ГЛАВА ПЪРВА: СМИСЪЛЪТ
Българското образование се нуждае не от реформа, а от същностна духовна революция
От много време се подготвям и глася да напиша статия (или по-скоро поредица от статии), в която да развия едно по-съвременно разбиране за смисъла на образованието изобщо; понеже си давам сметка, че тъкмо в това отношение у нас са загубени ориентирите, поради което нещата са в такова окаяно положение. Идеята на едно отговарящо на потребностите на съвременността образование, сиреч, философията на едно такова образование, е първото, за което следва да мислим в този момент; а пък, разбира се, мисленето трябва да предхожда реформаторските действия, за които управниците постоянно тръбят, ала де факто нищо не предприемат. Единственото, което може да подтикне едни решителни действия по промяна на крайно тежкото статукво в българското образование е открояването на ясна, промислена, основателна, смислена идея (или философия) на съвременното, на отговарящото на нуждите на съвременността образование. Ето в тази насока ми се ще да разсъждавам тук, а също ми се иска най-вече да предизвикам по-съдържателна дискусия, каквато, за жалост, по упоменатата причина, все още не може да се отпочне.
Ще се постарая да изразя мислите си накратко, без прекалено детайлно обосноваване, понеже смятам, че по-голямата част от нещата, за които ще стане дума, са до такава степен назрели, че са станали вече саморазбиращи се, станали са едва ли не очевидни. Иска се обаче честност да бъдат признати. Ако нещо обаче е истина, то трябва да бъде прието със смирение – и за какво тогава "признаване" от наша страна тук може да става дума?!
Също така ще се постарая да изложа мислите си ясно, предпазвайки се от изкушението на нищо нe казващото пустословие, което е такъв повсеместен дефект на говоренето или на писането, особено когато стане дума за "проблемите на нашата образователна система". Самият факт, че у нас се говори постоянно за някаква система, без изобщо да се схване дори и това, че думата "система" в случая явно обозначава това фатално обстоятелство, че в интимната сфера на духовен живот, каквито по начало трябва да са образованието и формирането на личността, "системата" несъмнено означава, че е задушен, потиснат, дори усмъртен или убит тъкмо живота и живеца на едно смислено, отговарящо на нуждите на съвременния човек образование. Там, където се е настанила "системата", там е изчезнал животът (по Мамардашвили), там вее единствено смразяващото кръвта във вените дихание на смъртта. И ако в оня "светъл период на образованието", свързван със социализмо-комунизма, системата явно е била необходима – та нали тогава целта беше да бъде ликвидирана самата възможност за някакъв духовен живот изобщо, не просто в образованието?! – то в условията на свобода системата е изцяло вредна, тъй като гаси, потушава, унищожава всичко живо и обичащо живота, всичко онова, което може да вирее и да дава плодове както в сферата на образованието, така и в цялостния живот на човешката общност. Ето как една езикова недомислица, свързана с постоянната несмислена употреба на думата "система" несъзнателно обозначава този безспорен факт, че българското образование отдавна се намира в агония, дори в кома. От това състояние трябва да се излезе непременно и колкото се може по-скоро.
Явно първото, от което трябва да изходим, е че на българското образование трябва да се вдъхне живот, от него трябва да бъде прогонена надвисналата от десетилетия сянка на смъртта. Всичко онова, което носи живот, което насърчава живота, трябва да бъде приветствано и подкрепено; всичко онова, от което вее леденото дихание на смъртта, от българското образование трябва да бъде безпощадно гонено. Което означава, че в българското образование най-напред трябва да бъде убита тъкмо "системата", предпоставката за неговата агония и смърт.
