човека, ако не се изгонят скуката, схоластиката, догматизмът, казионното и формализмът от тези науки, ще продължава отчуждението на общественото съзнание от техните ценности, с което не се постига нищо друго, а се “… убива живата душа, цялата привлекателност на емоционалната интелектуалност на марксизма-ленинизма…”
От друга страна, самите философи получиха правото, отнето им по-преди, да разчупят рамките на “отживели догми и стереотипи” и “схоластични хитроумия” (М.С.Горбачов), като им беше припомнено нещо старо, но позабравено, а именно, че “търсенето на истината трябва да става чрез съпоставянето на различни гледища, чрез разчупването на предишните стереотипи” . Това е едно от условията философията да стане привлекателна, да се преодолее снизходително-пренебрежителното отношение към нея, да се зароди наново отдавна изтлелият интерес към това, което минаваше за философия. Защото крайно време е да се преодолее абсурдната ситуация – философията да съществува единствено като средство за препитание и професионална кариера на занимаващите се с философия, а влиянието й в обществото да бъде незначително, при това, ако се погледне от една по-висша гледна точка, негативно. Но за да стане това – и като следствие от него да се появят живи и значителни философски произведения, внасящи импулс в духовния живот на нацията – трябва да се променят коренно много неща тъкмо там, където се прави философия и където тя се изправя пред най-младата и най-възприемчивата част от интелигенцията – студентството. Тук искам да поставя някои назрели проблеми на преподаването на философия във ВУЗ, които трябва да бъдат осъзнавани и решавани в трудния процес на преодоляване на сложилата се ситуация. Ще изразя своето мнение, стремейки се да схвана по възможност “същината на цялата работа” (Хегел), т.е. истинското състояние на нещата, както и да предложа начин за преодоляването му. Разбира се, това мое мнение ще бъде “дискусионно” и друго не може да бъде. Но ми се струва, че трябва вече да не употребяваме тази дума в лошия й смисъл – като синоним на нещо нетвърдо, субективно и непритежаващо единственост и всеобщност – и да се опрем предимно на позитивния й смисъл. Ясно е обаче, че едва ли някой би могъл да изкаже мнение по повдигнатия въпрос, което да не бъде спорно – защото тук се намесват интереси, а и на мнозина истината им е просто неудобна.
КАК СЕ ПРЕПОДАВАШЕ ДОСЕГА ФИЛОСОФИЯ?
Преподаването на всяка учебна дисциплина има два взаимно свързани аспекта: качество на програмата, по която се провежда обучението, и начини на поднасяне на материала, утвърдили се методики, стереотипи на преподаване и пр. Първата страна е твърде важна, определяща: заложеният в нея подход-изискване към преподавателя предпоставя спецификата на поднасяне на материала. Това в още по-голяма степен важи за философията, където се прибавя обстоятелството, че програмата по философия отразява състоянието и равнището на развитие на философската наука, утвърдилия се стил на философстване. Засега ще се абстрахирам от тези проблеми, за да представя утвърдилия се начин на преподаване.
В спомената си реч М.С.Горбачов каза: “… съществуващите засега постановки, форми и методи на преподаване на обществените науки в немалка степен допринасят за онова, което ние наричаме догматизъм, схоластика. Склонността да се търсят в “азбучните истини” рецепти, годни за всички случаи в живота, идва от учебникарството, от това, че се разчита не на творческата мисловна работа, а на самоцелното заучаване на общи постановки” . Към това може да се добави още нещо, за да се очертае още по-пълно картината. Но тъй като преподаването на философия е адекватно отражение на състоянието на философската наука, то по необходимост трябва да ги разгледам едновременно.
Като съществена страна на явленията на деформации в живота на обществото, все по-остро чувстващи се особено през последното десетилетие, тук трябва да се посочи и състоянието, в което се оказаха в същия период обществените науки у нас, а също и философията сред тях. Точно тогава във философията като наука и във философстването като духовна дейност станаха очевидни симптомите на едно много сериозно изопачаване на понятието за наука, отнесено към философията, и формализирането на дейността, която може да се нарече философстване (в която се включват “правенето” и преподаването на философия). Във всичките тия отношения от предишния период (40-те, 50-те, 60-те години) беше наследена една лоша инертност и закостенялост, която някога може и да е имала известно оправдание, но в последното десетилетие се изяви като чиста парадоксалност и анахронизъм. Понятието за научност, отнесено към философията, до такава степен беше изопачено, че се оформиха изцяло извъннаучни критерии и стереотипи за това, което без особено основание беше отнасяно към философията. Най-съществена роля изигра т.нар. стар, консервативен (а в друг аспект – догматичен) начин на мислене, който намери тук своя чист и завършен израз, своята “научна” и идеологическа форма. И към правенето, и към преподаването на философия се установи едно външно, схоластично, постулиращо, несъвременно отношение, което от своя страна подрони из основи отношението на обществото към философията (свеждащо се до съвсем основателно безразличие, недоверие и отчуждение на общественото съзнание от това, което минаваше за философия). Тази т.нар. философия изгуби своя патос, духа на своите класици, тя постепенно придоби ония качества, които има всяка епигонска школа или направление. И то не защото този патос и дух бяха отживели своето време, а защото бяха принудително “вкарани” във форми, в които този дух не можеше да живее пълноценно и актуално да се изявява. Като резултат от това философията, която по понятие е нещо живо, израз на пълноценния духовен живот на обществото и на неговото самосъзнание, изгуби своите истински функции – светогледни, културни и общодуховни – и на тяхно място формира и се опитваше да закрепи за себе си роли, които с основание могат да се нарекат и определят като изкуствени, външни, кухи и дори мъртви. По силата на редица обстоятелства тази т.нар. философия беше лишена от ефективната си природа, беше й отрязана възможността да влияе с нещо на общественото съзнание (да оставим това, че тя трябваше да бъде негова квинтесенция). Тя се изроди до степента да бъде непълноценен заместител на това, което трябваше да бъде философията, живата и значима за обществото философия. Затова започна да продуцира мнения, несъвпадащи с истинското и субстанциалното съдържание на епохата, позволяваше си да дава оценки, противоречащи дори на т.нар. “здрав смисъл”. На мястото на истината тя въздигна правдоподобността, а някои от философите замениха научната си съвест с компромиса, с угодното на най-близкото началство, със съображения, нямащи нищо общо с науката. Дори и гражданската отговорност на философа беше заменена с безгръбначността, лицемерието и измъкването чрез общи и никого неангажиращи “едропанелни” (К.Василев) и банални фрази. Естествено мнозина се поддадоха и станаха носители на тези явления не даром и не доброволно – и тук, както и в други сфери на живота, беше установен безжалостният механизъм, даващ простор на способната на всичко посредственост, а социалният просперитет стана за нея единствена двигателна сила! “Проблематиката” на философията, ако можеше да се говори за такава на безоблачното небе на философията, огрявано от слънцето на догматизма и празнословието, се изолира съзнателно от въпросите, над които работеше “духът на времето”, и се концентрира около псевдопроблеми или проблеми, осигуряващи вакханалията на схоластиката, безразличието и скуката. (Спасиха своите души само ония, които се приютиха в някоя периферна философска дисциплина, където можеха да работят, без да плащат такава огромна цена за спокойствието си.)
