Що е интелигентност?
Нерядко човек се удивлява на своите мисли, изречени вътрешно или на глас, и не знае как и защо се появяват. Тази особеност на феномена мислене при човека не е недостатък, а достойнство. Спонтанното и независимото от съзнанието образуване на мислите преди изричането им с участието на интуицията (усета, вдъхновението, озарението) е израз на свобода и творческа мощ. Когато ясно съзнаваме и предварително знаем какво искаме да кажем и казваме точно същото, ние сме ограничили свободата на своята мисъл и механично говорим отдавна известни неща, станали сме “проводници” на чужди мисли, от устата ни “текат” техните, не нашите мисли. Тук не се ражда мисъл, а се повтаря някаква изтъркана от употреба, стара мисъл, неизвестно от кого за първи път изречена.
Голям пласт от нашето мислене се състои точно от такива мисли, съхранявани от навика ни да говорим едно и също нещо, което ни е известно и “което си знаем”. Излиза, че при такова говорене е елиминирано тъкмо… мисленето, то не участва или е сведено да някакъв минимум. Немислещият, неинтелигентен човек се задоволява точно с такива мисли; стига се понякога дотам, че той вижда проява на някаква “интелигентност” в това да говориш само научени, отдавна казани от някого неща. Опитват се да “смаят” събеседника си, те го обсипват с чути отнякъде или прочетени чужди мисли, представяйки ги за свои. Но тук няма интелект, а само фалшификат. Замисляме ли се върху това дали нашият събеседник не изпитва скука, когато му говорим и сме го превърнали в слушател?
Интелигентност в собствения смисъл на думата е способност да мислиш самостоятелно и да изразяваш такива мисли, в които влагаш съдържание на своята душа, собствен смисъл и виждане на нещата. Това човешко качество няма нищо общо с надутата ученост и с празната ерудиция, дори образоваността не е гаранция за възникването и проявлението му в дадена личност. Интелигентният човек е в състояние да пречупи под своя ъгъл на виждане, през своята субективност всичко, при него дори чуждите мисли се прераждат и се появяват наново, обогатени с нов смисъл – защото върху тях той налага печата на своята оригиналност и самобитност. При него всяка мисъл е съ-битие, т.е. съ-участие в живото битие на човешкото мислене и мисъл. Истинската интелигентност е интелектуална мощ на душата, жив и непрекъснато буден ум – който създава оригинални мисли, за пръв път казани и помислени.
Следователно мисленето не е нещо “по природа дадено” на всеки човек, то е една възможност, която може да не се случи “тук и там”, а понякога и повсеместно. Затова от тази позиция с известно съжаление си позволяваме да кажем, че мислещият е по-скоро изключение, а не правило, валидно безусловно и за всички. Дефиницията “човекът е мислещо същество” трябва да се разбира като възможност, от която не всички са се “възползвали” и следователно са занемарили своето мислене, а в някои случаи направо са се отказали от него. Разговорът с мислещ човек е празник и дори пиршество на живата и свободна човешка мисъл. Когато такъв човек говори дори и най-обикновени, тривиални неща, при него те получават импулси за нов живот, изглеждат необичайно – видени под ъгъла на неговата субективност – открива се нов смисъл, такава мисъл всичко оживотворява, превъплъщава и обогатява.
Такава мисъл не знае покой и изтощение, ленивост и скука. Тя е интелектуална наслада, откровение, вдъхновение, интензивност, спонтанност, свобода, дух. Всеки човек е длъжен за достигне предела и да изяви потенциала на своя интелект и мисъл – и колкото повече преуспява в това важно житейско дело, толкова повече с удивление ще открива, че граница на мисълта не съществува, че хоризонтът й е безграничен, а потенциалът – неизчерпаем.
Мисленето не е мъка (някои хора обичат да повтарят: “Най-мразя да мисля!” и пр.) или пък превелико нещастие, което може да сполети човека, тя е мъка за неумеещия да мисли човек, който тъкмо затова е нещастен и страда. За мислещия човек свободното мислене е, повтарям, чудо, на което сме способни, вдъхновение и наслаждение, мощ и патос, несъкрушимо “оръжие”…
(Забележка: Горният текст е малък откъс от моята книга Животът на душата: психология, написана през 1994-95 г. и излязла от печат през 1997 г., изд. ЛИК, а след това претърпяла още две издания, в 1999 и 2001 г.)