Ето че вече се приближаваме до първия момент в идеята на едно смислено образование: образованието по идея е израз на живот, то е основно проявление на духовен живот. Смисълът на образованието е да насърчава всички прояви на пълноценния духовен живот на личността. Но още тук имам усещането, че у нас масово не се разбира какво е това "духовен живот", даже самото понятие за "дух" и "духовност" е крайно извратено, което пък води дотам, че по никакъв начин не може да се наложи и "приеме" повсеместно разбирането, че смисъл на образованието е насърчаването на пълноценния духовен живот на личността. Но ние даже и що е "личност" съвсем не разбираме, което означава, че представите не просто на огромното мнозинство от хората, но най-вече тези на "командващата парада" образователна бюрокрация, са съвсем объркани, са съвсем нездрави. Как тогава да можем тъкмо от тях да очакваме промяна?!
Значи трябва да се вглъбим поне малко в смисъла на думички като "живот", "дух", "личност" и свързаните с тях понятия, без които изобщо не може да се постигне идеята на едно смислено и пълноценно образование на личността като проявление на духовен живот. Несмисленото образование не може да бъде пълноценно, понеже няма откъде да получи ценността си. Ние сме довели нещата дотам, че и що е "ценност" масово не се разбира – как тогава изобщо да можем да говорим за "ценно" и "неценно", пък и за "пълноценно"?!
По начало животът е чиста спонтанност, импулсивност, непринуденост, порив, необусловено от нищо желание. Повече живот в образованието, оживяването на самото образование, вдъхването на живот в него означава, че случващото се в сферата на образованието не трябва да бъде постоянно тикано в прокрустовото ложе на някакви абстрактни разсъдъчни правила, "норми", забрани и прочие. Вдъхването на живот в образованието означава не друго, а повече свобода – понеже тъкмо свободата е тази, която отговаря на вътрешното естество на самия живот: там, където няма свобода, там, където свободата е нежелана гостенка, там, където свободата е прокудена, там не може да има живот, камо ли пък "пълноценен" живот.
И ето че днешните жреци на една абстрактно-разсъдъчна тирания и диктатура над личността, която е същност на днешната ни "образователна система", веднага най-категорично ще възразят: "Но как така без правила?! Каква свобода искате? Свободата, таваришчи, не е анархия! Свободата трябва да бъде правилно ръководена! Няма пълна свобода!". Ето такива простотии непременно ще чуе всеки оня, който някога някъде се е опитал да внесе някакви искрици живот, някакви "елементи" на свобода в българското образование и в образователните учреждения на республиката ни. Дайте да се опитаме да вникнем по-добре в същината на проблема.
По принцип у нас всички уж обичат свободата, ала това, за жалост, не личи на огромното мнозинство от "уж-обичащите" я. Има една лесно разпознаваема, пък макар и старателно прикривана неприязън към свободата и свободния живот, какъвто по дефиниция трябва да е духовният живот на личността. Тя трови всеки реален порив към свобода както у дейците на българското образование, така и у неговите вечни жертви: "обучаваните", учениците, студентите. Излишно е да споменавам, че горната неприязън и дори враждебност към свободата и към автентичния живот – свободния живот – се корени в една дълбока неприязън най-вече към духа като такъв, а също така и към свободната личност като такава. Защото истински свободна може да бъде само духовната личност, личността със съответните духовни качества; само такава личност може да има усета към свободния живот, само тя може да се приобщи и да придобие неговите ценности. За да ликвидираш личността трябва да убиеш поривите към духа и свободата у нея.
Точно това се постара да направи комунизмът – обществената система, изпитваща най-люта и дива ненавист както към личността, така и към духа, също така и най-вече към живота. Комунизмът се постара да елиминира твърдите и здрави духовни устои на живота и на жизнеспособната личност; комунизмът по дефиницията на неговите първожреци е войнстващ материализъм, смъртен враг на духовното, на свободата, на живота, на личността. Сега взе ли да ви просветва защо у нас "образователната система" служи на смъртта, а не на живота? Как тогава да искаме просто да реформираме, т.е. да модифицираме и "усъвършенстваме" същината на установената у нас – в тъй жестоката спрямо свободния живот епоха на комунизма – образователна система? Сега разбирате ли защо нещата с реформирането съвсем не вървят – и няма как да провървят? Сега разбирате ли какво значи изразът "да усъвършенстваме и затвърдим най-доброто в българското образование"?! Какво по-точно тук е "доброто" и "хубавото", а? Тиранията и насилието над личностите ли? Несвободата ли? Зверската ненавист спрямо свободния живот ли? Мъртвината ли? Трупният дъх на разложение и на гнилост ли?