В преподаването на философия се разпространи, породен от догматизма, т.нар. “дидактично-педагогически” стил на поднасяне на материала, който беше единственото спасение на наукообразността и безличността. Безцелното или самоцелно теоретизиране, явяващо се същност на този стил, доведе до тривиализиране и банализиране на съдържанието на философията, която стана “катехизис от вечни истини” (Енгелс). Обучението се сведе до заучаването и зазубрянето на тия истини. Дидактично-педагогическият стил, пренебрегвайки всяка специфика на философското знание, се изрази в едно сухо и наукообразно поднасяне на материала, което компрометира философията в очите на изучаващите я, а тривиалното и безспорно съдържание на нейните вечни истини можеше да предизвика само насмешки и недоверие у студентите. И какво оставаше при това положение на философите освен гордо, наметнати с мантията на езотеричността, да дъвчат някакви сухи понятия, от които отдавна беше изтлял философският интерес на епохата, надявайки се да изсмучат все пак някакви сокове от тях. Този дидактичен стил, осигурил простор на философската посредственост, превръщаше студента в прост обект на обучение, изискването към който е да заучава “мъдростта”, извираща от устата на философа, признат за единствен субект. Така отношението, установило се между тях, се оказа монологично отношение на недоверие и неискреност, така пагубно за философията. Догматизмът рушеше всякаква възможност за установяване на друго отношение, защото той “… във философията, в т.ч. и нашата, е неразривно свързан с деперсонализацията на философското мислене и творчество, което само по себе си е пагубно за философията” .
Така беше убит творческият характер на философията, възникна ужасяващо и сиво еднообразие в продуктите, определяни като философски (приличащи си като две капки вода!), а преподаването, лишено от творчески елемент, се изроди в безконечно преповтаряне на постановки, които не можеха да предизвикат траен интерес. Философията стана безпроблемна, а името философ в очите на общественото мнение – обидно прозвище. Така в аудиториите, където се “четеше” философия, се настаниха скуката и дълбокомисленото празнословие. Но така дълго не можеше да продължава.
КАКВО БЕШЕ НАПРАВЕНО ОБАЧЕ?
В тази ситуация на безпроблемност във философията постепенно съзря един проблем, който не можеше обаче да не бъде решаван: как по-нататък може да съществува подобна философия? Ясно беше едно, че така повече не може да съществува. Изчерпани бяха и средствата, които философите използваха, за да смекчат назряващия скандал в аудиториите, а именно остроумието, високомерната ерудиция, самоцелното теоретизиране, прословутият неразбираем теоретичен баласт и пр. Същевременно канонът на програмата, излиняла откъм съдържание, отприщи своеволието на отделните философи, които или започнаха да “системотворят” по един стар маниер, или да говорят каквото си искат, каквото им хрумне, каквото им дойде на устата. Единната и монолитна сграда на философията беше подкопана и се появи най-лошият плурализъм и партикуларизъм – този на произвола, на блудкавото оригиналничене, на празната маниерност. Всичко това се стовари върху главите на бедните студенти – изискванията на преподавателя, неговата самоцелна оригиналност (а често просто склеротичността му!) трябваше да бъдат заучавани по негова прищявка – или понеже все нещо трябваше да се прави. Така пък бяха предотвратени празнотата и осиротяването на аудиториите. Забележете – средството се оказа изцяло нефилософско! “Както показват данните от социологически изследвания, само около четвърт от студентите проявяват заинтересовано отношение към обществените науки, а примерно 20% от запитаните се отнасят към тях изцяло негативно. Повече от половината от студентите, получаващи сравнително високи оценки, към изучаването им се отнасят формално (“за изпита”).” У нас положението едва ли е по-различно, ако не е и още по-плачевно.
И ето че инстанциите се заеха да поправят положението. Без обсъждане от философските среди беше спусната нова програма.
НОВА ЛИ Е НОВАТА ПРОГРАМА?
Поставям същия въпрос, на който един наш философ , сам поставил си го, има благоразумието да не му отговори, задоволявайки се с уклончивото “недостатъците и достойнствата й ще се проявят след няколко цикъла на обучение”. Според него главното е в “промяната на научното съдържание и на подхода при обучението, който би трябвало да бъде по-проблемен, по-евристичен, по-насочен практически”. Хубаво, но така ли е това? И нима не може да се каже все пак нова ли е новата програма?
С.Стоилков смята, че програмата е прогрес в сравнение със старите програми, по които се е преподавало (“сталинската” и от 50-те години насам), защото тя не само изразява обективните изисквания на социалната диалектика в наши дни, но и насочва към изясняване на перспективите на обществения прогрес…” . Ако се абстрахираме от прекомерно възторжения тон на изявлението и от това, че той вижда разковничето в “преустройството на самите преподаватели”, по същество обаче не можем да се съгласим с неговата оценка. (Макар да му убягва същността на проблема, за което свидетелстват направените от него конкретни козметични допълнения.)
Други оценки в печата не съм срещал, запознат съм с обсъждането на програмата на съвещанието на преподавателите от ВУЗ във Варна (1987 г.), на което присъствах. На това съвещание бяха направени много ценни предложения (С.Петров, Л.Сивилов, А.Андонов и др.), които като цяло сочат определен изход от ситуацията. Особено важно предложение, което, като се има предвид неизползваемостта на повечето учебници, би могло да съдейства за излизане от задънената улица, е това да се издадат помагала за студентите (и преподавателите) по история на философията от Маркс насам, по методология на науката, съвременни философски изследвания на отделните проблеми, всички съставени върху основата на оригинални текстове (С.Петров).
И ТАКА, НА ВЪПРОСА: НОВА ЛИ Е НОВАТА ПРОГРАМА?
Съставителите са на мнение, че в новата програма е “използван нов подход при структуриране на проблемите… Акцентира се върху нейната теоретична същност и функции, социална детерминация и социална рефлексия.” Действително, това е въпросът – нещо ново ли е акцентирането върху теоретичната същност и функции на философията? И дали този подход би спомогнал за излизането от онова състояние при изучаването на философията?
Безспорно, философията е единство на три страни – теоретична, методологическа и светогледна. Те трябва да бъдат в органично единство и в самата философска система, и в начина, по който се поднася тя на изучаващите я. Това не означава, че тук или там не може да се окаже доминиращ единият или другият аспект в зависимост от разглежданата проблематика, макар че спецификата на философското знание изисква това единство да е налице. При преподаването на философия в зависимост от потребностите и интересите на студентите трябва да се акцентира върху някоя от трите страни. Това е т.нар. “профилирано” преподаване на философия. От друга страна, дори и при преподаването на една и съща специалност е неизбежна смяната на акцента при различните теми. Но въпреки това тази смяна винаги е относителна, тя може да повлияе върху стила на преподаването, но не да разруши единството на трите страни, което е основа на философското знание и на неговата несравнима с нищо специфика.
Но какво е наложило в единната програма, предназначена за всички ВУЗ и специалности, да се акцентира именно върху теоретичната страна? Не е ли по-разумно да се предположи, че светогледната страна на философията би могла да бъде онова средоточие, около което може да се обедини нейната проблематика като хуманитарна дисциплина предвид дефицита на подобно знание в нашите висши училища? А също и с оглед предотвратяване на зараждащите се симптоми на технократично и прагматично мислене?
Струва ми се, че съставителите на програмата са заложили на стара, при това “бита” карта. Преподаването на философия с акцент върху теорията, систематизирането и изясняването на понятия, въвеждането на нов терминологичен баласт и изкуственото опериране с абстракции не е нещо ново дори и в нашата философия. Защото, мисля, досега тя едва ли се е занимавала с нещо друго, като изключим вулгарно-идеологическите й упражнения по време и след сталинизма. Съставителите вероятно са сметнали, че теорията ще внуши у студентите преклонение пред силата на теоретичната рефлексия на философията и са видели в това нещо подобно на спасение. Струва ми се, че това е твърде стара философска илюзия, която се възражда там, където философията не може да намери път към човека и затова си наметва мантията на сложността, езотеризма, “схоластичните фокуси” (Енгелс, Ленин), студенината. След като предчувства, че не може да приобщи човека към себе си, тя застава на теоретичния пиедестал, изправя го пред себе си, почва да го мъмри като неразумен и неразбиращ, изисква от него подчинение, учене и зазубряне, лишава го от правата на свободен и равностоен субект. Впрочем, това е и принципът на авторитарното и догматичното мислене, от което е време да се откажем.