Нерядко човек се удивлява на своите мисли, изречени вътрешно или на глас, и не знае как и защо се появяват. Тази особеност на феномена мислене при човека не е недостатък, а достойнство. Спонтанното и независимото от съзнанието образуване на мислите преди изричането им с участието на интуицията (усета, вдъхновението, озарението) е израз на свобода и творческа мощ. Когато ясно съзнаваме и предварително знаем какво искаме да кажем и казваме точно същото, ние сме ограничили свободата на своята мисъл и механично говорим отдавна известни неща, станали сме “проводници” на чужди мисли, от устата ни “текат” техните, не нашите мисли. Тук не се ражда мисъл, а се повтаря някаква изтъркана от употреба, стара мисъл, неизвестно от кого за първи път изречена.
Голям пласт от нашето мислене се състои точно от такива мисли, съхранявани от навика ни да говорим едно и също нещо, което ни е известно и “което си знаем”. Излиза, че при такова говорене е елиминирано тъкмо… мисленето, то не участва или е сведено да някакъв минимум. Немислещият, неинтелигентен човек се задоволява точно с такива мисли; стига се понякога дотам, че той вижда проява на някаква “интелигентност” в това да говориш само научени, отдавна казани от някого неща. Опитват се да “смаят” събеседника си, те го обсипват с чути отнякъде или прочетени чужди мисли, представяйки ги за свои. Но тук няма интелект, а само фалшификат. Замисляме ли се върху това дали нашият събеседник не изпитва скука, когато му говорим и сме го превърнали в слушател?
Интелигентност в собствения смисъл на думата е способност да мислиш самостоятелно и да изразяваш такива мисли, в които влагаш съдържание на своята душа, собствен смисъл и виждане на нещата. Това човешко качество няма нищо общо с надутата ученост и с празната ерудиция, дори образоваността не е гаранция за възникването и проявлението му в дадена личност. Интелигентният човек е в състояние да пречупи под своя ъгъл на виждане, през своята субективност всичко, при него дори чуждите мисли се прераждат и се появяват наново, обогатени с нов смисъл – защото върху тях той налага печата на своята оригиналност и самобитност. При него всяка мисъл е съ-битие, т.е. съ-участие в живото битие на човешкото мислене и мисъл. Истинската интелигентност е интелектуална мощ на душата, жив и непрекъснато буден ум – който създава оригинални мисли, за пръв път казани и помислени.
Следователно мисленето не е нещо “по природа дадено” на всеки човек, то е една възможност, която може да не се случи “тук и там”, а понякога и повсеместно. Затова от тази позиция с известно съжаление си позволяваме да кажем, че мислещият е по-скоро изключение, а не правило, валидно безусловно и за всички. Дефиницията “човекът е мислещо същество” трябва да се разбира като възможност, от която не всички са се “възползвали” и следователно са занемарили своето мислене, а в някои случаи направо са се отказали от него. Разговорът с мислещ човек е празник и дори пиршество на живата и свободна човешка мисъл. Когато такъв човек говори дори и най-обикновени, тривиални неща, при него те получават импулси за нов живот, изглеждат необичайно – видени под ъгъла на неговата субективност – открива се нов смисъл, такава мисъл всичко оживотворява, превъплъщава и обогатява.
Такава мисъл не знае покой и изтощение, ленивост и скука. Тя е интелектуална наслада, откровение, вдъхновение, интензивност, спонтанност, свобода, дух. Всеки човек е длъжен за достигне предела и да изяви потенциала на своя интелект и мисъл – и колкото повече преуспява в това важно житейско дело, толкова повече с удивление ще открива, че граница на мисълта не съществува, че хоризонтът й е безграничен, а потенциалът – неизчерпаем.
Мисленето не е мъка (някои хора обичат да повтарят: “Най-мразя да мисля!” и пр.) или пък превелико нещастие, което може да сполети човека, тя е мъка за неумеещия да мисли човек, който тъкмо затова е нещастен и страда. За мислещия човек свободното мислене е, повтарям, чудо, на което сме способни, вдъхновение и наслаждение, мощ и патос, несъкрушимо “оръжие”…
(Забележка: Горният текст е малък откъс от моята книга Животът на душата: психология, написана през 1994-95 г. и излязла от печат през 1997 г., изд. ЛИК, а след това претърпяла още две издания, в 1999 и 2001 г.)
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
1 коментар:
Ami takmo zaradi misleneto,Gospodin Grancharov moia milost ostanax predi edna godina bez rabota.Ne izpolzvam bloga vi kato oplakvatelno buro,niamam takova namerenie,no tova koeto iskam da kaja e, che v Balgaria sblasakat mejdy mislesht individ,i zakarnialo v mozaka zombi e napravo otchaivasht.Saglasen sam s vas,che misleneto e nai velikata darba za choveka,no kolko se vazpolzvat ot neia.
Публикуване на коментар