Да, българското образование е угнетено и смазано в прокрустовото ложе на една самоцелна тирания над личността. В "образователната система" на България е игнорирано тъкмо най-свещеното човешко право на свободен и духовен живот – кое тук може да бъде "усъвършенствано" и "подобрявано"?! Пиша в този дух, за да ви подтикна към единствено спасителната мисъл: на българското образование в този момент му е нужна не някаква реформа и не някакво произволно "подобряване", нему е нужна същинска и същностна духовна революция, т.е. коренна промяна, поставяща всичко на нови основи и начала. Ако не се осъзнае това, агонията на образователната ни система ще продължи до безкрайност, а вялата реанимацията на трупа ще доведе до неминуемата му смърт. Аз много се съмнявам дали трупът на българското образование отдавна не е умрял, щом от него вее такъв дух на разложение – в такъв случай от нас се иска просто да изнесем трупа и да посеем кълновете на една коренно различно, поставено на съвсем други начала, смислено, съобразено с идеята на човека и живота образование и възпитание на личностите.
Ситуацията става особено тежка като се вземе предвид и това, че и възпитателите (учителите) са поразени от вируса на безсмислието, който е покосил живота в българското образование; ето защо се иска време да бъдат старателно отгледани възпитатели и учители, овладени от съвсем различен дух: дух на уважение към самобитната личност, на преклонение и на богоговение както спрямо самия живот и към неговата субстанциална духовна основа, така и към несъмненото условие на двете, а именно към свободата – чист израз на дух и на живот. Към свободата, която трябва да бъде обичана от цялото сърце, от цялата душа, от цялото същество, искащо да бъде човешко, искащо да се приобщи и да заживее живота в неговата пълнота и пълноценност.
Мисля, че започнахме да се приближаваме към схващането на реалната ситуация, в която се намираме – и като индивиди, и като общност. Защото едва ли може да има човек, който да не е бил повлиян от вируса на безсмислието, вилнеещ в "системата на българското образование и възпитание".
Да караме подред. Какво е нужно на една човешка личност за да заживее пълноценен живот? Как се става обаче личност, нима това не е главното? Има ли потребност днешна съвременна България от личности, влюбени в свободата и в свободния живот? Искаме ли като общност да се очовечим, сиреч, да заживеем според повелите на пълноценния, на свободния, на духовно наситения живот? Или предпочитаме да си останем в тресавището на простотията, на кухата надменнност, на презряното самочувствие на "всезнайковците", каквито постоянно бълва нашата "образователна система", които уж от всичко разбират, но в същото време де факто от нищо не разбират?! Превърнали сме се в нация от безсилно мърморещи "специалисти по всичко", която точно затова се е самообрекла на бедност, на мизерия, на разпиляване и линеене на жизнените сили, на личностния потенциал, на онова духовно богатство, което се крие в недрата на нацията, но на което не му се дава простор да се разгърне.
Защото душевното и духовното, сиреч, личностното богатство, е първооснова на материалния просперитет, духовното винаги властва над материалното. Ако не си освободим духа, ако продължим да потискаме личностното и духовното у себе си, доникъде няма да стигнем. Ще се провалим тотално и като индивиди, и като нация. Повсеместният материализъм, който като проказа владее душите на огромната част от нацията, е основанието за нашата бедност и душевно-личностна нищета. Ще ни потръгне едва когато освободим в гърдите си българският дух, така жестоко и немилостиво гонен и насилван десетилетия, да не кажа столетия.