Но има и нещо друго, твърде съществено. Такъв подход не съответства на хуманистичния патос на Марксовата философия, която не може да се огради от света, човека и съвременността зад стените на голямата и претенциозна теория. Човекът и неговият свят са средоточие на революционния патос на най-хуманната философия, каквато е Марксовата. Именно поради това смятам, че светогледната страна на философията, чрез която може да се изяви най-пълно хуманистичния заряд на марксизма-ленинизма като учение, трябва да стане средоточието на една бъдеща вече истински нова програма. Само така може да се преодолее “парадоксалната картина: най-интересното и увлекателното в съвременното научно познание – човекът и обществото, законите на тяхното развитие, противоречията... стремежът на човечеството към идеал, духовните търсения и разочарования, достигането до истината..., се превръщат нерядко в лекциите, а и в учебниците в нещо скучно, казионно, формално” . Защото именно с това “... се убива живата душа, цялата привлекателност на емоционалната интелектуалност на марксизма-ленинизма (пак там). Според мен само така може да се разруши стереотипът на безличната, деперсонализирана човешка мисъл, който се е утвърдил в нашата философия – ако се акцентира върху светогледната страна на философията.
Защото тогава ценностното отношение на човека към света (и към себе си) неизбежно ще намери онова място в нашата философия, откъдето беше и прокудено по времето на сталинизма. Всъщност това не означава нищо друго, освен да се признае изконното условие на философията: свободната човешка мисъл. Като резултат от това творческият характер на марксистката философия няма да си остане само декларация.
Затова оценявам подхода, залегнал в новата програма, като недосмислица, която в никакъв случай няма да изведе нашата философия от състоянието, за което стана дума. В нея светогледната и методологическата и страна са останали само декларации. Тази лоша, безкрайно лоша декларативност е омръзнала на всички.
Моят апел за коренна преориентация в подхода на програмата не означава пренебрегване на теоретичната същност на философията. Той е насочен обаче против безцелното и никому ненужно теоретизиране, което кънти в нашите полупразни и полузадремали философски аудитории.
ДО КАКВО БИ ДОВЕЛО ПРЕПОДАВАНЕТО ПО НОВАТА ПРОГРАМА?
Макар че програмата е прекалено „теоретична”, тя е и еклектична. Безкрайното повторение на мотиви и въпроси (дидактична цел: „Повторението е майка на знанието”), изкуствено формираните проблеми, набиващото се в очи отсъствие на система, подчинена на единен принцип, са свидетелство за това. Тук няма да изброявам факти в подкрепа на това твърдение, защото самата програма е най-силното доказателство против самата себе си. Вероятно тя, в духа на демократичност, е предоставила на преподавателите правото сами да си градят някакво единство и система. Вече казах до какво довежда това. Подходът, залегнал в програмата, акцентирането само върху теорията, ща доведе до:
1.) теоретизиране като самоцел, абстрактност и безсъдържателност;
2.) обременяване на преподаването с голям и хитроумен терминологичен баласт;
3.) невъзможност за строго теоретично и понятийно обосноваване на постановките и изтъкване на взаимната връзка между тях;
4.) неразбиране на тези постановки от студентите, които нямат и не могат да имат ясно изразен теоретичен интерес към философията.
Така че тук ефектът от “строго теоретичната платформа” на програмата не е някакъв друг, а... бумерангов.
А ПО-НАТАТЪК?
Може би моето отношение към програмата ще се стори някому твърде отрицателно. Да, така е, аз смятам, че програмата унищожава всякаква възможност за установяване на диалог със студентите, за проблемно обучение и т.н. Поради неадекватността на това, което програмата изисква да им предлага, с техните духовни потребности и като реакция на тази неадекватност ще продължи отблъскването, а не приобщаването им към философията. С други думи, теоретизирането като самоцел е външно и с нищо не докосва светогледната ориентация на студента. То може да даде само сухи и безлични знания, което обаче няма да му помогне да разбере “човека и света на човека” (Маркс) и най-вече да повлияе върху личната му, субективно-интимна позиция спрямо този свят, която по редица причини, но между тях и поради вече изтъкнатите е оставена да се оформя сама по себе си, абсолютно стихийно. Това е твърде опасна тенденция към позитивизъм, сляп и безразличен към човека и собствено човешкото отношение към света, т.е. към начина, по който съвременният човек гледа света (светоглед). Последиците от този позитивистичен уклон са непредвидими, но твърде опасни. Необходимо е да се търси и намери път, по който философията да навлезе в света на човека и да му даде нещо от себе си. Тя трябва да престане да бъде така безразлична и студена към него.
Но, уви, при наличието на тази програма това е утопия. Затова я оценявам като противоречаща на една назряла духовна потребност на нашето общество, като неотговаряща на необходимостта от коренна промяна и в духовната област, доц. Стоилков. Философията не на думи, а на дело трябва да бъде жив и действен фактор на духовното развитие на обществото.
Подходът на програмата предполага едно външно усвояване на знания (“що е това”, “що е онова”, “какво казал този”, “какво казал онзи” и т.н.), т.е. даване на информация, в най-добрия случай допринасяща за развиването на една дилетанска обща култура, но в никакъв случай не внушаване на идеи, убеждаване, формиране по интимен път на духовни ценности. А в такъв случай как ще излезем насреща на ширещата се бездуховност?! И – нима не е истина?! – безидейност, антиидейност на голяма част от младите и не само млади хора.
СЪЩЕСТВУВА ЛИ ЗАСЕГА РЕАЛЕН ИЗХОД ОТ СИТУАЦИЯТА?
Разбира се, рушенето е нещо по-лесно от създаването. Моето критично отношение, което, струва ми се, не е само мое, е също предпоставка за разбирането на това, какво ни е необходимо, “какво да се прави?”, накъде да се върви. Дотук предложих едно възможно виждане-проект за обща ориентация на една бъдеща, вече истински нова програма. Но в този си вид това разбиране е само проект-утопия. Защо?
Защото, от една страна, то трябва да се “разгърне” и да добие формата на нова структура на една програма. И, на второ място, защото са ни необходими преподаватели от нов тип, които да са в състояние да преподават наистина по новому. “И възпитателят трябва да бъде възпитан” – беше казал по друг повод Маркс. Не зная дали някой ще се наеме да твърди, че ние имаме такива преподаватели и възпитатели от нов тип. А ако програмата е действително нова, вече няма да може всеки да преподава философия. (По старата не е трудно всеки да бъде „обучен” и да бъде нелош философ както повечето.) Позволете ми да си кажа мнението по тези два въпроса.
Вече имаме добър прецедент, що се отнася до първия въпрос. Пред мен е новият вариант на програма по философия за съветските ВУЗ, разработен под ръководството на И. Т. Фролов, В. С. Степин, В. А. Лекторски, В. Ж. Келе. Те завършват „Заключението” на курса „Въведение към философията” с констатацията за философията като „древна, но вечно млада наука за същността на света и човека в него. Философията възвисява човека, тя вечно ще утвърждава този стремеж напред и по-високо”. А малко по-нагоре казват, че изучава философия „ ... всеки, който иска да се приобщи към върховете на човешката мъдрост, който живо го вълнуват острите въпроси за смисъла на всичко съществуващо и преди всичко живота на самия човек. Такова постигане на философската мъдрост е дело на целия живот на човека, резултат е на овладяването на съкровищницата на човешката култура както на настоящето, така и на миналото” (пак там). Ето че само такъв може да бъде патосът на всяка истински нова програма по философия, а не... теоретичната същност и функции, социалната детерминация и социална рефлексия (?!).