Аз, разбира се, нямам възможност тук да изложа подробно и да анализирам основателно всички ония въпроси, които поставих в началото на по-горния абзац. Това, за щастие, вече съм го направил в своите книги, които стоят никому непотребни някъде в складовете, библиотеките и книжарниците. Тук ще се задоволя да посоча само есенцията на своите тези, изразени във философските ми книги.
На оня, който съвсем не разбира що е дух, що е личност, що е свобода, какво е животът и пр. трудно може да му бъде обяснено, още по-малко пък "доказано" защо всичко е така, а не иначе. Във всяка душа и сърце са заложени някакви искрици, на които ако се опрем, можем да постигнем разбирането на тия най-базисни "понятия", по-скоро идеи, преизпълнени с оживотворяващ смисъл. Съвсем не е чудно защо мнозинството у нас не разбира най-простите истини, на които се основава, в които се корени съществуването на човека, достойното съществуване на човека. Думата "достойнство" също трябва да бъде сложена в разреда на непонятните за мнозинството от хората у нас думи. Тия думи, които изброих, може и някак да се разбират, ала такова "разбиране", което е осветено от една дълбоко враждебна на духа, на личностното, на живота "образователна система", няма как да не е неадекватно, извратено, непълноценно, повърхностно, несмислено.
А пък, от друга страна погледнато, на тия, които разбират, съвсем не се налага да им бъде "обяснявано" тъкмо онова, което е така ясно, така просто, така очевидно за разбиращия. Аз ще се постарая да дам такова разбиране, което да не отегчи разбиращите, и същевременно да не затрудни, а да помогне на неразбиращите. Впрочем, съвсем не е сигурно, че тези последните могат да променят представите си така основно, че съзнанието им да се прероди – и да се овладее без остатък от идеята на едно смислено образование и възпитание на личността. Но... блажени са ония, които искат невъзможното.
Ще започна от нещо саморазбиращо се, тъй просто, колкото и забравено: образованието е подготовка за живота. Нищо друго, нищо по-различно от това. Тази е идеята на едно смислено и човечно образование и възпитание. Образованието трябва да бъде нагодено към същината както на живота, така и на човека. Тези две реалности в образованието трябва да бъдат синхронизирани – иначе доникъде не може да се стигне. Ще се стигне, впрочем, до провала – до провала ни като индивиди и като общност, като нация. Ние май съвсем сме доближили момента, в който просто трябва да осъзнаем тежестта на провала си, а това е предпоставка да почнем да се поправяме. Докато се самозаблуждаваме, че "нещата не са така сериозни" или тежки, провалът само бива насърчаван, а не надмогван.
Значи си опростихме задачата: иска се да вникнем в естеството както на човека, така и на живота. И на тази база да внесем корекции в подходите си, та образованието, както казах, да започне да хармонизира двете реалности, което е и неговата най-исконна цел. Ще продължа нататък, като само ще фиксирам очевидни за разбиращите неща, които нищо чудно да изненадат неразбиращите с тяхната очебийна простота.
Говоря за простота на положенията, които те не разбират, а не за простотата на самите неразбиращи. Впрочем, да вметна: неразбиращият е неразбиращ не защото е "прост" – думата "простота" и производните й исконно имат един най-благороден смисъл! – а тъкмо защото е "сложен", защото при него всичко е усложнено до невъзможност, защото, другояче казано, е така объркан, че повече едва ли може да бъде. Успоредно с намаляването и превъзмогването на тази куха "сложноватост" на душите на неразбиращите ще започне да се заражда и разбирането от тяхна страна на ония най-прости и базисни неща, от които зависи животът ни. Няма да се сдържа да не вметна и това, че българското образование в цялата си абсурдност и парадоксалност не прави друго, освен да усложнява простото, да прави невъзможно разбирането на саморазбиращото се. То не прави друго, освен да убива изначалното любопитство на младата личност. И ефикасно го постига. Ерго, българските простаци на най-сложните простаци на света! Да живеят, да бъдат живи и здрави!
И така, оказва се, че онова, което може да хармонизира естеството на живота с това на човека, е свободата. Защо е така ще може да се разбере само ако съзнанието, по-скоро душата, се освободи от всички най-вредни и несъстоятелни представи както за живота, така и за човека, да не говорим пък за свободата. Ето вижте колко е просто всичко, по-просто от това изобщо и не може да бъде.
Животът ката такъв, в своето изначално естество, е чиста спонтанност, желание, копнеж, страст – по онова, което придава ценност на самия живот. Животът се стреми към своята пълнота. Човекът пък иска да живее, този велик, неоценим дар – животът – който получаваме с раждането си, е наша прокоба, но и наш единствен шанс. В живота си живото трябва да прави всичко онова, което насърчава живота в неговите недра – и да се противопоставя на онова, което носи разруха на живота, сиреч, смърт. Сега разбирате ли защо всичко е тъкмо наопаки в нашата "образователна система"?
Човекът може да заживее свободно само ако разгърне в душата си усета и порива към автентичния живот, сиреч, усета и порива си към свободния живот: понеже в недрата на живота, както казахме, стои тъкмо изначалната спонтанност на заложената в нашите устои чиста динамика и импулсивност. Разбира се, това не означава, че човекът трябва да се остави на своите природни инстинкти, да си остане "див" или пък животно, или дори звяр, разкъсващ без милост жертвата си, напротив, той трябва да ги облагороди, да ги очовечи, да им придаде един духовен блясък и насока. Оказва се, че няма никакво противоречие между "жизнено", "човешко" и "духовно", понеже спойката между тях е тъкмо свободата. А що е свобода вече съвсем не може да се обясни на оня, който не чувства своя порив към свобода, трептящ в гърдите му.
"Свободата е живота ми, а животът е свобода!" – това промълви веднъж на изпита си един мой студент, на който аз понечих да пиша двойка, понеже нищичко не можеше да каже по въпросите си. Паднал му се беше, на горкия, въпроса за материята – говоря за ерата на комунизма. Аз тогава го запитах, за да му помогна, да ми каже нещичко за отношението между живот и свобода. Младежът сякаш се оживи и почна да мисли. И изтърси тия думи. Писах му шестица, тайно от доцента, разбира се. Което е показателно за ситуацията в българското образование изобщо, която от години се влошава. А се влошава понеже в него се прави тъкмо това, от което няма особен смисъл – и се обръща гръб тъкмо на истински важното и значимото: мисленето, насърчаването на творческия импулс, откривателството, адаптирането към ония задачи, което ни поднася самия живот.
Те, впрочем, творческите импулси принадлежат към разреда на истински духовните и на жизнено-устойчивите неща. Те са родствени и на свободата – нима може да има творчество без свобода?! А има ли нещо творческо в това, с което принуждаваме да се занимават нашите ученици и студенти? Едва ли има: системата не позволява. Тя е направена така, че да убива творческия импулс, тя насърчава репродуцирането на чужди мисли, а не раждането на свои. Най-добри от нейна гледна точка са немислещите папагали с тренирана памет ("зубърите"), а не оригинално и самостоятелно мислещите младежи – които, сами по себе си, са същинско бедствие от гледна точка на свободоубийствената образователна система у нас. Ето че се приближихме до онова, което най-вече трябва да бъде осъзнато и проведено в едно качествено различно образование, от което съдбовно се нуждаем.