Съветските философи, осъзнали тази потребност, разгърнаха своя принцип във формата на систематичен курс “Въведение във философията”. Може само да се приветствува такъв подход в този курс, както и самото му определяне като “Въведение...” – ясно е, че студентите няма да могат за една година да бъдат “просветлени” в цялата марксистка философия, която, впрочем, голяма част от професионалните философи не я разбират. Но какво да правим ние?
Най-лесното е да направим изключително добрия вариант на съветските философи също наша праграма (ако ни разрешат да се възползваме!). Аз лично нямам нищо против да стане това, защото у нас едва ли ще се роди в близко бъдеще нещо по-добро. А да правим собствен “модел” само за да си бъде наш, “роден”, не е чак толкова добре в светлината на най-близката история. Но също съм убеден, че като изключим незначителна част от младите философи и философите от по-средното поколение (също малка част от тях) и също съвсем малка част от философите от по-старото поколение, т.е. общо, условно казано (не съм ги броил!), 15-20-25% от българските философи, останалата част просто не могат да преподават по тази програма! (Или ако започнат да преподават, представям си каква трагикомична картина би се получила!!!) Аз смятам така, а ако не съм прав, ще се радвам много.
Другата възможност е да се разработят като компромис два-три варианта на програма, които да бъдат еднакво “задължителни”, т.е. всеки според наклонностите си да преподава по този, който иска (и може). Това е по-реалистично, а и студентите вече ще имат възможност да избират преподаватели, които да четат алтернативни курсове лекции. Но предвид това, че у нас “четат” лекции повече философите от по-старото поколение (и повечето от тях другояче просто не могат да мислят!), то това предложение ще означава, че пак поголовно ще се водят курсове от лекции… по старата програма. (И тук-там по нова програма от по-млади или по-“грамотни” възрастни философи.) Но това все пак е нещо в сравнение със сегашното поколение.
Ако ми бъде разрешено, ще обърна смисъла на един израз на Ст.Цанев “В унификацията не е спасението на нацията!”, имам предвид философската “нация”. Трябва да разберем, че философите не могат да преподават еднакво. Тогава интересно е да се позамислим защо все още им се иска на някои да спускат нови програми?
Струва ми се, че това е израз на чиновническо недоверие към нашите преподаватели. При всички други “неидеологически” дисциплини във ВУЗ преподавателите сами си правят програмите, но “при нас” не е така. Какво, ние по-лош “сорт” хора ли сме?
Кой се срамува ако студентите му се смеят когато преподава лошо? Кой носи отговорност за това какво ще научат студентите от този поток, от тази група? СВО, МНП или аз, ти, той…? Кой има научна съвест за това какви граждани на отечеството възпитава, какви ценности формира у тях? Аз, той или… Дирекция “Обществени науки”? Какви философи сме ние, какви идеали споделяме, че е толкова голямо недоверието към нас?! В края на краищата нашите дипломи не ни ли дават правото да преподаваме, ние не сме ли защитили безброй пъти това свое право, което е и отговорност, но също и изисква свобода (без свобода не може не могат да ни държат отговорни, както е сега). Има ли някаква логика в това недоверие? Вярно е, че ние сме служители на държавата, но ние сме служители, ако помислим малко повече, и на народа, чиито интереси изразява тази държава. А за нас народът не са ли тези млади хора, които всеки ден ни гледат право в очите, а и ние трябва да смеем да погледнем в очите?! Не мога да разбера защо е това тотално недоверие и също оскърбление, на което сме подложени, след като не ни вярват?
Съгласен съм, че моята собствена “кривина” на характера е голямата емоционалност, но позволете ми да запитам: има ли известна правота в думите ми? Кажете ми, убедете ме, че не съм прав, а пак “залитам”, както ми казват едва ли не всеки ден моите преки началници! Иначе не мога да се примиря, докато не разбера, защото, струва ми се, съм философ, а ако това не е съвсем вярно, то поне съм, изглежда, човек!
С всичкото това исках да кажа, че не е толкова страшно ако бъде разрешено всеки преподавател на своя отговорност да получи свободата да преподава по своя собствена оригинална програма. Зная, че е трудно, зная, че са необходими ориентири, но никому няма да бъде забранено да преподава и по старите програми, и по съветската, наистина коренно променена и обновена програма. А ако сп. “Философска мисъл” отдели място за публикуване на варианти на програми, изработени от български философи, аз съм убеден, че ще се появят поне пет-шест наистина нови варианта, от които всеки може да избира за себе си. Също могат да бъдат написани учебници от колективи от философи-съмишленици, и то за кратко време. С това подновявам предложенията си от Съвещанието на философите, проведено в Пловдив (1988 г.).
А още по-осъществимо е да бъдат създадени минимум два колектива, които да разработят два проекта на програма и два учебника върху основата на различни принципи и ориентации. Едната ориентация неизбежно ще бъде по-сциентистка или по-позитивистична ( и тук нека да развиват колкото си искат теоретичната същност на философията), а другата нека да има по-хуманитарна ориентация, по-силно да бъдат застъпена светогледната страна на философията. Когато бъдат издадени тези два варианта на програма и учебници (заедно с пособия и антологии от рода на “Идеята за времето” на З.Попов и Ц.Бояджиев, но по всички раздели на философската наука), нека бъдат утвърдени от Министерството, а преподавателите нека да работят по който си искат от тях. Мисля, че така всички ще бъдат удовлетворени, а преподаването ще бъде осигурено, обновено, ще се влее живот в нашата философия.
Това е моето становище. Сигурно тук-там пак съм прекалил или “абсолютизирал”. Да го отдадем на субективността ми, която, както всяка субективност, дори и философска, е все пак не нещо друго, а тъкмо… субективност. Не зная защо, но все по-трудно напоследък изказвам обективни мнения? Преди кажи-речи налучквах “обективното”. Защо ли е така?
О, ясно, нали тогава бяхме прекалено големи “единомишленици”! Но нали всеки ден преподаваме диалектика, която твърди, че единството се постига върху основата на разнообразието, че противоречието води напред, че всичко, особено живото, е тъждество на противоположности, които преминават една в друга и се борят една с друга и т.н. Но диалектиката не е само за учебниците, нито само за студентите, тя подчинява на себе си всичко. И ние, философите, сами трябва да й се подчиним.
Горната статия е излязла в единственото списание у нас за философия преди 1989 г., именно сп. Философска мисъл, кн. 3, 1989 г.
---------
1 Асистент по философия в ПУ “Паисий Хилендарски”.
2 М.С.Горбачов, Реч пред съвещанието на завеждащите катедри по обществени науки във ВУЗ – Философска мисъл, 1987, кн.1.
3 Пак там.
4 Пак там, с. 5.
5 Проблемы перестройки и задачи философии на современном этапе – Вопросы философии, 1987, № 1.
6 Вопросы философии, 1987, № 5, с. 5.
7 Л.Иванов – в: Философска мисъл, 1988, кн.6.
8 С.Стоилков, Теоретико-методологически и методически проблеми. – Философска мисъл, 1988, кн. 6.
9 Пак там.
10 Програма по марксистко-ленинска философия за ВУЗ, с., 1988.
11 Вопросы философии, 1988, № 9.
Ангел Грънчаров
В последно време – имам предвид период от две-три години – преподаването на философия като страна на философстването, разбирано като цялостна духовна дейност в обществото, се изправи пред нови трудности и противоречия. От една страна се засили критиката към философията (и философите) в светлината на едно традиционно негативно отношение и неразбиране на спецификата на тази духовна дейност, което явно показва законна неудовлетвореност на обществото от състоянието, в което се оказаха т.нар. обществени или “идеологически” (!?) дисциплини. И ако по-рано същото това състояние на философския “фронт” кой знае защо не предизвикваше опасения (нещо повече – беше дори желано!), то сега ясно беше осъзнато, че ако нещата не се променят, ако не се намери път към живота и човека, ако не се изгонят скуката, схоластиката, догматизмът, казионното и формализмът от тези науки, ще продължава отчуждението на общественото съзнание от техните ценности, с което не се постига нищо друго, а се “… убива живата душа, цялата привлекателност на емоционалната интелектуалност на марксизма-ленинизма…”
От друга страна, самите философи получиха правото, отнето им по-преди, да разчупят рамките на “отживели догми и стереотипи” и “схоластични хитроумия” (М.С.Горбачов), като им беше припомнено нещо старо, но позабравено, а именно, че “търсенето на истината трябва да става чрез съпоставянето на различни гледища, чрез разчупването на предишните стереотипи” . Това е едно от условията философията да стане привлекателна, да се преодолее снизходително-пренебрежителното отношение към нея, да се зароди наново отдавна изтлелият интерес към това, което минаваше за философия. Защото крайно време е да се преодолее абсурдната ситуация – философията да съществува единствено като средство за препитание и професионална кариера на занимаващите се с философия, а влиянието й в обществото да бъде незначително, при това, ако се погледне от една по-висша гледна точка, негативно. Но за да стане това – и като следствие от него да се появят живи и значителни философски произведения, внасящи импулс в духовния живот на нацията – трябва да се променят коренно много неща тъкмо там, където се прави философия и където тя се изправя пред най-младата и най-възприемчивата част от интелигенцията – студентството. Тук искам да поставя някои назрели проблеми на преподаването на философия във ВУЗ, които трябва да бъдат осъзнавани и решавани в трудния процес на преодоляване на сложилата се ситуация. Ще изразя своето мнение, стремейки се да схвана по възможност “същината на цялата работа” (Хегел), т.е. истинското състояние на нещата, както и да предложа начин за преодоляването му. Разбира се, това мое мнение ще бъде “дискусионно” и друго не може да бъде. Но ми се струва, че трябва вече да не употребяваме тази дума в лошия й смисъл – като синоним на нещо нетвърдо, субективно и непритежаващо единственост и всеобщност – и да се опрем предимно на позитивния й смисъл. Ясно е обаче, че едва ли някой би могъл да изкаже мнение по повдигнатия въпрос, което да не бъде спорно – защото тук се намесват интереси, а и на мнозина истината им е просто неудобна.
КАК СЕ ПРЕПОДАВАШЕ ДОСЕГА ФИЛОСОФИЯ?
Преподаването на всяка учебна дисциплина има два взаимно свързани аспекта: качество на програмата, по която се провежда обучението, и начини на поднасяне на материала, утвърдили се методики, стереотипи на преподаване и пр. Първата страна е твърде важна, определяща: заложеният в нея подход-изискване към преподавателя предпоставя спецификата на поднасяне на материала. Това в още по-голяма степен важи за философията, където се прибавя обстоятелството, че програмата по философия отразява състоянието и равнището на развитие на философската наука, утвърдилия се стил на философстване. Засега ще се абстрахирам от тези проблеми, за да представя утвърдилия се начин на преподаване.
В спомената си реч М.С.Горбачов каза: “… съществуващите засега постановки, форми и методи на преподаване на обществените науки в немалка степен допринасят за онова, което ние наричаме догматизъм, схоластика. Склонността да се търсят в “азбучните истини” рецепти, годни за всички случаи в живота, идва от учебникарството, от това, че се разчита не на творческата мисловна работа, а на самоцелното заучаване на общи постановки” . Към това може да се добави още нещо, за да се очертае още по-пълно картината. Но тъй като преподаването на философия е адекватно отражение на състоянието на философската наука, то по необходимост трябва да ги разгледам едновременно.
Като съществена страна на явленията на деформации в живота на обществото, все по-остро чувстващи се особено през последното десетилетие, тук трябва да се посочи и състоянието, в което се оказаха в същия период обществените науки у нас, а също и философията сред тях. Точно тогава във философията като наука и във философстването като духовна дейност станаха очевидни симптомите на едно много сериозно изопачаване на понятието за наука, отнесено към философията, и формализирането на дейността, която може да се нарече философстване (в която се включват “правенето” и преподаването на философия). Във всичките тия отношения от предишния период (40-те, 50-те, 60-те години) беше наследена една лоша инертност и закостенялост, която някога може и да е имала известно оправдание, но в последното десетилетие се изяви като чиста парадоксалност и анахронизъм. Понятието за научност, отнесено към философията, до такава степен беше изопачено, че се оформиха изцяло извъннаучни критерии и стереотипи за това, което без особено основание беше отнасяно към философията. Най-съществена роля изигра т.нар. стар, консервативен (а в друг аспект – догматичен) начин на мислене, който намери тук своя чист и завършен израз, своята “научна” и идеологическа форма. И към правенето, и към преподаването на философия се установи едно външно, схоластично, постулиращо, несъвременно отношение, което от своя страна подрони из основи отношението на обществото към философията (свеждащо се до съвсем основателно безразличие, недоверие и отчуждение на общественото съзнание от това, което минаваше за философия). Тази т.нар. философия изгуби своя патос, духа на своите класици, тя постепенно придоби ония качества, които има всяка епигонска школа или направление. И то не защото този патос и дух бяха отживели своето време, а защото бяха принудително “вкарани” във форми, в които този дух не можеше да живее пълноценно и актуално да се изявява. Като резултат от това философията, която по понятие е нещо живо, израз на пълноценния духовен живот на обществото и на неговото самосъзнание, изгуби своите истински функции – светогледни, културни и общодуховни – и на тяхно място формира и се опитваше да закрепи за себе си роли, които с основание могат да се нарекат и определят като изкуствени, външни, кухи и дори мъртви. По силата на редица обстоятелства тази т.нар. философия беше лишена от ефективната си природа, беше й отрязана възможността да влияе с нещо на общественото съзнание (да оставим това, че тя трябваше да бъде негова квинтесенция). Тя се изроди до степента да бъде непълноценен заместител на това, което трябваше да бъде философията, живата и значима за обществото философия. Затова започна да продуцира мнения, несъвпадащи с истинското и субстанциалното съдържание на епохата, позволяваше си да дава оценки, противоречащи дори на т.нар. “здрав смисъл”. На мястото на истината тя въздигна правдоподобността, а някои от философите замениха научната си съвест с компромиса, с угодното на най-близкото началство, със съображения, нямащи нищо общо с науката. Дори и гражданската отговорност на философа беше заменена с безгръбначността, лицемерието и измъкването чрез общи и никого неангажиращи “едропанелни” (К.Василев) и банални фрази. Естествено мнозина се поддадоха и станаха носители на тези явления не даром и не доброволно – и тук, както и в други сфери на живота, беше установен безжалостният механизъм, даващ простор на способната на всичко посредственост, а социалният просперитет стана за нея единствена двигателна сила! “Проблематиката” на философията, ако можеше да се говори за такава на безоблачното небе на философията, огрявано от слънцето на догматизма и празнословието, се изолира съзнателно от въпросите, над които работеше “духът на времето”, и се концентрира около псевдопроблеми или проблеми, осигуряващи вакханалията на схоластиката, безразличието и скуката. (Спасиха своите души само ония, които се приютиха в някоя периферна философска дисциплина, където можеха да работят, без да плащат такава огромна цена за спокойствието си.)
В преподаването на философия се разпространи, породен от догматизма, т.нар. “дидактично-педагогически” стил на поднасяне на материала, който беше единственото спасение на наукообразността и безличността. Безцелното или самоцелно теоретизиране, явяващо се същност на този стил, доведе до тривиализиране и банализиране на съдържанието на философията, която стана “катехизис от вечни истини” (Енгелс). Обучението се сведе до заучаването и зазубрянето на тия истини. Дидактично-педагогическият стил, пренебрегвайки всяка специфика на философското знание, се изрази в едно сухо и наукообразно поднасяне на материала, което компрометира философията в очите на изучаващите я, а тривиалното и безспорно съдържание на нейните вечни истини можеше да предизвика само насмешки и недоверие у студентите. И какво оставаше при това положение на философите освен гордо, наметнати с мантията на езотеричността, да дъвчат някакви сухи понятия, от които отдавна беше изтлял философският интерес на епохата, надявайки се да изсмучат все пак някакви сокове от тях. Този дидактичен стил, осигурил простор на философската посредственост, превръщаше студента в прост обект на обучение, изискването към който е да заучава “мъдростта”, извираща от устата на философа, признат за единствен субект. Така отношението, установило се между тях, се оказа монологично отношение на недоверие и неискреност, така пагубно за философията. Догматизмът рушеше всякаква възможност за установяване на друго отношение, защото той “… във философията, в т.ч. и нашата, е неразривно свързан с деперсонализацията на философското мислене и творчество, което само по себе си е пагубно за философията” .
Така беше убит творческият характер на философията, възникна ужасяващо и сиво еднообразие в продуктите, определяни като философски (приличащи си като две капки вода!), а преподаването, лишено от творчески елемент, се изроди в безконечно преповтаряне на постановки, които не можеха да предизвикат траен интерес. Философията стана безпроблемна, а името философ в очите на общественото мнение – обидно прозвище. Така в аудиториите, където се “четеше” философия, се настаниха скуката и дълбокомисленото празнословие. Но така дълго не можеше да продължава.
КАКВО БЕШЕ НАПРАВЕНО ОБАЧЕ?
В тази ситуация на безпроблемност във философията постепенно съзря един проблем, който не можеше обаче да не бъде решаван: как по-нататък може да съществува подобна философия? Ясно беше едно, че така повече не може да съществува. Изчерпани бяха и средствата, които философите използваха, за да смекчат назряващия скандал в аудиториите, а именно остроумието, високомерната ерудиция, самоцелното теоретизиране, прословутият неразбираем теоретичен баласт и пр. Същевременно канонът на програмата, излиняла откъм съдържание, отприщи своеволието на отделните философи, които или започнаха да “системотворят” по един стар маниер, или да говорят каквото си искат, каквото им хрумне, каквото им дойде на устата. Единната и монолитна сграда на философията беше подкопана и се появи най-лошият плурализъм и партикуларизъм – този на произвола, на блудкавото оригиналничене, на празната маниерност. Всичко това се стовари върху главите на бедните студенти – изискванията на преподавателя, неговата самоцелна оригиналност (а често просто склеротичността му!) трябваше да бъдат заучавани по негова прищявка – или понеже все нещо трябваше да се прави. Така пък бяха предотвратени празнотата и осиротяването на аудиториите. Забележете – средството се оказа изцяло нефилософско! “Както показват данните от социологически изследвания, само около четвърт от студентите проявяват заинтересовано отношение към обществените науки, а примерно 20% от запитаните се отнасят към тях изцяло негативно. Повече от половината от студентите, получаващи сравнително високи оценки, към изучаването им се отнасят формално (“за изпита”).” У нас положението едва ли е по-различно, ако не е и още по-плачевно.
И ето че инстанциите се заеха да поправят положението. Без обсъждане от философските среди беше спусната нова програма.
НОВА ЛИ Е НОВАТА ПРОГРАМА?
Поставям същия въпрос, на който един наш философ , сам поставил си го, има благоразумието да не му отговори, задоволявайки се с уклончивото “недостатъците и достойнствата й ще се проявят след няколко цикъла на обучение”. Според него главното е в “промяната на научното съдържание и на подхода при обучението, който би трябвало да бъде по-проблемен, по-евристичен, по-насочен практически”. Хубаво, но така ли е това? И нима не може да се каже все пак нова ли е новата програма?
С.Стоилков смята, че програмата е прогрес в сравнение със старите програми, по които се е преподавало (“сталинската” и от 50-те години насам), защото тя не само изразява обективните изисквания на социалната диалектика в наши дни, но и насочва към изясняване на перспективите на обществения прогрес…” . Ако се абстрахираме от прекомерно възторжения тон на изявлението и от това, че той вижда разковничето в “преустройството на самите преподаватели”, по същество обаче не можем да се съгласим с неговата оценка. (Макар да му убягва същността на проблема, за което свидетелстват направените от него конкретни козметични допълнения.)
Други оценки в печата не съм срещал, запознат съм с обсъждането на програмата на съвещанието на преподавателите от ВУЗ във Варна (1987 г.), на което присъствах. На това съвещание бяха направени много ценни предложения (С.Петров, Л.Сивилов, А.Андонов и др.), които като цяло сочат определен изход от ситуацията. Особено важно предложение, което, като се има предвид неизползваемостта на повечето учебници, би могло да съдейства за излизане от задънената улица, е това да се издадат помагала за студентите (и преподавателите) по история на философията от Маркс насам, по методология на науката, съвременни философски изследвания на отделните проблеми, всички съставени върху основата на оригинални текстове (С.Петров).
И ТАКА, НА ВЪПРОСА: НОВА ЛИ Е НОВАТА ПРОГРАМА?
Съставителите са на мнение, че в новата програма е “използван нов подход при структуриране на проблемите… Акцентира се върху нейната теоретична същност и функции, социална детерминация и социална рефлексия.” Действително, това е въпросът – нещо ново ли е акцентирането върху теоретичната същност и функции на философията? И дали този подход би спомогнал за излизането от онова състояние при изучаването на философията?
Безспорно, философията е единство на три страни – теоретична, методологическа и светогледна. Те трябва да бъдат в органично единство и в самата философска система, и в начина, по който се поднася тя на изучаващите я. Това не означава, че тук или там не може да се окаже доминиращ единият или другият аспект в зависимост от разглежданата проблематика, макар че спецификата на философското знание изисква това единство да е налице. При преподаването на философия в зависимост от потребностите и интересите на студентите трябва да се акцентира върху някоя от трите страни. Това е т.нар. “профилирано” преподаване на философия. От друга страна, дори и при преподаването на една и съща специалност е неизбежна смяната на акцента при различните теми. Но въпреки това тази смяна винаги е относителна, тя може да повлияе върху стила на преподаването, но не да разруши единството на трите страни, което е основа на философското знание и на неговата несравнима с нищо специфика.
Но какво е наложило в единната програма, предназначена за всички ВУЗ и специалности, да се акцентира именно върху теоретичната страна? Не е ли по-разумно да се предположи, че светогледната страна на философията би могла да бъде онова средоточие, около което може да се обедини нейната проблематика като хуманитарна дисциплина предвид дефицита на подобно знание в нашите висши училища? А също и с оглед предотвратяване на зараждащите се симптоми на технократично и прагматично мислене?
Струва ми се, че съставителите на програмата са заложили на стара, при това “бита” карта. Преподаването на философия с акцент върху теорията, систематизирането и изясняването на понятия, въвеждането на нов терминологичен баласт и изкуственото опериране с абстракции не е нещо ново дори и в нашата философия. Защото, мисля, досега тя едва ли се е занимавала с нещо друго, като изключим вулгарно-идеологическите й упражнения по време и след сталинизма. Съставителите вероятно са сметнали, че теорията ще внуши у студентите преклонение пред силата на теоретичната рефлексия на философията и са видели в това нещо подобно на спасение. Струва ми се, че това е твърде стара философска илюзия, която се възражда там, където философията не може да намери път към човека и затова си наметва мантията на сложността, езотеризма, “схоластичните фокуси” (Енгелс, Ленин), студенината. След като предчувства, че не може да приобщи човека към себе си, тя застава на теоретичния пиедестал, изправя го пред себе си, почва да го мъмри като неразумен и неразбиращ, изисква от него подчинение, учене и зазубряне, лишава го от правата на свободен и равностоен субект. Впрочем, това е и принципът на авторитарното и догматичното мислене, от което е време да се откажем.
Но има и нещо друго, твърде съществено. Такъв подход не съответства на хуманистичния патос на Марксовата философия, която не може да се огради от света, човека и съвременността зад стените на голямата и претенциозна теория. Човекът и неговият свят са средоточие на революционния патос на най-хуманната философия, каквато е Марксовата. Именно поради това смятам, че светогледната страна на философията, чрез която може да се изяви най-пълно хуманистичния заряд на марксизма-ленинизма като учение, трябва да стане средоточието на една бъдеща вече истински нова програма. Само така може да се преодолее “парадоксалната картина: най-интересното и увлекателното в съвременното научно познание – човекът и обществото, законите на тяхното развитие, противоречията... стремежът на човечеството към идеал, духовните търсения и разочарования, достигането до истината..., се превръщат нерядко в лекциите, а и в учебниците в нещо скучно, казионно, формално” . Защото именно с това “... се убива живата душа, цялата привлекателност на емоционалната интелектуалност на марксизма-ленинизма (пак там). Според мен само така може да се разруши стереотипът на безличната, деперсонализирана човешка мисъл, който се е утвърдил в нашата философия – ако се акцентира върху светогледната страна на философията.
Защото тогава ценностното отношение на човека към света (и към себе си) неизбежно ще намери онова място в нашата философия, откъдето беше и прокудено по времето на сталинизма. Всъщност това не означава нищо друго, освен да се признае изконното условие на философията: свободната човешка мисъл. Като резултат от това творческият характер на марксистката философия няма да си остане само декларация.
Затова оценявам подхода, залегнал в новата програма, като недосмислица, която в никакъв случай няма да изведе нашата философия от състоянието, за което стана дума. В нея светогледната и методологическата и страна са останали само декларации. Тази лоша, безкрайно лоша декларативност е омръзнала на всички.
Моят апел за коренна преориентация в подхода на програмата не означава пренебрегване на теоретичната същност на философията. Той е насочен обаче против безцелното и никому ненужно теоретизиране, което кънти в нашите полупразни и полузадремали философски аудитории.
ДО КАКВО БИ ДОВЕЛО ПРЕПОДАВАНЕТО ПО НОВАТА ПРОГРАМА?
Макар че програмата е прекалено „теоретична”, тя е и еклектична. Безкрайното повторение на мотиви и въпроси (дидактична цел: „Повторението е майка на знанието”), изкуствено формираните проблеми, набиващото се в очи отсъствие на система, подчинена на единен принцип, са свидетелство за това. Тук няма да изброявам факти в подкрепа на това твърдение, защото самата програма е най-силното доказателство против самата себе си. Вероятно тя, в духа на демократичност, е предоставила на преподавателите правото сами да си градят някакво единство и система. Вече казах до какво довежда това. Подходът, залегнал в програмата, акцентирането само върху теорията, ща доведе до:
1.) теоретизиране като самоцел, абстрактност и безсъдържателност;
2.) обременяване на преподаването с голям и хитроумен терминологичен баласт;
3.) невъзможност за строго теоретично и понятийно обосноваване на постановките и изтъкване на взаимната връзка между тях;
4.) неразбиране на тези постановки от студентите, които нямат и не могат да имат ясно изразен теоретичен интерес към философията.
Така че тук ефектът от “строго теоретичната платформа” на програмата не е някакъв друг, а... бумерангов.
А ПО-НАТАТЪК?
Може би моето отношение към програмата ще се стори някому твърде отрицателно. Да, така е, аз смятам, че програмата унищожава всякаква възможност за установяване на диалог със студентите, за проблемно обучение и т.н. Поради неадекватността на това, което програмата изисква да им предлага, с техните духовни потребности и като реакция на тази неадекватност ще продължи отблъскването, а не приобщаването им към философията. С други думи, теоретизирането като самоцел е външно и с нищо не докосва светогледната ориентация на студента. То може да даде само сухи и безлични знания, което обаче няма да му помогне да разбере “човека и света на човека” (Маркс) и най-вече да повлияе върху личната му, субективно-интимна позиция спрямо този свят, която по редица причини, но между тях и поради вече изтъкнатите е оставена да се оформя сама по себе си, абсолютно стихийно. Това е твърде опасна тенденция към позитивизъм, сляп и безразличен към човека и собствено човешкото отношение към света, т.е. към начина, по който съвременният човек гледа света (светоглед). Последиците от този позитивистичен уклон са непредвидими, но твърде опасни. Необходимо е да се търси и намери път, по който философията да навлезе в света на човека и да му даде нещо от себе си. Тя трябва да престане да бъде така безразлична и студена към него.
Но, уви, при наличието на тази програма това е утопия. Затова я оценявам като противоречаща на една назряла духовна потребност на нашето общество, като неотговаряща на необходимостта от коренна промяна и в духовната област, доц. Стоилков. Философията не на думи, а на дело трябва да бъде жив и действен фактор на духовното развитие на обществото.
Подходът на програмата предполага едно външно усвояване на знания (“що е това”, “що е онова”, “какво казал този”, “какво казал онзи” и т.н.), т.е. даване на информация, в най-добрия случай допринасяща за развиването на една дилетанска обща култура, но в никакъв случай не внушаване на идеи, убеждаване, формиране по интимен път на духовни ценности. А в такъв случай как ще излезем насреща на ширещата се бездуховност?! И – нима не е истина?! – безидейност, антиидейност на голяма част от младите и не само млади хора.
СЪЩЕСТВУВА ЛИ ЗАСЕГА РЕАЛЕН ИЗХОД ОТ СИТУАЦИЯТА?
Разбира се, рушенето е нещо по-лесно от създаването. Моето критично отношение, което, струва ми се, не е само мое, е също предпоставка за разбирането на това, какво ни е необходимо, “какво да се прави?”, накъде да се върви. Дотук предложих едно възможно виждане-проект за обща ориентация на една бъдеща, вече истински нова програма. Но в този си вид това разбиране е само проект-утопия. Защо?
Защото, от една страна, то трябва да се “разгърне” и да добие формата на нова структура на една програма. И, на второ място, защото са ни необходими преподаватели от нов тип, които да са в състояние да преподават наистина по новому. “И възпитателят трябва да бъде възпитан” – беше казал по друг повод Маркс. Не зная дали някой ще се наеме да твърди, че ние имаме такива преподаватели и възпитатели от нов тип. А ако програмата е действително нова, вече няма да може всеки да преподава философия. (По старата не е трудно всеки да бъде „обучен” и да бъде нелош философ както повечето.) Позволете ми да си кажа мнението по тези два въпроса.
Вече имаме добър прецедент, що се отнася до първия въпрос. Пред мен е новият вариант на програма по философия за съветските ВУЗ, разработен под ръководството на И. Т. Фролов, В. С. Степин, В. А. Лекторски, В. Ж. Келе. Те завършват „Заключението” на курса „Въведение към философията” с констатацията за философията като „древна, но вечно млада наука за същността на света и човека в него. Философията възвисява човека, тя вечно ще утвърждава този стремеж напред и по-високо”. А малко по-нагоре казват, че изучава философия „ ... всеки, който иска да се приобщи към върховете на човешката мъдрост, който живо го вълнуват острите въпроси за смисъла на всичко съществуващо и преди всичко живота на самия човек. Такова постигане на философската мъдрост е дело на целия живот на човека, резултат е на овладяването на съкровищницата на човешката култура както на настоящето, така и на миналото” (пак там). Ето че само такъв може да бъде патосът на всяка истински нова програма по философия, а не... теоретичната същност и функции, социалната детерминация и социална рефлексия (?!).
Съветските философи, осъзнали тази потребност, разгърнаха своя принцип във формата на систематичен курс “Въведение във философията”. Може само да се приветствува такъв подход в този курс, както и самото му определяне като “Въведение...” – ясно е, че студентите няма да могат за една година да бъдат “просветлени” в цялата марксистка философия, която, впрочем, голяма част от професионалните философи не я разбират. Но какво да правим ние?
Най-лесното е да направим изключително добрия вариант на съветските философи също наша праграма (ако ни разрешат да се възползваме!). Аз лично нямам нищо против да стане това, защото у нас едва ли ще се роди в близко бъдеще нещо по-добро. А да правим собствен “модел” само за да си бъде наш, “роден”, не е чак толкова добре в светлината на най-близката история. Но също съм убеден, че като изключим незначителна част от младите философи и философите от по-средното поколение (също малка част от тях) и също съвсем малка част от философите от по-старото поколение, т.е. общо, условно казано (не съм ги броил!), 15-20-25% от българските философи, останалата част просто не могат да преподават по тази програма! (Или ако започнат да преподават, представям си каква трагикомична картина би се получила!!!) Аз смятам така, а ако не съм прав, ще се радвам много.
Другата възможност е да се разработят като компромис два-три варианта на програма, които да бъдат еднакво “задължителни”, т.е. всеки според наклонностите си да преподава по този, който иска (и може). Това е по-реалистично, а и студентите вече ще имат възможност да избират преподаватели, които да четат алтернативни курсове лекции. Но предвид това, че у нас “четат” лекции повече философите от по-старото поколение (и повечето от тях другояче просто не могат да мислят!), то това предложение ще означава, че пак поголовно ще се водят курсове от лекции… по старата програма. (И тук-там по нова програма от по-млади или по-“грамотни” възрастни философи.) Но това все пак е нещо в сравнение със сегашното поколение.
Ако ми бъде разрешено, ще обърна смисъла на един израз на Ст.Цанев “В унификацията не е спасението на нацията!”, имам предвид философската “нация”. Трябва да разберем, че философите не могат да преподават еднакво. Тогава интересно е да се позамислим защо все още им се иска на някои да спускат нови програми?
Струва ми се, че това е израз на чиновническо недоверие към нашите преподаватели. При всички други “неидеологически” дисциплини във ВУЗ преподавателите сами си правят програмите, но “при нас” не е така. Какво, ние по-лош “сорт” хора ли сме?
Кой се срамува ако студентите му се смеят когато преподава лошо? Кой носи отговорност за това какво ще научат студентите от този поток, от тази група? СВО, МНП или аз, ти, той…? Кой има научна съвест за това какви граждани на отечеството възпитава, какви ценности формира у тях? Аз, той или… Дирекция “Обществени науки”? Какви философи сме ние, какви идеали споделяме, че е толкова голямо недоверието към нас?! В края на краищата нашите дипломи не ни ли дават правото да преподаваме, ние не сме ли защитили безброй пъти това свое право, което е и отговорност, но също и изисква свобода (без свобода не може не могат да ни държат отговорни, както е сега). Има ли някаква логика в това недоверие? Вярно е, че ние сме служители на държавата, но ние сме служители, ако помислим малко повече, и на народа, чиито интереси изразява тази държава. А за нас народът не са ли тези млади хора, които всеки ден ни гледат право в очите, а и ние трябва да смеем да погледнем в очите?! Не мога да разбера защо е това тотално недоверие и също оскърбление, на което сме подложени, след като не ни вярват?
Съгласен съм, че моята собствена “кривина” на характера е голямата емоционалност, но позволете ми да запитам: има ли известна правота в думите ми? Кажете ми, убедете ме, че не съм прав, а пак “залитам”, както ми казват едва ли не всеки ден моите преки началници! Иначе не мога да се примиря, докато не разбера, защото, струва ми се, съм философ, а ако това не е съвсем вярно, то поне съм, изглежда, човек!
С всичкото това исках да кажа, че не е толкова страшно ако бъде разрешено всеки преподавател на своя отговорност да получи свободата да преподава по своя собствена оригинална програма. Зная, че е трудно, зная, че са необходими ориентири, но никому няма да бъде забранено да преподава и по старите програми, и по съветската, наистина коренно променена и обновена програма. А ако сп. “Философска мисъл” отдели място за публикуване на варианти на програми, изработени от български философи, аз съм убеден, че ще се появят поне пет-шест наистина нови варианта, от които всеки може да избира за себе си. Също могат да бъдат написани учебници от колективи от философи-съмишленици, и то за кратко време. С това подновявам предложенията си от Съвещанието на философите, проведено в Пловдив (1988 г.).
А още по-осъществимо е да бъдат създадени минимум два колектива, които да разработят два проекта на програма и два учебника върху основата на различни принципи и ориентации. Едната ориентация неизбежно ще бъде по-сциентистка или по-позитивистична ( и тук нека да развиват колкото си искат теоретичната същност на философията), а другата нека да има по-хуманитарна ориентация, по-силно да бъдат застъпена светогледната страна на философията. Когато бъдат издадени тези два варианта на програма и учебници (заедно с пособия и антологии от рода на “Идеята за времето” на З.Попов и Ц.Бояджиев, но по всички раздели на философската наука), нека бъдат утвърдени от Министерството, а преподавателите нека да работят по който си искат от тях. Мисля, че така всички ще бъдат удовлетворени, а преподаването ще бъде осигурено, обновено, ще се влее живот в нашата философия.
Това е моето становище. Сигурно тук-там пак съм прекалил или “абсолютизирал”. Да го отдадем на субективността ми, която, както всяка субективност, дори и философска, е все пак не нещо друго, а тъкмо… субективност. Не зная защо, но все по-трудно напоследък изказвам обективни мнения? Преди кажи-речи налучквах “обективното”. Защо ли е така?
О, ясно, нали тогава бяхме прекалено големи “единомишленици”! Но нали всеки ден преподаваме диалектика, която твърди, че единството се постига върху основата на разнообразието, че противоречието води напред, че всичко, особено живото, е тъждество на противоположности, които преминават една в друга и се борят една с друга и т.н. Но диалектиката не е само за учебниците, нито само за студентите, тя подчинява на себе си всичко. И ние, философите, сами трябва да й се подчиним.
Горната статия е излязла в единственото списание у нас за философия преди 1989 г., именно сп. Философска мисъл, кн. 3, 1989 г.
---------
1 Асистент по философия в ПУ “Паисий Хилендарски”.
2 М.С.Горбачов, Реч пред съвещанието на завеждащите катедри по обществени науки във ВУЗ – Философска мисъл, 1987, кн.1.
3 Пак там.
4 Пак там, с. 5.
5 Проблемы перестройки и задачи философии на современном этапе – Вопросы философии, 1987, № 1.
6 Вопросы философии, 1987, № 5, с. 5.
7 Л.Иванов – в: Философска мисъл, 1988, кн.6.
8 С.Стоилков, Теоретико-методологически и методически проблеми. – Философска мисъл, 1988, кн. 6.
9 Пак там.
10 Програма по марксистко-ленинска философия за ВУЗ, с., 1988.
11 Вопросы философии, 1988, № 9.
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
Няма коментари:
Публикуване на коментар