У нас поради неразбирането на принципния смисъл на образованието са сгрешени както неговата цел, така и средствата за нейното постигане. Понеже липсва яснота за тия елементарни истини, от които трябва да се тръгне. А именно: човешката душа съдържа в себе си твърде разнородни сили и способности: мислене, ум, съзнание, чувстване, воля, въображение и прочие. "Оркестърът" на тези така разнородни и с противоположна насоченост душевни сили бива дирижиран от Аз-а, от самосъзнанието, което им придава съгласуваност, хармония, концентрация в определена посока. А пък, от своя страна, душевните сили на човека се конституират на основата на чистите и коренни отношения на човека към света и към самия себе си: познавателното, ценностното и практическото. Всяка душевна сила по свой начин синтезира тия чисти отношения, т.е. пълноценен е животът на онази душа, която не потиска една или друга душевна сила, а свободно ги хармонизира с оглед на постигането на някакви значими човешки цели. Смисленото образование служи тъкмо на това съгласуване и хармонизиране на пълноценния, на неощетения с нищо душевен живот на личността, докато несмисленото, командно-манипулативно, абстрактно-разсъдъчно "образование" не прави друго, освен да ощетява душевния живот на човека; то цели да го прави не личност, надарена със свобода, а, тиранизирайки душевния му живот, го прави просто "бурмичка", най-послушен елемент на цялото (комуната) - и изпълнител на зададени от някой друг цели. Ситуацията в нашето образование е така трагична тъкмо защото то се основава на тиранията на самонадеяния разсъдък спрямо останалите душевни сили; нашето образование не прави друго, освен да ощетява пълноценния душевен и духовен живот на личността. Затова то бълва не свободни и критично мислещи личности, а безличия, самонадеяни глупаци, вманиачени "разбирачи от всичко", дилетанти със съвсем непригодна за нещо смислено "обща култура" и прочие.
Още повече се приближихме до “загадката на загадките”, касаеща основния дефект на българското образование. В това, което се нарича “българско образование”, изобщо не влизат в сметките нито пълноценната личност, нито нейния хармоничен душевен и духовен живот, нито свободата като същност на човешкото и на духовното, нито творчеството като самобитен начин за изразяване на човешка позиция. Българското образование залага на някакъв архаичен и примитивен модел, според който “даването на знания” е алфата и омегата на всичко, що се прави в него. Сиреч, българското образование се мъчи да формира “многознайковци”, които си мислят, че от всичко разбират, макар че фактически от нищо не разбират. Смисъл никакъв няма, наистина, но поне се имитира дейност: пилее се най-усърдно, както казах, човешкия, личностния, духовния, творческия капитал на индивидите и на цялата нация.
Учениците трябвало да “трупат” знания, понеже знаещите били “можещи”, те, представете си, също така ставали и “мислещи”, което съвсем не е сигурно, по-скоро е сигурно тъкмо обратното: че вървенето по този път никога няма да ги направи мислещи. В днешно време управляващите и образователните бюрократи у нас не разбират даже това, което още преди толкова векове така прекрасно го е разбирал Хераклит от Ефес, написал тия думи: “Многознайството на ум не учи…”, защото ако учеше, прибавям аз, щеше да е научило и… г-н Министъра (толкова министри се смениха, че не визирам никой конкретно от тяхната самоотвержено немислеща свита), и бюрократите от “образователната система”, и дори по-голямата част от народната природопопулация на българите. Но понеже не се забелязва такъв ефект, на нашите многознайковци явно съвсем не им се удава мисленето, поради което не се осъзнава даже това, което е съвсем близо, пред самия нос.
Българското образование е съвсем немодерно, понеже залага на представи и модели на образование, характерни за отдавна отминали времена, на времена от преди 4-5 века. Знанието съвсем не е панацея на образованието, а пък проблемът не е в самото знание – което има несъмнено достойнство – а по-скоро в изцяло сгрешения начин, по който си представят добиването на знанията. Напълно погрешно и несъвременно е даването на знания, предлагането на учениците на готови знания, на “сдъвканата кашица”, което им се туря в устата и мозъците сякаш с пинсета. Знанията не се дават, те се вземат. Знанията трябва да се резултат и продукт на проведени от самите ученици познавателни процедури и инициативи, което именно придава цялата привлекателност на придобиването на знания – и най-вече оня ефект, от който зависи смисъла, а именно, развиването на мисленето, на самостоятелното осмисляне на информацията.
В информационния век, в безбрежния океан от информация, с който сме залети, механичното усвояване на някакви наготово дадени знания е абсолютно лишена от смисъл и ефект процедура, е губене на времето както на учениците, така и на учителите. Учениците просто трябва да бъдат поставени в познавателна ситуация, в която сами да открият и постигнат съответните знания – с което ще развият и мисълта си. Иначе образованието неминуемо се превръща в преливане от пусто в празно, в каквото се е превърнало нашето образование. То се е превърнало в безкрайно витаене в омагьосани кръгове и в лабиринти, от които няма никакъв изход, пък и смисълът на цялото занятие изцяло се губи. Тук аз съзирам основния дефект на нашата “образователна система”, която в този си вид погубва, потиска и блокира всеки импулс към познание, който изначално децата притежават. В резултат днес масовият ученик е тотално отвратен от всяко и всякакво знание, учениците днес масово не щат да учат, което, както и да го погледнем, е тяхна закономерна реакция на самосъхранение в абсурдната образователна система, в която са поставени и са заставени да вегетират. Казах вече: в тази система няма живот, а има потискане на живота, рушене на жизнения порив, има само мъртвина и смърт.
Нашата образователна система се стреми да развива единствено самоцелното механично усвояване на знания, което би се превърнало в нещо като зловещ тумор върху младите мозъци – и слава Богу че нашите деца са така опърничави, че не се поддават на нейните напъни да ги прави “знаещи”, “информирани”, пребогати със знания и догми. Иначе неминуемо щяха да загубят най-съществена част от своята човечност и щяха да заприличат на роботи. Днешното българско училище, пък и университетите, се мъчат да дехуманизират човешките същества на младите – и, трябва да признаем със съжаление, че сякаш успяват в тия свои попълзновения. Много прекрасни личности са погубени в тази месомелачка на индивидуалности, в която се е превърнало днешното българско училище. Оцеляло отчасти е само най-силното. Всичко останало е погубено сякаш безвъзвратно. Когато някой се пита защо сме заприличали на нация, съставена в мнозинството си сякаш от полуидиоти, нека не се чуди много коя е причината. Казах “полуидиоти” и ми се видя твърде мека думата – особено като си припомних с какво ни занимават, да речем, нашите медии, и особено “най-видните” им представители и шоумени…
Даже разсъдъкът не може да развие подобен модел на образование, камо ли пък останалите същностни човешки и духовни сили – нищо че уж разсъдъкът (умът) е органон на познанието и на знанието. Всичко останало от пребогатата със сили и способности човешка душа е изцяло елиминирано, имам предвид ценностно натоварени такива, каквито са чувствата, въображението, волята и прочие. Нашето училище се мъчи да тренира само репродуктивната памет, нищо друго. Самонадеяният кух разсъдък е станал страшен и жесток тиранин на останалите душевни сили – що се касае до случващото се в българското образование. Погледнете какви предмети предимно учат нашите ученици и студенти: все науки, все някакви наготово сервирани знания, тоест, все баналности – понеже когато съзнанието биде претоварено, то не може да поема друго, освен най-изтъркани баналности и тривиалности. “Многознайковците”, жалък продукт съвременното българско образование, не могат да знаят друго освен най-изтърканите баналности.
Затова и човешкият фактор на страната не може да се справи с отговорностите на живота - и постоянно показва отчайващо малодушие. Той просто не е подготвен за живота. Той предварително, още от най-млада възраст, сякаш е капитулирал пред предизвикателствата на живота. Той, уви, все едно е подготвян не за живот, а за безсмислено вегетиране, за разруха и за смърт. Образователната система на България, построена в годините на социализмо-комунизма, успя да вземе пълно надмощие и да порази в корена “здравите сили” на живота, духа, личността, свободата. Затова у нас е в такова незавидно положение не толкова всичко останало, колкото човешкият фактор, чиято човечност е така смазана и унизена. А от човешкия фактор зависи всичко в едно общество, което иска да е човешко, а не най-презряна и скучна комуна от безличия.
В българското училище в резултат на всичко казано цъфтят и царуват скуката, фалша, лицемерието, нагаждачеството, ценностният нихилизъм, кухарството, празното самомнение, душевната инертност; в него всичко личностно е в страшна немилост. Стигнало се е дотам, че учителите са фрапирани когато някой ученик си позволи лукса да каже какво мисли. Такъв го обявяват за “незнаещ”, понеже какво има да се мисли когато по-лесното е да се знае без да се мисли?! Оня ученик, който недоволства от хегемонията на баналностите, която му натрапват, става “черна овца” или “бяла врана” – и към такива общността от безличия е безжалостна.
В българското училище и в университетите дори и “науките за човека” са станали образец за античовечност; имам предвид начина, по който се преподават предмети като "литературознание", философия, психология, педагогика особено, етика, и пр., доколкото изобщо ги има. Изкуството като такова също е в немилост: в нашето училище обременяват децата по-скоро с някакви излишни знания за изкуството, вместо да ги оставят да се упражняват в правене на изкуство. В нашето училище общо взето нищо не се прави както трябва, а всичко е имитация на правене, на практическо отношение. Само по прашните коридори най-много да се мъдри някакъв овехтял лозунг, напомнящ ни за това, че “практиката е критерий на истината”, ала за сметка на това никой не борави със смисленото “правене” на знания, ценности, умения, възпитание. За личности, души и свободни духове да не говорим. Просто е излишно и съвсем неуместно...
В резултат “продуктите” на нашето образование са така неподготвени за живота, че по-добре щеше да е изобщо да не бяха ходили на училище. Защото когато едно нещо се прави по изцяло неподходящ начин, по-добре щеше да е изобщо да не се прави. Затуй животът е най-добрия учител, ала, за жалост, от нашите училища и университети е прогонен и прокуден тъкмо животът. За духовен живот в тях да говорим пък е съвсем излишно. Затуй когато някой чуе, че нашите университети, да речем, се били превърнали в “търговски дружества” по покупко-продажба на дипломи, да не се чуди защо е така: у нас се цени не друго, не личността, духовните й качества, не отдадеността й на свободата, не пригодността й да се справя с живота, а далаверата, дребнавостта, хитруването, мизерното шмекеруване пред предизвикателствата на живота, малодушието, лъжливостта. Науката по начало е храм на истината, да не говорим пък за философията, но нима някой може да сравни съвременното българско училище, този зверилник, с храм?!
Спирам засега дотук. Скоро ще продължа, за да покажа по-конкретно сериозните дефекти на подходите, които са се утвърдили в българското образование, а също и ще пиша за това как те могат да се преодолеят. Иска се кардинална промяна и смяна даже на самите основи; онова, което е така прогнило, трябва да се събори, а пък на покълването на живота трябва да се осигури чисто място, а не развалини, отломки, бунище и прочие.
Цветето на смисленото образование няма да израсте в бурените на досегашната образователна система, които задушават в зародиш покълването на нещо ново. Иска се скалпел, за да бъдат изрязани без жалост ония тумори и ракови разсейки, които заплашват здравето на организма, наречен българско образование. Болестта на българското образование е достигнала до крайната си степен. То трябва да бъде върнато към живота. Няма да е лесно. Но за сметка на това е единствения начин да надмогнем болестта и да се предпазим от смъртта…
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:
Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИЗА КОНТАКТ
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:
